Сандра Браун
Буря (1)

Глава 1

Гробът не беше стандартен.

Предвиждаше се бурята да счупи всички рекорди.

В твърдата земя зееше една доста плитка вдлъбнатина — гробът, изкопан за Милисънт Гън, шестнайсетгодишна, с късо подстригана кестенява коса, крехко телосложение, висока около метър и шейсет, обявена за изчезнала преди една седмица. Дължината на гроба можеше спокойно да побере ръста й. Дълбочината му обаче — или недостигащата такава, щеше да стане достатъчна едва през пролетта, когато земята започнеше да се размеква и свлича. Стига лешоядите да не оглозгаха тялото дотогава.

Бен Тиърни отмести поглед от пресния гроб към околните. Бяха четири. Горски отпадъци и растително разложение им осигуряваше естествено прикритие, но ако човек знаеше какво да гледа, щеше да забележи едва доловимите неравности на топографията наоколо. Едно изсъхнало дърво беше паднало върху друго и го закриваше изцяло, освен за човек със зорко око.

Като Тиърни.

Той хвърли последен поглед в празния плитък гроб, после взе лопатата в краката си и се отдалечи. Докато вървеше, забеляза тъмните следи, които обувките му оставяха по белия килим от суграшица. Те не го притесниха особено. Ако метеоролозите познаеха, отпечатъците скоро щяха да бъдат затрупани под няколко сантиметрова бяла покривка. А когато земята се размекнеше, калта щеше да ги погълне.

Въпреки това те не престанаха да го безпокоят. Трябваше да слезе от планината. Веднага.

Беше оставил колата си край пътя, на двеста метра от билото и импровизираното гробище. Въпреки че вече се спускаше, пътека, по която да върви през гъстата гора, нямаше. Крачеше трудно не само поради дебелата покривка на земята, но и поради неравния и опасен терен и вихъра от суграшица, който пречеше на очите му. Макар да бързаше, беше принуден да подбира пътя си внимателно, за да избегне погрешна стъпка.

Метеоролозите бяха предвидили тази буря отпреди няколко дни. Сливане на няколко системи имало потенциал да породи една от най-силните зимни бури през последните години. Хората бяха посъветвани да вземат предпазни мерки, да се запасят с продоволствия и да отложат плановете си за пътуване. Само глупак би дръзнал да се качи в планината днес. Или някой с неотложна работа като Тиърни.

Ситният студен дъжд, завалял в ранния следобед, се превърна в ледени капки, смесени със суграшица. Те се забиваха в лицето му като карфички, докато той си пробиваше път през гората. Приведе рамене и вдигна яката до ушите си, които вече бяха изтръпнали от студ.

Скоростта на вятъра се увеличи значително. Дърветата се удряха едни в други, голите им клони потракваха като ритмични бастуни в яростния вятър, който изтръгваше игличките от вечнозелените дървета и ги пръскаше наоколо. Една се заби в лицето му като малка стрела.

Четирийсет километра в час, от северозапад, помисли си мъжът с тази част на мозъка, която автоматично регистрираше настоящето положение на заобикалящата го среда. Определяше тези неща — скорост на вятъра, час, температура, посока — инстинктивно, сякаш имаше вградени ветропоказател, часовник и термометър, а системата джипиес непрекъснато подаваше към подсъзнанието му съответната информация. Това му беше вроден талант, който беше развил в умение през юношеските години, когато голяма част от тях беше прекарвал на открито. Не му беше нужно да мисли съзнателно за тези вечно променящи се данни на околната среда — често разчиташе на способността си да ги преценява още щом беше необходимо.

Сега разчиташе на тях, защото нямаше да си струва да го забележат на билото на Клири Пик — втория по височина връх в Северна Каролина след Маунт Мичел — да носи лопата и да бяга от четири стари и един прясно изкопан гроб.

Не можеше да се каже, че местната полиция се славеше с упоритите си разследвания и успешно разкривани престъпления. Напротив, беше станала обект за подигравки. Началникът — някогашен детектив от големия град, бе изгонен от тамошното управление.

Дъч Бъртън сега ръководеше група от типичните за малкия град тромаво действащи полицаи — недодялани мъже, пременени с красиви униформи и лъскави значки, които преди време бяха притиснати здраво да заловят нарушителя, изписал със спрей гадости върху боклукчийския контейнер зад участъка в Тексако.

Сега всички се бяха съсредоточили върху петте неразрешени случая с изчезнали хора. Независимо от незначителния им брой, най-висшестоящите в Клири бяха стигнали до умозаключението, че изчезването на пет жени от малка община в порядъка на година и половина по всяка вероятност бе повече от съвпадение.

В един голям град тази статистика щеше да бъде надмината от други, дори по-страховити. Но тук, в тази планинска, рядко населена местност, изчезването на пет жени беше стъписващо.

И още — поддържаше се общото мнение, че липсващите жени са станали жертва, така че задачата по-скоро се свеждаше до намирането на човешки останки. Подозрението щеше да падне върху мъж, който крачи през гората с лопата в ръка.

Като Тиърни.

Засега той минаваше под радара на любопитството на полицейския началник Бъртън.

Докато крачеше, прехвърли в ума си съществените данни за жените, заровени в гробове на билото. Каролин Мадокс — двадесет и шест годишна, с дълбока пазва, красива черна коса и големи кафяви очи. Обявена за изчезнала от миналия октомври. Самотна майка, която се грижеше за болното си от диабет дете без ничия подкрепа, тя чистеше стаите в местния хотел. Животът й беше безрадостен — непрекъснат цикъл от тежък труд и изтощение.

Сега Каролин Мадокс бе получила безкраен покой и почивка. Както и Лорийн Елиът. Сама, руса и с наднормено тегло, тя работеше като сестра в една клиника.

Бетси Калхоун, овдовяла домакиня, беше по-възрастна от другите.

Тори Ламберт, най-младата, бе също и първата, най-хубавата и единствената, която не беше жителка на Клири.

Тиърни ускори ход, опитвайки се да изпревари преследващите го мисли, както и времето. Лед започна да обвива клоните на дърветата като в ръкави. Големите камъни заблестяха от ледена глазура. Стръмният, криволичещ път до Клири скоро стана труден за ходене и вече беше наложително той да слезе от тази проклета планина.

За щастие вграденият му компас не го подведе и той излезе от гората на не повече от половин метър от мястото, откъдето бе влязъл. Не се изненада като видя, че колата му вече е покрита с тънък пласт лед и суграшица.

Докато вървеше към нея, дишаше тежко и изпускаше облачета пара в студения въздух. Слизането му от билото се оказа изтощително. А може би тежкото му дишане и ускореното сърцебиене се дължаха на тревога. Или на обърканост. Или пък на съжаление.

Той сложи лопатата в багажника. Изхлузи от ръцете си латексовите ръкавици, метна и тях в багажника и затвори капака. Качи се в колата и бързо затвори вратата на гостоприемния заслон от хапещия вятър.

Треперейки, започна да духа и разтрива енергично ръцете си, за да възстанови кръвообращението до върховете на пръстите. Латексовите ръкавици му бяха нужни, но не предпазваха от студа. Извади чифт подплатени с кашмир кожени ръкавици от джоба на сакото си и си ги сложи.

Завъртя ключа на запалването.

Нищо не последва.

Натисна газта и пробва отново. Моторът дори не изхърка. След няколко неуспешни опита мъжът се облегна назад и се загледа в приборите на арматурното табло, сякаш очакваше да му съобщят какво става.

Завъртя ключа още няколко пъти, но моторът остана глух и безмълвен като заровените наблизо жени.

— Мамка му! — Той удари с юмруци в кормилото и погледна напред, макар че не можеше да види нищо — пелена от лед беше замъглила напълно предното стъкло.

— Тиърни — процеди той, — с теб е свършено.