Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава тридесет и втора

Къщата грееше с включено във всяка стая осветление. През пролуките на завесите Лора виждаше как униформените претърсват всички помещения за нея и Гриф.

Беше на средата на двора, когато някой стисна лакътя й изотзад.

— Насам — прошепна Гриф.

Тя се опита да се освободи от ръката му, но хватката му беше здрава и тя трябваше да подтичва, за да се изравни с него.

— Гриф, това е лудост. Предай се. Говори с Родарт. Кажи му каквото каза на мен за Мануело.

Сега се намираха до най-отдалечената страна на гаража, извън обсега на къщата, далеч от осветените околности, тичайки презглава в тъмнината. Заобиколиха езерото и стигнаха до брега на канала. Тя се спъна и щеше да падне, ако не я бе хванал здраво. Залиташе на всяка крачка.

Равнището на пръстта спадаше при стената на имението. Отдалече не изглеждаше толкова висока. Увивните растения и храстите, които я покриваха, бяха гъсти, но добре поддържани. Една кутия с кола нелепо стоеше сред оплетените корени на разлистената глициния, покриваща плътно част от стената.

— Гриф! — тя го дръпна силно за ръката и той се обърна.

— Слушай ме и ми вярвай, Лора. Родарт е убеден, че аз съм очистил Бил Бенди преди пет години. Сега е убеден, че съм убил и съпруга ти. Ако се предам сам, ще бъда оставен на милостта на правосъдната система, на която вече не вярвам. Особено щом в процеса е замесен Родарт.

— Тогава се предай на някого другиго.

Той инатливо поклати глава.

— Не и докато не заведа Мануело Руиз със себе си, готов да потвърди версията ми. Трябва да го намеря.

— Добре, мога да го разбера — каза тя, задъхана от тичането. — Но ми позволи да се върна обратно. Нека им разкажа твоята гледна точка и да им обясня защо не искаш да се предадеш.

— Не.

— Ако кажа…

— Защо Родарт те държеше под ключ?

— За да ме защити от теб.

— Именно. Така че ако ме притисне в някой ъгъл, щом те държа като заложница, ще имам нещо, което да предложа в пазарлъка.

— Ти не би ме наранил.

— Знаеш го ти. Но Родарт не го знае. Хайде сега — той я издърпа напред, към глицинията.

— Очакваш от мен да се изкатеря по това?

— Не е нужно — като продължаваше да я държи с една ръка, той използва другата, за да отстрани филизите на растението, разкривайки една метална решетка в основата на стената. Отмести я настрани с върха на обувката си. — Канал — каза той.

— Как го намери?

— Идвах да оглеждам — сложи ръката си върху рамото й и я натисна надолу. — Започвай да пълзиш през него, аз идвам след теб.

Като легна по корем, тя се вмъкна в отвора. Подът беше мокър, но поради сушата нямаше тиня. Стената беше дебела около една стъпка. От другата страна се намираше двайсетакров зелен пояс, който изпълняваше ролята на буфер между елитните частни имоти, които граничеха с него, като това на семейство Спийкман, и търговския район отсреща.

Когато тя се изправи на крака, Гриф беше прокарал брезентовата торба през дупката. Наложи се да свие навътре раменете си, за да успее да мине, но успя и се появи от другия край. Хвана я за ръка и я поведе през неравното и каменисто речно корито. Сега беше сухо, но когато завалеше ручеите от имота на Спийкман щяха да се оттичат през канала, през който успяха да избягат.

Щом напуснаха речното корито, хукнаха към зеления пояс. Забавиха темпо чак когато наближиха булеварда от другата страна. Отвъд широката улица имаше редица бутикови магазини и два популярни ресторанта. Магазините бяха затворени, но ресторантите бяха претъпкани с хора, излезли да вечерят.

Спряха в сенките на парка и той пусна ръката й. Освободи се от полицейската риза и остана по бяла тениска. Извади пистолета от полицейския кобур и хвърли колана, ризата, шапката и кутията с напитка в най-близкия контейнер за боклук. Пусна пистолета в брезентовата торба на Мануело Руиз.

После хвана Лора отново за ръка, изчакаха трафика да намалее и пресякоха улицата. Не тичаха, защото това би привлякло вниманието към тях, просто вървяха бързо към паркинга на индийския ресторант. Закриволичиха между редиците спрени коли, докато стигнаха до задната страна на паркинга, където беше тъмно.

Той извади дистанционно от джоба на панталона си и отключи една кола. Отвори вратата откъм пасажерското място и побутна Лора да седне. Заобиколи бързо и се настани зад волана, затвори вратата и хвърли брезентовата торба на задната седалка. Светлината от лампата на тавана отслабна, след това изгасна, оставяйки ги в мрак.

Те седяха неподвижни и тихи, като се опитваха да сдържат дишането си.

Едва сега Лора осъзна, че е останала без дъх, че сърцето й бие бясно в гърдите както от адреналина, така и от физическото усилие. Дланите й бяха мръсни. Предницата на анцуга й бе опръскана с кал.

— Съжалявам — рече той, когато забеляза ръцете й.

— И аз съм бегълка. Малко мръсотия не ме притеснява.

— Ти не си бегълка, аз съм беглецът. Ти си моя заложница, запомни.

Тя се усмихна унило.

— Ти ме попита защо Родарт ме е държал под ключ. Твърдеше, че е заради сигурността ми.

— Но?

— Страхуваше се, че мога да ти помогна да избягаш — погледът му остана твърд, но тя можа да прочете в него неизказания въпрос. — Той никога не го произнесе, но аз чувствах, че заради това ме сложи в онзи хотел, под охрана. И предполагам, че ти помогнах да избягаш, нали?

— Означава ли това, че ме смяташ за невинен?

Преди тя да отговори, по булеварда изсвистя една полицейска кола с бясно въртящ се буркан. Гриф запали двигателя. Като се ухили, каза:

— Просташки квартал. По-добре да отидем в някой по-сигурен.

Трябваше да изчакат още една полицейска кола да избръмчи, преди да излязат на улицата.

— Ти направо им се навираш в лицето — отбеляза тя.

— Не е проява на смелост. Няма да търсят тази кола.

— На кого е?

Той подкара, без да казва нищо.

— Посещението в къщата на адвоката ти беше голяма новина.

— Да, видях. Медиите пропуснаха да споменат колко ненадежден кучи син е бившият ми адвокат.

— Каза, че по този начин се опитвал да ти помогне.

— Глупости. Опитваше се да защити собствения си задник.

— Търсиха те часове наред.

— Извадих късмет.

— Как успя да избягаш?

Той се усмихна слабо.

— Не беше лесно. Някога, когато разполагаш с много време, ще ти разкажа всички приключения, които преживях онази нощ.

Тя хвърли бърз поглед към облеклото му.

— Полицията търсеше мъж с шорти и кецове.

— Които едва не се разпаднаха на следващия ден. За щастие, преди да отида в къщата на Търнър, бях пъхнал няколко банкноти в чорапа си. Използвах ги следващия ден, за да си купя дрехи от един магазин за втора употреба — той погледна тениската и работните панталони. — Изборът беше ограничен. Сигурен съм, че някои от стоките бяха крадени, така че никой не разпитва купувач, който изглежда като влизал в мръсна река, а след това — минал през дарак.

— Дали не са те разпознали?

— Твърде съмнително е. В магазина пазаруват огромни тълпи испаноговорещи. Те обикновено гледат европейски, а не американски футбол. Опитах се да бъда незабележим.

Очите й се вдигнаха към русата му коса.

— Това не ще да е било лесно.

— Не и след като започнах да разпитвам за Мануело Руиз и да търся някой, който го познава. Тези разпити възбудиха по-голямо подозрение, отколкото окаяния ми вид. Не останах там дълго.

— Къде си се крил?

Той не отговори.

— Няма да ми кажеш, нали?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Родарт няма да може да те обвини, че си ми сътрудничила. Ти си моя заложница. Разбираш ли?

— Разбрах. Но не мисля, че Родарт ще е убеден. Когато се представи, веднага се сетих за името му. Преди, когато ме предупреди за него, не ми каза, че е полицай. От думите ти останах с впечатлението, че е престъпник. Каза ми, че е пребил жестоко твой приятел.

— Направи го. И я изнасили. Съсипа лицето й. Счупи…

Жена?

— Да, и Родарт едва не я уби.

Лора бе предположила, че Гриф говори за свой приятел. Когато разбра, че Родарт е нападнал жена, се изпълни с отвращение и страх. — Нападнал я е заради теб?

— Защото не му е дала никаква информация.

— Каква информация?

— За предишните ми и сегашни бизнес сделки. Не че тя знаеше нещо, но това не й е направило услуга, като му го е казала.

— Може би си е мислел, че знае нещо. Близка приятелка ли ти е?

— Не знам дали би го нарекла приятелство. Всъщност, аз съм й клиент. Тя е проститутка.

Тази новина я сепна. Той беше използвал стоте хиляди долара, които тя и Фостър му бяха платили, за да си наеме проститутка? Разбира се, имаше пълно право да си харчи парите както си иска, просто не познаваше никой, който ще си признае, че е посещавал проститутка. Може би затова се потресе толкова от откровения начин, по който разговаряше. Любопитството й надделя:

— Как се казва тя?

— Марша. Не е улична курва. Има луксозен апартамент. Чиста е, от класа, скъпа, красива. Или поне беше. Минаха месеци от нападението, а тя още не се е съвзела, премина поредица възстановяващи операции на лицето. Дори не иска да говори с мен за другия. Родарт има полицейска значка, но я използва като разрешително, за да наранява хората и да му се разминава — той й хвърли поглед. — Била си с него. Докосвал ли те е?

— Снощи ме погали по ръката. Накара ме да изтръпна. Мисля, че го знаеше, за това го направи. Освен всичко, което каза, това си беше сексуален намек.

Пръстите на Гриф се стегнаха около кожения волан, сякаш се готвеше да го изтръгне от таблото.

— Само въпрос на време е да те нарани. Което беше другата причина, поради която исках да те измъкна оттам. Всичко, което ти е сторил, е заради връзката ти с мен.

Тя си спомни как Родарт се бе приближил до нея, обещавайки й с многозначителен шепот да е нейният защитник, — или не — когато връзката й с Гриф се разкрие. Гриф може наистина да я беше спасил. Но оставаха толкова неща, на които трябваше да й отговори.

— Значи си имал кола, скривалище и си бил по следите на Родарт.

— Ти беше връзката ми към Мануело. Знаех също, че Родарт ще те следи отблизо, очаквайки ме да се появя рано или късно. Снощи, след погребението и приема, бях паркирал на „Престън роуд“, близо до мястото, където бях оставил тази вечер колата. Когато видях този керван от полицейски коли да идва откъм имението, се влях в трафика. Така че всъщност аз бях начело на полицейския ескорт. Намалих, оставих те да минеш покрай мен, след което ви последвах до хотела.

— Как разбра номера на стаята?

— Не съм, просто предположих, че е на най-горния етаж.

— Целият етаж беше мой.

— И това разбрах. Когато се качих тази вечер, имах само части от секундата да огледам коридора и да видя пред коя врата пази ченгето, преди да връча купчината празни кутии на приятелчето му.

Както и да е, след като веднъж вече знаех къде ще си, когато ми трябваш, върнах се в имението да се опитам да намеря начин за влизане. Гардът никога не напуска входната врата, но онези, които патрулираха околностите, вече бяха освободени. Нямаше никаква нужда от тях, щом като вече не си тук.

Знаех, че паркът зад имота е единственият възможен достъп. Проучих всеки сантиметър от тази страна на стената на имението, практически на ръце и колене. В тъмното, представи си. Търсих задна врата. Нещо. Прекарах часове, преди да намеря решетката на канала. Разхлабих я и се проврях през него.

— И остави тази кутия там, за да намериш после по-лесно мястото отвътре.

— Бързах. В случай, че ченгетата ни подгонят. Останалото, повече или по-малко, го знаеш — след малко той добави: — Освен това.

Той зави към паркинга на един мултиекранен кинотеатър и намери свободно място между един ван с плюшен Гарфийлд, притиснат към задното стъкло с вакуумни чашки на лапите и камион с гуми, по-тесни от тези на тяхната кола.

Изключи двигателя и се обърна към нея.

— В нощта, когато излязох от затвора, бях отчаян, не вярвах, че някога ще получа работа. Отидох при Марша. Само веднъж. Оттогава не съм бил с никого.

Тя си пое въздух и го задържа няколко секунди, преди да го издиша.

— Питах се.

— Защо не ме попита?

— Нямах правото.

Той се раздвижи внезапно, протегна ръка и я прегърна през врата; после я привлече към себе си. Целуна я настойчиво, прилепи силно устни към нейните и провря езика си в устата й. После я изтласка назад пак така внезапно, както я бе хванал.

Произнесе дрезгаво:

— Имаш всякакво право.

* * *

Той я остави да се облегне на седалката си и се изви към волана. В продължение на няколко секунди седяха в мълчание, чуваха единствено тихите пукащи звуци, издавани от двигателя на колата, когато започна да изстива.

Най-накрая се обърна към нея.

— Той ми се обади. Фостър. В деня, когато бременността ти е била потвърдена. Покани ме в къщата ви следващата вечер, за да ми благодари и да ми плати лично. Знаеше ли го?

— Не.

— Каза ми също така, че е измислил как да ми бъде плащано, в случай, че надживея и двама ви. Спомняш ли си тази спънка?

Тя кимна.

— Каза ми, че е измислил решение. Използва го, както и обещанието за половината милион, за да ме накара да отида у вас. И когато отидох, Мануело се опита да ме убие.

— Какво?

— Чу ме.

Защо?

— Защото Фостър му нареди.

Тя се дръпна от него и гърбът й се опря в стъклото зад нея.

— Лъжеш!

— Не, не лъжа. И ти го знаеш, Лора, иначе би се страхувала повече, преди да напуснеш хотела с мен. Ти не си човек, който лесно се повлиява, нито пък си страхливка. Ако си искала да избягаш от мен, щеше да крещиш на всяка крачка, че съм убиец, защото — както сама каза — си знаела, че не бих направил нищо, с което да те нараня. Тук си, защото искаш да бъдеш тук. Искаш да чуеш истината за онова, което се случи. Във всеки случай, ще го чуеш.

Той направи малка пауза, за да подреди мислите си. И за да види дали тя, въпреки всичко, няма да отвори вратата и да избяга, крещейки из целия паркинг. Тя не го стори и той започна:

— Последните няколко дни по цял ден, а и през голяма част от нощта, мислих. Мислих. И си спомнях. В ума си разиграх всяка дума, всеки малък детайл от първата среща до онези последни ужасни моменти от живота на Фостър и сега вече виждам как добре го е бил запланувал. Изкусно планирана игра.

Дори ми хрумна, че ме е излъгал, когато ми телефонира, за да ми каже, че си бременна. Не го чух от теб. Помислих си, че може би това е най-пикантната стръв за капана, който ми е заложил. Ето защо те попитах преди малко дали наистина си бременна.

— Беше потвърдено един ден, преди той да умре.

— Значи е било истина. След като Фостър е знаел, че има детето, не е губил време да уреди нещата така, че да ме накара да млъкна завинаги. Само че планът му рикошира и вместо мен умря той.

— Как? Как, Гриф? Какво се случи, когато ти отиде в къщата?

— Мануело ме посрещна, както винаги. Наля ми питие, след това ни остави сами с Фостър в библиотеката и затвори вратите. Ние се черпехме за успеха. Той започна да говори… ами, глупости. За това колко очаровани сте вие двамата от бременността.

— Това не са били глупости.

— Да, но… но това беше начинът, по който ми го говореше. Започна да се задавя от вълнение, или се преструваше. Каза ми, че никога не си изглеждала толкова красива, колкото когато си му съобщила: „Имаме бебе“, и колко изпълнена със смисъл била думата „ние“ за човек в неговото състояние.

Каза ми, че гърдите ти са станали по-меки, че не си му позволявала да ги докосва и колко ще се смутиш, като разбереш, че ми го е казал. Говореше ми за бебето. Мога ли да предположа какво ще бъде? Мислил ли съм си за това, докато сме го правели? Напомни ми, че трябва да чета вестниците, за да разбера дали е момче или момиче. Че няма да знам името му, докато не прочета обявите.

Гриф се засмя горчиво.

— Сега като си припомням, разбирам, че ме е предизвиквал. Казваше неща, за които знаеше, че ще ме изкарат от кожата. Тогава исках единствено да замълчи за теб и за бебето. Не исках да слушам колко щастливо малко семейство ще сте тримата.

Той й хвърли изразителен поглед, питаше се дали тя може да чете между редовете. Предположи, че може. Тя сведе очи към ръцете си, които стискаше в скута си.

— Показа ми парите, които ми се полагаха. От вида им се почувствах зле. Побеснях. Марша твърди, че никога не се чувства като курва, но когато аз погледнах към кутията с пари, се почувствах точно така. Сделката ни не беше незаконна, но се чувствах много по-виновен да взема парите на Фостър, отколкото когато взех двата милиона от „Виста“ и това е самата истина, Лора.

Не исках дори да се докосвам до тях и той усети. Каза, че е изненадан от сдържаността ми. Аз промърморих някакво извинение. После той започна да се смее и каза: О, горкичкият, ти, не искаш да свършва, така ли?

Лора го погледна смаяно:

— Какво?

— Нещо подобно. Започна да ми се подиграва, че съм развил вкус за теб, както преди това към хазарта. Каза, че сигурно съм изпитвал удоволствие да те чукам, това е цитат. И ми се усмихваше с онази своя злорада усмивка. Дори сега като си помисля за това, побеснявам.

Той се опита да обуздае гнева си и просто да разкаже фактите.

— Казах му, че е болен мозък. Не че това го накара да спре — продължаваше да нарежда още и още: Горкичкият Гриф.

Подигравките му ме раздразниха, Лора. Признавам. Имах чувство, че няма да издържа. С инвалидна количка или не, исках да го подредя. Исках го толкова много, че трябваше да се обърна. Когато го направих, погледнах към компютъра. Кълна се в бога, не видях ножа за отваряне на писма. Или ако съм го видял, съзнанието ми не го е регистрирало. Това, което забелязах, беше онзи лист хартия, приличащ на официален документ с написаното върху него.

Тогава Фостър се отдръпна. Спря с онези отвратителни намеци. Не знам дали усети колко близо съм до това да го простра на пода или видя какво е привлякло вниманието ми. Във всеки случай каза: „О, ето защо си тук, нали? Това е планът ми за това какво ще се случи, ако Лора и аз умрем преди теб. Прочети го.“

В този момент просто исках да приключим работата и да се омитам оттам, преди да съм направил нещо, за което да съжалявам. Така че взех листа и започнах да чета. Или поне се опитах.

— Били са безсмислици.

Изненадан, той попита:

— Виждала си го?

— Родарт ми даде този лист и ме попита какво означава.

— Добре, значи знаеш, че е било уловка. Бях обърнал бърбъна. И все още ми чернееше пред очите от нещата, които ми бе казал. Помислих си, че затова не разбирам онова, което чета. Започнах пак отначало. И точно тогава усетих движение зад мен.

— Зад теб?

— Мануело. Не го бях чул да се връща. Зърнах го точно навреме.

Рефлексите от годините тренировки се бяха събудили. Беше се извъртял странично на пета, но то бе достатъчно, за да неутрализира удара на Мануело срещу себе си.

— За съжаление, неговите рефлекси бяха почти толкова бързи, колкото и моите, и той стегна ръцете си около мен — едната върху гърлото, другата — около ребрата ми. Знаеш го колко е гъвкав и силен.

Тя кимна.

— Започна да стиска. Беше като питон около мен — Гриф си спомни боричкането, как заби нокти в ръцете на мъжа. Разкъса кожата му, но не постигна нищо друго. За мъж с толкова нисък ръст прислужникът беше наистина дяволски силен. Мускулите му бяха тренирани да оказват натиск там, където е нужно, и да го правят с абсолютен контрол.

Те се бяха впримчили в ужасен танц, въртяха се и се въртяха, блъскаха се в масата, от която изпопадаха различни предмети, счупиха лампата. Гриф продължи:

— Опитах се да спра душенето, само за миг да си поема въздух. Но не стана. Усетих, че отслабвам. Причерня ми. Случвало ми се е да губя съзнание на футболното игрище, така че разпознах признаците и знаех, че ще падна. Но виждах Фостър да седи в инвалидната си количка, да пляска с ръце по дръжките и да мърмори: Направи го, направи го.

Лора притисна пръстите си до устата.

— Вярваш ли ми, или просто си говоря на вятъра? — попита той.

— Продължавай.

— Не си длъжна да харесваш онова, което ти казвам. Бях на ръба да припадна, когато осъзнах онова, което си мислех, че знам още от първия път, когато го срещнах. Беше луд.

— Не…

— Не, Лора. Ще чуеш това. Той беше ненормален. Поне в някаква степен. Кой мъж с всичкия си, женен за жена като теб, ще кара друг мъж да прави секс с жена му? Да му плаща да го прави. Независимо от причината.

Тя не отговори, а и Гриф не очакваше.

— Убеден съм, че през цялото време е имал намерение да се отърве от мен — тя понечи да възрази, но той я изпревари: — Помисли само. Беше фанатичен за това да пазим споразумението си в тайна. И за да го гарантира, аз трябваше да умра. Да ме остави жив щеше да е безредие. За чистник като него аз бях недопустима гънка на кърпата, петно вода върху гранита. Той държеше на перфектността и за да е перфектен планът му, аз трябваше да бъда елиминиран. — Той направи пауза, после каза: — Него бих могъл да го разбера. Но се чудех на теб.

— На мен?

— И ти ли беше замесена в играта, Лора? Това и твой план ли беше?

— Дори нямам намерение да удостоявам подобен въпрос с отговор.

— Защо си отишла в Остин през онзи ден?

Той слушаше, докато тя обясняваше обстоятелствата.

— Каквото и да се е случило тогава, не съм била част от него — каза тя разгорещено. — Дори не знаех, че си бил в имението, докато Родарт не ми каза, че са намерени твои отпечатъци върху оръжието, с което е извършено убийството.

Той прокара ръка по лицето си.

— Не съм си мислил, че можеш да кроиш планове за смъртта ми, но в един момент въпросът изникна в главата ми. Дали просто не ти е било удобно да отидеш в Остин, за да не се налага да свидетелстваш за убийството ми?

— Наистина ли си го помисли?

— Странно е колко ясно виждаш нещата, когато си мислиш, че умираш. Ти беше отказала да говориш с мен след последната ни среща онзи следобед.

— Знаеш защо не го направих, защото не можех да говоря с теб, Гриф.

— Вина.

— Да.

— Така че може би единственият начин да се освободиш от чувството за вина, е бил да се разделиш с мен.

Тя го погледна, погледът й беше твърд. Гриф въздъхна.

— Да-а, знам по-добре. Но точно това ми мина през ума. А точно когато едва не загубих съзнание, ми хрумна дори по-лоша мисъл. Че тайната на Фостър включва и теб.

Тя не реагира в продължение на няколко секунди, после се дръпна:

— Какво казваш?

— Ами ако след като родиш детето той реши, че и ти си заплаха за тайната му?

— Фостър ме обичаше. Знам го. Обожаваше ме.

— Не се съмнявам, Лора. Но мозъкът му беше по-изкривен и от тялото му. Ами ако започнеше да гледа на теб като на недостатък в перфектния си план? Ако ти излезеш от картинката, той ще е единственият на земята, който знае истината за произхода на неговия наследник. Ти ще си жива заплаха и като такава ще трябва да изчезнеш.

— Никога не би го направил!

— Може би — каза Гриф, без да е убеден. — Но точно страхът, че би го направил, спаси живота ми. Даде ми нови сили. Започнах да удрям онзи кучи син от Салвадор като нещо, излязло от ада. Нападах. Ритах. Драсках. Дори се опитах да го ухапя.

Но изнемогвах за кислород. Координацията ми беше нарушена. Едва бях в състояние да мисля. Единственото, което успях да направя, беше да използвам резервите си. Тогава осъзнах, че за да се спася, трябва да се престоря, че умирам. Отпуснах се.

Добре, добре, добре, чувах да повтаря Фостър. Мануело ме пусна. Отначало ми хрумна да падна по лице на килима, така че да не се вижда, че дишам. Фостър каза: Miy Men, Manuelo. Miy bien. Miy Men.

Чувах, че Мануело си поема тежко въздух. Стоеше близо до мен. Отворих леко очи и видях дясната му обувка на сантиметри от главата си. Хванах го за глезена и дръпнах крака му. Земното притегляне свърши останалото.

Мануело беше паднал тежко, приземявайки се по гръб. Гриф на мига се бе метнал върху него и беше забил юмрук в носа му. Но мъжът беше жив. Притисна брадичката на Гриф, увеличи натиска, така че би могъл да счупи врата му, ако той не извъртеше главата си навреме.

Мануело използва момента, за да отхвърли Гриф от себе си. Скочи на крака с гъвкавостта на котка и ритна Гриф отстрани по главата с пета. Гриф изрева, когато болката прониза скулата му. Усети гадене, сякаш стомахът му се бе качил в гърлото, но преглътна.

Успя да се изправи, като се олюляваше. Стаята се въртеше. За да предотврати припадъка, който го заплашваше, замига бързо и хвана Мануело на фокус. Празната усмивка на латиноамериканеца бе заменена от озъбване.

— Държеше ножа за отваряне на писма в ръката си — каза Гриф на Лора. — Фостър повтаряше: Никаква кръв, никаква кръв, никаква кръв. Но не мисля, че Мануело го чу. Беше преминал границата. Борбата помежду ни се беше превърнала във въпрос на лична чест. Беше получил заповед да ме убие. И за да запази уважението си, щеше да го направи.

Очите на Лора се разшириха. Тя не помръдна, нито пък заговори в продължение на няколко минути.

— Когато Мануело ми налетя, аз избягах — Гриф бе разчитал на способността си да преценява точно момента, на вътрешния си талант, който му позволяваше да подава пас с прецизност, която отхвърляше всички закони на физиката. Беше изчакал мъжът да се мръдне, след това се сви, падна на пода и се претърколи. — Мануело не би могъл да спре импулса си. Движението му спря в инвалидната количка на Фостър, и той се стовари тежко върху нея.

— И ножът за отваряне на писма.

— Да — беше се забил до дръжката отстрани в шията на Фостър. — Когато Мануело се извърна и видя какво е направил, изкрещя. Докато съм жив няма да забравя този вик. — Другото, което нямаше да забрави, беше гъргорещия звук, идващ от устата на Спийкман, която се отваряше и затваряше като на умираща риба. Но нямаше нужда Лора да знае страшните подробности затова как съпругът й се бе мъчил, преди да умре. — Беше ужасен инцидент — каза й той сега. — Но Родарт го вижда като акт на ревнив отхвърлен любовник.

Останаха дълго време безмълвни. Най-накрая Лора си пое дълбоко въздух, сякаш се събужда от лош сън.

— Ти си прав. За Родарт нещата изглеждат точно така.

— А как ти изглеждат на теб!