Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Secret Splendor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 118 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Тайната

Издателство „Коломбина“

Редактор: Людмила Харманджиева


ПЪРВА ГЛАВА

„Тя пак е тук“, помисли Дрю Макаслин и отби топката. За трети път тази седмица жената седеше на същата маса, най-близката до оградата около корта. Пъстрият чадър отчасти засенчваше лицето й.

Нямаше я, когато двамата с Гари започнаха да играят, ала в момента, в който се появи пред бара на клуба, той разбра, че е дошла. Пропусна една топка, защото вниманието му се отклони към грациозното движение, с което тя приглади полата си, преди да седне.

— С всеки ден ставаш все по-добър — похвали го Гари, когато се срещнаха до мрежата да си поемат дъх, да пийнат по глътка лимонада и да изтрият потта, която просмуканите препаски вече не можеха да попиват.

— Но не достатъчно добър — възрази Дрю и надигна шишето. Над него погледна към жената в бара. От първия ден, когато я забеляза там, тя възбуждаше любопитството му.

Бе се навела над масата и почукваше с молив по бележника си — жест, който сега той свързваше с нея. Какво, по дяволите, пишеше през цялото време?

Бавно остави бутилката и сините му очи подозрително се присвиха. Дали пък не беше поредната журналистка-кръвопийка? Пази Боже! Не би се изненадал, ако някой енергичен главен редактор му бе изпратил това маце, за да измъкне от него интервю.

— Дрю? Чу ли ме?

— Моля? — Обърна очи към съперника си. Един като никога приятелски настроен съперник. — Извинявай. Какво каза?

— Казах, че формата ти се е подобрила от миналата седмица. Изкара ми душата да бягам по корта, а ти почти не си се задъхал.

Дрю се усмихна — както някога, когато още не знаеше какво значи трагедия.

— Ти си добър, ама не си нито Жерулайтис, нито Борг, нито Макенроу. Извинявай, приятелю, обаче трябва да стана дяволски по-добър от теб, за да съм готов отново да играя с големите. А още съм много далеч от тях… Е, не исках да те обидя. — Някога знаменитата му усмивка отново блесна под хавайското слънце.

— Благодаря — намуси се Гари. — Нямам търпение да доживея деня, в който след мача аз ще съм оплезил език, а ти ще имаш сили да прескочиш мрежата.

Дрю го потупа по рамото:

— Ето това искам! — засмя се той, вдигна ракетата и я завъртя с разсеяния финес, придобит от годините, през които имаше чувството, че тя е продължение на ръката му.

Група зрителки, струпани от другата страна на оградата, избухнаха в одобрителни аплодисменти. Дрю се върна на линията за сервис и виковете им се усилиха.

— Днес твоите обожателки са в пълен състав — забеляза Гари.

— Проклети глупачки — изръмжа Дрю и се обърна да погледне жените, които се бяха накачулили върху оградата като гладни животни в зоологическа градина. А той трябваше да е обедът им. Намръщи им се сърдито, но това сякаш повече ги възбуди, отколкото да ги отблъсне. Подвикваха му и нахакано флиртуваха. Една смъкна презрамката на потника си и му показа едрата си гърда, на която бе татуирано неговото име, украсено с цветя, сърчица и влюбени птички. Друга бе нанизала високо на бедрото си препаска като тази, която той винаги носеше на челото си, когато играеше, за да попива потта му.

Дрю отвърна очи с погнуса. Опита се да се съсредоточи върху топката, която потупваше, докато пресмяташе как ще забие сервиса в задния ляв ъгъл, слабото място на Гари. Една от „обожателките“ му извика някакво прелъстително предложение и Дрю стисна зъби. Не знаеха ли те, че жените са последното нещо на света, което го интересува? Боже мой, та Ели бе умряла само преди…

„Престани, Макаслин, не мисли за Ели!“, заповяда си той. Не можеше да мисли за Ели, когато се опитваше да играе, защото иначе играта отиваше по дяволите…

 

 

— Господин Макаслин?

— Същият — бе отговорил той весело в телефонната слушалка онзи слънчев ден в рая, когато един мъж най-малко би допуснал, че жена му ще загине сред купчина изкривен метал и разбито стъкло.

— Сам ли сте?

Дрю отдръпна слушалката от ухото си и я изгледа озадачено. Засмя се високо:

— Да, сам съм, ако не се брои синът ми. Защо, това гаден разговор ли ще бъде? — Смяташе, че се шегува. Нямаше представа колко наистина гаден ще бъде разговорът.

— Господин Макаслин, обажда се лейтенант Скот от полицейското управление в Хонолулу. Станала е автомобилна катастрофа…

По-нататък почти не си спомняше.

 

 

Сега вдигна топката и започна леко да я подхвърля, сякаш искаше да я претегли на ръка. Всъщност се опитваше да изтрие от съзнанието си спомените, от които вътрешностите му се преобръщаха. Очите му се плъзнаха към жената, която все още седеше на масата в бара. Бе опряла буза на ръката си и разсеяно гледаше в пространството. Изглеждаше сляпа и глуха за всичко около себе си. Не чуваше ли каква врява вдигат поклонничките му до оградата? Не събуждаше ли той поне малко любопитство в нея?

Очевидно не. Дори не бе погледнала към корта. Кой знае защо, безразличието й го подразни и това бе съвсем нелогично — единственото, което искаше през годината, изминала от смъртта на Ели, бе да го оставят на мира.

— Хей, Дрю — извика звънлив глас откъм тълпата почитателки, — като свършиш да си играеш с топките си, можеш да си поиграеш с нещо мое!

Двусмислието бе толкова явно и толкова нагло, че кръвта му кипна и когато заби сервиса, топката прелетя като куршум. До края на сета игра все така бясно и Гари успя да спечели само две точки.

— Ако знаех, че едно неприлично предложение от обожателките ти е достатъчно, за да играеш като шампион, още преди седмици щях да ги наемам за по един час — пошегува се Гари и преметна кърпата през врата си.

Дрю вече бе прибрал нещата си в сака, бе сложил ракетата в калъфа и тръгна към стълбите, които водеха до бара над кортовете.

— Сигурен съм, че повечето от тях наистина могат да бъдат наети за по един час.

— Не бъди толкова строг към тях. Все пак са твои почитателки.

— Бих предпочел повече почитатели измежду спортните журналисти и коментатори. А от тях нямам нито един. Всичко, което правят, е да обясняват на света, че съм изхабен. Свършил. Непрекъснато пиян.

— Ти наистина беше непрекъснато пиян…

Дрю спря на стъпалото над Гари и се обърна гневно към него. Ала лицето на приятеля му бе невинно, открито и съвсем искрено. Това, което му каза, беше вярно. Гневът му се стопи.

— Нали? — въздъхна той.

— Но вече не си. Сега си старият Дрю. Страшен удар! Всеки път, когато топката идваше към мен, виждах целия си живот как минава пред очите ми. Добре обмислени маневри и ловка тактика да се възползваш от слабата ми лява страна.

— Мислех, че не си забелязал — усмихна се Дрю.

— Ами, не съм!

Смеейки се дружески, изкачиха последните няколко стъпала. Дрю веднага видя, че жената е още там. По масата бяха разпръснати листове хартия, а пред дясната й ръка стоеше чаша минерална вода. Трескаво пишеше нещо в един жълт бележник.

Трябваше да мине покрай масата й. Оттам беше пътят му за съблекалнята и ако заобиколеше, само би привлякъл внимание към себе си.

Бяха почти до нея, когато тя вдигна очи. Погледна ги несъзнателно, сякаш неволно бяха смутили потока на мислите й. Обаче погледна право към Дрю, право в очите му и от този поглед той примижа и престана да чува бъбренето на Гари.

Очите й веднага се сведоха отново към бележника, но не преди Дрю да забележи, че бяха невероятно зелени и обкръжени от тъмни дълги мигли.

Тогава реши. Щеше да играе на ези-тура със себе си. Ако жената бе още тук, когато той излезеше от съблекалнята, щеше да я заговори. Ако не, нищо не губеше. Всъщност нямаше желание да се запознава с която и да е жена. Просто тази го бе заинтригувала. Ако беше честен пред себе си, трябваше да признае, че основната причина да възбужда любопитството му беше, че тя не проявяваше никакъв интерес към него.

Да, щеше да го остави на шанса. Ако жената беше още там, когато излезеше от съблекалнята, щеше поне да я поздрави. Това нямаше да му навреди.

„Още нещо“, напомни си той. „Не се бави под душа.“

 

 

Сърцето на Ардън кънтеше като барабан.

Бяха минали цели пет минути, откак той мина толкова близо, че можеше да го докосне, откак за пръв път видя лицето му на живо, а сърцето й още не можеше да се успокои. Тя изтри потните си длани с отдавна мократа кърпичка, която стискаше в юмрука си. Когато вдигна чашата си с газирана минерална вода, ледът в нея изтрака.

Той я бе погледнал. Очите им се бяха срещнали. За малко, съвсем за малко. И въпреки това сякаш светкавица я ослепи, когато за пръв път видя Дрю Макаслин, след като знаеше как са свързани двамата. Напълно непознати, а с обща тайна, която щяха да споделят цял живот.

Погледна към корта, където той бе играл така блестящо. Преди няколко месеца не знаеше нищо за тениса, особено за професионалния тенис. Сега бе почти специалист. И определено знаеше много за кариерата на Дрю Макаслин.

На корта слязоха четири дами, смешни в скъпите си екипи за тенис и с екстравагантни златни и диамантени бижута. Тя се усмихна снизходително при спомена как Роналд я караше да се включи в секцията по тенис на техния клуб в Лос Анджелис.

— Това не е за мен, Рон. Аз не съм спортен тип.

— Ти предпочиташ по цял ден да си седиш вкъщи и да пишеш своите стихчета, които после заключваш и не даваш на никой да ги погледне. За Бога, Ардън, няма нужда да играеш добре. Не ме интересува дали можеш да играеш тенис или не. Това просто е добре за кариерата ми, да не говорим за ценните връзки, които можеш да завържеш, ако си активен член на клуба. Трябва да се сближиш с жените на другите лекари.

Той се наложи. Тя така и не стана голяма тенисистка, ала играеше достатъчно добре, за да я канят на всички турнири, спонсорирани от провинциалния клуб, а това задоволяваше изискванията на Роналд да общува с подходящи според него приятелки като за съпруга на изтъкнат лекар.

После се появи Джоуи и й даде добро извинение да ограничи светския си живот. Джоуи й даде извинения за много неща. Някои от тях би искала да забрави. Би ли могъл синът й, нейният обожаван, болезнено сладък, невинен син да разбере фаталното решение, което промени живота й? Би ли й простил онова, което тя не можеше да си прости?

Бе се молила за неговата прошка в деня, в който спускаха мъничкия му ковчег в късия гроб. Бе се молила и за прошка от Бога заради горчивината, която чувстваше, като гледаше как едно умно, красиво дете угасва в болницата, докато други здрави деца играят, бягат и правят бели.

Отърси се от мислите си, отпи глътка вода и се поздрави наум за начина, по който се държа с Дрю Макаслин. Бе публична тайна, че откак се бе оттеглил в старателно охраняваното си имение на този остров, той избягваше интервюта и всякакъв вид известност.

Дни наред Ардън бе обмисляла как да се доближи до него. По време на дългия полет от континента и дори след пристигането си на Мауи бе отхвърляла план след план. Единственото положително нещо, което бе направила, беше, че се сдоби със стая в курорта и клуба, в който Дрю играеше всеки ден. Спокойствието му бе гарантирано от управата. Днес за пръв път, откакто го наблюдаваше, той не влезе в съблекалнята през металната врата направо от корта.

Единственият й изход бе да не се натрапва, да се появи пред погледа му и да чака да види какво ще стане. Щеше да се преструва, че не му обръща внимание. Не бе трудно да усети, че по-настойчивите му почитателки го дразнеха.

И днес Дрю я забеляза. Тя го разбра инстинктивно. Бе създавала впечатление за незаинтересованост, но наблюдаваше всяко негово движение. Няколко пъти бе погледнал към нея, особено след изпълнение на добър удар. Никога не улови погледа й върху себе си. Една знаменита личност като Дрю Макаслин не бе свикнала да е пренебрегвана.

В неговия случай това самомнение бе оправдано. Русата му коса бе прекалено дълга, ала подхождаше на изисканата му красота. Стройното му тяло не издаваше, че напоследък бе злоупотребявал с алкохола. Загорелите му ръце и крака, които се движеха с точността и силата на добре смазана машина, бяха олицетворение на мъжка грациозност, а русите косми по гърдите му контрастираха с тропическия тен на кожата му. Бе малко по-широк в раменете от повечето тенисисти, но всеки, който бе виждал играта на мускулите му под тениската, с готовност прощаваше този му недостатък.

Беше очевидно, че след трагичната смърт на съпругата му Дрю Макаслин би предпочел жените да не забелязват мъжкия му чар. Не, тя се бе държала точно както трябва, поздрави се Ардън. Днес той я бе погледнал. Може би утре…

— Сигурно имате много приятели и роднини…

Тя се обърна, стресната от мъжкия глас. За свой ужас се оказа точно срещу ципа на чифт къси бели панталони. Пламна и вдигна поглед, за да проследи високото тяло на Дрю Макаслин, облечено в тъмносин екип, закопчан само до средата, така че да открива бронзовите гърди, покрити със златисти косми. Усмивката му бе мечтата на зъболекаря — равни бели зъби и мощна челюст, издаваща упорит характер. Сините му очи бяха точно толкова поразителни, колкото се говореше.

— Моля? — попита Ардън с тон, който се надяваше, че няма да издаде сковаващата я нервност.

— Пишете страшно много. Реших, че това може да са пощенски картички до вкъщи: „Бих искала да си тук“, или нещо подобно.

Гласът му бе чист, ясен баритон, без никакъв акцент и някак странно интимен.

Тя се усмихна, спомняйки си привидното си безразличие.

— Не, не са картички. У дома не ме чака никой.

— Значи никой не би могъл да възрази, ако седна при вас.

— Аз бих могла да възразя.

— А възразявате ли?

Ардън ликуваше, ала не смееше да го покаже. Замълча само за миг, после отговори:

— Не. Струва ми се, че не.

Той хвърли сака си под стола срещу нея, седна и протегна ръка през отрупаната с листи маса:

— Дрю Макаслин.

Тя я пое.

— Ардън Джентри.

Докосваше го! Като гледаше стиснатите им ръце, се замисли какво чудо бе, че това беше техният първи физически контакт, когато…

— На почивка ли сте? — попита той любезно.

Тя пусна ръката му и се облегна назад на стола си, борейки се с чувството на замайване.

— Донякъде. Съчетавам работата с удоволствието.

Дрю направи знак на сервитьора и кимна към чашата й:

— Искате ли още нещо?

— Ананасов сок.

— Наистина не сте оттук. Още не ви е омръзнал.

Би предпочела да не бе толкова хубав, когато се усмихваше. Откровеното му физическо привличане я разсейваше от причината, поради която искаше да се запознае с него, да спечели доверието му, да стане негов приятел, ако бе възможно.

— Ананасов сок за дамата, а за мен четири чаши вода, моля.

— Да, господин Макаслин. Днес играхте добре.

— Благодаря. Побързай с водата, умирам от жажда.

— Да, господине.

— Наистина играхте добре — отбеляза Ардън, когато келнерът отиде да изпълни поръчката.

Той я погледна.

— Не мислех, че сте забелязали мача.

— Трябваше да съм сляпа и глуха, за да не го забележа. Не разбирам много от тенис, но знам, че сега играете много по-добре, отколкото преди няколко месеца.

— Значи знаете кой съм?

— Да. Виждала съм ви един или два пъти по телевизията. — Дрю доби по момчешки обиден вид и тя се усмихна: — Вие сте знаменитост, господин Макаслин — прошепна Ардън окуражително. — Хората по цял свят знаят името ви.

— И повечето от тях не се стесняват да ме зяпат, когато съм пред публика. — Това бе едно едва намекнато предизвикателство.

— Като вашата агитка ей там — кимна тя към оградата отсреща. Почитателките му вече се бяха разпръснали.

Той изпъшка:

— Ще повярвате ли, че започнах да работя тук, защото ми беше обещана анонимност и спокойствие? Освен това тук е най-добрият корт на Мауи. Обаче не бяхме предвидили, че гостите на курорта имат достъп до кортовете. Когато се разчу, че тренирам… — Въздъхна измъчено. — Виждате какво става.

— Повечето мъже биха се поласкали от такова обожание.

Дрю се усмихна подигравателно и бързо смени темата:

— И какво е това все пак? — посочи към разпилените по масата листи.

— Бележки. Аз съм писател на свободна практика.

Отдръпването му бе незабавно и осезателно, въпреки че не се помръдна. Очите му станаха студени и твърди. Чувствените му устни се свиха печално. Пръстите му гневно се свиха около запотената чаша с вода, която келнерът бе оставил.

— Разбирам — произнесе той напрегнато.

Ардън сведе поглед към листите под чашата с ананасов сок.

— Струва ми се, че не разбирате. Аз съм писателка, не журналистка. Не съм тръгнала за интервю. А и вие започнахте този разговор, господин Макаслин, не аз.

Тя не чу отговор и го погледна. Дрю беше отново предишният, леко усмихнат, дружелюбен, макар и малко неспокоен, също като нея.

— Моля ви, наричайте ме Дрю.

— Добре, Дрю. А аз съм Ардън.

— Какво пишете? Романи ли?

— Не още — засмя се тя. — Може би някой ден. Засега опитвам от всичко, докато си намеря мястото. Винаги съм мечтала да дойда на тези острови, но така и не съм успявала. Реших да напиша няколко очерка, за да поема разноските по пътуването. Така ще мога да остана по-дълго и няма да се тревожа за банковата си сметка.

Харесваше му звукът на гласа й и начина, по който накланяше главата си първо на една страна, после на друга, докато говореше. От това тъмната й коса се люшкаше над врата и голите й рамене. Океанският бриз развяваше позлатените от слънцето кичури и игриво ги хвърляше в лицето й, явно прекарало на островите достатъчно време, за да поруменее, ала не толкова, че да добие грубия загар, който той смяташе за отблъскващ. Ардън Джентри имаше кожа, която на човек му се искаше да докосне. И коса. И устни.

Дрю се прокашля.

— Очерци за какво?

Тя започна да му обяснява, че пише един материал за туристическата страница на „Лос Анджелис Таймс“, друг за някакво модно списание. Смяташе също да вземе интервю от местен ботаник и да напише статия за популярен вестник по градинарство. Той почти не я слушаше.

За пръв път, откак срещна Ели, се случваше някоя жена да го заинтригува. Това го изненада, защото никога не би допускал, че ще иска отново да се обвърже. Не че би се стигнало до нещо повече от едно питие или един обикновен разговор. Но след като се запозна с Ардън, почувства, че някой ден може да преодолее смъртта на Ели и да потърси друга женска компания.

Не можеше да не почувства женствеността на Ардън Джентри. Би трябвало да е сляп. Тя бе красива жена. В нея имаше някаква спокойствие, което му допадаше. Опита се да се съсредоточи върху това и върху мекия й глас и да не обръща внимание на другите й качества.

От момента, в който седна, се мъчеше да не гледа гърдите й и да не се чуди дали стегнатата им форма се дължи на сутиен без презрамки под зелената плажна рокля, или това бе естествената й фигура. „Какво толкова? Защо пък да не погледнеш?“

Обмисли въпроса и реши, че няма нищо лошо. Почувства желание, което мислеше, че бе погребал заедно с Ели и сега не знаеше дали се срамува от него или бе доволен, че отново го изпитваше.

Не се бе възхищавал от женско тяло от последния път, когато прави любов с Ели. Грубо показаната плът изобщо не му действаше. Изпитваше същия интерес към женското тяло като всеки мъж, ала това… това бе нещо различно. Откри, че харесва в Ардън не само плътта, а и личността й, очевидната й интелигентност и определеното пренебрежение към неговата слава.

Старата му палавост се събуди. Зачуди се какво ли би станало, ако се наведеше към нея и й кажеше: „Ардън, моля те, не се обиждай, но за пръв път, откакто умря съпругата ми, не се отвращавам от начина, по който тялото ми реагира на жена.“

Бе имал жени. Тела, нищо повече. Набавяни му от добронамерени приятели, които мислеха, че опитни в секса ръце и устни биха го излекували. Ако след това можеше да си спомни пиянските си изпълнения, нямаше да може да се понася.

Една нощ в Париж, където публично се бе опозорил с една унизителна загуба на корта, сам си намери жена. Най-долна проститутка. Тя бе наказанието, което си наложи. Неговото покаяние. По-късно, когато изтрезня достатъчно, плака и се моли на Бога да не се е заразил с нещо, от което ще трябва ужасно да се срамува.

Това бе повратната точка. Последната глава от самоубийственото погубване на Дрю Макаслин. Никой не можеше да го спаси, освен самият той.

А освен за себе си трябваше да се грижи и за Мат.

— Откога живеете на островите?

Въпросът на Ардън го върна в много по-ведрото настояще.

— По-голямата част от съзнателния ми живот. След като започнах да побеждавам и да печеля от награди, реших, че това е идеалното място за живот на един ерген. Когато срещнах Ели, живеех в Хонолулу. Тя… — Рязко млъкна, сведе поглед към чашата си с вода и сви отбранително рамене.

— Знам за жена ви, Дрю — обади се Ардън тихо. — Няма нужда да се извинявате, че я споменахте.

Той видя в очите й съчувствие, съвсем различно от нездравото любопитство, с което бе свикнал. То го подтикна да продължи:

— Баща й беше морски офицер в Пърл. Елинър Елизабет Дейвидсън. Казах й, че е малко прекалено жена с нейните размери — тя беше миньонче — да носи името на една първа дама и на една кралица.

— Затова го съкратихте на Ели — усмихна се окуражително Ардън.

— Да — засмя се Дрю, — въпреки че родителите й се дразнеха. — Отпи глътка вода и разсеяно започна да рисува с пръст по запотената чаша. — Както и да е, след като тя загина, исках да сменя пейзажа, затова се преместих тук, на Мауи, където е много по-усамотено. Исках да си осигуря спокойствие и да предпазя Мат от всички любопитни.

Цялото й тяло се напрегна.

— Мат?

— Сина ми — засия Дрю.

Сърцето й се заблъска в гърлото, но Ардън успя да отговори:

— А, да. Чела съм и за него.

— Страхотен е. Най-умното, най-хубаво дете на света. Тази сутрин… — Той прехапа език. — Извинете. Като започна да говоря за него, се забравям.

— Няма да ме отегчите — възрази тя бързо.

— О, непременно, стига да ми се даде възможност. Достатъчно е да кажа, че напоследък Мат е единственото нещо в живота ми, с което мога да се гордея. Живеем на самия плаж. На него много му харесва.

Като се мъчеше да се овладее, Ардън се загледа към хоризонта. Слънцето хвърляше медни отблясъци върху повърхността на океана. Очите я боляха да се взира в него. На северозапад синееше остров Молокай. Палмите грациозно се полюшваха от лекия ветрец. Белите пенести вълни целуваха пясъчния бряг.

— Разбирам защо искате да живеете тук. Прекрасно е.

— За мен е много добре. Целебно място, и психически, и физически.

Чудеше се защо говори така откровено с нея. Ала всъщност знаеше защо. Тя внушаваше доверие и излъчваше разбиране. Сети се за нещо и вдигна закачливо вежди:

— Казахте, че у дома не ви чака никой. Не сте ли омъжена?

— Бях. Разведена съм.

— Нямате ли деца?

— Един син. Джоуи… — Погледна го право в очите. — Той умря.

Дрю изруга тихо и въздъхна:

— Извинявайте. Знам колко е болезнено някой неволно да ви напомни за това.

— Не се извинявайте. Единственото нещо, което мразя, е когато приятелите ми не говорят за него, като че ли никога не е съществувал.

— И аз съм го изпитвал. Хората избягват да говорят за Ели, сякаш едва ли не се страхуват, че ще избухна в сълзи и ще ги притесня или нещо такова.

— Да — кимна Ардън. — Аз искам да помнят Джоуи. Той беше красиво дете. Забавно, сладко.

— Какво се случи с него? Катастрофа ли?

— Не. Когато беше на четири месеца, се разболя от менингит, който увреди бъбреците му. Оттогава беше на хемодиализа и мислех, че ще може да води доста нормален живот, но… — Гласът й пресекна и двамата дълго мълчаха, без дори да забелязват звуците около себе си — смеха от масата в другия край на бара, миксера на бармана, виковете откъм корта. — Състоянието му се влоши. Получи усложнения и преди да се намери подходящ орган за присаждане, почина.

— А съпругът ви? — попита Дрю тихо.

Кога бе хванал ръката й? Тя не помнеше, ала изведнъж забеляза, че я държи и леко я потупва.

— Бяхме се развели преди смъртта на Джоуи. Той повече или по-малко го беше оставил на моите грижи.

— Господин Джентри изглежда е истински кучи син…

Ардън прихна. Името му не беше Джентри, но иначе не можеше повече да се съгласи с Дрю.

— Прав сте, такъв е!

Засмяха се тихо и интимно, докато се усетиха. Изведнъж се смутиха, той бързо пусна ръката й и се наведе да си вземе сака.

— Достатъчно дълго ви откъснах от работата ви. Освен това обещах следобед да остана с детето, за да може икономката ми да отиде на пазар.

— Имате икономка, която се грижи за Мат? Тя… добре ли се държи с него? — В гласа й се прокрадна тревога.

— Не знам какво бих правил без нея. Госпожа Лаани работеше при нас още преди да се роди Мат. Когато Ели умря, тя се пренесе при мен. Имам й пълно доверие.

Ардън усети как напрегнатите й мускули се отпускат с облекчение.

— Щастлив сте, че имате човек като нея.

Дрю се изправи и й протегна ръка:

— Много ми беше приятно, Ардън.

Тя стисна ръката му.

— На мен също.

Той изглежда нямаше желание да я пуска. Накрая все пак пръстите му се отдръпнаха, ала върховете им леко се плъзнаха по китката й. Искаше му се да стори същото с бузата й, с рамото й. Искаше му се да направи онова, което правеше косата й, да погали прелъстително врата й, гърдите й.

— Надявам се, че ще прекарате приятно до края на почивката си.

— Сигурна съм.

Дрю пристъпи три крачки и спря. Няколко секунди претегля решението си и се обърна. Щеше да направи нещо, което не беше правил, откакто срещна Ели Дейвидсън. Щеше да помоли за среща.

— Ъъъ, чудех се дали утре ще сте тук.

— Не знам — отговори Ардън тактично. Всъщност бе затаила дъх и безмълвно се молеше. — Защо?

— Ами, утре сутринта ще играя с Гари… — Пристъпи от крак на крак. — И си мислех, че ако сте тук, може би бихте гледали една-две игри и после бихме могли да обядваме някъде тук, в курорта. — Тя сведе очи, почти ги затвори, за да скрие тържеството си. — Ако нямате желание… — продължи той.

— Не — отговори Ардън бързо и вдигна глава. — Исках да кажа, да, това би било… Много ще ми е приятно.

— Прекрасно! — възкликна Дрю и дойде на себе си. Защо, по дяволите, имаше такова значение тя да се съгласи? Можеше да има жена винаги, когато поиска. И не само за обед. Въпреки това му се струваше ужасно важно точно Ардън да каже да. — В такъв случай да се срещнем тук някъде към обед? — Опита се крадешком да хвърли поглед към краката й, целомъдрено кръстосани под масата. Може пък глезените й да бяха дебели…

— Добре.

Глезените й бяха умопомрачителни.

— Довиждане! — Устните му се разтвориха в опустошителна усмивка.

— Добре… — Тя се надяваше, че устните й не треперят видимо, когато отговори на усмивката му.

Пъргавата му атлетична походка бързо го отнесе. Ардън го наблюдаваше как върви и се възхищаваше и на начина, по който се движеше, и на спортната му фигура.

Харесваше го! И бе доволна, че е така. Беше хубав мъж. Необикновен мъж наистина, но мъж. Вече не безличен и безименен въпросителен знак в съзнанието й. Мъж със своя самоличност. Мъж, който бе изпитал любов и болка и бе понесъл добре и двете.

Тя бе спечелила доверието му и това я караше да се чувства малко виновна. Би ли я поканил на обед, ако му беше казала коя е? Би ли имал такова желание отново да се срещне с нея, ако знаеше, че тя бе жената, изкуствено оплодена с неговото семе? Би ли си споделял така откровено с нея, ако тя бе дошла и му бе заявила направо: „Аз съм майката-заместничка, която вие с Ели наехте. Аз родих вашия син!“