Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 148 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Пламъци

ИК „Коала“


ГЛАВА ПЪРВА

Открай време не си падаше особено по котки.

Проблемът в момента обаче беше, че жената, която се бе излегнала до него, мъркаше като същинска котка. От гърлото, та чак до корема, цялата потръпваше от дълбоко задоволство. Имаше тесни, скосени очи и плавни, гъвкави движения. Не вървеше, а се прокрадваше на пръсти. Любовната й игра представляваше внимателно отработена програма — тя ту се протягаше, ту се търкаше в него като разгонена котка която достигна върха, започна да крещи и да дере раменете му.

Котките изглеждаха коварни и подли същества и според него не заслужаваха доверие. Винаги се чувстваше притеснен, щом трябваше да остави някоя зад гърба си.

— Как се представих? — Гласът й бе не по-малко зноен от нощта зад надиплените щори на прозореца.

— Нали не си ме чула да се оплаквам?

Другото, което Кий Такет мразеше, беше да прави оценки след акта. Ако изживяването е било приятно, приказките бяха излишни. Ако ли не, колкото по-малко се дрънкаше за това, толкова по-добре.

Тя взе шеговития му отговор за комплимент и изпълзя от широкото легло. Прекоси гола стаята до претрупаната си тоалетна масичка и запали цигара със скъпа запалка.

— Искаш ли една?

— Не, благодаря.

— Нещо за пиене?

— Ако ти е подръка. И може да стане набързо.

Вече отегчен се взираше в кристалния полилей насред тавана. Крещяща и очебийно грозна вещ. Изглеждаше прекалено голяма за спалнята, дори когато светлините зад стъклените капки мъждукаха едва доловимо.

Потресаващият розов килим бе не по-малко отблъскващ, а преносимото месингово барче беше претъпкано с натруфени кристални гарафи. Тя му наля чашка бърбън.

— Не е нужно да бързаш — подметна му с усмивка. — Мъжът ми го няма в града, а дъщеря ми ще спи при приятели.

— От какъв пол?

— От женски. За бога, та тя е само на шестнайсет години!

Не би било кавалерско от негова страна да й напомня, че тя самата бе получила славата на лесно достъпно момиче много преди тази възраст. Замълча си, беше му безразлично.

— Мисълта ми е, че можем да останем до сутринта. — подаде питието на Кий и приседна до него, отърквайки се с бедро.

Той се надигна от възглавницата с копринена калъфка и отпи от неразреденото уиски.

— Трябва да се прибирам. В града съм от… — погледна ръчния си часовник — от три часа и половина, а още не съм се веснал у дома.

— Ти каза, че не те очакват тази вечер.

— Да, ама обещах да се прибера в най-скоро време.

Тя нави един тъмен кичур от косата му около пръста си.

— Но не си предполагал, че още с влизането си в града ще налетиш на мен в „Палмата“, нали?

Той пресуши питието си и й подаде празната чаша.

— Странно защо я наричат „Палмата“. На триста мили околовръст няма кьораво палмово дърво. Често ли прескачаш там?

— Доста.

Кий също се ухили дяволито.

— Щом мъжлето ти изчезне от града?

— И щом скуката в тая теснотия почне да ме души. А Бог ми е свидетел, това се случва почти всеки ден. Обикновено си намирам интересна компания в „Палмата“.

Той хвърли поглед към пищните й гърди.

— Да, бас държа, че е така. Обзалагам се, че адски се забавляваш, като гледаш как мъжете в цялото заведение се възбуждат и натопорчват.

— Толкова добре ме познаваш. — Тя се изсмя дрезгаво и се наведе, за да докосне с влажните си устни неговите.

Той извърна глава.

— Въобще не те познавам.

— Ама, това не е вярно, Кий Такет. — Тя се отдръпна с нацупен вид. — Учили сме в едно училище.

— Учил съм с куп дечурлига. Което не значи, че сме били на нещо повече от „здрасти“.

— Но ти ме целуна.

— Лъжеш. — Загърбил кавалерството, добави: — Не исках да се редя на опашка, затова никога не съм те канил на среща.

Лукавите й очички се присвиха от злоба, която светкавично се стопи. Както бързо извади ноктите си, тъй мигновено ги прибра.

— Е, да, вярно е, че никога не сме излизали заедно — измърка тя. — Но една петъчна вечер, след победата над „Глейдуотър“, се зададохте наперено с отбора откъм футболното игрище. Аз и моите приятели, както и почти всички от Идън Пас, се наредихме отстрани да ви поздравим на път за съблекалните. — Ти — натърти тя и заби нокътя си в голите му гърди — беше най-готиният пич от всички пичове. Ти беше най-сладък, а фланелката ти — най-мръсна и, естествено, момичетата до едно смятаха, че си най-неотразим. Струва ми се, че и ти мислеше така.

Направи пауза, за да му даде възможност да отговори, но Кий я изгледа равнодушно. Спомняше си десетки такива петъчни вечери като тази, която тя току-що бе описала. Предигровата нервна треска и след победната екзалтация. Ослепителния блясък на светлините из стадиона. Отмерения ритъм на маршовата музика. Дъха на пресни пуканки. Агитката. Аплодиращите тълпи.

И Джоди, която викаше най-силно от всички. Викаше за него. Това беше много отдавна.

— На минаване покрай мен — продължи тя — ти изведнъж ме сграбчи през кръста, вдигна ме във въздуха, привлече ме към себе си и ме млясна по устата. С все сила. Досущ като варварин.

— Хмм. Сигурна ли си?

— Сигурна съм я! Нали веднага си пуснах мъзгата. — Надвеси се над него, притискайки зърната си към гърдите му. — Твърде дълго чаках да довършиш започнатото едно време.

— Радвам се, че бях на вашите услуги. — Шляпна я по дупето й и се изправи. — Ще офейквам. — Пресегна се зад нея за дънките.

— Наистина ли си тръгваш? — попита изумена.

— Аха.

Тя се намръщи и ядно смачка цигарата си в един пепелник на нощното шкафче.

— Кучи син — измърмори. Сетне възприе друга тактика, стана от леглото и дръпна дънките му, преди той да успее да ги обуе. Похотливо се блъсна в слабините му.

— Късно е, Кий. Всички у майчето ти сигурно дълбоко спят. По-добре остани с мен тази нощ. — Пъхна ръка между бедрата му и взе да го гали, дръзко и с вещина, взирайки се безсрамно в лицето му, докато пръстите й търсеха отклик. — Страшно ще се минеш, ако не опиташ една от специалните ми закуски.

Устните на Кий трепнаха присмехулно.

— Поднесена в леглото?

— И още как. С всички кусури. Аз дори… — Тя млъкна внезапно, ръцете й неволно го стиснаха и той направи гримаса.

— Ей, по-полека! Това са семейни скъпоценности.

— Шшт! — Тя го пусна и изтича на пръсти до отворената врата на спалнята. В момента, в който стигна до нея, се разнесе мъжки глас:

— Сладурче, прибрах се!

— По дяволите! — Без капка следа от предишната изкусителна нега, тя се обърна към Кий: — Трябва да изчезваш — изсъска му. — Веднага!

Кий вече бе нахлузил дънките и се наведе да потърси ботушите си.

— И как предлагаш да стане тая работа? — Попита шепнешком.

— Сладурче? Горе ли си? — Кий чу стъпки по мраморните плочки във входното антре, сетне по килима на стълбите. — Свърших рано и реших да се прибера вкъщи още тая вечер, вместо да чакам до сутринта.

Тя заблъска Кий като обезумяла към двойните остъклени врати в другия край на стаята. Той успя да грабне пътем ботушите и ризата си, отвори ги и се шмугна навън. Едва когато се озова на балкона, си спомни, че съпружеската спалня се намира на втория етаж на къщата. Надникна над парапета от ковано желязо и проумя, че слизането няма да е лесно.

Изруга под нос и набързо прецени положението. Какво пък, по дяволите? Бе изпадал и в по-трудни ситуации. Тайфуни, пукотевици, едно-две земетресения, природни бедствия и човешки сакатлъци. Не му се случваше за първи път и да бъде сгащен от ненадейно завърнал се у дома съпруг. Ще трябва някак да го забаламоса и да се надява, че ще му се размине.

Пристъпи обратно към спалнята, но замръзна на прага. Чекмеджето на нощното шкафче беше отворено. Любовницата му се беше подпряла в леглото и притискаше атлазения чаршаф към брадичката си с едната ръка. С другата държеше срещу него насочен пистолет.

— Какво правиш, по дяволите?

Пронизителният й писък го зашемети. След миг от пистолетът се разнесе изстрел и едва не му пръсна тъпанчетата. Само подир няколко секунди, през които чуваше единствено тежките удари на сърцето си, осъзна, че е прострелян. Погледна обгорената рана от лявата си страна и вдигна невярващи очи към нея.

Стъпките вече тичаха по коридора.

— Слънчице!

Тя отново нададе смразяващ писък. И насочи пистолета.

Внезапно опомнил се, Кий се извърна и в същото време тя гръмна. Помисли си, че този път не го е улучила, но нямаше време да проверява. Метна ботушите и ризата през парапета, прехвърли левия си крак, после десния, закрепи се на ръба за миг и скочи на земята в тъмното.

Строполи се тежко на десния глезен. Болката го прониза първо през прасеца, бедрото и слабините и накрая го блъсна в корема. Премигна няколко пъти задъхан, като се молеше да не повърне и се напрягаше с все сила да не изгуби съзнание, грабна ботушите и ризата и си плю на петите.

 

 

Лара подскочи от думкането по задната й врата. Беше потънала в един сладникав стар филм с Бет Дейвис! Намали звука на телевизора с дистанционното и се ослуша. Чукането се повтори, този път още по-силно и настойчиво. Тя отметна пухкавия вълнен шал, с който бе завила коленете си, стана от удобното канапе в дневната и забърза по коридора, като пътем палеше лампите.

Щом стигна в задната стая на клиниката, видя очертанията на мъж зад полуспуснатите минищори на вратата. Предпазливо пристъпи и надникна през един процеп в тях.

На ярката светлина от верандата лицето му изглеждаше восъчнобледо и изкривено. Долната му половина бе скрита от едва набола брада. Няколко непокорни кичура тъмна коса бяха залепнали за челото му от пот. Очите му се взираха през щорите изпод гъсти, тъмни вежди.

— Док? — Той вдигна юмрук и пак заблъска по вратата. — Ей, док, отвори! Оплесках целите ти стълби. — Избърса челото си с опакото на ръката и Лара мерна кръв.

Забравила всякаква предпазливост, изключи алармената система и дръпна резето. Щом вратата поддаде, той влетя с рамото напред и залитна бос в стаята.

— Доста се позабавихте — измърмори той. — Но ще ви бъде простено, ако ви се намира някоя бутилчица „Джак Даниъл“ — отиде направо до едно бяло емайлирано шкафче и посегна да отвори най-долното чекмедже.

— Там няма „Джак Даниъл“.

Гласът й го накара да се извърне рязко. Зяпна я ококорен. Лара също не сваляше очи от лицето му. От него лъхаше нещо първично, което едновременно я привличаше и отблъскваше, и макар че бе изтръпнала към миризмата на кръв, силно долавяше неговата.

Неволно понечи да се отдръпне, но не от страх. Реакцията й беше чисто женска и защитна. Но не мръдна от мястото си, изложена на невярващия му, неодобрителен взор.

— Коя сте вие, по дяволите? Къде е док? — Гледаше я мрачно начумерен и притискаше окървавения край на разкопчаната си риза към тялото.

— По-добре седнете. Ранен сте.

— Я не ме будалкайте, госпожичке. Къде е док?

— Сигурно спи в рибарската си колиба край езерото. Той се пенсионира и се премести там преди два-три месеца.

Измери я кръвнишки с очи. Накрая продума отвратен:

— Прекрасно. Направо супер. — Изруга под нос и зарови пръсти в косата си. После тръгна с олюляващи се стъпки към вратата и залитна към масата за прегледи.

Лара инстинктивно посегна да го хване. Той я отблъсна, но остана облегнат върху подложката. Каза, дишайки тежко, със сгърчено от болка лице:

— Може ли да получа малко уиски?

— Какво се е случило?

— Вас какво ви засяга?

— Аз не само обитавам къщата на д-р Патън. А поех и лекарската му практика.

Сапфирените му очи се стрелнаха към нейните.

— Ама вие докторка ли сте?

Тя кимна и показа кабинета с разперени ръце.

— Просто да пукнеш. — Опипа я с поглед. — Сигурно направо ги шашкате в болницата с тая маскировка — рече и вирна брадичка към дрехите й. — Така ли се носят вече докторките?

Беше облечена с дълга бяла риза над клина, който стигаше до коленете й. Въпреки че беше боса и краката й бяха разголени, тя си придаде авторитетен вид.

— Обикновено не съм в униформа след полунощ. Работното ми време изтече, но все пак имам право да практикувам медицина, така че по-добре забравете за облеклото ми и дайте да ви видя раната. Какво се е случило?

— Малка злополука.

Когато смъкна ризата от раменете му, забеляза, че коланът виси незатегнат и само половината от копчетата на дюкяна му са закопчани. Отмести окървавената му ръка от раната върху левия хълбок около нивото на кръста.

— Това е огнестрелна рана!

— Тц. Както вече казах, претърпях малка злополука. — Очевидно лъжеше, нещо, което бе свикнал да прави често и без угризения.

— Каква точно „злополука“?

— Паднах върху една вила. — Той махна с ръка към раната. — Само я почистете, плеснете й един лейкопласт и утре ще съм кукуряк.

Тя се изправи и, без да се усмихва, вирна глава срещу ухиленото му лице.

— Хайде стига глупости, ясно ли е? Знам какво значи рана от куршум — заяви. — Не мога да я обработя тук. Трябва да отидете в окръжната болница.

Извърна се с гръб, пристъпи към телефона и започна да набира номера.

— Ще гледам да облекча състоянието ви до пристигането на линейката. Моля ви, легнете. Щом свърша с разговора, ще се опитам да спра кръвотечението. Да, ало — рече тя в слушалката, когато отсреща се обадиха. — Тук е д-р Малори от Идън Пас. Имам спешен…

Ръката му се стрелна иззад гърба й и прекъсна връзката. Уплашена, тя го погледна през рамо.

— Няма да ходя в никаква скапана болница — тросна се. — Не ми е притрябвала линейка. Това е дребна работа. Съвсем дребна, ясно ли е? Само спрете кръвта и ме превържете. Просто като фасул. Да ви се намира малко уиски? — попита за трети път.

Лара упорито посегна отново към телефона. Преди да успее да избере всички цифри, той издърпа слушалката от ръката й и ядно я изтръгна от апарата, докато шнурът увисна в юмрука му.

Тя се обърна и се изправи срещу него, но за първи път, откакто бе отворила вратата, изпита страх. Дори в това източнотексаско градче наркоманията съществуваше като проблем. Скоро след настаняването си в клиниката тя бе инсталирала охранителна алармена система, за да предотврати кражбата на опиати, давани по лекарско предписание, и на наркотични болкоуспокояващи.

Той, изглежда, усети опасенията й. Пусна с трясък слушалката върху едно шкафче и мрачно се усмихна.

— Вижте какво, док, ако бях дошъл за лошо, отдавна да съм го свършил и да съм се чупил. Просто не искам да въвличам в тая каша маса народ. Никаква болница, ясно? Оправете ме тук и ще ви освободя от присъствието си. — Още докато говореше, устните му се обтегнаха и пребледняха. Пое си шумно дъх през стиснати зъби.

— Прилоша ли ви?

— Ще се постарая да не припадна.

— Имате силни болки.

— Ъхъ — съгласи се той и бавно кимна с глава. — Адски. Нима ще допуснете да ми изтече кръвта, докато се препираме?

Вгледа се внимателно в решителното му лице и стигна до извода, че или трябва да изпълни желанието му, или той ще си тръгне. Второто беше за предпочитане пред първото, но тогава би изложила на риск здравето на пациента, а може би и живота му. Нареди му да легне и да си смъкне дънките.

— Колко пъти и аз съм прибягвал до същите думи — рече провлечено той и се настани върху масата.

— Не се учудвам. — Равнодушна към хвалбата му, тя отиде до едно легенче и изми ръцете си с дезинфекциращ сапун. — Щом познавате док Патън толкова добре, че ви е известно даже къде държи уискито си, сигурно живеете тук.

— Тук съм се родил и първо мляко засукал.

— Тогава защо не знаехте, че се е пенсионирал?

— Нямаше ме известно време.

— Редовен пациент ли му бяхте?

— През целия си живот. Той ме изправи на крака след дребната шарка, ангината, двете пукнати ребра, строшената ключица, счупената ръка и стълкновението с ръждясалата консервена кутия, дето служеше за втора база 3. На бедрото ми още личи белег, дето се надянах при излазването да отбележа точка.

— Извадиха ли ви от играта?

— По дяволите, не — отвърна, сякаш това бе напълно изключено. — Колко пъти само съм прекрачвал този праг посред нощ, за да ме закърпи докторът ту за туй, ту за онуй. Но той беше по-ларж с целебното уиски от вас. Какво бъзикате там?

— Успокоително. — Тя хладнокръвно насочи спринцовката нагоре и пръсна малко от лекарството във въздуха. После я свали и разтърка ръката му над лакътя с памуче, напоено със спирт. Преди да се усети, той грабна спринцовката, натисна буталото с палец и изпразни течността на пода.

— За глупак ли ме вземате или какво?

— Господине…

— Ако искате да ме упоявате, дайте ми чаша уиски. Няма да ви позволя да ми шибнете нещо във вените, та да се гътна и после да дръннете в болницата.

— И на шерифа. По закон съм задължена да уведомявам властите за случаи на огнестрелни рани.

Той направи опит да се надигне и когато най-сетне успя да седне, от отворената рана бликна яркочервена кръв. Изстена. Лара припряно нахлузи чифт хирургически ръкавици и започна да я обира с марлени тампони, за да определи сериозността на поражението.

— Да не би да ви е шубе, че ще ви лепна някой СПИН? — попита той и посочи с глава към ръкавиците й.

— Професионална предпазна мярка.

— Не се бойте — каза той и бавно се захили. — Цял живот все съм се пазил.

— Ама тази вечер май сте пропуснали. На покер ли ви пипнаха да лъжете? Или флиртувахте не с когото трябва? Или пък пистолетът ви случайно гръмна, както си го чистехте?

— Казах ви, беше…

— Да, де. Вила. Която щеше да ви прободе, вместо да отнесе цял къс месо. — Тя действаше бързо и умело. — Вижте какво, трябва да изрежа оръфаните краища на раната и да направя няколко дълбоки шева. Ще бъде много болезнено. Трябва да ви поставя упойка.

— В никакъв случай. — Той отмести едното си бедро към ръба на масата, сякаш се канеше да стане. Лара го спря, като натисна раменете му с ръба на дланите си. Пръстите на ръкавиците й бяха изцапани с кръв.

— А лидокаин? Местна упойка е — поясни. Измъкна едно шишенце от шкафчето и му даде да прочете етикета. — Става ли?

Той кимна отривисто и се вторачи в нея, докато приготвяше спринцовката. Инжектира го до самата рана. Когато прилежащата тъкан изтръпна, тя оряза обгорените части около нея, напои я с физиологичен разтвор, заши разкъсванията и й сложи дренаж.

— Какво е това, по дяволите? — попита той. Беше пребледнял и плувнал в пот, но не бе пропуснал нито едно движение на пъргавите й и сръчни ръце.

— Казва се дренаж. Отнема кръвта и секрециите и предпазва от инфекция. Ще го махна след ден-два. Затвори раната с още няколко шева и я покри със стерилна марля. Лара пусна омазаните с кръв ръкавици в специално метално кошче, предназначено за заразни отпадъци, и се върна до мивката, за да си измие ръцете, после го накара да седне и здраво омота тялото му с бинт, за да не се размести превръзката. Отстъпи крачка назад и заразглежда критично свършената работа. — Имали сте късмет, че не е бил по-точен стрелец. Няколко инча вдясно и куршумът можеше да проникне в някои важни органи.

— Или няколко инча по-надолу и аз нямаше да мога да проникна никъде вече.

Лара го измери сдържано с очи.

— Какъв късмет.

Държеше се с професионална невъзмутимост, макар че всеки път, когато ръцете й го обгръщаха, докато намотаваше кръвта около раната му, бузата й почти се докосваше до широките му гърди. Тялото му беше стройно, загоряло, силно неокосмено. Превръзката разполовяваше стегнатия му, плосък корем. Беше работила и в други спешни кабинети на не една две големи болници, и преди бе кърпила съмнителни типове но никога досега не бе попадала на по-словоохотлив, забавен привлекателен екземпляр.

— Повярвайте, док. Надарен съм с дяволски късмет.

— О, вярвам ви. Имате вид на човек, който живее на ръба и се спасява на косъм. Кога за последен път са ви били инжекция против тетанус?

— Миналата година. — Тя го изгледа скептично. Той вдигна дясната си ръка в знак на клетва. — Бог ми е свидетел.

Спусна крака през ръба на масата за прегледи и се изправи, като се подпираше с едното бедро на нея, за да закопчее дънките си. Остави колана незатегнат.

— Какво ви дължа?

— Петдесет долара за посещението в извънработно време, петдесет за шевовете и превръзката, по дванайсет за инжекциите, плюс тази, която похабихте, и четирийсет за лекарството.

— Лекарство ли?

Тя извади две пластмасови шишенца от едно заключено шкафче и му ги подаде.

— Антибиотик и болкоуспокояващи таблетки. Щом премине действието на лидокаина, болката ще се върне.

Той измъкна щипка с банкноти от предния джоб на впитите си дънки.

— Чакайте сега, петдесет плюс петдесет, плюс двайсет и четири, плюс четирийсет, прави…

— Сто шейсет и четири.

Вдигна едната си вежда, очевидно развеселен от светкавичния й отговор.

— Точно така. Сто шейсет и четири. — Изброи необходимите банкноти и ги остави на масата. — Задръжте рестото — каза, когато даде пет долара на цяло, вместо четири по един.

Лара се изненада, че носи толкова пари със себе си. Дори след като й плати, разполагаше с цяла пачка едри банкноти.

— Благодаря. Изпийте две капсули от антибиотика тази вечер, после вземайте по четири на ден, докато свършат.

Прочете етикетите, отвори шишенцето с болкоуспокояващите таблетки и извади една. Метна я в гърлото си и преглътна на сухо.

— Щях да я прокарам по-добре с чашка уиски. — Гласът му се изви въпросително, с нотка на надежда.

Тя поклати глава:

— Вземайте по една на всеки четири часа. Две, само по абсолютна необходимост. С вода — подчерта, изпълнена със сериозни съмнения, че той ще спази указанията. — Утре следобед към четири и половина ще дойдете да ви сменя превръзката.

— Срещу още петдесет долара, предполагам.

— Не, то влиза в цената.

— Много съм ви задължен.

— Няма нужда. Веднага, щом си тръгнете, ще се обадя на шерифа Бакстър.

Той кръстоса ръце пред голите си гърди и я изгледа снизходително.

— За да го измъкнете от леглото по никое време? — поклати глава с израз на съжаление. — познавам стария аркадаш Елмо Бакстър, откакто се помня. С баща ми са били много гъсти. На млади години са преживели рамо до рамо петролната треска, разбирате ли? Викат, че все едно са били заедно на война. Мотаели се около сондажните ями, били като талисмани за нефтотърсачите и помагачите им. Изпълнявали разни поръчки — купували хамбургери, цигари, ракия на черно, каквото им поръчат. Сигурно двамата с баща ми са ги снабдявали и с други неща, за които старият Елмо би предпочел да не се сеща — подметна и намигна. — Добре де, обадете му се. Но само да дойде и адски ще се зарадва, че ме вижда. Ще ме потупа по гърба и ще рече я нещо като: „Затри се, бе човече“, или ще попита какви, по дяволите, ги върша напоследък. — Млъкна, за да прецени реакцията на Лара. — Студеният й втренчен поглед не го смути. — Елмо се скапва от бачкане, а му плащат колкото да не умре от глад. Ако го вдигнете в тоя късен час заради моето жалко произшествие, страшно ще се вкисне, а той и бездруго си е малко сприхав. Та когато наистина ви се наложи да го викате, ако някой побъркан наркоман нахълта, за да търси цяр за мъничките зелени чудовища, дето напират да изскочат от зъркелите му, шерифът бая ще си помисли, преди да ви се притече на помощ. — Освен това — добави той и сниши глас, — хората хич няма да ви харесат, ако разберат, че не ви бива да пазите тайна. Народецът в такъв малък град като Идън Пас страшно държи на поверителната информация.

— Боя се, че малцина знаят смисъла на въпросното понятие — опроверга го сухо тя. — И противно на вашите твърдения, за времето, откакто съм тук, вече успях да се убедя, че клюкарската мрежа има дълги пипала и действа безотказно. Тайните в този град бързо се разчуват. Но съвсем ясно и недвусмислено разбрах намека ви за шерифа Бакстър. Вие се опитвате да ми внушите, че той прилага закона според симпатиите си и че дори да му съобщя за раната ви, нищо няма да последва.

— Повече от вероятно е — отвърна откровено той. — Ако шерифът вземе да се занимава с всеки изстрел тук, ще се скапе за по-малко от месец.

Проумявайки, че може би е прав, Лара въздъхна:

— Престъпление ли извършвахте, когато ви улучиха?

— Е, по-скоро някой и друг грях — отговори той и й хвърли бавна, ленива усмивка. Сините му очи се присвиха дяволито. — Но мисля, че не са против закона.

Тя най-сетне престана да се държи официално и се засмя. Не приличаше на престъпник, макар очевидно да бе грешник. Съмняваше се, че е опасен, освен може би за по-податливите жени.

— Ей, ама докторката не била чак такъв сухар. Тя умеела и да се усмихва! Отгоре на всичко усмивката й е прелестна. — Той присви очи и попита тихо: — Какви други прелести криете?

Този път тя скръсти ръце на гърдите си.

— Тия приказки винаги ли действат като примамка?

— Винаги съм смятал, че щом става дума за момчета и момичета, приказките са излишни.

— Нима?

— Пести се време и енергия. Която е по-добре да се изразходва за други работи.

— Не смея да попитам: „За какво например?“

— Що пък, питайте. Не съм от срамежливите. А вие?

Отдавна никой мъж не бе флиртувал с нея. Още по-отдавна тя не бе отвръщала на флирта. Беше приятно. Но само за миг. После си спомни защо не биваше да го прави, дори най-безобидно. Усмивката й помръкна, сетне съвсем угасна. Тя се стегна и възвърна официалното си държане.

— Да не си забравите ризата — изрече поривисто.

— Можете да я изхвърлите. — Той направи опит да се отдалечи от масата, но се олюля, сгърчил лице от болка. — Да опустее дано!

— Какво има?

— Скапаният ми глезен. Изкълчих го, когато… Май лошо съм го навехнал.

Тя коленичи и внимателно запретна десния крачол на дънките му.

— Божичко! Защо не ми го показахте по-рано? — Глезенът беше посинял и подут.

— Защото от мене шуртеше кръв като от заклано прасе. Това беше по-важно. Ще оздравее. — Той се наведе, отстрани опипващите й ръце и смъкна надолу крачола си.

— Трябва да му направите снимка. Може да е счупен.

— Не е.

— Не сте достатъчно компетентен по медицинските въпроси, за да давате подобни оценки.

— Не съм, но съм се трошил не веднъж и дваж и знам кога имам счупване, сега случаят не е такъв.

— Не отговарям, ако…

— Успокойте се. Няма да ви търся отговорност. — Без риза, бос, той заподскача към вратата, през която бе влязъл.

— Не искате ли да си измиете ръцете преди тръгване? — предложи тя.

Той погледна петната от кръв и поклати глава.

— Били са и по-мръсни.

Лара се почувства гузна, че го пуска да си върви, без да е изпълнила докрай лекарския си дълг. Но той беше напълно зрял човек и можеше да отговаря за постъпките си. Стори толкова, колкото й позволи.

— Не забравяйте да си пиете антибиотика — предупреди го, мушна се под дясната му мишница и го подпря с лявото си рамо. Прихвана го с ръка през кръста за допълнителна устойчивост, докато куцукаше през вратата, обгърнал раменете й с дясната си ръка. На няколко ярда от стъпалата й пред задния вход бе паркиран пикап. Предните му гуми за малко да прегазят лехичката й с крехки петунии.

— Имате ли патерици?

— Ще си намеря, ако ми дотрябват.

— Ще ви потрябват. Не натоварвайте глезена си няколко дни. Щом се приберете вкъщи, сложете му лед и по-често го дръжте нависоко. И не забравяйте да дойдете в…

— Четири и половина утре. За нищо на света няма да пропусна.

Тя вдигна взор към него. Той наклони глава, за да я види. Погледите им се срещнаха и се кръстосаха. Лара усети топлината, струяща от тялото му. Беше мускулест здравеняк и тя бе убедена, че жилавото му тяло бързо ще се възстанови. Представляваше физически образцов екземпляр, когото тя, не съвсем успешно, се бе опитала да възприеме чисто професионално. Очите му шареха по нея, задържаха се на лицето, косата, устните й. Промълви с тих, дрезгав глас:

— Дявол да го вземе, не съм срещал такъв доктор досега. — Ръката му се плъзна надолу от рамото към бедрото й. — И на пипане също.

— И какъв според вас трябва да е докторът на пипане?

— Не точно такъв — промълви дрезгаво и леко я стисна. В следващия момент я целуна. Ненадейно и нагло впи устни в нейните.

Лара ахна от изненада и се отдръпна от него. Сърцето й щеше да се пръсне, цялата гореше. В главата й нахлуха стотици варианти как да реагира, но реши, че най-добре ще е да се преструва, сякаш нищо не се е случило. Ако го направи на въпрос, ще излезе, че му придава значение. Ще бъде принудена да признае целувката, да я обсъжда с него и набързо прецени, че тъкмо това трябва да бъде избегнато.

Затова възприе високомерен, хладен тон и попита:

— Искате ли да ви откарам?

Той стоеше ухилен до уши, като че пределно ясно разбираше опита й да скрие смущението си.

— Не, благодаря — отвърна самоуверено. — Пикапчето е с автоматични скорости. Ще се оправя с левия крак.

Тя кимна отривисто.

— Ако науча, че тази нощ е било извършено престъпление, ще трябва да уведомя шерифа Бакстър за произшествието.

Като се смееше и едновременно гърчеше лице от болка, той се качи в кабинката.

— Не се тревожете. Не възпрепятствате правосъдието. — Направи въображаем кръст пред сърцето си. — Да пукна, ако лъжа. — Двигателят забоботи. Той включи на задна скорост. — Чао, док!

— Внимавайте, господин…

— Такет — отвърна й през спуснатото стъкло. — Но ме наричайте Кий.

Всичко вътре в Лара застина. Сякаш сърцето й, което само преди няколко мига биеше до пръсване, бе спряло. Кръвта се отдръпна от главата й, зави й се свят. Сигурно бе пребледняла до смърт, но беше прекалено тъмно, за да я забележи, докато обръщаше пикапа в дъното на алеята. Натисна два пъти клаксона, махна й с крайчеца на пръстите си и колата се отдалечи с грохот в мрака.

Лара се пльосна върху студения цимент на стъпалата, оплескани със засъхнали капки кръв. Похлупи лице с потните си, разтреперани ръце. Нощта бе типична за сезона — топла и мека, но тя цялата се тресеше под широката бяла риза. Кожата на краката й настръхна. Устата й остана без слюнка.

Кий Такет. По-малкият брат на Кларк. Най-после си бе дошъл вкъщи. Откога чакаше този ден. Само с негово участие можеше да осъществи безумния план, който кроеше и разнищваше от всички страни вече една година. Ето, той бе тук. Сега някак, по какъвто и да е начин, трябваше да го привлече на помощ. Но как?

Доктор Лара Малори бе последният човек на света, когото Кий Такет би искал да срещне.