Сандра Браун
Сделка за милиони (40)

Епилог

Гриф отвори клетъчния телефон след второто позвъняване.

— Ало?

— В един часа днес?

Сърцето му спря, преди да запелтечи объркано.

— Можеш ли да дойдеш там?

— Ъъъ…, да. Да. Да.

— Ще се видим тогава.

Той остана да държи телефона още трийсетина секунди, преди да се сети да го затвори. Стоеше неподвижно в магазина, забързаните купувачи го заобикаляха, докато най-накрая осъзна, че е буден, че не сънува, че наистина му се обажда Лора.

* * *

За пръв път пристигна в къщата сигурно с двайсет минути по-рано. Обиколи квартала двайсет и пет пъти. Когато стигна до задния двор, колата й стоеше на алеята. Той паркира зад нея. Пътят до входната врата му се стори безкрайно дълъг. Пресягаше се към звънеца, когато вратата се отвори и тя застана на прага.

— Чух, че идваш.

Той не каза нищо, стоеше, без да говори и само я гледаше. Най-накрая дълго сдържаната в гърдите му радост изби в невярваща усмивка.

— Изглеждаш страхотно!

— Благодаря.

— Не, наистина го мисля — беше облечена в розов, обгръщащ тялото й пуловер и черни панталони. Просто, елегантно, секси. — Наистина страхотно.

Тя се изчерви от комплимента и отстъпи встрани, като му направи знак да влезе. Той пристъпи в дневната, която му беше толкова позната, и която сега изглеждаше напълно променена. Къщата беше превърната в привлекателен дом.

Позна гардероба, но диванът беше нов. Имаше няколко нови мебели, картини по стените, списания и книги, килим върху пода и тумбеста ваза с бели лалета на масичката за кафе. За пръв път жалузите бяха вдигнати и пропускаха слънчевата светлина. Навън не беше студено, така че слабият огън в камината бе по-скоро за атмосфера, отколкото за топлина.

Той се обърна към Лора — знаеше какво се кани да каже още преди да го е изрекла.

— Сега живея тук.

— Прочетох, че си продала имението. Харесва ли ти тук?

— Обичам това място.

Размениха си дълъг поглед. Откъснаха очи един от друг едва когато тя посочи дивана.

— Ще изпиеш ли един чай?

— Разбира се.

— Горещ или студен?

— Студен, ако обичаш.

Той се отпусна на меките възглавници, а тя изчезна в кухнята. Изпълнен с любопитство, той се наведе и отвори една от вратичките на шкафа. Имаше телевизор, някои неща за четене и последните филми на дивиди. Никакви порносписания. Затвори вратата и се облегна назад, като се надяваше да изглежда по-небрежно и отпуснато. За двата часа и осемнайсет минути между позвъняването й и неговото пристигане, не беше успял веднъж да си поеме дъх докрай.

Тя се върна, носейки поднос с кана чай и две чаши. Остави го на масата и напълни чашите.

— Захар?

— Така е добре, няма нужда.

Тя му подаде чашата, после взе своята и я постави на дръжката на фотьойла, в който седна и впери поглед в него.

Гриф отпи глътка чай. Лора също отпи. Той се страхуваше да започне разговор, страхуваше се да не каже нещо погрешно. Не знаеше защо го е поканила днес. Познатият начин, по който му се обади, времето, което бе избрала, не можеха да бъдат случайни съвпадения. Но тя не правеше нищо, за да му помогне да предположи накъде биха тръгнали отношенията им. Може би просто го бе поканила на чаша чай.

След малко той каза:

— Авиолинията ти ще разбие конкуренцията. Този нов „Селект“ звучи интересно.

— По график трябва да бъде пуснат след три месеца — тя се засмя и тръсна глава. — Истинска лудост. Има толкова неща да се правят. Да се вземат един милион решения. Да се гонят крайни срокове.

Той се усмихна на видимото повишаване на настроението й.

— Но си доволна и се радваш.

— Всяка минута — призна тя. — Оптимистка съм за резултата. Вече сме продали седемдесет и осем процента от предвидената част. Чух, че конкурентите ни се боричкат да предлагат подобни услуги.

— Имитацията е най-чистата форма на ласкателството.

— Абсолютно. Но все пак е имитация. Ние ще сме първите.

Нейният ентусиазъм си личеше от начина, по който цялото й лице грееше. Очите й блестяха. Усмивката й бе толкова красива и естествена, че сърцето го заболяваше. И внезапно осъзна, че това бе първият път, когато я виждаше щастлива.

Той вдигна чашата си за тост.

— Късмет на теб и на „Селект“! Не че имаш нужда от късмет. Акциите на „Сън Саут“ на борсата се продават най-високо.

— Следиш борсовите пазари?

— Инвеститор съм.

— Наистина ли?

— Да. Каквото правиш, се получава.

— Много съм заета и работя наистина здраво, но поддържам известен баланс в живота си. Давам си почивка в сряда следобед.

Това обясняваше неофициалното й облекло. Явно нямаше да се връща после на работа. Той се опита да се въздържа от прекалени очаквания. Но не успя.

Тя го гледаше внимателно, когато каза:

— Тези следобеди ми позволяват да се посветя на други неща, които са важни за мен. Като например фондацията „Илейн Спийкман“.

Той се размърда на мястото си.

— Фондацията. Точно така. Видях снимката ти наскоро във вестника. На някакво официално събитие за набиране на капитали. Как мина?

— Много добре.

— Това е хубаво.

— Освен парите, събрани онази вечер, фондацията напоследък получи доста голямо дарение.

— О, сериозно?

— Сто хиляди долара.

— Нима?

— Хм, беше доста необичайно дарение.

— В какъв смисъл?

— Получихме парите в брой. Сто хиляди банкноти, депозирани директно в сметката на фондацията.

— О?

— Анонимно.

— Хм.

— И банковият служител, който се занимаваше с депозита, каза, че дарителят е настоял да остане анонимен.

Гриф запази неутралното си изражение.

— Уважих желанието му — каза Лора. — Надявам се само да знае, че дарението му е високо оценено.

— Сигурен съм, че го знае.

След прекъсването на разговора, което на Гриф се стори безкрайно, тя се усмихна и смени темата.

— Явно и ти си бил много зает.

— Чула си за програмата?

— Гледах те, докато даваше интервю по телевизията.

— Популяризира се, наистина става добре.

— Изглеждаш изненадан — отбеляза тя.

— Изненадан съм. Сякаш направо ми падна в ръцете.

След изписването му от болницата се беше явил в съда за обвинение в нападение. Джим Макалистър го освободи под гаранция и на изслушването на присъдата му го защити блестящо. Аргументите му бяха подкрепени от показанията на Лора Спийкман, представени в нейно отсъствие от адвоката й, а така също от показанията на служителите от Министерството на вътрешните работи, които бяха разследвали Стенли Родарт.

Гриф получи строго мъмрене от съдията и година пробация, добавена към вече получената. Джери Арнолд си остана неговият надзорник. Макалистър и Глен Хъникът, които доказаха, че са истински приятели, поканиха Гриф на вечеря, за да отпразнуват победата.

Малко след това Боли Рич го изненада, като го покани на обяд. Той се извини, че е отказал да го послуша, когато Гриф го бе предупреждавал за Родарт. Каза, че съжалява, че е отказал помощ на Гриф в момент, когато му е била най-необходима.

— Минаха две седмици, преди Джейсън да ми проговори пак.

Гриф махна с ръка.

— Не се притеснявай, Боли.

— Много лесно ми прощаваш.

— И на мен ми се прощаваше лесно.

После Боли му разказа за една програма, която той и други спортни репортери от страната обсъждаха от дълго време. Беше дошло време да я осъществят.

— Изморихме се от негативността, заобикаляща спорта, колегите и играчите. Колкото и да пишем за прекрасните тъчдауни, принудени сме да пишем за злоупотребата с наркотици, използването на стероиди, насилието на игрището, изнасилването…

— Хазартът — каза Гриф.

— Хазартът. Наситихме се на глупости. Искаме да обърнем нещата, да върнем честта и идеалите на добрите спортсмени. Но ние сме просто едни ковачи на думи, и аз съм най-колоритният в групата, ако това ти говори нещо. Това, от което се нуждаем, е говорител — той добави неспокойно: — А някой, който скърца от чистота, не би направил кой знае какво впечатление.

— Имате нужда от момче за плакат със запомнящ се девиз, като например: „Не се прецаквайте като мен!“

Боли се ухили.

— Именно.

— Нуждаеха се от лошо момче като мен, което да говори на младите спортисти — обясни той на Лора сега. — С гласа на опита, аз ги предпазвам от капаните. Боли и колегите му намериха някои корпорации, които спонсорираха програмата. — Той вдигна рамене: — Може би разговорите, които провеждам, вършат полезна работа.

— Станал си скромен, Гриф. Четох тази седмица материала на господин Рич — събрал е подписи от спортисти, които отказват употребата на стероиди и т.н. Подписал се е и неговият син.

— Джейсън е добро момче. Сигурно никога не би посегнал към такова нещо.

— Но други биха го направили. Беседите ти впечатляват силно.

— Ще видим — той й се усмихна. — И най-накрая, спечелих дяволски много от честите полети на „Сън Саут“.

— Трябва да се абонираш за „Селект“.

— Не мога да си го позволя. Разходите ми се покриват и получавам повече от прилична заплата, но не съм забогатял, Лора. Изобщо — той никога нямаше да е богат колкото Фостър Спийкман. Колкото нея. Това й казваше сега. — Но работя в спорта, най-малкото — в периферията му. И правя нещо достойно — той се усмихна. — Понякога, след като съм държал реч, ме молят да хвърля топката един-два пъти. Да им дам указания. Ей такива работи.

— Сигурна съм, че тези млади спортисти са смаяни.

— Не знам. Но ми е приятно.

Те замълчаха за малко. Тя погледна през прозореца, после очите й се върнаха към камината и към вазата с лалета.

— Искаш ли още чай?

— Не, благодаря.

— Как е приятелката ти Марша?

Той се изненада, че тя още помни Марша.

— Добре е. Видях я миналата седмица.

— О!

При тези думи усмивката на Лора помрачня. Или може би така му се стори.

— Претърпя още една операция, но беше само за дооформяне.

— Значи операциите са били успешни.

— Изглежда фантастично. По-добре от всякога.

— Това е добре. Тя… тя върна ли се към… работата си?

— На пълно работно време.

— Наистина?

— Да. Много работа както винаги.

— Хм.

Ако я интересуваше характера на посещението му при Марша, защо не го попиташе направо? Надяваше се да го стори. Можеше да й каже, че сега са само приятели, но въпросът на Лора би бил индикация, че се интересува как удовлетворява сексуалните си нужди.

Вместо това тя произнесе:

— Как мина отпуската ти?

— В дебелеене. Ели готви като за световно. А твоята?

— Пътувах. Със закуска в леглото във Върмонт, минах по старите места, четох много.

— Приятно звучи — звучеше самотно.

— Искаш ли още малко чай?

— Вече ме попита и ти казах „не“.

— Съжалявам. Как е рамото ти?

— Добре.

— Напълно излекувано?

— Лора, защо ми се обади?

Резкостта му я изненада, тя за миг се показа огорчена, че я хващат в увъртане. Пое си дълбоко въздух и каза тихо:

— Исках да ти благодаря.

Сърцето му натежа. Наистина го беше поканила на чай.

— За какво?

— Че запази тайната ни. Имаше толкова много възможности да разкажеш цялата мръсна история. Но не го направи. Защити както Фостър, така и мен. Той определено не заслужаваше твоята конфиденциалност. Исках да ти кажа колко високо го оценявам.

— Ами, не исках цял свят да разбере, че са ме наели за разплоден бик.

— Каквато и да е причината, благодаря ти.

— Заповядай пак.

Не му трябваше проклетата й благодарност. Беше удържал обещанието, дадено на треньора и на себе си, че няма да я търси, въпреки че не минаваше и ден, в който да не го пожелае. И днес, след толкова месеци, когато му се беше обадила, той си помисли, че може би…

Но не. Докато си седеше тук и водеше любезни разговори, и примираше от желание да я докосне, да вкуси устните й, единственото, което искаше тя, беше да му каже благодаря. Не издържаше повече.

Възбуден, той разтърка с длани бедрата си, после рязко се изправи.

— Виж, трябва да бягам. Имам… малко работа.

— О, съжалявам — тя също се изправи. — Не исках да те задържам.

— Не, всичко е наред. Беше хубаво, че се видяхме.

— Така е. И аз се радвам, че те видях.

— Благодаря за чая.

Когато се обърна към вратата, споменът изведнъж го връхлетя.

— А, без малко да забравя. Донесох ти нещо — той бръкна във външния джоб на спортното си сако и извади малка кутийка.

Тя я погледна учудено, когато й я подаде:

— Какво е това?

— Има един начин да се разбере.

Лора я пое, поколеба се за миг, преди да издърпа панделката, с която беше вързана. Гриф осъзна, че е затаил дъх, докато тя отваряше капачето. Върху подложка от сатен лежеше малка златна звезда с един съвсем малък диамант в центъра. Тя наведе глава и той не можа да разбере реакцията й.

Когато мина известно време, а никой от тях не казваше нищо, той се опита да се оправдае.

— Не беше много голям, знам. Може би не повече, отколкото този диамант. Но… — той прокара пръсти през косата си. — Но за него няма паметна плоча, сама разбираш. Няма нищо, което да покаже, че го е имало. А го имаше. Поне за няколко седмици.

Тя продължи да държи главата си наведена, не помръдваше. По дяволите! Идеята беше лоша. Наистина, наистина лоша. Можеше да мълчи за това и да си тръгне. Вместо това той каза:

— Помислих си, че може би ще искаш да имаш нещо, което да ти напомня.

Когато тя най-накрая го погледна, лицето й бе мокро от сълзи.

— Винаги ще го помня. Ще пазя паметта за него в сърцето си, докато съм жива.

Те се раздвижиха едновременно. Ръцете му я обгърнаха и той я стисна така, като че ли никога нямаше да я пусне да си отиде. Можеше да се закълне в това. Не знаеше нито какво е казал, нито какво е правил до момента, в който взе лицето й в шепите си и го повдигна. Спомняше си как й казва, че я обича, че непрекъснато целува устните, очите й, бузите й. Накрая устните им се срещнаха и те се целунаха дълбоко и страстно.

И когато следобедът премина във вечер, те продължаваха да седят на дивана заедно, наслаждаваха се на пропукващия огън в камината, държаха се за ръце и говореха. Не, не говореха за нещо сериозно — разказваха си анекдоти, забавни случки. Смееха се.

Това беше първата им любовна среща.