Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fat Tuesday, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 53 гласа)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
Kristi_35 (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Последният ден на карнавала

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

ISBN: 954–459–437-X


Първа глава

— Ще се отърве. — Бърк Базил изправи пръстите на дясната си ръка, след това ги стисна силно в юмрук. Това несъзнателно движение напоследък му бе станало навик. — Няма начин да го осъдят.

Капитан Дъглас Пату, началник на отделите „Наркотици“ и „Нравствен“ на Нюорлианското полицейско управление, въздъхна обезкуражено:

— Може би.

— Няма „може би“. Ще се отърве — повтори упорито Бърк.

След малко Пату попита:

— Защо Литръл назначи точно тоя си помощник за прокурор по делото? Пришълец е от Севера, живее тук само от няколко месеца. Уисконсин или каквото там беше. Той не схвана… нюансите на този процес.

Бърк, който се беше загледал през прозореца, отново се обърна към стаята.

— Пинки Дювал ги схвана много добре.

— Тоя златоуст кучи син! От всичко най-обича да прави полицейското управление на пух и прах и да кара всички нас да изглеждаме некадърници.

Макар да го бе яд да прави комплимент на адвоката, Бърк каза:

— Трябва да признаеш, Дъг, заключителната му реч беше блестяща. Страхотно антиполицейска и абсолютно на страната на правосъдието. Всичките дванайсет съдебни заседатели попиваха всяка негова дума. — Той погледна часовника си. — Оттеглили са се от трийсет минути. Сигурно след около още десет ще свършат.

— Наистина ли смяташ, че ще стане толкова бързо?

— Аха. — Бърк седна на очуканото дървено кресло. — Всъщност, като си помислиш, нямахме никакъв шанс. Който и от прокуратурата да бе поел случая, колкото и фамозен театър да е игран от двете страни, тъжният факт си остава един и същ: Уейн Бардо не е натиснал спусъка. Той не е изстрелял куршума, който уби Кев.

— Иска ми се да бях получавал по петак за всеки път, когато Пинки Дювал го каза по време на процеса — отбеляза мрачно Пату. — „Моят клиент не е изстрелял фаталния куршум.“ Припяваше го като монах молитвата си.

— За съжаление това е истината.

Бяха предъвквали тази тема хиляди пъти; размишляваха и умуваха, но винаги се връщаха на онази неотменима, неоспорима, противна истина: обвиняемият по делото — Уейн Бардо, технически погледнато, не беше застрелял детектив сержант Кевин Стюърт.

Бърк Базил потърка уморено очите си, под които имаше тъмни сенки, отмахна назад рошавата си вълниста коса, приглади надолу мустак и избърса неспокойно длани о бедрата си. Присви пръстите на дясната си ръка. Накрая опря лакти на коленете си и втренчи празен поглед в пода, мрачно прегърбен. Пату го изгледа критично.

— Изглеждаш ужасно. Защо не излезеш да изпушиш една цигара?

Бърк поклати глава.

— Кафе? Ще отида да ти го донеса, да не се срещаш с журналистите.

— Не, но все пак благодаря.

Пату седна на стола до Бърк.

— Хайде да не го отписваме съвсем. Съдебните заседатели са измамна работа. Може да мислиш, че ще затворят някое копеле, пък то си излиза оттук като свободен човек. Друг път си абсолютно сигурен, че ще го оправдаят, а те се произнасят, че е виновен и съдията решава да му даде максимална присъда. Никога не може да се каже.

— Сега мога — рече Бърк с упорито примирение. — Бардо ще се отърве.

Известно време никой не каза нищо, с което да наруши тягостното мълчание. След това Пату отбеляза:

— Днес е годишнината на мексиканската конституция.

Бърк вдигна поглед.

— Моля?

— Мексиканската конституция. Приета е на пети февруари. Забелязах го в календара на бюрото си тази сутрин.

— Ъхъ.

— Не се казваше преди колко години. Предполагам, че са двеста.

След като изчерпаха тази тема, отново млъкнаха и всеки потъна в мислите си. Бърк се опитваше да си представи как ще се сдържи през първите няколко секунди след произнасянето на присъдата.

От самото начало знаеше, че ще има процес. Пинки Дювал нямаше намерение да се пазари клиентът му да се признае за виновен и да получи по-малка присъда. Бърк също така знаеше какъв ще е изходът от процеса. Сега, когато часът на истината приближаваше, ако предположението му се окажеше правилно, той трябваше да се приготви да посрещне яростта, която знаеше, че ще изпита, когато види Бардо да излиза невредим от съдебната зала. Дано Бог го спреше да не удуши копелето с голи ръце. Едра шумна муха, нетипична за сезона и зашеметена от инсектициди, по някакъв начин бе влязла в малката зала на Общинския нюорлиански съд, където безброй други прокурори и обвиняеми се бяха потили, очаквайки присъдата на съдебните заседатели. В отчаяните си опити да избяга, мухата се блъскаше самоубийствено в стъклото на прозореца. Горкото насекомо не можеше да разбере, че това е безнадеждно. Не осъзнаваше, че изглежда като пълна глупачка с напразните си опити, колкото и юначни да бяха.

Бърк се изсмя гъгнещо и самопрезрително. Виждаше общите неща между себе си и мухата и знаеше, че е обречен на провал.

Когато на вратата се почука, двамата е Пату се спогледаха, после погледнаха съдия-изпълнителката, която беше надникнала вътре.

— Върнаха се.

Докато вървяха към вратата, Пату погледна часовника си и измърмори:

— Дявол да те вземе. Десет минути. — След това погледна Бърк. — Как го правиш тоя номер?

Но Бърк не го слушаше. Вниманието му бе съсредоточено върху отворените врати на съдебната зала в края на коридора. Зрителите и журналистите се вливаха в нея като римляни в Колизеума, които се канят да гледат как лъвовете ще разкъсват мъченици.

Кевин Стюърт — съпруг, баща, адски добро ченге и най-добрият му приятел — бе станал мъченик. И подобно на много мъченици от историята, смъртта му бе в резултат от предателство. Някой, на когото Кевин се беше доверявал; бе смятал, че е на негова страна; че поддържа каузата му, прикрива гърба му, се бе оказал предател. Някое ченге беше предупредило лошите, че добрите момчета са тръгнали към тях.

Едно обаждане от някой от отдела — и съдбата на Кевин бе определена. Наистина бе убит по време на служба, но от това не ставаше по-малко мъртъв. Беше загинал ненужно, кърваво. Този процес просто го доубиваше. Този процес представляваше отнемащо много време и пари упражнение, което обществото правеше, за да изглежда по-нормално, че пуска този боклук на свобода, след като е отнел живота на един прекрасен човек.

Подбирането на съдебните заседатели бе продължило две седмици. В крайна сметка прокурорът беше подплашен и надхитрен от адвоката — бляскавия Пинки Дювал, който бе използвал всички възможности, за да подбере съвършеното жури за клиента си без почти никакво възражение от противната страна.

Самият процес бе продължил само четири дни. Но краткостта му ни най-малко не отговаряше на интереса към крайното решение. Прогнози не липсваха.

На сутринта след инцидента началникът на полицията беше цитиран да казва:

— Всеки наш офицер чувства загубата и я приема лично. Кевин Стюърт беше уважаван и харесван от колегите си. Използваме всичките си налични ресурси, за да проведем цялостно и задълбочено разследване на смъртта на този забележителен полицай.

„Това би трябвало да е съвсем леко дело — бе изразил становището на редакцията някакъв умник от «Таймс Пикаюн» в деня, в който бе започнал процесът. — Нечувана грешка от страна на полицейското управление причини смъртта на един от неговите служители. Трагично? Определено да. Но за извинение да се хвърли вината върху един невинен жертвен агнец?“

Авторът не смяташе така.

„Окръжният прокурор пилее парите на данъкоплатците, като принуждава невинен гражданин да бъде съден по скалъпени обвинения — процес, предназначен да спести на Нюорлианското полицейско управление публичното унижение, което заслужава заради този инцидент. Гласоподавателите ще направят добре, ако си спомнят този фарс, когато окръжният прокурор Литръл се кандидатира повторно.“

Последният цитат принадлежеше на Пинки Дювал, чийто клиент — „невинният гражданин“ Уейн Бардо, имаше списък с предишни арести, по-дълъг от пътя над езерото Понтшантрейн.

Участието на Пинки Дювал в който и да било съдебен процес гарантираше обширно отразяване от медиите. Всички на обществена служба, всяко избрано длъжностно лице искаше да се присъедини към страната победител за безплатна реклама и използваха процеса на Бардо като форум за своята платформа, каквато и да бе тя. Наоколо щедро се ръсеха спонтанни мнения — като мъниста през карнавала на Блажния вторник[1].

В контраст, от нощта на смъртта на Кев Стюърт, лейтенант Бърк Базил поддържаше упорито, презрително мълчание. По време на предварителното разглеждане на процеса, въпреки всички искания за издаване на решения, подадени от двете страни в съда, сред неистовата шумотевица, сътворена от медиите, не бе приписано нищо, което може да се цитира, на мълчаливия офицер от „Наркотици“, чийто партньор и най-добър приятел беше загинал от огнестрелна рана в нощта на провалената акция.

Сега, когато се опита да влезе в съдебната зала, за да чуе присъдата, един репортер бутна микрофон пред лицето му и го попита дали има нещо да каже. Краткият отговор на Бърк Базил беше:

— Да. Върви на майната си!

Репортерите усетиха, че капитан Пату притежава известна власт и го задържаха, когато той се опита да последва Бърк в съдебната зала. Изявленията му бяха значително по-дипломатични, отколкото на подчинения му, но той заяви категорично, че Уейн Бардо е отговорен за смъртта на Стюърт и че справедливост ще има само ако журито го обяви за виновен. Бърк вече се беше настанил, когато Пату дойде при него.

— Сигурно не й е много лесно на Нанси — отбеляза последният, докато сядаше.

Вдовицата на Кев Стюърт беше седнала на същата редица, но от другата страна на централната пътека. От двете й страни седяха родителите й. Бърк се наведе леко напред, срещна погледа й и кимна окуражително. Тя се усмихна унило в отговор с не повече ентусиазъм от неговия.

Пату й махна за поздрав.

— От друга страна, е стар боен кон.

— Аха, когато съпругът й е застрелян, можеш да разчиташ на нея да се представи на нужната висота.

Пату се намръщи на сарказма на Бърк.

— Това е неуместна шега. Знаеш какво имах предвид.

Бърк не каза нищо. След малко Пату попита с пресилено нехаен тон:

— Барбара ще дойде ли?

— Не.

— Мислех, че ще присъства, за да те поддържа морално, ако нещата не потръгнат, както искаме.

Бърк не се впусна да обяснява защо жена му е предпочела да не присъства на процеса, а просто рече:

— Каза ми да й се обадя веднага щом разбера.

От противоположните лагери се излъчваха коренно различни настроения. Бърк споделяше преценката на Пату, че помощникът на окръжния прокурор се е справил нескопосано с работата си. След като изкара вяло процеса, сега седеше на масата, пускаше обърнатия с гумичката надолу молив и го оставяше да отскача от бележника, в който нямаше нито една записка. Левият му крак подскачаше нервно. Изглеждаше така, сякаш би искал да прави каквото и да било друго, включително да седи на зъболекарски стол, само не това.

По същото време на масата на защитата Бардо и Дювал сякаш си казваха шепнешком някаква шега. Двамата се кискаха зад шепи. На Бърк му бе трудно да определи кого презира повече — професионалния престъпник или също толкова престъпния му адвокат.

Когато вниманието на Дювал беше отвлечено от един от неговите помощници и се обърна настрани, за да прегледа някакъв документ, Бардо се облегна назад, сключи пръсти под брадичката си и впери поглед в тавана. Бърк сериозно се съмняваше, че кучият син се моли.

Сякаш повикан от острия поглед на Бърк, Бардо се обърна и впери в него жестоки тъмни очи, в които сигурно никога не се бе появявала и искрица съвест. Тънките като на гущер устни се разтвориха в смразяваща усмивка.

След това му намигна.

Бърк щеше да скочи от стола си и да се хвърли към Бардо, ако Пату, станал свидетел на наглия жест, не го бе сграбчил за ръката.

— За бога, не прави глупости! — рече ниско и напрегнато той. — Ако си изпуснеш нервите, ще заиграеш по свирката на ония копелета. Ще придадеш истинност на всички отрицателни твърдения, които се изказаха за теб на процеса. Ако това искаш — давай!

Отказвайки да удостои укора дори с отговор, Бърк отдръпна рязко ръка от началника си. Все още нагло усмихнат, Бардо се обърна напред. Секунди по-късно призоваха за ред в съдебната зала и съдията зае мястото си. С глас, сладък като сока, който капеше от орловите нокти лятно време, той призова всички да се държат тихо и прилично, когато бъде произнесена присъдата. След това помоли помощника си да извика съдебните заседатели.

Седем мъже и пет жени се настаниха на заседателната ложа. Седем мъже и пет жени бяха гласували единодушно, че Уейн Бардо е невинен за застрелването на детектив сержант Кевин Стюърт.

Бърк Базил очакваше точно това, но му бе по-трудно да го приеме, отколкото си бе представял, а си го бе представял невъзможно.

Въпреки нарежданията на съдията, зрителите не сдържаха, нито прикриха реакциите си. Нанси Стюърт нададе остър вик, след това се свлече на стола си. Родителите й застанаха между нея и камерите и хищните репортери, които се струпаха около нея.

Съдията благодари на съдебните заседатели и ги разпусна. След това, когато процесът бе закрит официално и на висок глас, безполезният прокурор бързо прибра празния си бележник в новичкото кожено куфарче и пое забързано по централната пътека, сякаш току-що бяха обявили, че в сградата има пожар. Избягваше погледите на Бърк и Пату.

Бърк запечата в ума си изражението на лицето му, което сякаш казваше: Грешката не е моя. Веднъж печелиш, веднъж губиш. Но каквото и да става, в петък все си дават заплатите, така че ще го преглътна.

— Задник! — промърмори Бърк.

Както можеше да се предположи, на масата на защитата царуваше въодушевление и съдията се беше отказал да го контролира. Пинки Дювал говореше сладкодумно пред микрофоните на журналистите. Уейн Бардо пристъпваше от крак на крак в скъпите си обувки и със самодоволно отегчен вид протягаше напред ръце, за да покаже маншетите си. Копчетата за ръкавели с камъни проблясваха на светлините на телевизионните камери. Бърк забеляза, че мургавото му чело дори не беше изпотено. Кучият му син бе знаел предварително, че ще се измъкне, също както и че ще надхитри всички.

Пату, който играеше ролята на говорител на управлението, от както бе станал инцидентът, замесващ неговата служба, бе зает да отстранява репортерите и техните въпроси. Бърк наблюдаваше Бардо и Дювал, докато победоносно си проправяха път през тълпата журналисти към изхода. Не избягваха микрофоните и камерите. Всъщност Дювал обичаше рекламата, затова се наслаждаваше да бъде в центъра на събитията. За разлика от прокурора, те не бързаха да излязат, в действителност дори се бавеха, за да получат славословията на поддръжниците си. Нито пък избягваха да гледат в очите Бърк Базил. Напротив, всеки от тях забави крачка, когато стигна до края на редицата, където беше застанал Бърк и свиваше и отпускаше конвулсивно дясната ръка до тялото си. Всеки от тях сметна за важно да го погледне право в очите.

Уейн Бардо дори стигна дотам, че се наведе напред и прошепна омразния, но безспорен факт:

— Не аз застрелях онова ченге, Базил, а ти.

Бележки

[1] Последният ден преди Великите пости (ам.) — Б.пр.