Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава тридесет и седма

Лора погледна към Милърови, които не сваляха очи от нея. Можеше да усети мириса на цветята от венеца на Ели. Ароматът беше тежък и сладък.

— Сега се връщате от ваканция?

— Преди половин час кацнахме на летището в Далас — отвърна Ели. — Към четири и половина.

— Съжалявам, че след един дълъг полет трябваше да намерите непознат в леглото си — тя се засмя безрадостно. — Като в приказката за трите мечета. Как мина полетът?

Ели се приближи до Лора и хвана ръката й.

— Вие сте тази, която е прекарала тежка нощ. Как се чувствате в момента?

— Ще се оправя.

— Разбира се. Но точно сега сигурно ви е тежко. Имате ли контракции?

— Хм.

— Знам. Преживяла съм го четири пъти.

— Съжалявам.

Ели сви рамене и каза философски:

— Не е било писано — след което потупа ръката на Лора. — Ще ви дам нещо за контракциите.

Тя излезе, оставяйки Лора сама с треньора Джо Милър. Стойката му бе заплашителна. Гледаше я немигащо, с осъдително изражение. И заедно с това изпитваше любопитство.

— Съжалявам за бебето ви — той кимна към вратата, през която бе излязла жена му. — Ели се преструва, че се е отърсила, но сърцето й се разбиваше всеки път.

— Сигурна съм.

— Сигурна ли сте, че бебето е на Гриф?

— Без никакво съмнение. Съпругът ми беше неспособен.

— Стерилен?

— Неспособен — повтори тя.

— Хм — той се замисли за малко, после попита: — Затова ли се хванахте с Гриф?

Преди да е отговорила, Ели се върна с шишенце ибупрофен и чаша вода.

— Вземете две.

Лора вече бе заклеймила аналгетиците, които бременните жени биват съветвани да не пият. Преглъщането на капсулите беше болезнено напомняне, че предпазната мярка вече не е необходима.

— Какво правиш?

Гласът беше на Ели — остър, властен и насочен към съпруга й, който вдигаше телефона от бюрото.

— Обаждам се в полицията.

— Каниш се да изпратиш полицията след това момче?

— Той не е момче, Ели. Той е мъж. И трябва да бъде отговорен.

— Моля ви, не се обаждайте на Родарт — каза Лора. — Той е най-заклетият враг на Гриф. — Защото е детектив в отдел „Убийства“, а Гриф е… е…

— Виждаш ли? — каза Ели с ръце на кръста. — Дори не можеш да се накараш да го изречеш, защото знаеш, че не е истина.

— Ако не е истина, тогава защо бяга? — попита треньорът. — Защо не се предаде?

Ели, която нямаше отговор, погледна безпомощно към Лора, която умоляваше треньора да затвори телефона.

— Моля ви, не звънете. Поне докато ви разкажа за Гриф и за мен. И за Фостър. За всичко. Моля ви, господин Милър.

Той обмисля молбата й известно време, после неохотно остави телефона на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си.

— Е?

Тя започна от деня, в който Фостър за първи път й разказа за плана си, без да скрива нищо, освен най-интимните подробности от четирите й срещи с Гриф.

— Никога не съм чувал нещо по-странно — промърмори треньорът. — Казвате ми, че съпругът ви е платил на Гриф, за да… да направи това?

— За съжаление, аз се съгласих по причини твърде сложни, за да бъдат обяснявани сега. След като разбрах, че съм бременна, изобщо не очаквах да видя Гриф отново.

Докато слушаше разказа на Лора, очите на Ели се навлажниха.

— Как ли сте се чувствали? Да не видите никога отново Гриф…

Лора се поколеба, след което отвърна:

— Изпитвах противоречиви чувства. И точно затова никога нямаше да си позволя да го видя отново.

Ели кимна разбиращо.

— Щях да остана завинаги със съпруга си — продължи Лора.

— И да отглеждам детето като негово, точно както той искаше.

— Тогава кое обърка нещата? — попита треньорът. — Нека позная. Гриф.

— Всъщност Фостър. Обвинявах се, че не съм видяла колко напреднала е неврозата му. Мисля, че не съм искала да видя. Както и да е, тя, в съчетание с катастрофата, го беше променила. Той вече не беше онзи Фостър, в когото се бях влюбила. И когото се надявах, че бебето ще върне. Във всеки случай аз предадох нашия брак и съвместния ни живот. Ако той не беше се опитал да убие Гриф, тази нощ щях да съм с него. А Гриф нямаше да е беглец — тя ги погледна — Кълна се, че всичко, което ви казах, е истина.

Не се съмняваше, че Ели й вярва. Треньорът беше прехапал долната си устна, изглеждаше не напълно убеден. Внезапно той се обърна и взе телефонната слушалка.

— Джо, не чу ли поне една дума от това, което тя каза?

— Наред съм с ушите, Ели.

— Тогава как можеш да…

— Защото познавам Гриф — каза той. — Винаги иска да е номер едно. Не мисли за никого, освен за себе си. За теб, за мен, за съотборниците си. За никого.

— Грешите — обади се Лора.

— Може и да е бил малко егоистичен преди — обади се Ели.

— Но сега е различен. Видях промяната у него, когато беше тук. И ако ти не беше такъв инат, Джо Милър, щеше да…

— Господин Милър, моля ви — погледна го Лора. — Ще съжалявате…

— Звъня в полицията — успя да надвика протестите на двете жени той и ръката му разсече въздуха. — Това беше последната капка.

* * *

Трафикът не беше толкова силен, че да забави Гриф. Пиковото натоварване бе отминало преди два часа. Уцели подходящ момент да се отклони към изхода за Итаска. Градът още спеше, но той се движеше крадешком през него, спазваше знаците за ограничение на скоростта, защото не искаше да го спират точно сега.

Не беше трудно да открие шосе „Лаваца“. Продължи по него, докато то се превърна в FM 2010, тесен, разбит път, по който изглежда толкова рядко се минаваше, че напълно го бяха изоставили.

След пет-шест километра започна да си мисли, че той и Лора грешат. Но след това забеляза разнебитената фермерска къща и хамбарът, които изникнаха като неясни сенки на фона на развиделяващото се небе. Вече знаеше, че е на правилното място.

Колата на Родарт беше паркирана отпред.

Гриф намали и свърна в чакълестата алея, забелязвайки ги мигновено — две тъмни фигури, очертани на източния хоризонт. Забави и спря. Изключи двигателя и отвори вратата на колата. Ранният утринен въздух беше мек, бе тихо и измамно спокойно.

Като не изпускаше двамата мъже от поглед, той се пресегна за брезентовата торба и извади полицейския пистолет. Представянето му за доставчик, обезвреждането на ченгетата, бягството му с Лора от имението, всичко изглеждаше като нещо станало много отдавна. Тези спомени бяха неясни.

Но от ума му не излизаше изражението на лицето й, когато тя осъзна, че бебето е изгубено.

Ако… ако… ако…

Имаше толкова много „ако“, че не знаеше за кое по-напред да съжалява.

Но едно от тези „ако“ си оставаше: ако не излезеше жив оттук, надяваше се, че Лора ще знае, че я е обичал. Искаше му се да й е казал това, когато беше имал възможността. Мушна пистолета отзад в колана на морскосиния работен панталон, който все още носеше. Когато излезе, остави вратата на колата отворена, в случай, че се наложи да тръгне бързо. Придвижваше се към задната част на къщата, осъзнавайки колко голяма и лесна мишена е бялата му тениска на фона на избелялата дъсчена облицовка. Родарт и Мануело Руиз стояха неподвижни като бостански плашила в обгорялото поле.

В този момент Родарт вдигна ръка и помаха:

— Здрасти, Гриф!

Гриф мразеше оръжия. Не ги познаваше добре. А още по-малко познаваше полицейските пистолети. Но докато прекосяваше мръсния двор и вървеше към двамата мъже, усети успокояващата тежест на парчето метал, пъхнато в колана му.

Трябваше да прескочи падналата телена ограда. Буците пръст и засъхналите следи от грубите гуми на трактора правеха терена неравен. Но той не поглеждаше надолу. Държеше погледа си вперен в Родарт. Когато наближи достатъчно, за да различи чертите на детектива, Гриф го видя, че се усмихва развеселен, докато държи пистолета си, насочен към Мануело.

Картината потвърди това, от което се страхуваше — Родарт не планираше да използва Мануело Руиз като очевидец. Дори ако Гриф успееше да успокои Руиз и да го убеди да се върне в Далас и да каже истината за смъртта на Фостър Спийкман, Родарт никога не би го позволил. Защото не искаше Гриф да бъде оправдан. Искаше го мъртъв.

И сега Гриф разбра защо. Знаеше защо Родарт го беше чакал вън от затвора. Разбра защо го следеше и наблюдаваше всяка негова крачка след освобождаването му. Беше си помислил, че Родарт се опитва да го уплаши, като го накара да направи или грешка, или признание. А истината беше, че Родарт се страхуваше от него.

Земята около краката на Родарт беше покрита с фасове от цигари. До краката на Мануело лежеше лопата. Зад него се виждаше купчина прясно изкопана пръст и широк трап. От заключението на Гриф му се доповръща. Мръсникът беше накарал салвадорецът да си изкопае собствения гроб, докато той стоеше там, пушеше и се усмихваше.

Може би, помисли си Гриф, той и Мануело щяха да споделят гроба.

Мануело стоеше неподвижен като статуя от тиково дърво. Очите му бяха толкова твърди и непроницаеми, като полирани камъни. Гриф не можеше да каже дали е уплашен, примирен, или чака възможност да го нападне неочаквано. Представа нямаше какво означаваше пристигането му за салвадореца. Искаше му се да владее испански, за да му каже, че Родарт е общият им враг, а не те един на друг.

— Бях започнал да си мисля, че няма да дойдеш — каза Родарт, когато Гриф спря на известно разстояние от него.

— Очаквал си ме?

— Надявах се. Какво те задържа? Обзалагам се, че знам — той намигна. — Топлата закуска на вдовицата. Надявам се, че си хапнал добре, защото ще ти е за последно — без да сваля циничната си усмивка, той произнесе любезно: — Подай ми пистолета.

— Пистолета?

— Искаш да ти пръсна коляното ли?

— Не можеш да се целиш и в двама ни едновременно. Ако свалиш оръжието си от Мануело, той ще е върху теб, преди да си успял да мигнеш.

— Окей. Какво ще кажеш тогава първо да го застрелям, а после да ти пръсна коляното заради дръзкия ти отговор?

Гриф изви ръка назад.

— Бавно.

С подчертана бавност Гриф извади пистолета от колана си. Можеше да убие Родарт без всякакво угризение на съвестта. Марша беше достатъчна причина, да не споменаваме останалото. Но дори с фатална рана, Родарт можеше да успее да произведе изстрел. Гриф не можеше да рискува Мануело да умре. Той все още се нуждаеше от доказателствата на прислужника за Спийкман. Държеше пистолета на разстояние от себе си.

— Пусни го.

Гриф се подчини. Пистолетът падна в краката на Родарт.

— Благодаря. Сега всички можем да си отдъхнем.

Кимайки по посока на Мануело, Гриф каза:

— Пусни го да си върви.

— Не, не мисля така.

— Той ще отиде право в Ел Салвадор. Никога няма да го видиш отново.

— Може би. Но защо да си губя съня заради това. Може да развие чувство за вина, че те е изоставил.

— Значи знаеш, че той е убил Спийкман?

— Така трябва да е, иначе ти не би ми казал къде се намира.

— Осъзнах тази грешка прекалено късно.

— Загуби ли си прочутата преценка, номер десет? — детективът направи тъжна физиономия. — Виж ти, много лошо. И то точно когато най-много се нуждаеш от нея.

— Пусни го да си върви. Разправията ти е с мен, не с него.

Родарт се ухили.

— Е, заслужил си си това право.

— Искаш да ме смажеш заради Бил Бенди. Но не защото мислиш, че съм го убил. Знаеш, че не съм.

Родарт се ухили.

— Топло, топло.

— Знаеш, че не съм, защото ти си го направил.

— А разправят, че спортистите били тъпи — той изсумтя. — Разбира се, отне ти пет години, за да го разбереш.

— Типовете от „Виста“ са те наели да му затвориш веднъж завинаги устата.

— Имаше такъв слух. Тръгна приказката, че дните на Бенди били преброени. Триото „Виста“ се страхували, че ще ги предаде, както предаде теб. Искаше ми се да им направя малка услуга, но те са малка затворена клика. Трудно е да спечелиш доверието им.

— И ти се възползва от възможността.

— Предложих им услугите си.

— Мислейки си, че ако ги отървеш от Бенди, те на драго сърце ще те приемат в лоното си и ще те включат в платежната си ведомост.

Родарт му изпрати заплашителна усмивка.

— Кой по-добре може да ти помогне в ситуация като тази с Бенди, от един детектив по убийства, който може да насочи разследванията в погрешната посока? — той започна да се смее, дълбоко, някъде в гръдния кош, след това смехът му стана гръмогласен. — Беше страхотен план и сега става дори още по-добър. Кълна се в Господа, Бъркет, когато ти пристигна в апартамента на Бенди, едва не намокрих гащите. Не бих могъл да го измисля по-добре.

— Бил си там, когато съм дошъл?

— В задната стая. Преди да му счупя врата, той се кълнеше наляво и надясно, че няма тайни спестявания, но ти познаваш ли букмейкър, който да не лъже? Ако успеех да върна на момчетата от „Виста“ някаква част от скътаните му капитали като добавка към това, че съм ги отървал от него, нали се сещаш колко доволни щяха да са. Тъкмо се канех да напусна апартамента му, когато чух вратата. Ти връхлетя като побеснял слон. Когато разбрах, че си ти, едва се сдържах да не се изкикотя. Докато се тюхкаше над Бенди за сполетялата го злочестина, успях да се измъкна.

— И се обади анонимно на 911.

— От един уличен телефон на ъгъла. Когато получих съобщението по радиостанцията, казах, че съм в квартала и че ще проверя за докладваното убийство — той се ухили. — Знаеш останалото.

— Имал си златната възможност да убиеш и мен. Защо не си го направил?

— Колебаех се. Боях се, че това може да разгневи „Виста“. Мислех, че може да имат специални планове за теб и няма да е много добре, ако ги лиша от удоволствието. Сега като си помисля, трябвало е да те очистя.

— Онези пет години бяха отвратително дълги за мен, но сигурно са били агония за теб — каза Гриф. — Защото докато съм жив, ти си уязвим. Страхувал си се, сега разбирам. Затова си се заяждал с мен, като си се преструвал, че действаш от името на „Виста“, а си знаел много добре, че не съм ограбил Бенди. Не си намерил нищо в задната му стая, нали?

Родарт сви рамене.

— Може би все пак не е излъгал.

— А ти още не си в лоното на „Виста“. Явно не са имали интерес към теб.

— Все още не.

— Но се надяваш, че като ме убиеш сега, ще спечелиш одобрението им.

— Няма да навреди. Не те обичат.

— А теб обичат още по-малко.

— Ще видим — той се изсмя рязко. — Знаеш ли кое е наистина забавното? Дори не се налага аз да те провалям. Ти сам го направи. Да чукаш съпругата на инвалид! Това е низко, Бъркет. Дори за такъв като теб! Само още едно нещо — каза той и лицето му се набръчка. — За какво беше онзи половин милион? Да те подкупи ли се опитваше?

Гриф само стоеше и го гледаше.

— Няма ли да ми кажеш? Карай. Няма значение — той се наведе напред и внимателно вдигна пистолета от земята, после се обърна и стреля право в гърдите на Мануело.

Без да издаде звук, салвадорецът падна назад в импровизирания гроб.