Включено в книгата
Оригинално заглавие
Exclusive, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 66 гласа)
Сканиране
Bridget
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Сензационно интервю

ИК „Коала“, София, 2001

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 945–530–033–7


Глава първа

— Добре изглеждате, мисис Мерит.

— Ами, изглеждам по-страшна и от ада.

Ванеса Мерит наистина изглеждаше ужасно, но Бари се смути, защото бе направила неискрен комплимент. Тя се опита да се измъкне изискано.

— След онова, което сте преживяла, имате пълно право да изглеждате малко изтощена. Всяка друга жена би желала да изглежда като вас дори и когато сте най-зле.

— Благодаря — тя разбърка разсеяно капучиното си.

Ако нервите издаваха звук, Ванеса Мерит би дрънчала като лъжичката, когато я сложи в чинийката.

— Господи! Само за една цигара бих ви оставила да измъкнете с клещи ноктите на ръцете ми.

Никога не бяха я виждали да пуши на обществено място и Бари се изненада, макар че пристрастеността към никотина би могла да обясни измъчения й вид.

Ръцете й бяха в постоянно движение. Усукваше връвта на перлите си, попипваше дискретните диамантени топчета на ушите си и постоянно оправяше тъмните очила, които почти скриваха синкавите, подпухнали кръгове около очите й.

Красотата й се дължеше главно на тези необикновени очи. До днес. В този момент впечатляващите сини очи изразяваха мъка и разочарование — напомняха по-скоро очите на ангел, който за първи път е погледнал в ада.

— Току-що изхвърлих клещите — усмихна се Бари. — Но имам цигари — от голямата си кожена чанта тя измъкна неотворен пакет цигари и го плъзна през масата.

Мисис Мерит очевидно се изкушаваше. Неспокойните й очи нервно шареха по външната тераса на ресторанта. Само една маса бе заета от неколцина мъже, около които се навърташе услужлив келнер. Но въпреки това тя отказа цигарата.

— По-добре не. Но вие запалете.

— Аз не пуша. Нося ги за в случай, че трябва да накарам някого да се отпусне преди интервюто.

— Преди да започнете да го разрязвате на късчета?

Бари се засмя.

— Де да бях толкова опасна…

— Наистина, вие сте по-добра с психологическите истории.

Прозвуча като приятна изненада — мисис Мерит познаваше работата й.

— Благодаря ви.

— Някои от вашите репортажи са наистина изключителни. Като онзи, за болния от СПИН. Или другият, за бездомната самотна майка на четири деца.

— Беше номиниран за награда. — Бари не виждаше причина да я оставя с илюзията, че тя единствена е оценила репортажа й.

— Накара ме да плача — произнесе бавно мисис Мерит.

— И мен.

— Толкова сте добра наистина, че много пъти съм се питала, защо не сте в някоя от големите телевизионни мрежи.

— Допуснах някои груби грешки.

Гладкото чело на Ванеса Мерит се сбърчи леко.

— Нямаше ли някакво предаване за съдията Грийн, което…

— Да, имаше такова нещо — прекъсна я Бари. Не беше разговор, в който би желала да се изброяват неуспехите й. — Защо се свързахте с мен, мисис Мерит? Поласкана съм, но и любопитна…

Усмивката на Ванеса Мерит постепенно угасна.

— Бях съвсем ясна, нали? Това не е интервю — гласът й бе нисък и сериозен.

— Разбрах.

Изобщо не беше разбрала. Дни наред се опитваше да открие причината, поради която мисис Мерит най-неочаквано телефонира и я покани на кафе. Познанството им се състоеше в кимане с глава от няколко години, но съвсем сигурно не бяха приятелки.

Странен беше и самият избор на мястото за днешната среща. Ресторантът беше един от многото покрай брега на канала, който свързваше река Потомак с Тайдал Бейзин. Привечер клубовете и закусвалните покрай Уотър стрийт гъмжаха от хора, главно туристи. Но в ранен следобед и в работен ден бяха почти безлюдни. Кой знае, може би бе избрала мястото тъкмо заради изолираността му.

Бари пусна бучка захар в капучиното си след това лениво го разбърка, докато разглеждаше желязната ограда на терасата.

Беше мрачен, облачен ден. Водата в канала се вълнуваше. Завързани на кея лодки от всякакъв калибър се люлееха в сивата вода. Платненият чадър над масата плющеше и пукаше от поривите на вятъра, който носеше мирис на дъжд и риба. Защо седяха навън в това ветровито време?

Мисис Мерит разбърка млечната пяна в чашата си и най-после отпи глътка.

— Изстинало е.

— Желаете ли друго? — попита Бари. — Ще повикам келнера.

— Не, благодаря. Всъщност изобщо не ми се пиеше. Поканата за кафе беше… нали разбирате… — тя повдигна рамо, някога изискано слабо, а сега очевидно костеливо.

— Просто повод? — насърчи я Бари.

Ванеса Мерит вдигна глава. През тъмните очила Бари долови искреност.

— Имах нужда да поговоря с някого.

— И избрахте мен?

— Всъщност, да.

— Защото две мои историйки са ви накарали да плачете?

— Да — както и съчувственото писмо, което изпратихте. То ме развълнува. Дълбоко.

— Радвам се, че ви е подействало успокоително.

— Аз… аз нямам много близки приятели. Ние двете сме приблизително на една възраст. Помислих си, че ще намеря разбиране — тя наведе глава. Гъстата кестенява коса падна напред и закри класическите скули и аристократичната брадичка.

Бари произнесе тихо:

— Думите не биха могли да предадат колко много съжалявам за случилото се.

— Всъщност успяха. Благодаря — Ванеса Мерит извади кърпичка от чантата си и я пъхна под слънчевите очила, за да изсуши очите си. — Не знам откъде се появиха — опита да оправдае тя емоциите си. — Би трябвало вече да съм се дехидратирала.

— За това ли искате да говорим? — попита любезно Бари. — За бебето?

— Робърт Ръштън Мерит — изрече тя твърдо. — Защо всички избягват да изричат името му? Той имаше име, за Бога. Три месеца той беше човек, беше човек и имаше име.

— Предполагам…

Тя не остави Бари да продължи.

— Ръштън беше моминското име на майка ми — обясни мисис Мерит. — Ако беше жива, щеше да се радва първото внуче да носи фамилното й име.

Загледана в развълнуваните води на канала, тя продължи да говори като че ли отдалеч.

— А аз винаги съм харесвала името Робърт. То е честно, не е име на ментърджия.

Грубостта на думата изненада Бари. Такова отклонение в речника на аристократичната южнячка Ванеса Мерит. През целия си живот Бари не се бе чувствала така лишена от думи, както сега. Как би трябвало да се държи в този момент? Какво би могла да каже на жена, погребала съвсем наскоро детето си? Хубаво погребение?

Изведнъж мисис Мерит прекъсна мислите й.

— Какво знаете за това?

Бари се почувства неловко. Предизвикваше ли я? Знаеш ли какво значи да загубиш дете? Какво наистина знаеш за всичко?

— За това ли говорите… Имате предвид бебето… Искам да кажа смъртта на бебето?

— Да. Какво знаете за нея?

— Никой в действителност не знае за СВДС[1], нали — попита Бари, като се опитваше да налучка смисъла на въпроса.

Очевидно променила решението си за цигарата, мисис Мерит отвори пакета. Движенията й бяха като на марионетка — резки и отсечени. Пръстите, придържащи цигарата до устните й, трепереха. Бари бързо изрови запалката от чантата си. Ванеса Мерит продължи да говори едва след като вдъхна дълбоко няколко пъти. Тютюнът не я успокои. Обратното, ставаше все по-неспокойна.

— Робърт спеше настрана върху малка възглавница, която повдигаше главичката му, точно както ми бе показано да го поставям. Толкова бързо стана! Как бих… — гласът й се пречупи.

— Обвинявате ли се? Слушайте — Бари се пресегна през масата, взе цигарата от мисис Мерит и я угаси в пепелника. След това стисна студените ръце на жената между своите. Импулсивният жест беше забелязан от мъжете на другата маса.

— Робърт е починал от СВДС. Всяка година на хиляди майки и бащи се случва да загубят бебе от СВДС. И всички те се укоряват за липса на родителска сръчност. Човешко е да се обвиняваме за трагедията и да се самообвиняваме. Но не попадайте в този капан. Ако започнете да си внушавате, че сте виновна за смъртта на детето, рискувате никога да не се оправите.

Мисис Мерит енергично поклати глава.

— Вие не разбирате. Грешката беше моя — зад слънчевите очила очите й се стрелкаха трескаво. Тя отдръпна ръцете си и ги задвижи неспокойно от бузата до покривката, в скута, лъжичката, врата, опитвайки се да се успокои. — Последните месеци от бременността ми бяха нетърпими.

Известно време тя притискаше устата си с ръка, сякаш да подчертае мъчителната ситуация.

— След това Робърт се роди. Но вместо нещата да тръгнат по-добре, както се надявах, те станаха още по-лоши. Аз не можех…

— Не можехте какво? Да се справите? Всички млади майки се чувстват затруднени и объркани — увери я Бари.

Тя разтриваше с пръсти челото си.

— Не разбирате — повтаряше тя с напрегнат шепот. — Никой не разбира. Няма на кого да кажа. Дори на баща ми. О, Господи, не знам какво да правя!

Емоционалното й състояние беше толкова очевидно, че мъжете на съседната маса се бяха обърнали и гледаха любопитно. Келнерът се приближи със загрижен вид.

Бари поде съвсем тихо.

— Ванеса, съвземете се, моля ви. Всички гледат.

Дали защото Бари се обърна към нея на малко име или по някаква друга причина, емоционалният колапс изчезна сякаш от само себе си. Нервно-движещите се ръце се отпуснаха спокойно. Сълзите пресъхнаха изведнъж. Изпи студеното капучино, което минути по-рано твърдеше, че не иска, след това приключи като изискано избърса безцветните си устни със салфетката. Бари наблюдаваше учудено трансформацията.

Напълно съвзела се, студено и спокойно президентшата се усмихна:

— Разговорът наистина не е записван на магнитофон, нали?

— Категорично не — отвърна Бари. — Обяснихте ми, когато позвънихте.

— Като размислям сега върху вашето и моето положение, разбирам, че тази среща не трябваше да се състои. Не бях на себе си от смъртта на Робърт. Мислех, че се нуждая да поговоря за това, но съм сгрешила. Разговорът само повече ме разстройва.

— Загубила сте бебето си. Имате право да се чувствате съсипана — Бари сложи ръка на рамото й. — Бъдете по-грижлива към себе си… просто се случва.

Тя свали слънчевите си очила и погледна право в очите на Бари.

— Нима?

След това Ванеса Армбръстър Мерит, първата лейди на Съединените американски щати, постави отново очилата, прехвърли през рамо чантата си и се изправи. Агентите от тайните служби на съседната маса скочиха бързо. Към тях се присъединиха още трима, сякаш случайно спрели до желязната ограда.

Яките мъже затвориха кръга около първата дама и я придружиха от терасата на ресторанта до чакащата лимузина.

Бележки

[1] СВДС — Синдром на внезапната детска смъртност — Б.пр.