Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (16)

1

Във вестника пишеше: Има ли възраждане на художествените занаяти в Болтимор? Фестивалът започва на втори юни.

Следваше снимка на Хенри Прескът, който дълбаеше с длето една от дърворезбите си, потънал до глезените в стърготини. Имаше снимка и на Лейън Мередит, вдигнал кукла в ръка, до него стоеше съпругата му, а дъщеря им бе седнала в краката му. Беше сериозен хубав мъж с дълбоки бръчки около устата. Нямаше го вече момчето Лейън. Емили трябваше да го види на снимка, за да проумее този факт. Разстла вестника върху кухненската маса, като избута настрани няколко чинии от закуската, и се наведе над него, облакътена, за да разгледа по-внимателно снимката. Шуплестата хартия на вестника придаваше драматичен вид на Лейън — целият бе в контрастни сенки и светлосенки. До него Емили изглеждаше почти безлична. Дори Джина не успяваше да покаже колко необикновено дете е. „Целият майсторлък е в импровизацията — бе казал Лейън. — Импровизираме постепенно. Приспособяваме се към нея по време на играта. Говоря за пиесите, нали разбирате, не за куклите. Куклите са работа на съпругата ми. Тя ги изготвя по определени модели. Те не са импровизирани.“

Това бе вярно само донякъде. Емили наистина имаше кройки от груба кафява хартия, но те бяха най-незначителното при изработването на една кукла; най-важното бе ушиването на лицето, с неговите хлътнали и изпъкнали неравности, които му придаваха физиономия, и колкото точно да следваше модела, като насочваше плата под иглата на шевната машина, той все се извиваше неочаквано в криволичещи тегели. Да, определено можеше да се каже, че и куклите бяха импровизирани. Ах, защо не се бе обадила, когато репортьорът ги интервюираше — защо не бе казала нещо в своя защита! „Главите са с пълнеж — продължаваше цитатът, — който се втвърдява с лепило. Съпругата ми смесва лепилото. По нейна собствена рецепта — има си свой патент за тези неща. Понякога й помагам в изготвянето на реквизита, но държи да шие куклите без чужда помощ.“

Емили сгъна вестника и го остави настрани. Излезе от кухнята и тръгна по коридора към задната стая. Сега тя бе стаята на Джина. Шевната машина и тензухените торби бяха преместени в спалнята; вещите на Джина се бяха увеличили твърде много, за да се поберат в някое ъгълче. Неоправеното й легло беше отрупано с плюшени животни, книги и дрехи. Върху стола-люлка до прозореца бе плюшеното й куче Снупи, по-голямо от самата Джина. Дядо и баба Мередит й го бяха подарили за шестия рожден ден. Емили смяташе за нелепо да се подарява толкова голяма играчка на дете — да не говорим за цената! Къде им е бил умът? „Е, хайде — беше й казал Лейън, — това е напълно в техния стил. Знаеш ги какви са.“

Джина се бе навряла под леглото. Подаде се отдолу чорлава, с гуменка в ръка.

— Още ли не си готова? — попита я Емили. — Време е да тръгваме.

— Търсих гуменката си.

Емили я взе от ръката й и развърза омотаната на възел връзка.

— А сега, Джина, слушай — подхвана тя. — Днес трябва да играем в провинцията и ще тръгнем, преди да се върнеш. Когато свършат заниманията в детската градина, ще се прибереш вкъщи с момичетата на Бъргър и ще чакаш в магазина, докато се върнем. Мисис Апъл каза, че ще се погрижи за теб.

— Защо да не остана днес вкъщи и да замина с вас?

— Лятото скоро ще дойде — отвърна Емили. — Ще си бъдеш у дома цяло лято.

Тя напъха крака на Джина в гуменката и я завърза. Късите й чорапки се бяха вече смъкнали надолу, изцапани и измачкани. Върху блузката й отпред се мъдреше петно от яйце. Емили бе познавала деца като Джина, когато тя самата беше дете. Те бяха някак си показно мръсни: имаше нещо диво в неугледния им външен вид. Винаги беше смятала, че вина за това носят майките им, но сега й бе ясно как стоят нещата. Преди по-малко от половин час Джина блестеше от чистота — Емили се бе погрижила за това.

Отстрани валмо, прах от косата на Джина, гъста и тежка като на Лейън.

— Хайде, ще закъснееш! — подкани я тя. Преметна дръжката на чантата си през рамо и двете излязоха от апартамента, като тракнаха секретната брава много леко след себе си, защото Лейън още спеше. Тръгнаха надолу по стълбите, чийто въздух бе наситен с миризмите от закуските на обитателите — бекон, прегоряло масло, пушени херинги. Минаха покрай вратата на все още тъмния магазин и излязоха на улицата. Беше топла слънчева сутрин. Градът изглеждаше като току-що окъпан, с позлатени от слънчевите лъчи сгради, които се издигаха в утринната омара в далечината. Жени с пролетни рокли метяха площадките пред къщите си, а от прозорците на една запустяла къща се виеше навън бръшлян. Джина бе увиснала на ръката на Емили, подскачаше и пееше:

Мис Люси бебенце роди

на име — мъничкия Тим,

във ваната го потопи

да провери, да провери

дали ще плува Тим.

Емили поздрави с „добро утро“ мисис Елъри, която изтърсваше навън парцала за прах, и престарелия слепец, чиято дъщеря или внучка може би го извеждаше на предната веранда всеки хубав ден с метната върху краката му сивкава кувертюра.

— Хубаво време — извика Емили, а старецът кимна и обърна своите сякаш херметически затворени клепачи към слънцето — също като стайно растение на прозорец. Спря се на втория ъгъл, за да изчака момичетата на Бъргър. Хелена Бъргър ги изтика навън през вратата — две малки, луничави, червенокоси момичета, облечени с плисирани роклички. Те хукнаха напред с Джина и на следващата пресечка Емили трябваше да извика: — Спрете! Почакайте!

Ускори ход и ги настигна, останала почти без дъх, а те се олюляваха напред-назад на ръба на тротоара. Емили протегна ръце и по-малкото момиче на Бъргър се хвана за едната, а Джина за другата. Ръката на малката Бъргър бе кожа и кости; Емили изпита прилив на нежност към топлите топчести пръстчета на Джина, леко лепнещи на гънките. Прекоси улицата, заобиколена от деца, и пусна ръцете им чак когато стигна на отсрещния тротоар. Те отново се пръснаха пред нея и заподскачаха една през друга.

Мис Люси доктора повика

и на сестрата позвъни,

мис Люси и жената викна

с чантата от крокодил…

Емили почувствува нечие присъствие до себе си, фигура на познат човек, извърна се и видя Морган Гауър да крачи до нея. Той килна назад очуканата си тропическа каска и й се усмихна.

— Морган! — възкликна тя. — Откъде се взе толкова рано!

— Не можах да спя след пет сутринта — обясни той. — Вкъщи има прекалено много вълнение.

В къщата на Морган винаги имаше прекалено много вълнение. Емили никога не бе ходила у тях, но винаги си я представяше като издута, натъпкана до краен предел кутия — покривът й се огъваше навън, стените се пръскаха по ръбовете.

— Какво има този път? — попита го тя.

— Заради Бриндъл. Сестра ми. Нейният възлюблен се върна.

Не знаеше, че сестра му си има възлюблен. Засенчи очите си с ръка и извика!

— Деца, почакайте ме! — После се обърна към Морган: — Свалиха ли вече гипса от крака на Кейт?

— На кого? О, да… Да… свърши се… но разбираш ли, около седем часа снощи, точно към края на вечерята, звънецът на входа иззвъня и Бони рече: „Бриндъл, иди виж кой е, моля те!“ и понеже Бриндъл бе най-близко до вратата, отиде до отвори и…

Бяха стигнали до края на пресечката. Емили протегна ръце и децата я наобиколиха, избутвайки Морган крачка назад. След като прекоси улицата, тя се обърна и го видя да вдига търкулналата се в уличния канал каска. Морган я изтри с ръкав и я сложи на главата си, натъжен. Каската отиваше на петнистото маскировъчно яке и на измачканите му мръсно зеленикави панталони — костюм за сафари в джунглата. Винаги се облича като за бедствия, които няма никаква вероятност да се случат, помисли си Емили.

— Тези ботуши се продават с писмена гаранция, че са устойчиви на змии — каза й той сега.

— Много са хубави — отбеляза тя и извика: — Деца, по-бавно, моля ви!

— Откъде се взеха тези две момичета? — попита Морган. — Не си спомням да съм ги виждал по-рано.

— Сменяме се с майка им. Тя днес ще доведе Джина вкъщи, за да мога да отида на представлението.

— Хм, всичко това ми се струва така объркано! — забеляза Морган. — Идвам при твоето семейство за мир и спокойствие и виж какво намирам — безпорядък! Гледай — Джина дори не ме поздрави!

— О, ще те поздрави; знаеш, че винаги ти се радва. Само че сега е с приятелки.

— Предпочитам да виждам теб и Лейън с Джина помежду ви, без никой друг. Къде е Лейън? Защо не е с вас?

— Спи. Снощи се върна късно, бе на прослушване за роля в някаква пиеса.

— Всичко е твърде объркано — каза Морган мрачно. Спря и погледна надолу към якето си. После извади пакет цигари. — И така, Бриндъл отива до вратата — подхвана, — а ние не чуваме нищо. Само тишина. Е, помислихме си, че може би се е изпарила нанякъде. Забравила за къде е тръгнала. Загубила се е или нещо от този род. Познаваш Бриндъл. Или най-малко чувала си за нея: постоянно ходи с хавлиен халат, безразлична към всички и всичко. „Как мина денят ти?“ — питаш я, а тя се чуди: „Денят ли?“, сякаш е изненадана, че е било ден. „Иди виж къде е отишла! — вика ми Бони. — Сестра ти е; виж какво е станало.“ И така, бутам стола си назад, ставам от масата, отивам да проверя и не мога да повярвам на очите си — някакъв напълно непознат за мене мъж я целува в антрето. Дълга, дълбока целувка с прегръдка като на филм. Направо се сбърках! Струваше ми се грубо да се намесвам, но ако се обърнех и тръгнех, те несъмнено щяха да чуят скърцането на пода, ето защо просто останах там и стисках зъби, а те се целуваха ли, целуваха. Представи си ги: той — мъж с яко телосложение и зализана назад коса, Бриндъл — облечена с неизменния си хавлиен халат! Най-накрая наруших мълчанието: „Желаете ли нещо?“ И тогава те се разделиха, а Бриндъл ми вика: „Това е Робърт Робъртс, моят любим от детството. Не го ли познаваш?“

— Деца! — извика Емили.

Бяха стигнали до ново кръстовище. Тя изтича напред, за да ги хване за ръце. Морган я последва, мърморейки си нещо под носа:

— Дали го познавам! И още как! Знаех го още като хлапе, когато идваше да играе с Бриндъл на нашата уличка. Викаше й „идиотка“, „тъпачка“, „глупачка“ така нежно и гальовно, както само влюбените деца си разменят обиди…

Училището се показа в далечината: мрачна сграда в центъра на напукан асфалтов двор, пълен със зле облечени деца. Емили се наведе, за да целуне Джина за довиждане.

— Приятен ден, мила — пожела й тя, а Морган попита:

— Ами за старчето Морган? Няма ли целувка за чичо Морган?

Той се наведе, а Джина се хвърли на врата му и го целуна по бузата.

— Ела след училище и ми помогни пак да издигнем във въздуха хвърчилото — каза му тя.

— Добре, сладур.

— Обещаваш ли?

— И още как! Да съм те лъгал някога?

Усмихнат, ръсейки пепел от цигарата по ботушите си, остана загледан след нея, докато тя тичаше към училищната сграда.

— Ах, ах — въздъхна, — какво сладко дете! Как ми се ще да остане завинаги на тази възраст!

— Това училище ми е крайно неприятно! — каза Емили.

— Защо? Кое му е лошото?

— Претъпкано е с ученици; класовете са толкова големи. И се съмнявам, че някога ще посмея да я пускам сама. Иска ми се да я изпратя да учи в някое частно училище. Родителите на Лейън предлагат да плащат издръжката, но знам ли? Трябва да помисля как да повдигна този въпрос пред Лейън.

— Не, не, остави я тук! Не се отказвай от принципите си! — каза й Морган. Хвана я за лакътя и я поведе към къщи. — През ум не ми е минавало, че ще изпратиш дъщеря си в частно училище.

— Защо? За какви принципи говориш? — попита го Емили. — Ти нали прати дъщерите си в частни училища?

— Това е работа на Бони, — отвърна Морган. — Парите са нейни. Ние не ги виждаме, никога не купуваме нещо за удоволствие с тях, но те съществуват за незабележими неща — нови аспидни плочи за покрива, за образованието на децата. Парите й са тъй благовъзпитани! Аз самият бих предпочел да дам дъщерите си в държавно училище. Ами да, защо не? Нали не искаш да я отпратиш в някое далечно училище, като се редуваш в шофирането с някои родители от вашия район…

— Дядо й Мередит случайно спомена за училището, докато Лейън не бе в стаята — прекъсна го Емили. — Нарочно, предполагам. Сигурно се надява, че ще преодолея съпротивата на Лейън, и когато отново се заговори на тази тема, той ще е запознат с нея. Но аз и дума не съм споменала, защото Лейън е много горд на тема пари. А и ти знаеш какъв характер има…

— Характер ли?

— Може да избухне.

— О, не мога да си го представя.

— Винаги е имал гневна жилка в характера си.

— Изобщо не мога да си го представя — повтори Морган. Спря и се огледа. — Щях да ти предложа разходка с кола — просто да отпразнуваме завръщането на Робърт Робъртс, така да се каже. Днес съм прекалено възбуден, за да ходя на работа. Но за нещастие задигнаха ми колата!

— О, но това е ужасно! — възкликна Емили. — Кога стана?

— Току-що.

— Сега ли? Тази сутрин?

— В този миг — отвърна той и посочи едно празно място за паркиране до бордюра, близо до пощенска кутия. — Паркирах колата тук, защото сметнах, че може би ще минем оттук. И ето че я няма.

Емили зяпна от изненада.

— Е, хайде, хайде, аз не съм разстроен — успокои я той. — Какво значение има една кола в края на краищата? — Той разпери ръце, усмихнат. — Бреме и нищо друго. Един товар в повече. Прав ли съм? По-добре ми е без нея!

Емили не разбираше как е възможно да се говори по този начин. Колата бе много важна. Те с Лейън пестяха за кола от години.

— Трябва веднага да телефонираш на полицията! — каза му тя. — Ела от нашия телефон! Не бива да се губи време!

— Безсмислено е! Никога не съм изпитвал кой знае какво доверие в полицията.

Отново я хвана за лакътя и я поведе напред. Топлите му пръсти около лакътя й й напомниха за Джинините пръстчета.

— Миналото лято — подхвана той — на път за океана някакъв полицай ни спря и ни помоли да го качим. Обясни, че му откраднали патрулната кола. Представяш ли си? Намести се при Моли, Кейт и майка им на задната седалка… носеше огромни лъскави ботуши и пистолет в кобура: облегна се напред, върху седалката пред себе си, и видя, че Бони яде сърцевината на една ябълка. „Трябва да внимавате със семките — рече й, — моята братовчедка Донна много обичаше ябълкови семки. Били най-хубавото нещо на ябълката, казваше. Цяла една година събирахме с брат ми семки от ябълки в празна кутия от детски будилник и на Коледа й я подарихме пълна догоре със семки. Тя бе трогната. Изяде ги до една и до вечерта хвърли топа. Ето тук слизам“ — каза и аз спрях, той слезе и повече не го видяхме. Сякаш се бе отбил при нас само за да ни разкаже тази история. А после се изпари като дим. Викам на Бони: „Като си помисля само, че животът на обикновените граждани е в ръцете на такъв тип! Размотава се нагоре-надолу с пистолет! Сигурно е и запънат, или каквото се прави там с един пистолет!“

— Да, но… — прекъсна го Емили.

Искаше да му каже, че следващият полицай сигурно няма да бъде такъв чудак. Но се разколеба. Някои хора очевидно привличат като магнит всичко странно през целия си живот.

— Във всеки случай няма да навреди, ако просто се обадиш в полицията — довърши изречението си тя.

— Може би имаш право — промърмори Морган. Очите му шареха по очукана табела с олющен надпис: „Ресторант Юнола“. — Хубав ли е този ресторант? — попита я.

— Никога не съм влизала в него.

— Да живееш в съседство и никога да не си влизала в него!

— Въпрос на пари.

— Хайде да влезем и да изпием по едно кафе! — предложи Морган.

— Нали трябваше да отваряш вече магазина?

— О, Бъткинс ще свърши тази работа. В интерес на истината, на него му е по-добре без мене. Само му се пречкам.

Той отвори вратата на ресторанта и пропусна Емили да влезе първа. Вътре имаше четири малки масички и тезгях, пред който цяла редица мъже с шапки седяха и пиеха кафе, забулени от цигарен дим.

— Сядай! — нареди й Морган, като стигнаха до една маса. Той се настани на стола срещу нея. — Знаеш ли какво значи тази работа с Робърт Робъртс? Разбираш ли какво може да последва? Ах, не е ли чудесно! Първо годините се нижат, без Бриндъл да съблече хавлиения си халат, унила тътри чехли из къщи и се интересува само от следващото ядене. „Приготви си го сама, ако си гладна“ — казвам й, а тя ми вика: „Ами като не знам къде какво държите, къде са ви продуктите, съдовете и всичко останало.“ Разбираш ли, и то в къщата, където живее от 19… 64-та май? Или от 1965-а, тогава се премести у нас. Кейт вече ходеше на училище, спомням си. Сю бе започнала уроци по пиколо… И изведнъж се появява Робърт Робъртс! Появява се изневиделица, като гръм от ясно небе. Казва, че жена му била умряла. Но сърцето му винаги било вярно на Бриндъл. Тя е толкова обикновена на вид и изобщо не е добра по душа. Но сърцето му било винаги нейно, казва. Този Робърт Робъртс бе единствената й тема за разговор, с която пълнеше главите ни на трапезата всяка божия вечер. Ами да, дъщерите ми знаеха името на Робърт Робъртс, преди да научат собствените си имена! Знаеха всичките му любими игри и колко удара прави средно с бухалка на бейзбол. И ето го съвсем неочаквано на вратата ни с огромен букет рози в ръце, най-грамадния букет, който съм виждал — цялото антре ухаеше изискано, както миришат розите след дъжд… и я моли да се омъжи за него! Нима животът не е… справедлив? Аз наистина съм го подценявал.

Една келнерка стоеше над тях и почукваше с молив. Емили се изкашля и рече:

— За мен едно кафе, моля.

— И за мен. Ах, каква нощ беше! Останаха будни до зори: крояха планове. Аз им правех компания. Искат да се оженят през юни.

— Не можеш да се оплачеш от липса на сватби в семейството ти — каза Емили.

— А, не, защо? — възрази той. Пресегна се през масата за чантата й, отвори я и надникна вътре. — Сватбата на Ейми, разбира се, и на Джийн, но не смятам тази на Каръл: тя се разведе, преди да е отговорила на всички поздравителни писма. — Той обърна чантата с дъното нагоре и я изтръска върху масата. Отвътре падна портмонето на Емили, последвано от връзка ключове. Морган отново разтърси чантата, но тя бе вече празна. — Виж ти! — възкликна той. — Толкова си прибрана!

Емили събра вещите си и ги пъхна обратно в чантата. Морган наблюдаваше с леко вирната глава.

— Аз също съм човек на реда — каза й.

— Така ли?

— Е, поне проявявам интерес към реда. В смисъл, че редът винаги е възбуждал любопитството ми. Като дете си мислех, че ще стана прибран, когато гласът ми се промени. После си казах: не, може би като завърша училище. По едно време дори си мислех, че ще стана прибран, ако поне веднъж спя с жена.

Той взе една салфетка, разгъна я върху коленете си и я приглади с ръце.

— Е, и? — подкани го Емили.

— Е и какво?

— Спането с жена направи ли те по-прибран?

— Как можеш да задаваш такива въпроси? — каза Морган и въздъхна.

Сервираха им кафето. Той грабна захарницата и започна да загребва захар с лъжичката си. Четири лъжички, пет… разбъркваше кафето след всяка лъжичка захар и ръсеше капки по масата и в захарницата. Топчета с цвят на карамел осеяха повърхността на захарта в захарницата. Емили погледна към тях, а после към Морган. Той оголи зъби в насърчителна усмивка. Тя отново отмести поглед.

Защо го търпеше? Такъв чудак бе наистина, че понякога навън, на публично място, изпитваше импулсивното желание да върви няколко крачки пред него, та никой да не се досети, че се познават. Или когато излизаха тримата заедно, тя нарочно хващаше Лейън под ръка. Но Морган някак си се превръщаше в необходимост. В него имаше нещо; не можеше да се каже какво точно. Той правеше нещата да изглеждат по-интересни, отколкото бяха в действителност. Понякога идваше с тях, когато изнасяха представления, и от съсредоточеното внимание, с което наблюдаваше играта им, тя неочаквано разбираше колко много екзотика има в тази професия — професията на странствуващите кукловоди! Е, не съвсем странствуващи, но все пак… И тя поглеждаше към Лейън и осъзнаваше колко е надарен той, с неговите тъмни, дълбоки очи и енергични движения. В такива моменти тя самата не се чувствуваше безцветна; забелязваше, че Джина, която понякога я поразяваше с раздърпания си външен вид, приличаше много на децата купидончета, изрисувани върху кутиите с шоколадови бонбони от миналия век.

— Във вестника има снимка на Лейън — каза Емили.

— Какво?

Тя се наведе напред. Прозря, че навярно това е причината, поради която се бе съгласила да пие кафе с Морган.

— В сутрешния вестник излезе статия за нашите кукли — обясни тя.

— Виж ти, пропуснал съм я! Тръгнах от къщи много рано.

— На снимката сме тримата — Лейън, Джина и аз, но всъщност статията е за Лейън.

Морган запали цигара и наклони стола си назад: изучаваше я с поглед.

— Лейън разправя за куклите, че са… че не са импровизирани. Че били ушити по модел. — Тя сплете ръце и се вторачи в кокалчетата им. — Иска да каже нещо с това. Но не знам точно какво. Ако ти кажа какво означава, ще си помислиш, че си въобразявам какво ли не.

— И вероятно е така.

— Например снощи, нали отиде на прослушване на онази пиеса… Едно време учеше наизуст всяка роля, с която се явяваше на прослушване. Не отиваше просто да я прочете, като останалите кандидати. Запаметяваше ролите много бързо. Паметта му винаги правеше впечатление. И така, вчера следобед се захвана с ролята, която искаше да му дадат, а се оказа, че не може да я наизусти. Запаметяваше един стих и преминаваше към следващия, но когато трябваше да свърже двата, откриваше, че е забравил първия, и всичко започваше от началото. Това продължи дълго време. Странно! Най-накрая аз научих стиховете само като го слушах, но не и той. И за това бях крива аз. Не ми го каза направо, но си го знам.

— Въобразяваш си!

— Не, той много се промени от първата ни среща.

Морган се залюля на стола си; пушеше намръщен.

— Споменавал ли съм някога, че вече съм бил женен веднъж?

— Какво? Не, не си ми споменавал. А сега е толкова любезен с родителите си. Е, разбира се, може да се каже, че всичко е благодарение на мен: аз единствена разговарях с тях, когато бяха скарани едно време. Но сега, струва ми се… хм, честно казано, те ни посещават твърде често и той се разбира с тях прекалено добре.

— Ожених се като студент в последния курс — рече Морган. — Името й бе Летиша. Избягахме, без да кажем на никого. Но веднага щом се оженихме, загубихме интерес един към друг. Това бе най-странното! Помъкнахме се с различни компании; Летиша се присъедини към някаква трупа за старинна музика и замина за Ню Йорк за коледната ваканция… отдалечихме се един от друг, както се казва. Всеки пое по своя път.

Емили не можеше да проумее защо й разказва това. Направи усилие да се съсредоточи и се поизправи на стола си.

— Така значи? Ти си се развел?

— Хм, не.

— Какво стана после?

— Нищо — отвърна Морган. — Просто пътищата ни се разделиха. В края на краищата, никой не знаеше за нашия брак.

Емили се замисли над думите му. След малко рече:

— Но тогава си двуженец?

— От техническа гледна точка изглежда, че съм — отвърна Морган бодро.

— Но това е незаконно.

— Е, да, май че е така.

Тя се вторачи в него.

— Но всъщност е много естествено — каза й той. — Няма нищо необикновено, като се поразмислиш. Нима всички ние не сме седнали на копа от минали събития? И не всяка копа е гладко подравнена отгоре. Прав ли съм? Понякога някой долен пласт стърчи над горния. Не е ли така?

— Честна дума, не разбирам за какво ми говориш всичко това.

Тя посегна за чантата си и се надигна. Морган също стана и се втурна да отдръпне стола й назад, но тя бе по-бърза от него. Дори не го изчака да плати. Излезе навън и го остави на касата. Трябваше да тича, за да я настигне.

— Емили! — извика след нея.

— Време е вече да се прибирам вкъщи.

— Но аз май се отклоних от въпроса. Всичките тези приказки за двуженство и закони ме накараха да забравя какво исках да кажа.

— През повечето време, Морган — каза Емили, — предполагам, ми разказваш опашати лъжи. Май че току-що ми разказа една. Нали? Така ли е? Или не?

— Виж какво, Емили — подхвана Морган, — разбира се, че мъжът ти се е променил. Всеки човек се променя; всеки се носи като лодка, която ту влиза в тихи заливчета, ту се измъква от тях, натъква се на плавеи, плъзга се стремително по бързеите… Хм, да не се увличам. Но, Емили, вие сте все още много привързани един към друг. Посоката ви е една и съща. Все още много си приличате.

— Да си приличаме! — възкликна Емили. Спря се пред будка за вестници. — Как можа да го кажеш! Ние сме съвършено различни! Произхождаме от съвършено различни семейства. Дори религиите ни са различни.

— Така ли? — изненада се Морган. — Каква е религията на Лейън?

— О, той е презвитерианец или методист, не знам със сигурност. — Тя отново тръгна. — Ни най-малко не си приличаме!

— За мене си приличате! — заяви Морган. — А така добре се разбирате!

— Ха! — горчиво изрече тя.

— Имате най-щастливия брак, който съм виждал, Емили. Обожавам вашия брак!

— Не виждам защо.

Тя го изчака и тръгна в крак с него. Минаха покрай някаква жена, която боядисваше вратата на къщата си в яркозелено.

— Любимият ми цвят! — извика Морган, а жената се засмя и се поклони, сякаш бе на сцена.

Минаха покрай отворен прозорец, от който долиташе песента на Фатс Домино „Аз се разхождам“; Морган разпери ръце и затанцува. Танцът му изглеждаше мъчителен и рискован поради факта, че бе стиснал цигара между зъбите си. Тя застана отстрани — люлееше несръчно чантата си и се усмихваше. След малко той спря и махна цигарата от устата си.

— Я гледай! — възкликна и се ококори към нещо точно зад нея.

Тя се обърна, но видя само някаква кола, паркирана до пощенската кутия.

— Колата ми! — извика той.

— Какво?

— Това е моята кола!

— Сигурен ли си?

Но това беше глупав въпрос; дори Емили бе сигурна, че това е неговата кола. (Иначе защо би предявил претенции към такава бричка?) Морган се втурна към колата, като изпускаше кълбета дим от цигарата си.

— Виждаш ли? Ето я тенис ракетата на Лизи, тюрбана ми, моряшкия ми костюм, който връщах от… Виждаш ли онази лимонадена бутилка? Търкаля се по перваза на задния прозорец от шест месеца — обясни Морган.

След кратка пауза попита:

— Възможно ли е друг да има кола също като моята?

— Изключено, Морган! Разбира се, че е твоята. Иди да позвъниш на полицията!

— Защо? Защо просто да не си я открадна обратно?

— Нали искаш да арестуват крадеца?

— Да, но междувременно колата е паркирана в забранена за паркиране зона и може да ме глобят.

— Но нали не ти си я паркирал тук?

— Човек не може да бъде сигурен в нищо на този свят — отвърна той. — Обещах на Бони, че няма вече да ме глобяват за пътни нарушения.

Опита се да отвори всички врати на колата, но те до една бяха заключени. Заобиколи, застана пред радиаторната решетка и приклекна.

— Имаш ли джобно ножче? — попита той Емили.

— Ножче ли? Не.

Той дръпна някаква промушена през решетката връвчица. После приближи лицето си до нея и я загриза със зъби. Жената, която боядисваше вратата, отпусна четката си и се опули към тях.

— Не разбирам какво правиш — рече Емили.

— Ключът — отвърна Морган.

Нещо издрънча на земята. Той заопипва асфалта под колата.

— От дясната страна — каза му Емили, — по-близо до колелото.

Морган се просна по корем, вирнал крака назад. (Подметките на устойчивите на змии ботуши бяха дълбоко нарязани като грайфери на автомобилни гуми.) Протегна ръка навътре под колата.

— Намерих го!

Малък пощенски електрокар на три колелета, голям колкото количка за голф, подскочи леко и спря.

— Помощ! — изкрещя Морган и вдигна глава. Емили чу как тропическата му каска издрънча по вътрешната страна на калника. — Прегазиха ме! — извика той отново.

— Морган?

— Прегазиха ме! Кракът ми!

Подсвирквайки си, от електрокара слезе пощаджия и тръгна към пощенската кутия. Емили го сграбчи за ръкава и извика:

— Отместете го!

— Какво?

— Отместете електрокара! Прегазихте един човек!

— Бре! Не е ли видял знака „Паркирането забранено“.

— Веднага отместете този електрокар, казвам ви!

— Добре, добре — отвърна пощаджията. Обърна се и тръгна към електрокара си, като погледна мимоходом надолу към Морган.

— Побързайте! — подкани го Емили, като мачкаше полата си с ръка.

Междувременно се приближи и жената с бояджийската четка, от която капеше яркозелена боя.

— О, горкичкият, горкичкият! — завайка се тя.

Емили клекна до Морган. Почувствува тежест като при гадене ниско в стомаха си. Но поне не видя кръв. Кракът на Морган, притиснат за пищяла под миниатюрното колело, изглеждаше сплескан, но нищо повече. Морган дишаше на пресекулки. Емили сложи ръка върху гърба му.

— Боли ли те? — попита.

— По-малко, отколкото очаквах.

— Ей сега ще отмести електрокара.

— Проклет глупак, пълен идиот…

— Няма нищо, с всеки може да се случи — успокои го Емили и леко го потупа по гърба.

— Имах предвид пощаджията.

— А!

Пощаджията освободи ръчната спирачка. Електрокарът издаде стържещ звук и бавно се отмести назад.

— Ууф! — изпъшка Морган.

Претърколи се; кракът му бе освободен. Седна и внимателно го заразглежда. Върху зеления крачол се бе отпечатала прашна клинообразна следа.

— Счупен ли е? — попита Емили.

— Не знам.

— Разпорете крачола — предложи жената с бояджийската четка.

— Не, не пипайте панталона! — извика Морган. — Реликва е от Втората световна война.

Емили започна да навива предпазливо крачола нагоре, напрегната заради гледката, която всеки миг щеше да се разкрие пред погледа й. Към групата им се бяха приближили и две стари жени с пазарски чанти, а пощаджията им обясняваше:

— Ако бях кофти човек, щях да се оплача от него в полицията, задето е паркирал на забранено място.

— Нищо ти няма на крака — каза Емили на Морган, след като внимателно разгледа белия му космат пищял. — Можеш ли да движиш пръстите?

— Да.

— Можеш ли да се изправиш?

Той се опита да стане, като прегърна Емили с една ръка за подкрепа. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше; жилав, топъл, а от тялото му се излъчваше остра миризма на цигари, характерна за дългогодишните пушачи.

— Да — промърмори той, — мога да стоя на краката си.

— Може да е прегазил само панталона ти.

Морган се дръпна рязко от нея.

— Не е вярно!

— Ами няма кръв, костта не е счупена…

— Усетих го. Усетих натиска, прищипването, така да се каже, от едната страна на прасеца. Да не мислиш, че не мога да усетя, когато някой ме прегазва? Не всяка болка се вижда. Не можеш да си само страничен наблюдател и да се произнасяш дали съм контузен, или не. Да не мислиш, че не мога да усетя, когато един пощенски електрокар ме разплесква върху паважа?

— Господи! — въздъхна пощаджията.

Двете стари жени си тръгнаха, а жената с бояджийската четка отново се залови за работа. Пощаджията отвори пощенската кутия. Морган вдигна ръка и нещо проблесна във въздуха.

— Но поне намерих ключа — каза той на Емили.

— Ах, да. Ключа.

Той отвори вратата откъм страната до шофьора.

— Бързо! Скачай вътре! — нареди й.

— Аз ли?

— Скачай в колата. Ами ако крадецът се върне? Цялата тази бъркотия и олелия…

Почака я да влезе в колата, после затвори вратата и тръгна към мястото на шофьора.

— Напоследък ми се насъбраха прекалено много вълнения — каза. — Не знам защо нещата не тръгнат малко по-спокойно. — Настани се със сумтене и се наведе напред, за да вкара ключа в стартера. — Ето виж! Нова неприятност! — Ключът не влизаше. В ключалката вече имаше друг ключ, от който висеше кожен калъф. — Какви са тези ключове?

— Навярно са останали заключени в колата — отвърна Емили.

— Винаги съм се чудил на некадърността на средния престъпник.

— А може колата изобщо да не е била крадена — рече Емили.

— Как така?

— Може просто да си мислел, че си я паркирал на другата улица.

— Не, не — прекъсна я нетърпеливо. — Това би било нелепо!

Той включи стартера, зави покрай електрокара и подкара нагоре по улицата. Колата издаваше такъв шум, сякаш бе на неподходяща скорост.

— Ела у дома да се запознаеш с Бони — предложи й той.

— О, Лейън ще се чуди къде съм. Пък и не трябва ли вече да отидеш на работа?

— Днес не мога да работя. Снощи спах само един час. Заради Бриндъл, онази работа с Бриндъл. Чувала ли си някога подобно нещо? Робърт Робъртс да се изтърси след толкова години!

Емили се надяваше, че няма да започне наново за Робърт Робъртс. Чувствуваше се изтощена. Струваше й се, че няколкото пресечки от училището на Джина й бяха отнели часове, дори дни; бе изразходвала енергия за цели години, за да ги измине. Видът на Морган, седнал до нея (тананикаше си „Аз се разхождам“ и тактуваше върху волана, свеж като маргаритка, безгрижен като птичка), й причиняваше главоболие.

Но скоро наближиха сградата, където бе апартаментът й. Магазинът на „Художествени занаяти“ бе току-що отворен и флуоресцентното му осветление потрепваше несигурно, сякаш неспособно да набере сила. Прозорците над магазина бяха тъмни. Сградата приличаше на празна мидена черупка. Морган я подмина, като все така си тананикаше. Емили не се опита да го спре.