Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава двадесет и втора

— Лора, той е тук!

Кей Стафърд се беше появила на прага на спалнята, където Лора седеше отпусната на едно канапе. Стаята беше студена и мрачна. Помощничката й говореше тихо и бавно, както й говореха днес всички, сякаш се бояха, че внезапният шум може да я счупи като кристал. Може и да имаха право.

— Поканих го в кабинета — каза Кей. — Опитай се да се успокоиш. Той каза, че може да почака.

Лора седна и пъхна крака в обувките си.

— Ще отида веднага да разговарям с него, макар че не знам какво повече мога да му кажа от онова, което вече казах снощи.

Детектив Родарт беше стоял почти до полунощ. През по-голямата част от времето я беше разпитвал. През останалата част той, мълчаливият му партньор и още един полицай непрестанно влизаха и излизаха от библиотеката, оглеждаха сцената на местопрестъплението.

Консултираха се с тихи гласове, хвърляха погледи към нея, понякога искаха от нея информация. Една загрижена полицайка я посъветва да се обади на някого:

— Някой, който да остане с вас през нощта.

Нито тя, нито Фостър имаха семейства. От катастрофата насам не поддържаха близки контакти с приятели.

— Помощничката ми — отвърна тя и даде номера на Кей на полицайката.

Кей пристигна след половин час, споделяйки шока на Лора, но все пак успя да свърши простите неща, което Лора явно не бе в състояние да направи. Даваше нареждания, отговаряше на практически въпроси и се справи с телефона, който бе започнал да звъни дразнещо често.

Кей беше с бележник в ръка, докато слизаха по стъпалата надолу.

— Не искам да те безпокоя с всичко това сега, Лора.

— Давай направо. Не мога да си позволя лукса да си почивам. Това ще е по-късно, когато… когато всичко улегне. От какво имаш нужда?

Едно условие в завещанието на Фостър, което бе променил, когато се ожениха, беше, че в случай на неговата смърт, Лора ще застане начело на „Сън Саут“, докато Бордът избере друг директор. Беше й предоставена властта да взема решения и да управлява бизнеса. Така, след като от снощи бе станала вдовица, тя бе поела ролята на изпълнителен директор.

Кей каза:

— Медиите са се разположили отвън пред входа на нашата сграда, очакват изявление.

— Помоли Джо да напише нещо. Как всички в „Сън Саут“ са потресени от тази трагедия и т.н., Но му кажи да не публикува нищо, преди да ми го изпрати по факса тук за одобрение — тя имаше доверие на шефа на маркетинга, че ще напише нужното, но практиката й, както тази на Фостър, беше да не се пуска нищо, преди да са го подписали. — Кажи му да не провежда официална пресконференция, нито да отговаря на въпроси, отнасящи се до… до престъплението. Ще оставим това на полицията.

Кей си отбеляза в бележника.

— Диспечерите питат дали трябва да координират минута мълчание в памет на Фостър. Или нещо такова.

Лора се усмихна изнурено и поклати глава:

— Фостър не би позволил прекъсване на графика дори за минута. Но оценявам предложението.

— Мислила ли си за организацията по погребението?

Лора, достигнала до най-долното стъпало на стълбите, спря и се обърна към нея:

— Не мога да определям дата за погребение, докато тялото не бъде освободено.

Неочаквано очите й се напълниха със сълзи. Преди две години, след катастрофата, Фостър беше лежал в интензивното, борейки се за живота си. Тогава се страхуваше, че всяка глътка въздух може да му е последна и че може да се наложи скоро да организира погребението му. Но сета не беше имала времето да се подготви да говори за такива неща. Този път всичко се беше случило внезапно. И щеше да има погребение. Но кога щеше да е, тя още не знаеше.

Миналата нощ я бяха посъветвали да не влиза в библиотеката. И тя беше приела съвета. Картината, която й бяха описали беше гротескна и тя не искаше това да е последният образ, който щеше да запази за Фостър. Беше достатъчно разтърсващо да види пъхнатото в чувал с цип тяло, изнесено на санитарна количка. Вътре в този чувал се намираше тялото на нейния съпруг, но според полицията то бе доказателство.

Усещайки страданието на началничката си, Кей каза:

— Извинявай, че го споменах. Но хората не спират да звънят по телефона, както тук, така и в офисите ни, питат кога и къде ще е службата. Фоайето вече прелива от цветя.

Лора докосна ръката й.

— Ще ти кажа веднага, щом науча нещо. Междувременно помоли Джо да съобщи на пресата, че вместо да носят цветя, желаещите могат да правят дарения за фондацията на Илейн. Фостър би го предпочел.

— Разбира се. Само още едно нещо. Сенаторката излезе с изявление тази сутрин, възхваляваше Фостър като предприемач, като образец за тексасец и човек. После се обади в службата и попита дали има нещо, което може да направи за теб като приятелка.

Кей я придружи до кабинета, където детектив Стенли Родарт я очакваше. Родарт. Спомни си веднага името, за което Гриф я беше предупредил. Специално бе наблегнал на маслиненозеления очукан седан, но бе пропуснал да спомене, че става въпрос за детектив в отдел „Убийства“ в Далаското полицейско управление.

Родарт разглеждаше една картина, изобразяваща английска ловна сцена. Той се обърна рязко, когато тя влезе.

— Оригинал ли е?

— Мисля, че да.

— Хм — изсумтя той, явно впечатлен. — Сигурно струва цяла торба пари.

Тя не удостои думите му с отговор.

— Определено красив дом, госпожо Спийкман.

— Благодаря.

— Наново ли го обзаведохте, след като се омъжихте за господин Спийкман?

— Илейн Спийкман беше свършила отлична работа по обзавеждането и не видях необходимост да го променям.

Странно, усмивката не направи по-приятно лицето му. Стана дори по-грозно.

— Повечето втори съпруги искат да изтрият всички следи от първата.

Изявлението беше неуместно. Тя си помисли, че й го казва само за да види как ще реагира. Не й беше приятен от снощи, когато на мига усети, че този човек е груб и лукав. Сега си помисли, че й е още по-неприятен.

— Питат ме за организирането на погребението — каза тя.

— Съдебните патолози са насрочили аутопсия днес следобед. В зависимост от това какво ще покаже, ще ви предоставим тялото или утре, или вдругиден. Но не ви съветвам да правите категорични планове, преди да сте го уточнили с мен.

— Разбирам.

Тя се обърна с гръб към него, приближи се до един от кожените дивани и тъкмо се канеше да седне, когато той я спря.

— Ако не възразявате, бих искал да погледнете в библиотеката сега. Дали ще забележите нещо, което да не е наред. Освен очевидното, разбира се.

Тя знаеше, че рано или късно ще й се наложи да влезе там. Разкъсваше се, една част от нея искаше да види мястото, където Фостър бе умрял, а друга се съпротивляваше. Ако имаше избор, щеше да го отлага колкото се може по-дълго, правейки ужаса от това още по-мъчителен. Така че в известен смисъл беше благодарна на Родарт, че вземаше решението вместо нея.

Тя излезе от кабинета вдървено и прекоси антрето пред двойната врата към библиотеката. Металните им части бяха поръсени с прах за пръстови отпечатъци. Виждайки, че е забелязала тъмния прах, Родарт каза:

— Убийството е мръсна работа.

Той натисна да отвори вратата и тя пристъпи вътре.

— Познавате Картър — каза Родарт.

Партньорът му, когото тя си спомни от миналата вечер, стоеше срещу една от етажерките с книги тих и сериозен като часовой. Нито стойката, нито изражението му се промениха, когато тя влезе.

Като се изключи той, по-голямата част от стаята изглеждаше изненадващо нормална. Само пространството, близо до бюрото, беше в безпорядък. Самото бюро беше покрито навсякъде с прах за откриване на отпечатъци. И крайната маса беше съборена. Лампата и всички останали предмети, били на масата, лежаха на парчета по килима. Килимът беше разкривен. Фостър никога не би позволил дори една ресна да се разбърка, настоявайки да ги изравняват по няколко пъти на ден.

Тя неволно изхълца, когато видя инвалидната му количка.

Навсякъде имаше кръв. По количката. Върху килима. По бюрото.

Родарт докосна лакътя й.

— Искате ли да го направим по-късно?

Това, което искаше, бе той да не я докосва. Тя дръпна ръката си.

— Освен очевидното, нищо друго не е пипано.

— Добре — той посочи към фотьойлите.

— Да седнем.

— Тук?

Той вдигна рамене, сякаш искаше да каже: Защо не?

Или беше тъп и нечувствителен, мижитурка, или просто жесток. Лора предположи последното, но не желаеше да спори с него по въпроса къде да проведе той разпита си.

— Почти целия ден лежах. Предпочитам да остана права — тя отиде до прозорците, оставайки с гръб към стаята.

Отказвайки се от любезно въведение, Родарт попита:

— Защо бяхте в Остин вчера?

С крайчеца на окото си тя забеляза, че Картър най-после помръдна. Той извади малък бележник и химикалка от вътрешния си джоб. Но беше видимо, че е само за подсилване на впечатлението. Родарт беше водещият разследването.

— По молба на съпруга ми отидох да разреша един проблем. Имаше рапорти за кражби на багаж. Товарачите ни бяха обвинени. Един от тях, както се разбра, е бил наистина виновен. Полицията в Остин разполага с рапортите, ако ви интересуват.

— И взехте обратния полет на „Сън Саут“ в колко?

— В девет часа, последният за вечерта. Малко преди да се приземим стюардесата ми каза, че ще бъда ескортирана от самолета. Вашите хора ме пресрещнаха в ръкава. Заведоха ме до частната чакалня на летището и ми казаха, че съпругът ми е мъртъв. Не знаех, че е убит, докато вие не ми го съобщихте.

— До момента, когато ви ескортираха от самолета, знаехте ли, че е имало нещо нередно у дома ви?

— Откъде бих могла?

— Телефонно обаждане? Текстово съобщение?

— Нямах представа какво е станало.

— Нямало ви е през целия ден. Говорили ли сте вчера със съпруга си по някое време?

— По обяд той позвъни на клетъчния ми телефон да ме попита как вървят нещата. После аз му се обадих, за да му кажа, че въпросът е уреден, че ще хвана обратния полет в девет и да не ме чака за вечеря.

— Само тези два разговора?

— Да.

— Имал ли е господин Спийкман някакви определени срещи за вчера?

— Не ми е казал за такива.

— Но явно се е срещнал с някого тук.

Тя се обърна и го погледна.

— Няма доказателства за взлом — каза той. — Човекът, който го е убил, е бил пуснат да влезе в къщата.

— Може Мануело да е отворил вратата.

Той се намръщи.

— Все още не можем да го открием, госпожо Спийкман.

Миналата нощ, когато Родарт я беше накарал да помогне във възстановяването на сцената на престъпление, тя беше споменала за прислужника. Родарт си беше записал трите му имена. Когато тя обясни, че задълженията на Мануело са да се грижи за съпруга й, детективът беше наредил да се претърси цялото имение. От латиноамериканеца нямаше и следа.

— Стаята му над гаража е празна — каза й той сега. — Леглото е оправено, няма чинии в умивалника. Дрехите са в гардероба. Не притежава собствена кола, нали?

— Не знам да има такава.

— И никоя от колите, ваши и на господин Спийкман, не липсват. Тогава как господин Руиз е напуснал и къде е отишъл?

— Представа нямам. Единственото, което знам със сигурност, е, че не би оставил Фостър сам.

— Има ли роднини?

— Не мисля. Най-малкото, аз не знам.

— Сигурна ли сте, че е бил на смяна миналата вечер?

— Той е винаги на смяна, господин Родарт.

— Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата?

— Да.

— Готвачката ви, госпожа… ъъъ…

— Добинс.

— Точно така. Тя каза, че си е тръгнала в шест часа.

— Веднага, след като е приготвила вечерята. Не мога да си представя защо ще променят графика си. Разпитвахте ли госпожа Добинс за снощи?

— Сложила печено пиле в подгряващия поднос и си тръгнала в шест. Каза, че Мануело Руиз е бил тук, когато си е тръгнала. Била сигурна, защото му се обадила, че си заминава. Което означава, че е бил тук.

— Сигурна съм, че е бил. Той никога не би оставил Фостър сам — повтори тя. — Никога.

Родарт отиде до бюрото, където килимът беше надигнат. Клекна долу, сякаш да изследва петната по него.

— Колкото и да не ми е приятно, ще се наложи да говорим за самото убийство.

— Трябва ли? Бяхте толкова подробен снощи. Звучеше много… ужасно.

— Така е. Ето защо ви посъветвах да не поглеждате тялото на съпруга си. Нямаше нищо, което да искате да видите, повярвайте ми. Той седеше в инвалидната си количка, а отстрани на врата му стърчеше нож за отваряне на писма.

Тя притисна още по-силно лакти към тялото си.

— Вярвам на описанието ви. Ножът беше копие на Ескалибур. Подарих му го за Коледа, защото обичаше Легендата за Артур. Стоеше тук, върху бюрото му.

— Госпожа Добинс го потвърди. Но след като го взема от Патологическия център, ще трябва да го идентифицирате, така че да няма никакво съмнение.

Нещо друго, с което да ме уплашиш, помисли си тя. Родарт каза:

— Както изглежда, убиецът го е забил до дръжката, след това се е опитал да го измъкне. Но острието прерязало артерията, така че когато се опитал да извади оръжието от врата на съпруга ви, от раната бликнала кръв. Предполагам, че се е уплашил и е решил да го остави.

— И съпругът ми да умре от загуба на кръв.

— Точно така — Родарт се изправи. — Открихме наличието на две кръвни групи върху килима. Едната е на съпруга ви.

— А втората? — тя погледна засъхналите петна, после Картър, и най-накрая — Родарт.

Той вдигна рамене.

— Не знаем на кого принадлежи втората. Може да е на Мануело Руиз, но няма с какво да сравним. Освен в регистъра за издадени шофьорски книжки, Руиз не фигурира в никоя друга база данни, която сме проверили. Шофьорската му книжка е валидна. Това е.

— Возеше Фостър в пригоден за целта ван.

— Имаше ли документи?

— Емиграционни? Предполагам.

— Не е имал.

Лицето й порозовя.

— Щом знаете, защо ме питате?

Той я погледна с нещо, което трябваше да мине за обезоръжаваща усмивка.

— Навик. Винаги се опитвам да хвана някого в лъжа. Професионално изкривяване.

— Ще ви кажа истината, детектив.

Лицето му просия.

— Ще го направите ли?

— Да.

— Добре. Кажете ми за вас и Гриф Бъркет.

Забелязал несигурността й, Родарт посочи към дивана.

— Разговорът може да се проточи. Не искате ли да седнете?

Не й се искаше да признае, че се нуждае от това, но го направи. Седна в един от фотьойлите. Родарт й предложи чаша вода, но тя я отказа с поклащане на главата. Той се настани в стола срещу нея и като се наведе напред, хвана длани между широко разтворените си колене. Тя забеляза, че ноктите му се нуждаят от изрязване.

— Ще ви спестя малко време, госпожо Спийкман. Бяха намерени отпечатъци от пръстите на Гриф Бъркет по целия нож за отваряне на писма, с който е убит съпругът ви.