Сандра Браун
Сделка за милиони (31)

Глава тридесет и първа

Ако се съдеше по лицето й, въпросът напълно я изненада. Тя го гледа в продължение на няколко секунди, след това направи леко движение с глава.

Усети нарастващо напрежение в гърдите. Никога не бе чувствал нещо подобно преди, затова не би могъл да го назове. Беше странно и приятно чувство. Като върховно удовлетворение. Като пълната противоположност на онова, което бе чувствал онзи ден в мотела, когато си спомняше историята на живота си.

Той премести очи към корема й, но не можа да установи някаква промяна. Разбира се, все още не би и могло.

Запита се дали и тя мислеше, както той, за последния им следобед заедно, когато се бе пресегнал към нея и бе затворил входната врата. Как биха могли да предвидят прелома, който щеше да настъпи след това просто движение? Заради него един живот бе свършил. А друг — започнал.

Погледът му се върна върху лицето й. Очите им се срещнаха и се задържаха. Това топло, затворено пространство, в което стояха, сякаш внезапно стана прекалено малко и задушно. Той не посмя да си поеме дълбоко въздух от страх да не наруши тишината, която ги притискаше, гъмжаща от последици.

Знаеше, че сигурно трябва има нещо подходящо, което се казва на жена, която носи бебе в утробата си, но мътните да го вземат, ако можеше да измисли какво да е то, така че не каза нищо, само продължи да се взира в очите й, докато най-накрая тя се извърна.

Докосна брадичката й бавно и обърна лицето й към своето.

— Ще ме осъдят на смърт, ако не открия Мануело Руиз. Разбираш ли?

Тя поклати глава бавно, после по-твърдо.

— Не, не разбирам. Не е възможно. Мануело обожаваше Фостър. Не би могъл…

— А аз бих ли могъл?

Тя потърси очите му, след това направи движение с глава и рамене, което можеше да се изтълкува както като „да“, така и като „не“. Но дори ако имаше най-слабото съмнение, това щеше да го смаже.

Той дръпна ръката си.

— Не знам защо съм се надявал, че ще ми повярваш, след като собственият ми адвокат дори не си даде труда да ме попита дали аз съм убил съпруга ти. Просто прие, че съм аз. Но не съм. Мануело го направи.

— Не би могъл.

— Беше странна случайност. Като видя какво е направил, този тип направо превъртя. Излетя навън като светкавица. Уплашен е и в момента може би е на половината път към Ел Салвадор. Но без него съм загубен.

Той освети с фенерчето часовника си. Бяха напуснали хотела преди двайсет и седем минути. Томас и Лейн, както и останалите, вероятно бяха спипани вече от Родарт. Скоро щеше да изпрати полицейски отряд.

— Времето ми изтича — той махна с ръка към стълбите.

Докато вървяха, Лора се обади:

— Ако Мануело е избягал, това е последното място, където може да бъде.

— Официално той няма документ, освен номер на социална осигуровка, която е била фалшива, и Тексаска шофьорска книжка с телефонен номер.

— Откъде знаеш това?

— От Родарт. Беше цитиран в един вестник.

— Ако полицията не може да го намери, как се надяваш ти да го направиш? — в този момент тя стигна до вратата на площадката към стълбите. Беше заключена. Гриф изключи фенерчето и я последва в апартамента.

— Къде са прозорците?

— Няма прозорци. Само капандура отзад на покрива.

Доверявайки й се, че казва истината, той обърна светлината на фенерчето към пода. Беше просторна, единична стая, която според Гриф покриваше половината от гаража отдолу. Имаше и малък кухненски бокс, както и спалня с телевизор в шкаф срещу леглото. Банята беше малка.

Апартаментът вече бе претърсен от полицията. Чекмеджетата на бюрото бяха оставени отворени, а вратата на гардероба зееше полуотворена. Двойното легло бе голо, виждаха се разкривените матраци.

— Вземи — Гриф й подаде фенерчето и се зае да претърсва шкафа с телевизора. — Как Мануело стана прислужник на Фостър?

— Беше пазач в рехабилитационния център. Фостър прекара там няколко месеца, след като го изписаха от болницата. Един ден, след изморителен терапевтичен сеанс, почувствал респираторно неразположение. Не бил включен към монитори и не можел да достигне до паникбутона. Мануело случайно минавал оттам. Не хукнал да вика помощ, а влязъл, вдигнал Фостър от леглото и го завел до сестринския пункт. Фостър му беше благодарен за това, че е спасил живота му. Мисля, че и Мануело чувстваше същото към Фостър. Животът му се промени драстично, след като Фостър го взе да живее при нас.

В чекмеджетата на шкафа нямаше нищо, освен дребни монети, счупен чифт слънчеви очила, нокторезачка, бельо и прилежно сгънати тениски.

— Откъде? — попита Гриф. — Къде е живеел преди?

— Фостър може би е знаел, но аз — не — отвърна тя, следвайки движенията му с лъча на фенерчето. — Мануело пристигна с малка брезентова торба и се настани тук в този апартамент. Фостър му купи нови дрехи. Плати, за да го обучат за помощник рехабилитатор, така че да се грижи за инвалиди. Мануело беше предан на Фостър.

Гриф изсумтя.

— Да. Знам.

Макар да бе очевидно, че леглото вече е било претърсвано, той опипа матраците и пружините, търсейки изпъкналости, където би могло да е оставено нещо. Издърпа леглото напред и й махна да насочи светлината към пода отдолу. Килим. Никакви следи да е бил рязан, за да се направи таен джоб.

— Имал ли е семейство? Приятели?

— Аз във всеки случай не знам. Гриф, Родарт вече ме пита за всичко това. Полицията търси Мануело от нощта… от нощта, когато Фостър умря.

— Първия път, когато го видях, Мануело ми направи впечатление на човек, който оцелява — каза Гриф. — Фостър ми каза, че е дошъл в Щатите от Ел Салвадор. — Малка завеска прикриваше тръбите към миниатюрната кухненска мивка. Той я дръпна, но откри единствено тенджери и тигани, както и препарат за миене на чинии. Погледна във фурната и микровълновата, но бяха празни. Отвори хладилника, но в него нямаше нищо, освен няколко кутии с напитки, подправки и три портокала.

— Преминал е през Гватемала и Мексико? Това ми подсказва, че е бил или много, много беден, или е бягал от нещо и не е искал да рискува да използва обществен транспорт. А може би и двете.

В банята Гриф отвори казанчето на тоалетната, след това взе фенерчето от Лора и освети канала под душа. Тя го попита:

— Откъде си се научил да правиш това?

— Човек в затвора научава някои неща.

В аптечката над мивката нямаше нищо, освен пяна за бръснене, паста за зъби и четки за зъби. Той се върна в стаята с ръце на кръста, като се оглеждаше. Таванът? Не можеше да види никакви следи в материала, където Мануело би могъл да изреже парче и да си направи скривалище.

В гардероба имаше няколко чифта черни панталони, два чифта черни обувки и черно спортно сако.

— Къде е брезентовата торба? — попита той реторично.

— Коя?

— Каза, че е дошъл с малка брезентова торба с лични принадлежности. Къде е тя?

— Предполагам, че я е взел със себе си.

— Повярвай ми, не е имал време да стяга багаж онази вечер. Не е взел дрехите си, нито тоалетните си принадлежности. Във вестниците се писа, че в апартамента му са намерени пари. Никой не оставя пари след себе си, освен ако сам не е искал да ги остави.

— Ето защо Родарт подозира, че ти…

— Съм убил също и Мануело. Знам. Но не съм. Лора, мъжът беше в истерия. Не беше с всичкия си. Избяга сякаш дяволът го гонеше — той се намръщи на погледа, който Лора му хвърли. — Не, не бях аз този, от когото се страхуваше.

Тя не отговори на тези думи; вместо това каза:

— Не е подреждал багаж, затова според теб тази брезентова торба трябва да е някъде тук. И какво? С какво ще ни стане по-добре, ако я намерим?

— Може би не. Но една известна рехабилитационна болница не би наела дори пазач, ако няма имиграционни документи. Ако Мануело се е промъкнал в страната, трябва някой да му е помогнал да получи фалшиви документи, така че да може да работи. Трябва да е имал някаква връзка. И се обзалагам, че е бил във връзка с този човек, в случай че трябва да избяга. Щеше…

Вой на приближаващи сирени го прекъсна.

— Шшшт! — той хвана ръката на Лора и я дръпна навън, към стълбищната площадка. Изгаси фенерчето и точно тогава забеляза вратата срещу апартамента на Руиз. — Какво е това?

— Кое? Не виждам нищо.

— Тази врата. Накъде води?

— Свързва таванското помещение с другата страна на гаража. Не завършва навън. Фостър се канеше един ден да я затвори, но… Какво правиш?

Гриф беше отворил вратата и горещият застоял въздух нахлу и ги обви. Той светна фенерчето и освети обширното пространство. Беше празно, като се изключат изолациите и напречните греди, водопроводните тръби и електрическите кабели.

На три стъпки пред тях една тръба за климатик минаваше по цялата ширина на пода на мансардата; беше тръбата, осигуряваща студения въздух от климатика към апартамента на Мануело.

Гриф насочи светлината към сребристата повърхност и я проследи до отсрещната стена.

Сирените се приближаваха.

Опита се да не мисли за тях и се концентрира върху тръбата, преглеждайки всяка драскотина, всяка гънка в материала, търсейки…

Той издаде лек вик на въодушевление, когато съзря кръпката.

— Ето го!

Без да губи време да го обмисля, стъпи на тръбата и тръгна напред към кръпката. Ако се подхлъзнеше, кракът му щеше да пробие плоскостите гипсован шперплат, които не биха издържала тежестта му. Единственото, което го задържаше да не потъне и да не се приземи на пода на гаража отдолу, беше неговата ловкост. И желанието му да намери Мануело Руиз.

Когато наближи кръпката, захапа фенерчето, и балансирайки с крака, се наведе към тръбата.

Воят на сирените спря. Не беше добър знак.

Той отпра лентата, оформяща кръпката, и провря ръка в кухата тръба. Върховете на пръстите му докоснаха нещо, но беше навътре, за да успее да го хване. Фенерчето падна от устата му на шперплатовия под, на няколко десетина сантиметра под тръбата, върху която балансираше и се търкулна далеч от ръката му. Остави го.

Протегна ръка, докато най-после докопа онова, което се намираше в тръбата. На тавана бе горещо като в пещ. Да пази равновесие, докато бърка вътре, изискваше изключително усилие. Коленете му скърцаха. В очите му се стичаха капки пот и започваше да го смъди. Полицейската риза бе дяволски тясна за него. Стягаше го в раменете и ограничаваше движенията му. Той я опъна, шевовете на раменете се сцепиха, но движенията му станаха по-свободни.

Най-накрая хвана с два пръста онова, което бе вътре, и стисна здраво. Напрегна се, разкъсвайки обшивката на тръбата, докато го извади. Беше черна брезентова торба.

Той се изправи бързо и с ловките стъпки на въжеиграч се върна обратно до вратата на площадката към стълбището.

— Намерих я! — оказа се, че говореше на празното пространство. Лора бе изчезнала.