Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава осма

Момчетата спряха играта си и го загледаха как се приближава към тях.

— Здравейте! — каза той.

— Здравей — гласовете им прозвучаха в унисон и с известно любопитство.

— Това ли е къщата на Боли Рич?

— Вътре е — отвърна по-високо. — Той ми е баща.

— Как се казваш? — попита го Гриф.

— Джейсън.

— Играеш футбол?

Джейсън кимна.

— Каква позиция?

— Защитник.

— Сериозно?

— В резервите — призна Джейсън смутено.

— Искаш ли да играеш в основния отбор?

Момчето погледна приятеля си, после отново Гриф.

— Разбира се.

— Подай ми топката.

Джейсън отново погледна приятеля си, после подаде топката на Гриф, оставайки на една ръка разстояние.

— Сякаш хвърлям по патици.

Той се ухили на израза, който момчето бе използвало за бавен и несигурен пас.

— Случва се на всекиго, но можеш да го избегнеш — той пое топката в дясната си ръка и притисна пръсти към връзките. — Виждаш ли това? — Държеше топката така, че Джейсън и приятелят му да виждат. — Трябва да стискаш здраво възглавничките на пръстите си, все едно се опитваш да изстискаш въздуха от тях. И когато стане… — Той показа на двете момчета как да изстрелят паса. Те го направиха охотно. — Гриф дръпна ръката си. — Така получавате контрол, по-добър прицел и скорост.

Той хвърли топката и тя полетя уверено напред. Децата я следяха с грейнали лица. Гриф вдигна палци, след което се обърна към Джейсън:

— Куршум вместо патица, нали?

Джейсън вдигна ръка да заслони очите си от слънцето.

— Ти си Гриф Бъркет.

— Точно така.

— Имах твой плакат в стаята си, но татко ме накара да го сваля.

Гриф изсумтя.

— Не съм изненадан.

— Гриф?

Той се обърна. Един слаб мъж, облечен с работни шорти, тениска на дупки и стари маратонки, беше отворил входната врата и стоеше на прага между саксиите с цветя. Беше по-плешив, но слънчевите му очила бяха същите, които Гриф помнеше от последния път, когато Боли го беше интервюирал.

— Здрасти, Боли — той погледна към момчето. — Продължавай да тренираш, Джейсън. — Малкият кимна почтително. След това Гриф приближи Боли и протегна ръка. След кратко колебание — секунда или две — мъжът подаде ръка. Но очите му зад телените рамки не блестяха от радост, че вижда най-мразения човек в Далас пред вратата си.

— Мисля, че Джейсън има потенциал да стане много добър един ден.

Боли кимна разсеяно, опитвайки да се възстанови от шока.

— Какво правиш тук, Гриф?

— Можеш ли да ми отделиш една-две минути от времето си?

— За какво?

Той погледна през рамо към момчетата, които следяха репликите им с внимание. Гриф се дръпна и каза:

— Обещавам да не изчезна със семейното сребро.

Спортният журналист се поколеба още няколко секунди, след това влезе в къщата и махна на Гриф да го последва. Боли го поведе по късия коридор към малка, облицована с ламперия стая. Рафтовете бяха претъпкани и почти преливаха от трофеи и спомени за спортни събития. Снимки в рамки на Боли с прочути спортисти заемаха по-голямата част от стените. Имаше и едно неподредено бюро в ъгъла с телефон и компютър. Мониторът беше включен. Скрийнсейвърът показваше фойерверки, които разцъфваха в многоцветна тишина.

— Сядай, ако успееш да намериш място — каза Боли, когато се намести зад бюрото.

Гриф премести купчина вестници от единствения друг стол в стаята и седна.

— Обадих се в спортната редакция на „Нюз“. Типът, който вдигна, каза, че днес ще работиш вкъщи.

— Така правя вече през повечето дни. Ходя в офиса само няколко дни седмично, ако не и по-малко. Ако имаш електронна поща, можеш да си движиш бизнеса от вкъщи.

— Използвах компютър в библиотеката тази сутрин. Чувствах се като пещерен човек, зяпнал пред контролния панел на Боинг 747.

— Те вече остаряха. Купи си от подобрените версии.

— Аха.

Спусна се неловка тишина. Боли взе една топка за тенис от бюрото си и започна да я върти между дланите си.

— Слушай, Гриф, искам да знаеш, че нямам нищо общо с онази статия, която излезе по време на процеса срещу теб.

— Не съм мислил, че ти си го направил.

— Е, добре. Само исках да знаеш. Онзи журналист — ти знаеш, че сега е в Чикаго.

— Прав му път.

— Амин. Между другото, той ме подпитваше, искаше информация за произхода ти. За твоите хора. За треньора Милър. Такива работи. Всичко, което му казах, единственото всъщност, беше, че ти имаш най-добрата ръка и най-добрия тласък от защитниците, които някога съм виждал. Като вземем Монтана, Стобак, Февър, Марино… Кажи, което и да е име, ти ще си по-добър. Така мисля.

— Благодаря.

— Което ме кара още повече да съжалявам за онова, което направи.

Боли Рич, който пишеше спортната колонка за „Далас Морнинг Нюз“, винаги бе честен с него. Дори когато не се беше представил добре, както на мача срещу Питсбърг. Беше през новобранската му година, играеше за първи път със „Стийлърс“ на тяхна територия и направи най-лошата игра в кариерата си. Статията на Боли на другата сутрин звучеше критично, но обвиняваше до голяма степен за унизителната загуба нападателите, които направиха твърде малко, за да защитят новия куотърбек. Той никога не бе разпъвал на кръст Гриф по начина, по който го правеха останалите спортни журналисти. Това не беше в стила на Боли.

Гриф се надяваше да се позове на чувството на Боли за честна игра.

— Издъних се — каза той. — Много.

— Как можа да го направиш, Гриф? Особено след такъв изключителен сезон. Делеше те една игра от Суперкупата. Единственото, което се искаше, беше да спечелиш мача срещу Вашингтон.

— Аха.

— Нямаше начин Оукланд да разбие „Каубоите“ онази година. Щеше да стигнеш с валсова стъпка до Купата.

— И аз го знам.

— Трябваше само да…

Нямаше нужда Боли да му разказва. Беше разигравал ситуацията в ума си стотици пъти, след като изпрати онзи пас, докато изтичаха последните секунди от играта…

„Каубоите“ изгубиха с 14:10.

— Беше съкрушителна загуба — каза Боли, — но си спомням как феновете те окуражаваха, когато напускаше игрището в онзи ден. Те не се обърнаха срещу теб до тогава, когато се разбра, че съвсем съзнателно си пропуснал Уайтторн. И кой може да ги вини? Излезе, че тяхната звезда за Суперкупата е измамник, предател.

Дори петте години, изминали оттогава, не намаляваха гнева на Боли. Той пусна топката за тенис, която скочи на пода, но не й обърна внимание. Свали очилата си, разтърка очи развълнувано и попита рязко:

— Какво искаш, Гриф?

— Работа.

Боли намести отново очилата си и го погледна. Най-сетне, осъзнал, че Гриф е сериозен, той произнесе:

— Какво?

— Чу ме правилно.

Работа! Да правиш какво?

— Мислех си, че мога да разнасям вестници например. Можеш ли да кажеш за мен една добра дума на някой в отдела по пласмента? — Боли продължаваше да се взира в него; той не се усмихна. — Беше шега, Боли.

— Така ли? Защото иначе не мога да си представя защо си дошъл да ме молиш за работа. Иди в някоя спортна редакция и ще видиш какво ще стане.

— Няма защо да ходя по спортните редакции. Мога да работя директно за теб.

Боли се намръщи.

— Какво имаш предвид? Не че смятам, че съществува някакъв шанс да се прави нещо. Просто ми е любопитно да разбера как работи мозъкът ти.

— Не можеш да си навсякъде едновременно, Боли. Не можеш да покриеш повече от един мач. Знам, че използваш хора, които да отразяват мачовете вместо теб. Включи някого, който наистина разбира от тази работа.

— Използвам някои нещатни сътрудници, да.

— Нека съм един от тях. Специалността ми е английски. Владея езика. Поне колкото всеки в Тексас — бързата му усмивка не се беше върнала. — Мога толкова да вържа две изречения. И най-важното, познавам играта. Живял съм я. Мога да ти дам такива подробности, каквито никой друг не би могъл. Като добавим перспективата, която ще бъде уникална, базирана на действителен опит. В продължение на години. — Беше доловил рекламата и в ушите му тя прозвуча добре. — Бих могъл да опиша колко велико е усещането, че печелиш. И колко противно е, когато губиш. Че най-гадното е да печелиш, когато знаеш, че си играл като боклук и победата е чист късмет. — Той направи пауза, после попита: — Какво мислиш?

Боли го гледа изпитателно известно време.

— Да, мисля, че би могъл да дадеш точна сметка за печалбите и загубите с някои автентични пикантерии. Сигурно ще си дяволски добър в това. Но дори със страхотни езикови умения, ти не би могъл да се доближиш до описание на това какво е да си отборен играч, Гриф. Защото не го знаеш.

— Какво искаш да кажеш? — но не беше нужно да пита. Знаеше какво има предвид Боли.

— Ти беше човек, който правеше шоуто сам, Гриф. Винаги си бил. Дори да се върнем назад, в гимназиалните ти години, когато за първи път започна да получаваш съобщения от колежите за набиране на студенти, беше ти, само ти, никога отборът. Ти водеше отбора от победа към победа с удивителната си способност на терена, но не беше никакъв лидер!

Доколкото знам, никога не си бил избиран за капитан, което не ме изненадва. Защото единственото нещо, което те правеше част от отбора беше цветът на екипа, който носеше. Ти не си създаде приятели. Съотборниците ти се възхищаваха на играта ти. Онези, които не ти завиждаха, те превръщаха в идол. Но не те обичаха и това беше добре дошло за теб. Ти пет пари не даваше, докато те изнасяха на гърба си играта; спектаклите, както ги наричаше. Никога не съм те видял да окуражаваш друг играч, който е направил грешка, никога не съм те видял да поздравяваш някого, че е играл добре. Не съм те видял да подаваш ръка за приятелство, нито пък за помощ. Това, което видях, беше как връщаш коледния си подарък неотворен, с думите: „Аз не празнувам тези глупости“. Видях как скастри Честър, когато те покани на молебен за здравето на жена му, която бе преминала през ужасна химиотерапия и облъчване. Когато годеницата на Ламберт беше убита в онази размазана кола, ти беше единственият от отбора, който не отиде на погребението. Ти беше изключителен спортист, Гриф, но кофти приятел. Предполагам, че затова се изненадах и леко се подразних, че дойде при мен, сякаш сме били добри приятели, та да ме молиш за помощ.

Не му беше лесно да слуша тези неща за себе си, особено като се има предвид, че бяха истина. Смирено и кротко, Гриф каза:

— Нуждая се от работата, Боли.

Боли махна очилата си и отново разтърка очи, и Гриф знаеше, че щеше да му откаже.

— Не ми хареса онова, което направи, но всеки може да сбърка и заслужава втори шанс. Просто… По дяволите, Гриф, не мога да те взема на запазените за журналистите места в лигата.

— Ще отразявам колежанските мачове. Гимназиалните.

Боли клатеше глава.

— Ще се срещнеш със същата неприязън и там. Може би и с по-голяма. Ти измами. Първо наруши правилата при хазарта. След това изгуби умишлено мач. Мамка му, прецака мач — произнесе той разгорещено. — За пари. Ограби собствения си отбор, лиши го от сигурна победа за Суперкупата. Легна с… с гангстери, за бога! Мислиш ли, че някой ще те допусне близо до деца, до млади играчи? — Той поклати глава и се изправи. — Съжалявам, Гриф. Не мога да ти помогна.

* * *

Обядва в „Соник“. Седейки в Хондата, той излапа един чийзбургер с люти чушки, един пай, две порции на „Тетър Тотс“ и ягодов шейк. Пет години, откак не бе ял вредна храна. Освен това реши, че щом ще е презрян парий, можеше да бъде и дебел.

На излизане от квартала на Боли, и след като Боли му беше казал не само „не“, но и „по дяволите, не“, Гриф се бе поздравил, че е имал смелостта да търси работа, когато от два и половина този следобед настоящите му парични проблеми биха могли да бъдат решени. Той се бе опитал да намери работа, преди да отиде до банката и да провери съдържанието на онзи банков трезор. Според него това изискваше достатъчно скромност и самоунижение да молиш за работа смирено, когато след днешния ден би могло изобщо да не се налага да върши нищо, дори и да не го искаше. Беше издържал дори проповедта на Боли, а спортният журналист не бе пропуснал ни един негов недостатък.

Макар да трябваше да признае, че Боли беше прав. Този човек имаше също така остра интуиция. Ето защо той не бе помолил за прошка и не се бе опитал да се само осъжда. Никога не е бил от прекалено докачливите. Никога не беше потупвал по задниците съотборниците си след хубав мач и беше сигурен, по дяволите, че няма желание да го потупват. Беше оставил всичките онези глупави „Ура-ура“ на онези, дето топлеха пейките, когато той излизаше на игрището и вършеше своя костотрошачески, кървав труд, докато го смилаха.

Но защо се вълнуваше от порицанията на Боли? Нищо от това нямаше значение. Сега имаше само двама съотборници и всичко, което трябваше да стори, за да ги ощастливи, бе да направи така, че единият да забременее. Нещо съвсем лесно.

Получи разстройство, докато влизаше в сградата на банката. Отдаде го на лютите чушки, не на нерви. Огледа се, сякаш очакваше да насочат прожектори към него и да го обявят за най-наивния глупак на планетата.

Но стана точно както Фостър Спийкман му бе казал, че ще бъде. Никакво суетене, никакви неразбории. Получи информация на гишето, след което бе съпроводен до асансьора, който го достави в подземната част на банката, където една любезна, майчински тип жена, го помоли да подпише една карта. Тя я сравни с картата, която Фостър Спийкман беше попълнил, както обеща. Удовлетворена, жената въведе Гриф в една кабинка.

Сърцето му биеше неравномерно. Тя му връчи кутията, каза му да си свърши работата и след като приключи, да натисне бутона на стената, после излезе. Ключът, който Спийкман му беше дал миналата вечер, лежеше в джоба на дънките му. Той го извади и отключи кутията.

* * *

От банката Гриф потегли право към Норт парк за пазарна фиеста. Обичаше джинсите си, стари и „очупени“, но все пак си купи два чифта — защото можеше да си го позволи. Обувките му бяха прекалено удобни, за да ги сменя, но ги беше лъснал. Хареса си три дизайнерски ризи в „Нейманс“, които не изглеждаха прекалено предизвикателни и в пробната облече една от тях.

Нито едно от спортните сака в „Армани“ не беше достатъчно широко като за неговите рамене, но все пак откри едно, което би могло да свърши работа с известна поправка. Казаха му, че може да го вземе след няколко дни. Взе си и слънчеви очила за четиристотин долара. Странно, стилът на слънчевите очила се беше променил повече от всичко за изминалите пет години. Снабди се и с клетъчен телефон. Сигурно ако купуваше къща, щеше да му отнеме по-малко време. Междувременно му бяха демонстрирани и обяснени всички възможни функции и опции; нямаше търпение да излезе и да проведе най-после един телефонен разговор.

С Марша. Той набра първия номер, изписан на визитната картичка, която тя му беше дала и един анонимен глас на запис го помоли да остави съобщение, което и направи. Изчаквайки тя да му отговори, той обиколи района, поглъщайки с очи цялото улично оживление, мина покрай старите си свърталища и любими ресторанти. Някои още се държаха в бизнеса, други бяха дали път на нови.

Когато след час Марша все още не му беше телефонирала, той позвъни на едно от нейните момичета. Млади, великолепни, с гаранция.

— Ало?

Имаше дрезгав, секси глас. Хареса я веднага.

— Здравей. Казвам се Гриф Бъркет. Клиент съм на Марша. Тя ми препоръча да ви се обадя.

Първото, което си помисли беше, че е изхълцала, но след това разбра, че плачеше.

— Марша… — тя се задави и не можа да довърши. После простена: — О, Господи! Толкова е ужасно!

— Кое е толкова ужасно?

— Марша е в болницата.

* * *

Презвитерианската болница беше заобиколена от мрежа пътища в ремонт. Докато криволичеше между конструкциите и отклоненията, които те налагаха, Гриф ругаеше толкова цветисто, колкото обилно се потеше.

Той притича през паркинга, който му се стори дълъг километри и след като стигна до главния вход, трябваше да изчака реда си на гишето за информация. Беше груб и нетърпелив, докато служителката му даваше номера от стаята на Марша.

Отвън, облегнат на стената, стоеше съседът й, когото Гриф бе видял последната нощ да излиза от асансьора. Когато мъжът забеляза Гриф да пресича коридора и да тръгва право към него, той скочи като ударен и се позиционира пред вратата на болничната стая.

— Не, не. Махай се. Тя не би искала да я видиш така — той френетично размаха ръце пред лицето му.

— Защо е тук? — Гриф не беше научил нищо от момичето, изпаднало в истерия.

Мъжът спря да протестира и свали ръцете си. Острото му, лисичо лице се разкриви от мъка. Очите му бяха зачервени от плач и в момента отново започваха да се пълнят със сълзи.

— Не мога да повярвам, че това й се случи. Отначало си помислих, че си бил ти, въпреки че не приличаше на такъв. Зверството се състоеше в това…

— Зверството?

Мъжът отново размаха ръце, този път от объркване под напора на емоциите си. Разстроен, Гриф го отмести настрана, игнорирайки надписа „Забранено за посетители“ и влезе в стаята. Транспарантите бяха спуснати срещу следобедното слънце и всички лампи бяха изгасени. Но той виждаше достатъчно добре и онова, което видя, го спря на средата на пътя между вратата и болничното легло.

— Исусе…

— Казах ти, че е било зверство — съседът й го беше последвал вътре. Между другото, аз съм Дуайт.

— Гриф. Не съм й го причинил аз.

— Разбрах го. Сега.

— Какво се е случило?

— Около час, след като те видях в коридора, звънецът на вратата ми иззвъня. Не очаквах посетител, пък и портиерът не ме беше предупредил за никого. Погледнах през шпионката и видях Марша, която стоеше във фоайето като… като прегъната на две. Тя беше… така.

Върху нея се беше изляла ярката дневна светлина. Гриф не я виждаше цялата, разбира се, но имаше натъртвания и подутини навсякъде по откритата й кожа. Ако останалата част от нея изглеждаше като лицето й, тя беше щастливка, че изобщо е жива. Няколко срязвания бяха защипани с клипсове. От кръвта косата й бе прилепнала към главата. Лицето й бе толкова обезобразено от подутината, че ако не знаеше кой е това, никога не би я разпознал.

— Челюстта й е била счупена — прошепна Дуайт. — Направиха операция тази сутрин, за да я захванат. Миналата нощ никакво количество морфин не можа да притъпи болката.

Гриф наведе глава и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Когато я вдигна, попита с убийствено спокойствие:

— Кой беше последният й клиент? След мен. Очакваше някой да дойде в полунощ. Знаеш ли името му? — той се обърна внезапно към Дуайт и изражението му накара мъжа да се дръпне назад. — Знаеш ли името му? — повтори той гневно.

Откъм леглото долетя стон. С две крачки Гриф се озова до леглото. Като внимаваше за системата, той внимателно взе ръката й между своите.

— Здравей — произнесе той нежно.

Двете й очи бяха затворени от отоците, но тя се опита да ги отвори. Прекрасните зелени ириси плуваха в кървавочервени езера. Тъй като не можеше да движи челюстите си, за да говори, тя само изскимтя.

— Шшшт, — той се наведе и я целуна по челото, едва допирайки устни до нея, от страх да не я нарани. — Възползвай се от лекарствата. Почивай си. — Отново целуна челото й, след което се изправи и се обърна към Дуайт, който стоеше на крачка от леглото й и подсмърчаше тихо.

— Обади ли се на полицията?

Дуайт поклати глава.

— Защо не си го направил, по дяволите?

— Тя не можеше да говори заради челюстта си, но изпадна в истерия, когато споменах полицията. Предполагам… — той погледна зад рамото си да се увери, че не ги подслушва никой. — Заради професията си тя не искаше да се намесва полицията.

— Но си звъннал на 911.

— Веднага. Парамедиците дойдоха за минути.

— Как обясни състоянието й?

— Имам вити стъпала в апартамента си. Казах им, че се е качила горе да използва тоалетната и е паднала, докато е слизала надолу.

— И те повярваха?

— Сигурно не. Но накараха персонала в спешното да извика полицай. Той не повярва на историята ми за стълбите и настояваше Марша да идентифицира нападателя като напише името му. Тя отказа.

С отслабналите си пръсти Марша стисна ръката на Гриф. Той се наведе над нея отново и нежно отмахна кичур коса от зашитата рана на скалпа й.

— Кой беше, Марша? С кого се срещна след мен?

Тя едва помръдна глава. Стисна по-силно ръката му и той разбра, че иска той да се наведе по-близо, за да може да чуе думите й. Спусна се по-ниско и почти допря ухо до устните й.

Когато до слуха му достигна единствената дума, която тя прошепна, той рязко вдигна глава и погледна в окото, което можеше да държи отворено. Тя го затвори за няколко секунди, давайки му да разбере, че е чул правилно.

— Било е заради мен?

Тя кимна.

Задуши го ярост. Вените му се издуха и усети как пулсират. Но гласът му остана забележително спокоен.

— Той ще умре — каза го като факт. — Стенли Родарт ще умре.

Едва сега разбра защо беше отказала да се обади в полицията. Родарт щеше да направи така, че да обвинят Гриф за побоя, който той й беше нанесъл.

Най-гадното беше да знае, че единствената причина да тормози Марша, беше, че по този начин изпраща послание на Гриф. И всъщност беше успял. Гриф го прочете ясно. Родарт още не бе приключил с него.

Е, познай какво, шибан гадняр, помисли си Гриф. Едва сега започваме теб.

— Ще го накарам да си плати за това — обеща той на Марша. — Кълна ти се.

Тя притисна ръката му и той отново се наведе към устните й. Звуците излязоха някъде от дълбочината на гърлото й, но тя успя да го накара да разбере предупреждението й.

— Внимавай с него.