Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава четвърта

Докато чакаше съпругата на Спийкман да дойде, Гриф със скучаещ вид изучаваше глобуса. Закачен на лъскава месингова стойка, той беше с размерите на плажна топка, изработен от полускъпоценни камъни. Истинско бижу. Помисли си, че сигурно струва колкото една доста добра кола.

Интересно как това дали имаш или нямаш пари, променя перспективата. Като си спомни рядко използваните, напълно безполезни вещи в някогашния си гараж, нямаше право да кори Спийкман за прищявката му да притежава такъв глобус, щом можеше да си го позволи.

Гриф се обърна към вратата на библиотеката, когато чу, че се отваря. Очакваше погледът му веднага да попадне върху госпожа Спийкман, но вместо това влезе безстрастният Мануело.

Мъжът тръгна право към Спийкман и му подаде малък сребърен поднос. На него бяха подредени шишенца с таблетки и чаша вода. Спийкман взе едно хапче и го прокара с няколко глътки вода. Те проведоха кратък разговор на испански, след което Спийкман каза на Гриф:

— Докато Мануело е тук, искате ли нещо?

Гриф поклати глава.

Спийкман погледна към латиноамериканеца и го освободи с думите:

Nada mas. Gracias.

Мануело и госпожа Спийкман се срещнаха на отворената врата. Той отстъпи настрани, така че тя да влезе в стаята, след което си тръгна, затваряйки почтително вратата след себе си. Но Гриф вече не се интересуваше от Мануело. Беше се фокусирал върху госпожа Спийкман. Лора, така се казваше.

Нямаше вид на побъркана. Нещо повече, изглеждаше като човек напълно контролиращ поведението си. Тя не погледна към Гриф, макар едрият му силует да се открояваше дори в огромна стая като тази. Вместо това се насочи към мястото, където съпругът й седеше в инвалидната си количка. Сложи ръце върху раменете му, наведе се и го целуна по бузата.

Когато се отделиха един от друг, Спийкман каза:

— Лора, това е Гриф Бъркет.

Понеже до този момент не го бе удостоила с внимание, той се изненада, когато тя се насочи към него и протегна дясната си ръка:

— Господин Бъркет, как сте?

Двамата си стиснаха ръцете. Както на съпруга й, и нейното ръкостискане беше сухо и силно. Бизнесменско ръкостискане.

Гриф ограничи поздрава си до простото:

— Здравейте.

Жената пусна ръката му, но не свали очи от него.

— Благодаря, че дойдохте. Не ви ли освободиха днес сутринта?

— Говорихме вече за това — в гласа на Спийкман се усети настроение.

— О, съжалявам. Бих ви попитала как е минало дългото ви пътуване, но предполагам, че и тази тема вече е изчерпана.

— Така е — съгласи се Гриф.

— Незначителните разговори изглеждат дори още по-незначителни в тази ситуация, нали?

Той не изпитваше съчувствие към тази двуметрова върлина насред библиотеката му. Съпругата му се обади:

— Предполагам, вече са ви предложили нещо за пиене.

— Предложиха ми. Всичко е наред.

— Ако промените мнението си, кажете ми.

Може и да им липсваше чувствителност, но маниерите им си оставаха безупречни.

— Моля ви, седнете, господин Бъркет — тя седна на фотьойла, който стоеше най-близо до съпруга й.

Гриф не беше имал време да размишлява над това как би изглеждала съпругата на Фостър Спийкман, но ако трябваше да определи първоначалната си реакция, то тя беше изненада. Нямаше нищо в ръкостискането и в прямия й поглед, което да се окачестви като нервност, флиртуване или свенливост. Нито пък изглеждаше объркана от въпроса, заради който се бяха събрали. Помисли си, че по-скоро би трябвало да е тук, за да го назначат да им чисти килимите.

Тя не се държеше покорно, нито пък сякаш това бе нещо, което съпругът й бе измислил за свое собствено удоволствие и тя се беше съгласила да го направи под принуда.

По дяволите, не знаеше какво бе очаквал, но каквото и да беше, не беше Лора Спийкман.

Беше облякла тесни черни панталони и бяла блузка без ръкави, с плохи отпред — той си помисли, че май така ги наричаха. Нещо като риза за под смокинг. Черни обувки с нисък ток. Непретенциозен ръчен часовник, проста венчална халка. Беше виждал на ушите на някои футболисти от отбора по-големи и блестящи диамантени обици от тези на нейните.

Косата й беше тъмна и късо подстригана. Предположи, че би се накъдрила, ако я оставеше по-дълга. Беше по-висока от средното, стройна и, съдейки по голите й бицепси, тренирана. Тенис, може би. Два пъти седмично, сигурно играеше йога или пилатес, нещо, което жените тренират за тонизиране и гъвкавост.

Той се опита да не я гледа, да не се взира прекалено настойчиво в лицето й, въпреки че цялостното му впечатление беше такова, че ако я забележеше в тълпата, щеше да спре изненадано. Не беше сладурана, нито пък от подсилените със силикон даласки куклички, които висяха в нощните клубове, посещавани от него и съотборниците му. Но Лора Спийкман не беше обикновена. Според нито едни стандарти.

И друго — изглеждаше достатъчно здрава, за да има бебе. А също и достатъчно млада, ако не губеше време. В средата на трийсетте, може би. Там някъде.

Той усети неловкост, застанал така в средата на стаята, докато онези двамата го гледаха, сякаш очакваха да ги забавлява.

— Господин Бъркет? Гриф? — Спийкман кимна към фотьойлите.

Беше си казал, че първото, което ще направи, е да каже: „Не, благодаря“ и ще си излезе. Но изпита непреодолимо желание да остане. Мътните да го вземат, ако знаеше защо.

Ами, имаше шестстотин бона. Сумата звучеше наистина дяволски неустоимо.

Той отиде до фотьойла и седна. Като гледаше право в Лора Спийкман, произнесе:

— Съпругът ви ми каза, че сте напълно съгласна с всичко това. Вярно ли е?

— Да.

Никакво колебание. Дори не мигна.

— Окей. Извинете ме, че го казвам, но това е…

— Необичайно?

— Щях да кажа: доста странно. Мъж моли друг мъж, плаща на друг мъж да спи с жена му.

— Не да спи с нея, господин Бъркет. Не в контекста, който се влага в това. Да оплоди. Колкото до странността, случаят не е безпрецедентен. Всъщност е библейски. „Сътворение“. Спомняте ли си?

В семейството, в което Гриф бе израсъл, нямаше никаква Библия. Когато тръгна на училище се изненада като разбра, че Бог невинаги се използва в комбинация с ругатня.

Във всеки случай му прозвуча шокиращо, че в Библията може да има нещо подобно.

— Отчаяно искаме бебе, господин Бъркет — каза тя.

— Има и други начини за забременяване.

— Има, да. Причините да го правим по този начин са лични и не би трябвало да ви засягат.

— Но ме засягат.

— Не би трябвало — повтори тя.

— Един вид ние… ъъъ… си свършваме работата, аз се прибирам вкъщи и заспивам с чиста съвест. Така ли?

— В крайна сметка, да.

Той я погледна, питайки се как може да говори толкова спокойно за това какво ще правят двамата, когато съпругът й седи тук и държи ръката й. Гриф премести очи от нея към Спийкман и мъжът изглежда прочете мислите му.

— Преди да се присъединиш към нас, Лора, Гриф предположи, че се каня да ви наблюдавам, докато го правите.

Тя гледаше съпруга си, докато той говореше. Минаха няколко секунди, преди погледът й да се върне отново на Гриф и той усети обхваналото я възмущение.

— Мислите, че става въпрос за нещо извратено?

— А как бихте го нарекли?

— Щяхте ли да мислите, че е извратено, ако ви бяхме помолили да ни дадете бъбрек? Или да дарите кръв?

Той се засмя.

— Има голяма разлика. За да станеш донор на бъбрек не трябва да… докосваш — каза той, бързо заменяйки думата, която се канеше да каже. — Дори не се налага да познаваш човека.

— За съжаление, при репродуктивната физиология такова нещо като докосването се налага.

Пълна лудост. Защо той лично трябваше да извърши акта на зачеването? Но вече бе спорил със съпруга й по този въпрос. Спийкман твърдо бе решил тя да забременее по естествен начин. Доколкото виждаше, тя нямаше етични или морални проблеми с това, така че защо тогава той да има? Потръпвайки вътрешно, той стигна до едно решение: щом искаха да я чука, щеше да я чука. Какво, да не би тя да имаше три очи или нещо подобно?

Той се обърна към Спийкман:

— Стискаме си ръцете и получавам сто бона?

Спийкман хлъзна инвалидния си стол към едно бюро и отвори чекмедже. Взе един кафяв плик от него и когато се върна обратно и го отвори, Гриф си спомни как бе получил заем в брой от адвоката си, като дете, което получава дажбата си. Колкото по-скоро престанеше да е длъжник, толкова по-добре.

Той взе плика с парите.

Спийкман каза:

— Вътре има ключ за сейф и карта. Подпиши я. Ще се погрижа картата да се върне обратно в банката утре, където ще остане на архив. Докато съм там, ще депозирам парите в сейфа. Можеш да ги вземеш, м-м-м… да кажем утре след два следобед. С Лора имаме събрание сутринта с представители на отдела за стюардеси за обсъждане на новите им договори.

Назначаването на животно за разплод беше просто поредната точка от работния им график. Гриф взе картата и я погледна.

— Ами „изпита по физическо“? Какво ще стане, ако пропадна?

Двойката размени погледи, но Фостър беше този, който заговори:

— Ще приемем на доверие, че няма да пропаднеш.

— Голямо доверие.

— Ако очаквахме проблем, нямаше сега да си тук.

— Окей, аз си получавам аванса, вие получавате изследванията ми от медицинските прегледи. И после?

— После чакаш да ти съобщят къде трябва да бъдеш и кога. До следващата овулация на Лора.

Гриф я погледна. Тя отвърна на погледа му твърдо, сякаш не се обсъждаше нейната овулация. Би искал да знае какво точно влече овулацията, но нямаше намерение да пита. Не му трябваше да знае. Знаеше как да чука, и това беше всичко, което се искаше от него.

— Ще се срещате веднъж месечно за толкова време, колкото е необходимо, за да зачене — обясни Спийкман. Той вдигна ръката на жена си към устните си и я целуна. — Да се надяваме, че няма да трае прекалено много цикли.

— Да, и аз се надявам — кимна Гриф. — Ще бъда с половин милион долара по-богат.

Почувствал се отново неспокоен, той се изправи и се приближи до един от рафтовете с книги. Прочете няколко заглавия, онези, които бяха на английски, но те не му говореха нищо. Звучаха му като философия и пълна скука. Сред тях ги нямаше Елмър Ленард, нито пък Карл Хайасин.

— Нещо май те безпокои, Гриф?

Той се обърна към тях.

— Защо мен?

— Така ми се стори — отвърна Спийкман.

— Наоколо е пълно с русокоси и синеоки типове.

— Но никой не е с твоите гени. Ти имаш всичко, което бихме искали за нашето дете. Сила, забележителна издръжливост, скорост, сръчност, дори перфектно зрение и свръхестествена координация. Бих могъл да продължа. За теб са публикувани статии не само в спортни списания, но и в медицински журнали — за това какъв невероятен човешки екземпляр си.

Гриф си спомни статиите, писани от треньори и медицински експерти, един, от които го наричаше „биологичен шедьовър“. Заради това съотборниците му го бяха затворили в съблекалнята, присмиваха се на тъй наречената му перфектност и искаха да я тестват с най-гадните физически състезания, които можаха да измислят. Съвсем друго бяха мацките, които водеше в леглото си. Чукането му наистина беше „шедьовър“.

Спомни се обаче и язвителните уводни статии, след като беше тръгнал по кривия път. В тях го ругаеха не само за престъплението му, но и за това, че пропилява дадените му от Бога дарби.

Дадени от Бога, дрън-дрън, помисли си той.

Онези, които му се възхищаваха, нямаше да мислят, че е чак толкова перфектен, ако познаваха онези двамата, които го бяха създали. Ако господин и госпожа Спийкман биха могли да видят откъде произхожда, щяха доста да си помислят. Наистина ли искаха кръвта на неговите родители да тече по вените на тяхното дете?

— Не знаете нищо за произхода ми. Може би просто не съм извадил късмет, получил съм няколко добри гени, крито са се подредили правилно съвършено случайно. Генният ми фонд може да се окаже замърсен с лошо семе.

— Това може да се случи без значение кой е донорът, дори и аз да съм — рече Спийкман. — Защо се опитваш да ни откажеш, Бъркет?

— Не се опитвам — всъщност, в известен смисъл правеше точно това. Бе прекарал пет години в затвор, разсъждавайки за лошия избор, който бе направил. Дори ако не беше научил нищо друго, бе научил поне това — да не скача с главата напред, докато не разбере колко дълбока е водата.

Той каза:

— Просто не искам да започвам нещо, след което ситуацията да се обърка и после да обвиняват мен за това.

— Какво може да се обърка? — попита Лора.

Той се засмя горчиво.

— Нямате голям опит, нали? Повярвайте ми, винаги нещо може да се обърка. Какво ще стане, например, ако стрелям напразно?

— Искаш да кажеш, ако имаш нисък брой сперматозоиди? — попита Спийкман.

Гриф кимна рязко.

— Имаш ли причина да подозираш, че случаят е такъв?

— Не. Но откъде да зная. Просто питам, какво става, ако…

— Когато отидеш на медицински преглед, ще се изследваш — Спийкман направи пауза, после каза: — Предполагам, че изживяваш пост затворническа параноя.

— Дяволски си прав, така е.

Последва неловка тишина. Спийкман разтърка челюстта си, сякаш се опитваше да избере най-правилните думи.

— Сега, след като зачекнахме темата, нека поговорим за хвърлянето ти в затвора.

— Какво точно?

— Признавам, че това повлия на избора ни.

Гриф сложи ръка на сърцето си, преструвайки се, че чувствата му са били наранени.

— Искаш да кажеш, че е имало нещо повече от това, че съм перфектният във физическо отношение екземпляр?

Спийкман игнорира сарказма му.

— Ти измами отбора си, лигата и повечето от феновете си. Направи се персона нон грата, Гриф. Страхувам се, че ще бъдеш обект на обиди.

— Не съм имал никакви конфронтации.

— Има време и за това — обади се Лора. Умереният й тон го раздразни.

— Не очаквам да спечеля някаква популярност, окей? Измамих и наруших закона. Бях наказан за престъплението си. Но всичко това е зад гърба ми.

— Тук стои обаче и въпросът за букмейкъра, който умря.

Гриф се беше питал кога ли ще стане дума за това. Ако имаха някакъв ум изобщо, а той беше сигурен, че е така, те неизбежно щяха да попитат за Бенди. Беше изненадан единствено от това, че именно жената бе тази, която подзе деликатната тема.

— Бил Бенди не умря, госпожо Спийкман. Той беше убит.

— Вие бяхте заподозрян.

— Бях разпитван.

— Арестуваха ви.

— Но не ме обвиниха.

— Както и никого другиго.

— Е, и?

— И убиецът си остана ненаказан.

— Не е мой проблем.

— Надявам се.

— Какво, по дяволите…

— Вие ли го направихте?

— Не!

Размяната на реплики помежду им беше разпалена и бърза, последвана от напрегната тишина, която Гриф отказа да наруши. Беше казал каквото имаше да каже. Не беше убил Бил Бенди. Точка. Край.

— Обаче — произнесе Спийкман с приятния и помирителен тон на собственик на погребално бюро, — сянката на подозрението още тегне над теб, Гриф. Сигурно си освободен поради липса на доказателства, но това не те оневинява.

— Вижте, ако мислите, че аз съм убил Бенди, тогава какво, по дяволите, правя тук? — Той разпери ръце. — Защо искате аз да съм бащата на детето ви?

— Не мислим, че си извършил убийство — каза Спийкман. — Абсолютно не.

Гриф отмести ядосания си поглед към Лора, за да види дали тя споделя вярата на съпруга си, че той е невинен. Изражението й остана безстрастно, не обвиняващо, но със сигурност не и оправдаващо.

Тогава защо го назначаваше да спи с нея? Наистина ли се нуждаеше от такъв вид оскърбление!

Да, за съжаление се нуждаеше. Парите му трябваха. Трябваше да си стъпи на краката, а шестстотин бона бяха сериозно нещо. Мътните да ги вземат, да върви по дяволите и тя, ако си мисли, че той е ликвидирал Бенди. Сигурно не се съмняваха силно в него, иначе не би бил тук. Не стига, че бяха откачени, ами бяха и лицемери.

— Въпросът за убийството на Бенди, а така също федералното престъпление, за което беше осъден, остави черни точки срещу името ти, Гриф — каза Спийкман.

— Знам го.

— Така че доколко реалистично е да се надяваш, че някой наоколо ще иска да те назначи? Да те назначи, за каквито и да е пари, много по-малко от тези, които ние с Лора ти предлагаме?

Отговорът беше очевиден. Когато Гриф отказа да хаби дъха си, Спийкман продължи:

— Нямаш перспектива. Не можеш да играеш футбол. Няма да те наемат за треньор. Не можеш да пишеш, нито да говориш за футбол, тъй като никоя от медиите няма да иска да го направиш. Сам призна, че си ликвидирал всичките си авоари, за да платиш дълговете си, което ме навежда на мисълта, че не си спестил нищо за черни дни.

Спийкман изглежда се наслаждаваше да подчертава слабостите му. Може би, помисли си Гриф, го предизвикваше да се състезават. Да видим тогава кой е по-добър в това.

— Спечелих три милиона за една година от „Каубоите“, плюс допълнителните клаузи за осигуровки — каза той стегнато. — Всички взеха доста, като се започне от агента ми и Държавната агенция за приходите, но каквото получих — го изхарчих, а имах доста време да го правя. Какво мислите по въпроса?

— Мисля, че изглежда нямаш достатъчно ум в главата, иначе щеше да разпределяш доходите по различен начин. Явно е също, че нямаш талант да крадеш, иначе нямаше да те хванат.

— Бяха ми заложили капан. И аз скочих в него.

— Въпреки това. — След малко Спийкман каза: — Не се опитвам да те засегна, Гриф.

— Нима?

Спийкман отново игнорира язвителния му тон.

— Попита защо точно ти си бил избран.

— Вече почти бях забравил въпроса.

— Много е дълго за обяснение. И исках да бъда брутално честен за причините ни да ти отправим това предложение. На първо място — ти притежаваш генетичния материал за създаването на детето, което искаме. На второ — по причини, които току-що обсъждахме, ти спешно се нуждаеш от парите, които сме готови да ти платим. И на последно — напълно независим си. Нямаш семейство, нямаш истински приятели, обвързвания, нито човек, на когото да даваш отчет, а това е огромно предимство за нас. Ние придаваме голямо значение на конфиденциалността, която това споразумение изисква. Ние сме единствените трима души, които някога ще знаят, че не аз съм бащата на детето, което Лора ще зачене.

Гриф някак си се беше успокоил. Освен това не можеше да си позволи да бъде раздразнен. Особено от голата истина. Той се приближи до бюрото, вдигна кристалното преспапие и го претегли в ръка.

— Прекалено много разчитате на мен да държа устата си затворена.

Спийкман се подсмихна.

— Всъщност, не. Прекалено много разчитаме на алчността.

— Шестстотин хиляди? — Гриф остави преспапието и се озъби на Спийкман: — Като си помислиш, не е чак толкова много. Не и за човек, който бихте нарекли алчен.

Лора погледна съпруга си:

— Не си ли му казал останалото?

— Не стигнахме чак толкова далеч — отвърна Спийкман.

Гриф вдигна вежди:

— Останалото?

Спийкман придвижи инвалидната си количка до бюрото и взе преспапието. Извади носна кърпичка от джоба на панталона си, която използва, за да лъсне кристала, и се усмихна на Гриф.

— Не че подлагаме на съмнение твоята почтеност.

— Глупости. Щяхте да сте пълни глупаци, ако не го направите.

— Точно така — каза Спийкман и се засмя приятно. — Щяхме да сме. — С все още увитата около преспапието носна кърпичка, той го остави на бюрото, премести го с няколко сантиметра по-наляво, след което бавно издърпа кърпичката и я сгъна на идеален правоъгълник, преди да я върне в джоба си. — Ами, за собствено успокоение и за успокоение на Лора, и за да обезпеча вашето мълчание, ще ти бъдат изплатени един милион долара при раждането на нашето дете. Отделно от това ще получаваш по един милион долара всяка година на рождения му ден. И единственото, което трябва да направиш в замяна, е да забравиш, че някога си ни познавал.