Сандра Браун
Сделка за милиони (11)

Глава единадесета

Спортният бар беше претъпкан и шумен, но Гриф си бе помислил, че ако прекара още една вечер затворен в апартамента си, ще превърти.

Без нищо интересно, с което да запълва деня си, вечерите изглеждаха дълги. Тенът му бе вече прекалено силен, за да е здравословен. Макар да изпълняваше стриктно програмата си за упражнения, тренировките му доскучаха. Беше изгледал всичките филми, които вървяха в момента, повече от веднъж. Беше започнал отново да чете. Всичко, което му се стореше интересно.

Марша бе завършила възстановяването си вкъщи и чрез Дуайт бе помолила Гриф да не я посещава там. Той бе допълнително усложнение, от което не се нуждаеше. Тя не го обвиняваше за случилото се, но да се дистанцира от него щеше да е по-сигурно — за нея, а така също и за бизнеса й.

Следователно той не правеше дори ежедневните си пътувания до болницата, за да я види. Беше отегчен. И може би за първи път в живота си — самотен. Да бъде социален изгнаник беше по-различно, отколкото да избере да бъде сам.

Едно от нещата, свързани с лишаването му от свобода, които мразеше най-много, беше липсата на уединение. През тези пет години беше жадувал за самота и се бе заклел, че когато излезе, никога няма да я приема за нещо дадено. И когато най-малко бе в настроение да говори, другите затворници около него не спираха да дрънкат и да се надлъгват. Винаги трябваше да се храни в компанията на други хора.

Сега нямаше никой, с когото да прави каквото и да било. Минаваха дни, в които не бе разменил и една дума с някого.

Не че беше кой знае колко общителен по природа. Както Боли откровено беше казал, той винаги е бил самотник. Без съмнение тази тенденция тръгваше от детството му.

Това, че майка му го бе изоставила, го бе научило да бъде самостоятелен. Разчиташе единствено на себе си за всичко — хранене, успокояване, развлечение.

Тази принудителна самоувереност с течение на времето се превърна в черта на характера му. Стана оръжие, което той използваше да държи другите хора на една ръка разстояние, не защото не ги харесва или им няма доверие. Просто не виждаше защо някой друг трябва да му влияе. Дори най-обикновените приятелства изискваха твърде много. Да бъдеш приятел означаваше както да даваш, така и да получаваш. Гриф намираше и двете за еднакво трудни. Треньорът и Ели най-сетне разбраха това и бяха спрели да го притискат да си намери приятели, примирявайки се с предпочитанията му да бъде в собствената си компания, вместо на някой друг.

Но в предишния си живот той бе поне сред други хора, дори и когато не общуваше с тях. В училище, с „Каубоите“, в Биг Спринг. Сега беше всъщност самотен. Затова преди няколко дни от отчаяние звънна на един от бившите си съотборници, един от онези, с които бе в относително дружески отношения.

Сега той притежаваше успешна софтуерна компания. Поздрави го с освобождаването от затвора и излъга, че много се радвал да го чуе. Но когато Гриф предложи да излязат заедно и да изпият по бира, мъжът изтъкна дузина оправдания в рамките на трийсет секунди, едно от които беше, че се е оженил.

— Тя е страхотна жена, не ме разбирай погрешно. Но ме държи на къса каишка. Знаеш как е.

Всъщност той не знаеше. Но това, което знаеше беше, че този едър, як, бивш футболист от Националната лига по-скоро би накарал Гриф да помисли, че е под чехъл, отколкото да изпие една бира с него.

Тази вечер, решил, че няма желание да прекарва поредната нощ сам в апартамента си, Гриф се облече и излезе да си потърси компания. Откри такава в един скъп спортен бар в луксозен квартал. Мястото беше лъскаво и шикозно, сервираха предимно мартини с плодов аромат, отколкото бира. Това доставяше удоволствие на младите, красивите и силните. Гриф беше с най-бледия тен сред тях.

Той бе огледан любовно от една двайсет и няколкогодишна с оскъдно лятно горнище и къса поличка. Отвърна на погледа й, но без определени амбиции. Което го изненада, тъй като не беше правил секс с никого след Марша.

Е, и Лора Спийкман.

Не отивай там.

Това си казваше всеки път, когато мислите му се насочеха в тази посока.

Хората седяха в три редици на кръглия бар. Трябваше да изчака почти половин час, преди да се освободи стол за бара. Той го поиска, поръча си бира и бургер. Докато ядеше гледаше бейзболния мач по широкоекранния телевизор, разположен в центъра на бара.

Беше забелязал една брюнетка, която седеше от другата страна на бара и го гледаше. Тя му се усмихваше и му хвърляше погледи всеки път, когато гаджето й — или съпругът й — не гледаше. Освен това Гриф не забелязваше какво се развива в бара около него.

Той проточи храненето си през петте полувремена на мача на „Рейнджърс“. За да запази мястото си и да не се връща в празния си апартамент, си поръча втора бира, която не му се пиеше.

„Рейнджърите“ имаха добър сезон. Ако играеха за плейофите, би се заинтересувал. Иначе не харесваше много бейзбола. Не виждаше никакъв смисъл в спорт, където идеалната игра беше тази, в която нищо не се случва. Бейзболните запалянковци не биха се съгласили, но той не я разбираше тази работа.

Няма и дума, че беше дяволски по-забавно да гледаш, когато си се хванал на бас за резултата.

Играеше комар съвсем невинно, правеше го за забавление.

Психарят, който го съветваше в Биг Спринг, имаше теория. Каза, че Гриф се чувствал виновен от доброто си благосъстояние. „Лонгхорнс“ бяха спечелили националния шампионат през последната му година. Не му стигнаха два гласа да получи наградата „Хайсман“. Беше най-желаният за трансфер онази година и завидна награда за „Каубоите“, чийто ветеран куотърбек се бе пенсионирал. Когато подписа с тима, снимката му се появи на корицата на „Спортс илюстрейтид“. Известност и богатство на двайсет и три. Шемет.

Психарят го убеждаваше, че рискувал на хазарт с подсъзнателната надежда да го хванат, да го накажат и да изгуби всичко, включително обичта на треньора и Ели. Психарят бе наблегнал на това.

— Треньор Милър е може би единственият човек на света, когото уважаваш и към когото изпитваш обич и привързаност. И въпреки това умишлено правиш неща, които знаеш, че не би ти простил, които биха довели до непоправим разрив в отношенията ви.

Накрая завърши с обобщението, че подсъзнателно Гриф чувства, че трябва да бъде наказан за всичките хубави неща, които са му се случили — като се започне с треньора, който му беше дал дом и се завърши с назначаването му за куотърбек за даласките „Каубои“ — защото в най-дълбоката си, най-тъмна същност, той беше чувствал, че тези благодеяния са незаслужени. Неговата разруха бе станала само осъществено пророчество.

Може би така беше правилно.

А може би бяха пълни глупости.

Залагаше на комар, защото му беше забавно и защото можеше да се справи.

Но тогава, когато задлъжня много, престана да му е забавно. И вече не можеше да се справя.

Докато седеше сега и пиеше втората си бира, той лениво се запита колко ли пари са били заложени за резултата на този мач на „Рейнджърс“. Колко ли бяха откраднали неговите бивши бизнес партньори в луксозния офис в Лас Колинас тези девет полувремена? Много, можете да сте сигурни. „Виста“ имаха букмейкъри из цялата страна, които работеха за тях.

Един по-малко, сега Били Бенди не беше вече техен служител.

Гриф се надяваше, че хленчещият малък доносник е бил бавно въртян на шиш на жестокия огън в ада.

— Заложи ли пари за него?

Потънал в мислите си, Гриф обърна главата си надясно, за да се увери, че изречението е адресирано към него. Мъжът на съседния стол го гледаше, горната му уста се повдигна във войнствена самодоволна усмивка.

— Моля? — каза Гриф.

— Попитай го пак — втори мъж застана зад първия. Агресивното му изражение бе също като на приятеля му, а очите му бяха кървясали от прекалено много алкохол.

Гриф спокойно отвърна.

— Да ме попита какво?

— Питам дали си заложил пари за този мач — онзи на стола посочи с палец към телевизора.

— Не. Не съм — Гриф се извърна, надявайки се, че това е краят на разговора.

— Не си ли залагал никога?

Игнорирайки го, Гриф се пресегна за бирата си. Мъжът на стола го перна през ръката, принуждавайки го да остави бирата на плота.

— Хей, задник, не ме ли чу? Зададох ти въпрос.

Сега най-близко седящите усетиха по разменените думи, че става нещо. Музиката продължаваше да гърми през високоговорителите с осезаеми перкусии. Действието на екрана на телевизора продължаваше, но разговорите се прекратиха и вниманието бе насочено към тях.

— Не искам неприятности — каза Гриф. — Защо просто не ме оставите на мира и не отидете някъде другаде да изтрезнеете, а? — Но той знаеше, че няма да си тръгнат толкова лесно. Вторият мъж, който се бе намесил, се приближи още. Гриф беше с гръб към него, но усети враждебната му, предизвикателна стойка.

Той размени поглед с бармана и направи жест да покаже, че иска да плати. Барманът се насочи бързо към компютъризирания касов апарат. Гриф погледна към брюнетката, която му се беше усмихвала. Тя смучеше питието си през сламка и го гледаше над напръсканата със захар чаша. Придружителят й също го гледаше.

Мъжът, застанал зад стола на Гриф, каза:

— Сигурен съм, че залага само за мачовете, който проваля.

— Шибан мошеник! — първият блъсна отново ръката му, този път силно. — Шибан, шибан мошеник…

Ръката на Гриф се стрелна с бързината на змия, хвана китката на нападателя и я удари в бара като на състезание по канадска борба.

Онзи изрева от болка. Приятелят му се стовари върху гърба на Гриф като дюшек, пълен с олово. Гриф слезе от стола си и се опита да отблъсне мъжа. Настъпи шумно тътрене на крака, хората се отдръпваха. Чу се звън от счупена чаша. Двама бодигарда се появиха и отблъснаха нападателите, вкопчени в гърба на Гриф.

— Престанете!

Единият бодигард натисна Гриф по рамото, изблъсквайки го няколко стъпки назад. Гриф не оказа съпротивление. Той вдигна ръце.

— Не исках никакви неприятности. Не го исках.

Яките момчета хванаха двамата заядливци и ги изведоха навън. Но шоуто не беше свършило. Всички очи останаха вперени в Гриф, особено след като бе разпознат. Името му се понесе шепнешком през тълпата като разстилащо се петно.

Барманът му даде сметката. Преди да е успял да плати, един млад мъж в модерен костюм изникна до него. Явно беше дежурният.

— За сметка на заведението е — обърна се той към бармана, който кимна и прибра касовата бележка.

Гриф каза:

— Благодаря.

Но изражението на младия мъж не беше добродушно.

— Моля ви да напуснете и да не идвате повече.

Гняв и объркване накараха лицето на Гриф да пламне.

— Не съм направил нищо.

— Моля ви да напуснете и да не се връщате — повтори мъжът.

Гриф го гледа още известно време, след което го блъсна настрана и мина покрай него. Тълпата се раздели да му стори път. Когато достигна до вратата, един от бодигардовете я задържа отворена, за да мине. Когато прекрачи прага, Гриф го чу да промърморва:

— Духач мръсен!

Отвън въздухът го обви като мокър саван. Щеше да се освободи от тежката, спарена атмосфера, но не и от гнева си. Беше си седял вътре кротко, замислен за своите си работи, не обиждаше никого, а изведнъж го накараха да напусне и да не се връща — и то човек, облечен в една от онези ризи, които бе отминал в „Нейманс“, защото изглеждаха прекалено педерастки.

Да им го начука. Беше ял по-хубави бургери в „Дейли куин“ за много по-малко пари, така че какво му пукаше?

Пукаше му, защото бе унижен пред хората, които преди му се възхищаваха. И да слезе от суперзвезда в „Каубоите“, заобиколен от медийни фотографи и крещящи фенове до това, да го ескортират от една прехвалена дупка за бургери, беше истинско падение.

Той отиде до колата си и я отключи. Преди да е успял да отвори вратата, беше хванат изотзад и хвърлен с все сила към задния панел.

— Не сме приключили с теб — беше мъжът от бара, онзи, който първо го беше заговорил. Приятелчето му стоеше близо до него. Не бяха пияни. Изглеждаха напълно трезви. И Гриф осъзна с болезнена яснота, че съвсем не са раздразнени фенове.

— Това ти е за китката ми! — озъби му се мъжът. И заби юмрук в стомаха му.

Не, помисли си Гриф, докато коленете му се подгъваха, тези момчета не са спортни фенове с бирени шкембета под коланите. Те са професионалисти.