Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sunny Chandler’s Return, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 129 гласа)
Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране
djenitoo (2010)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Сандра Браун. Опасно красив

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–707–7


Първа глава

— Коя е тя?

— Казва се Съни Чандлър.

— Познаваш ли я?

— От трети клас.

— Наистина?

— Може би дори от втори.

— Значи е израснала тук?

— Аха.

— Къде е била?

— През целия си живот?

Първият мъж изгледа намръщено втория.

— Къде е била? — повтори той твърдо.

Другият се усмихна.

— Ню Орлиънс. — Поради провлачения му южняшки акцент думата прозвуча като Нолинс. — Премести се там преди няколко години. Шивачка е.

— Шивачка? — Никога не би се досетил от външния й вид.

— Нещо такова. Уанда може да ти каже повече за работата й.

Имаше твърдото намерение да разпита съпругата на мъжа за тази Съни Чандлър. Тя бе възбудила любопитството му. А то, както и останалите му апетити, никога не оставаше незадоволено за дълго.

Все пак за момента можеше само да наблюдава Съни Чандлър, докато тя се разхождаше между останалите гости на партито. Беше явно, че отдавна е напуснала малкия град: открояваше се сред всички.

— Защо е напуснала града? — запита той.

Събеседникът му се позасмя:

— Никога не би повярвал.

— Опитай.

— Ами беше нещо такова… — И понижавайки глас, мъжът започна да разказва най-пикантната клюка, която някога се бе разнасяла из Летъм Грийн.

 

 

А героинята на тази невероятна, история се разхождаше из салона, едва потискайки прозявката на отегчение. Стресна се от неочаквано избухнал смях, както впрочем и всички останали. Извръщайки се, Съни забеляза двама мъже, застанали до остъклената стена, разкриваща изглед към игрището за голф. Висок блондин триеше бликналите от очите му сълзи.

Сигурна си разказват неприлични вицове, помисли си Съни с известно отвращение. Тези селяндури нямаха представа как трябва да се държат в почтена компания. За тях задната стаичка край басейна и салонът на този провинциален клуб бяха едно и също. Никога не бяха чували за добро възпитание.

Семейството на младоженеца се беше постарало доста за празненството, което даваше в чест на бъдещата брачна двойка. Не бяха пестили средства за бюфета, а аранжорът сигурно беше изкупил стоката на всички цветари в околността, защото големият салон беше украсен с множество пъстроцветни букети. Въпреки че бюджетът на провинциалния клуб позволяваше само да се наеме местният секстет за танците, за тази вечер бе поканена джаз формация от Мемфис.

Впрочем бяха доста добри, реши Съни. Улови погледа на вокалиста на групата и му се усмихна. Той й намигна. Тя му отвърна и съсредоточи цялото си внимание върху бюфета. Привела глава, започна бързо да пълни чинията си.

— Съни Чандлър!

Простенвайки мислено, Съни накриви лице във фалшива усмивка и се извърна.

— Здравейте, мисис Морис.

— От много време не съм те виждала, момиче.

„Красноречива стара пуйка!“

— Да, от известно.

— Колко по-точно?

— Три години. — „Три години, два месеца и четири дни. Очевидно не достатъчно дълго, за да успеят хората да забравят.“

— Още ли живееш в Ню Орлиънс?

— Все още съм там. — „И това ми харесва. Обожавам всяко място, което не се казва Летъм Грийн.“

— Изглеждаш добре.

— Благодаря.

— Съвсем по градски.

Забележката трябваше да прозвучи като подигравка, но Съни я прие като комплимент. Мисис Морис сложи в устата си една гъба, пълнена със скариди и подправки, и задъвка енергично. После, сякаш опасявайки се, че Съни може да изчезне, преди да е успяла да я засипе с нов поток от шумни въпроси, побърза да попита:

— А родителите ти? Те как са?

— Добре. Много добре. — Съни обърна гръб на жената и си взе от стридите — деликатес, който не беше яла отдавна, въпреки че се бе установила в Ню Орлиънс, и ги сложи в чинията си.

Мисис Морис явно никога не бе чувала за езика на тялото, затова продължи безстрашно:

— Още ли са в Джаксън?

— Ъхъ.

— Не се връщат тук много често. Но след… Е, знаеш какво имам предвид. Сигурна съм, че все още им е доста трудно.

На Съни й се прииска да захвърли чинията си, да напусне салона и да си тръгне от града, както беше направила преди три години. Единственото нещо, което я възпираше сега, беше твърдото й решение да не достави на никого удоволствието да я изплаши.

— Ваше ли е още бунгалото край езерото?

Преди жената да успее да отговори, до нея застана виновницата за тържеството.

— Съни, мога ли да разчитам на твоята помощ за прическата си? Изгубих една от фибите. Моля те! Извинете ни, мисис Морис.

Съни остави почти пълната си чиния. Не й се ядеше, просто искаше ръцете й да са заети с нещо.

— Благодаря ти — измърмори тя, когато приятелката й я улови под ръка и я поведе през салона по коридора към тоалетната.

Френ се смееше:

— Имаше вид на човек, който трябва да бъде спасен. Или пък мисис Морис се намираше в опасност? Уплаших се, че ще изядеш онези месни хапки и ще я набодеш с клечката за зъби.

Двете се увериха, че са сами в тоалетната и заключиха вратата, за да си осигурят усамотение. Съни се облегна на вратата и си пое въздух.

— А ти се чудиш защо това е първото ми завръщане след три години. Можеш ли да ме обвиниш? Пяна й беше излязла на устата от любопитство около подробностите за живота ми в големия град.

Френ бе седнала до тоалетката и си слагаше червило.

— А има ли наистина пикантни подробности за живота ти в големия град? — Хвърли закачлив поглед към Съни в огледалото. Леденият взор на приятелката й я накара да се разсмее отново. — Успокой се, Съни. Летъм Грийн е малък град в Съединените щати. Какво друго биха могли да правят хора като мисис Морис?

— Да наблюдават как расте тревата!

— Правилно. Те трябва да са постоянно заети с работите на другите. А и, честно казано, ти им даде материал за приказки за няколко години напред.

— Не съм се опитвала да привлека вниманието им.

— Но точно това направи. През тези три години те си умираха да разберат защо постъпи така. Родителите ти заминаха скоро след това, така че не можаха да им бъдат от полза в търсенето на отговора. А сега ти се появяваш с вид на героиня от сериала „Династията“, давайки да се разбере, че изобщо не си засегната от инцидента. Хората изгарят от желание да узнаят причините за постъпката ти. Можеш ли да ги обвиняваш?

— Да, мога да ги обвинявам. Точно любопитството им на практика принуди родителите ми да се преместят. Мама и татко не можеха да се появят никъде, без да бъдат засипани от подозрителни погледи и унизителни въпроси. Дори така наречените им приятели не им го спестяваха. Двамата не издържаха на натиска и заминаха.

— Аз си мислех, че си тръгнаха, защото баща ти си беше намерил работа в Джаксън.

— Тази беше причината, която изтъкнаха пред мен, но аз никога не им повярвах. Аз бях в основата на решението им. Налагаше ми се да живея с тази мисъл, Френ. — Съни извади червилото от тоалетната си чантичка и също започна да се черви. — Но ти благодаря за комплимента, че приличам на героиня от „Династията“.

Френ се усмихна.

— Местните дами носят или къси, или дълги официални рокли. Никога не са чували за тоалети със средна дължина. На никоя не би й хрумнало дори да съчетае оранжево с лилаво, но на теб ти стои направо страхотно — каза тя, възхищавайки се от облеклото на Съни. — Боже мой, боже мой — додаде, плесвайки театрално ръце по бузите си. — Наистина ли имаш две дупки на ухото си? Няма да се изненадам, ако в рода ти е имало поне един-двама янки.

Смеейки се, Съни махна с ръка пред носа на приятелката си.

— Млъквай! Караш ме да се смея, а аз не искам.

Френ плесна пръстите й с обич.

— Знам, че не искаше да се връщаш тук и единствената причина, поради която го направи, е сватбата ми. Разбирам те и високо ценя жеста ти. Знам каква жертва е за теб.

— Не бих пропуснала женитбата ти, Френ. Въпреки че…

— Въпреки че не разбираш защо искам да се омъжа отново — завърши Френ вместо нея.

— Нещо такова.

Съни се загледа настоятелно в очите й. Струваше й се, че Френ само затъва по-дълбоко. Беше имала възможността да вземе двете си деца и да напусне този затънтен град веднага след развода с първия си съпруг. Но тя бе останала, бе превъзмогнала слуховете и бе на път да се омъжи повторно.

— Съни, обичам Стив. Искам да се омъжа за него, да имаме деца. — Изражението й молеше за разбиране. — Мислех, че обичам Ърни, но виждах само онова, което и всички — футболната звезда. За нещастие той представляваше само това. Но когато вече не беше звезда, не успя да го преживее, започна да пие и хукна по жени. Всички продължават да го насърчават, вместо да го посъветват най-после да порасне, както направих аз, пренебрегнатата съпруга. Е, Стив е стабилен като скала. Той ме обича. Обича и момичетата ми. Не е красив като Ърни, няма неговото изваяно силно тяло, но е истински мъж, а не голямо дете.

Съни потупа ръката на Френ.

— Радвам се за теб. Знаеш го. Имам високо мнение за Стив, задето ти помогна да се съвземеш отново. Просто не мога да си представя, че някой би избрал този начин на живот. Лично аз се чувствам щастлива, задето успях да го избегна.

— Само защото не можа да намериш подходящия мъж, с когото до го споделиш. — Френ повдигна вежди. — И като заговорихме за това, предполагам, че не си се срещнала с бившия си годеник.

— Не, и се надявам да не го срещам. — Съни започна да оправя косата си. — Сигурно двамата с Гретчън все още са женени.

— Да, но се говорят някои неща. Мълвата твърди…

— Не! — извика Съни. — Не искам да знам. Няма да падна до нивото на хората в този град и да давам ухо на клюките. — Изгледа критично прическата на Френ. — Косата ти е съвършена. Къде е падналата фиба, за която спомена?

— Това беше само повод да те отърва от мисис Морис. — Френ скочи от табуретката пред тоалетната маса с лекота, учудваща за тридесет и две годишна жена, майка на две деца.

Приятелките напуснаха тоалетната, кикотейки се като момиченца, точно както бяха правили, докато бяха завършили гимназията. Лицето на Френ възвърна спокойствието си, щом влязоха в салона. Годеникът й ги забеляза и тръгна към тях.

— Мила, президентът на компанията току-що пристигна от Бейтън Роудж — каза Стив. — Няма търпение да се запознае с теб. Казва, че иска да види жената, която най-после е успяла да накара заклет ерген като мен да се ожени. Извини ни, Съни.

— Разбира се.

Тя остана загледана след преуспяващия застрахователен агент, който отвеждаше бъдещата си съпруга, за да я запознае с шефа си. Стив представи Френ и двете й малки дъщери с гордост. Съни се радваше на новооткритото щастие на приятелката си. Тя го заслужаваше след годините, прекарани с Ърни.

Стив сложи покровителствено и свойски ръка върху стройното рамо на Френи. Съни забеляза инстинктивния, несъзнателен жест. Той безмълвно говореше за отношението му към бъдещата му съпруга. Обзе я чувство на празнота и тя отново се насочи към бюфета.

Сякаш не беше достатъчна беда, че трябваше да се върне в Летъм Грийн заради сватба. А сега в Дон — мъжът, за когото беше почти омъжена — се оказа темата, с която трябваше да се сблъска. Поне беше преживяла първото споменаване на името му, тъй че не бе необходимо да се притеснява за реакцията си.

Да говори за него означаваше да се връща към всички отрицателни емоции, които беше загърбила преди три години. Беше си мислила, че се е отървала от тях завинаги, но те сякаш я бяха дебнали иззад табелите, бележещи границите на града, очаквайки завръщането й. И се бяха втурнали към нея веднага щом се беше появила.

Трябваше да знае, че не бива да идва тук. Но как да откаже на Френ да присъства на сватбата й? Не би могла. Нито пък Френ би се задоволила с присъствието й само на церемонията. Преди да разбере какво се бе случило, Съни бе приела да присъства на сватбените тържества до края. Докато беше в града, имаше намерение да се погрижи за някои свои работи. Но все пак трябваше да преживее седмицата. Една седмица. Цяла седмица в града, който се бе заклела да не види никога повече. Щеше ли да го преживее?

Може би. Но не без известни компенсации. Като например да задоволи един-два свои каприза, размишляваше тя, докато гледаше подноса с десертите в края на масата. Подобни прищевки щяха да й помогнат да запази разсъдъка си. Заслужаваше си наградата, нали? Как би могла да даде морална подкрепа на Френ, ако не си осигуреше душевно спокойствие чрез незначителни развлечения?

Преди да успее да се разубеди, взе две ягоди с шоколадова глазура и намери усамотен ъгъл, където да ги изяде. Те бяха забраненият плод за всяка жена, която искаше да запази фигурата си. Ала точно от този забранен плод имаше нужда в момента.

Придържайки тънкото зелено стъбълце между палеца и показалеца си, тя се зае с първата. Върху езика си усети горчиво-сладникавия вкус на натуралния шоколад. Веднага след това устата й се изпълни с кадифеното усещане на млечния шоколад. После, почти като благословия, белият погали небцето й, подготвяйки го за сочния плод, в който потънаха зъбите й.

Тя дъвчеше бавно, с греховно удоволствие, оставяйки вкусът на различните шоколади да се смеси и да изпълни устата й със сладостта си.

 

 

Това беше чувствено преживяване не само за Съни, но и за мъжа, който я наблюдаваше от другия край на салона. Небрежно облегнат на стената, скръстил дългите си крака в глезените, той гледаше как Съни Чандлър с наслаждение хапва двете шоколадови ягоди. Гледката беше толкова еротична, че устата му започна да се пълни със слюнка, но по-скоро заради вкуса на устните, отхапващи десерта, отколкото заради самите ягоди.

— Все още не откъсваш очи от нея, а?

Мъжът се изправи, но без да извръща поглед от жената.

— Съни Чандлър е много привлекателна — призна той на другия, който се беше върнал при него.

— Винаги е била. Беше едно от най-красивите момичета в училище. Висока класа, нали?

— Онова, което е направила, преди да замине, не е било от висока класа. Но защо е постъпила така?

— Виждаш ли, ако знаех, щях да бъда единственият.

По-високият мъж погледна надолу към приятеля си.

— О, така ли? Значи просто е направила сензацията и си е заминала?

— Нещо такова. Остави годеника си — Дон Дженкинс, ти го познаваш, на сухо. — Сръга събеседника си в ребрата. — Нямах намерение да започвам игра на думи.

Двамата се разсмяха, но не толкова високо, че да отклонят вниманието от бъдещите младоженци, които в този момент разопаковаха сватбените подаръци и показваха задоволството си с „ох“ и „ах“.

— Трябвало е да се омъжи за Дон Дженкинс, а?

— Аха. Аз не бих влязъл в църквата, преди да си помисля.

— И никой не знае защо си е тръгнала?

— Не. Разбира се, имаше доста предположения.

Беше нужно само едно въпросително повдигане на веждите и мъжът с удоволствие информира приятеля си за всички възможности, които бяха дискутирани около масите за карти и край просторите за пране.

Високият мъж наблюдаваше как жената връща на сервитьора празната си чиния.

— Струва ми се, че ще поканя дамата на танц.

Отдръпна се от стената, но смехът на другия го накара да спре:

— Желая ти успех.

— Говориш така, сякаш наистина се нуждая от него.

— Не можеш да се допреш до нея дори с триметрова греда.

— Не искам да я допирам с някаква греда. Искам да я вкарам в леглото си.

Мъжът се стресна от изненада. Никога не беше чувал приятеля си да говори толкова безцеремонно. О, бяха водили мъжки разговори, разбира се, и си бяха разказвали мръсни историйки. Но те винаги се отнасяха за някой друг. Той пазеше личния си живот само за себе си. Не му беше необходимо да разгласява завоеванията си. Успехът му сред жените беше добре известен в целия град.

Успя да се отърси от изненадата си.

— Знам, че възможностите ти са впечатляващи, но този път няма да стане.

— Какво те кара да мислиш така?

— От това, което съм чувал, Съни Чандлър няма вземане-даване с мъжете. Превръща ги в камъни като онази Медуза от митологията.

Вместо да го разубеди, тази нова информация само усили любопитството му. Винаги беше обичал предизвикателствата. Присвивайки очи, отново се загледа в жената.

Събеседникът му разпозна този замислен поглед.

— Знам какво си мислиш, но няма да успееш да я свалиш.

— Да не би да си изгубил доверието си в мен?

— Що се отнася до Съни Чандлър — да.

Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Наистина? — Другият кимна утвърдително и започна разсеяно да подръпва ухото си, докато обмисляше залога. — Копнеех за нова въдица, но Уанда си счупи една коронка и трябваше да й направят нова. А да плащаш на зъболекар в днешно време…

— Значи нова въдица. А ти знаеш колко обичам „Уайлд Търки“. Нека се разберем така — въдица срещу каса уиски.

Стиснаха си ръцете тържествено.

— Тя ще си тръгва за Ню Орлиънс веднага след церемонията. Нямаш много време. Една седмица, от тази вечер.

— Не ми трябва много време — отвърна другият и се отдалечи.

— Чакай — подвикна приятелят му, връщайки го за втори път. — Как ще разбера дали си успял?

— По усмивката на лицето й.

В неговата собствена усмивка личаха хитростта на лисицата и честността на скаута. В нея имаше пиратска злост и ангелска невинност. Тя беше в състояние да те накара да се разтопиш или да се разтрепериш — в зависимост от гледната точка. А Съни преживя по малко и от двете няколко секунди по-късно.

При лекото почукване по рамото й тя се извърна и първото, което видя, бе червена вратовръзка на тънки сини райета върху гълъбовосива риза. Вдигна поглед нагоре и забеляза поразителната усмивка.

Сърцето й сякаш прескочи един-два удара. Стомахът й като че ли подскочи нагоре и се задържа там дълго преди да се върне на мястото си. Устата й пресъхна. Но лицето й остана безизразно, докато оглеждаше русата коса, сивите скандинавски очи, загорялото лице и високата мускулеста фигура. Веднага разпозна в него мъжа, който се бе смял неприлично високо.

Беше най-красивият сред присъстващите. И какво от това? Познаваше този тип мъже. И тази усмивка. Той си въобразяваше, че е намерил вкусната хапка. Е, скоро щеше да разбере, че е попаднал по-скоро на оцет, отколкото на мед.

— Харесва ми как ядете ягоди.

Това не беше началото, което Съни беше очаквала. Поне трябваше да признае, че е оригинален. Но със съобразителността и гъвкавия му ум би могла да се справи. Да му устои физически нямаше да е много лесно.

Първите му думи й разкриха едновременно няколко неща. Той я беше наблюдавал известно време. Бе харесал това, което бе видял. И бе заинтересован достатъчно, за да пожелае да я види по-отблизо.

Ласкателно? Да. Ако беше друга жена, това сигурно би му свършило работа. Ала тя само го изгледа с високомерие, което би обезкуражило по-нерешителен мъж.

Сапфиреният му поглед се плъзна към устните й.

— В какво друго сте толкова добра?

— В отблъскването на натрапници.

Той се разсмя:

— И в остроумните отговори.

— Благодаря.

— Един танц?

— Не, благодаря.

Опита се да му обърне гръб, но той улови лакътя й.

— Моля ви!

— Не. Благодаря. — Произнасяше думите така, че не би останало никакво съмнение за значението им.

— Защо така?

Тя не искаше да излага Френ и Стив. В противен случай можеше да напомни на този приказлив, сивоок и рус мъж с тяло, което пораждаше копнеж, че не му дължи никакво обяснение за нежеланието си да танцува с него. Вместо това отвърна:

— Вече танцувах твърде много и краката ме болят. А сега моля да ме извините.

Обръщайки му гръб, тя се отдалечи. Заобиколи бюфета и се запъти към голямата кръгла маса в средата на салона, върху която имаше шампанско. Сипа си една чаша.

— В неделното училище ни учеха, че е грешно да се лъже.

Шампанското се разплиска по ръката й, когато се извърна, за да се натъкне на същата широка гръд. Сериозно се съмняваше, че той изобщо някога е ходил на неделно училище. Но с положителност знаеше, че единственото, което някога го бе занимавало, беше греховната мисъл коя ще бъде следващата, с която ще се забърка.

— А мен са ме учили, че е грубо да се натрапваш.

— Не беше необходимо да лъжете.

— Не съм излъгала.

— Мис Чандлър, наблюдавам ви повече от час и вие не изтанцувахте нито един танц, въпреки че ви каниха многократно.

Страните й порозовяха, но повече от досада, отколкото от срам.

— Тогава би трябвало да сте разбрали. Не искам да танцувам.

— Защо просто не го казахте?

— Точно това направих.

Той отново се разсмя:

— Харесва ми чувството ви за хумор.

— Нямах намерение да се правя на забавна, нито пък ме интересува дали харесвате мен, чувството ми за хумор, начина, по който ям ягоди, или каквото и да било друго.

— Показахте го недвусмислено, но това създава известен проблем и за двама ни.

— Така ли? — Търпението й се изчерпваше и играта му бе започнала да я отегчава. Ако не беше натрапчивият поглед на мисис Морис, би оставила чашата си с шампанско и би напуснала салона, поднасяйки извиненията си на Френ и Стив. — Какъв общ проблем бихме могли да имаме ние двамата?

— Виждате ли мъжа, застанал до онази кошница с рози?

— Кой? Джордж Хендерсън?

— Вие си го спомняте?

— Разбира се. — Съни се усмихва и махна с ръка. Изчервен чак до корените на оредяващата си коса, Джордж й помаха в отговор.

— Е — продължи непознатият, — с него направихме един облог.

— О?

— Нова въдица срещу каса уиски „Уайлд Търки“, че ще успея да ви вкарам в леглото си до края на идната седмица. А ако не се заинтересувате поне малко от това дали ви харесвам или не, ще ми бъде много трудно да спечеля уискито.

Той внимателно взе чашата от бледите й, треперещи пръсти, преди да се бе разляла, и я остави на масата. После я притегли в прегръдките си и каза:

— Един танц?

Съставът беше стигнал до втория куплет на песента, когато Съни възвърна способността си да говори.

— Вие се шегувахте, нали?

Усмивката му бе в състояние да разтопи всяка жена.

— А вие как мислите?

Но тя не знаеше какво да мисли. Не познаваше мъж, достатъчно невъзпитан да й признае за подобен облог, камо ли да се хване на такъв бас. Сигурно просто я дразнеше. Усмивката му обаче не беше много убедителна.

Съни остана сериозна.

— Какво мисля ли? Мисля, че не приемате „не“ за отговор.

— Не и когато отчаяно желая нещо.

— И вие отчаяно желаехте да танцувате с мен?

— Ъхъ.

— Защо?

— Защото никога не съм срещал жена с такива златисти очи.

Същите тези очи примигнаха към него.

— Не са златисти. Светлокафяви са.

— Аз бях ги нарекъл златисти — заинати се той. — Много подхождат на името ви. Чудя се как майка ви е знаела предварително и ви е нарекла Съни.

Тя бързо съобрази, че Джордж Хендерсън му е казал името й. В това нямаше нищо тревожно. Но той не би могъл да прецени цвета на очите й от другия край на салона и тя побърза да му възрази.

— И така, защо искахте да танцувате с мен?

Той я придърпа по-близо.

— Както ви казах, харесва ми как ядете ягоди с шоколадова глазура. — Очите с цвят на лятно небе отново се приковаха към устните й. — В ъгълчето на устата си имате останал шоколад.

Съни инстинктивно се облиза. Усети сладникавия вкус и тогава мъжът каза:

— Махнахте го.

Тя успа да се отърси от моментния транс, в който бе изпаднала, като по чудо.

— Предполагам, Джордж ви е казал всичко за мен.

— Достатъчно. Но някои неща бих искал да открия сам.

— Кои например?

— Съни, не смятам, че онова, което искам да разбера за вас, бихте искали да ми го кажете тук, на дансинга.

Тя се отдръпна рязко и каза с леден тон:

— Благодаря ви за танца, мистър…

— Бомон. Тай Бомон. Но не можем да спрем да танцуваме сега. Вече подхванаха друга песен. — И отново я придърпа в прегръдките си. Жената понечи да се съпротивлява, но в този момент го чу да казва: — Здравейте, Френ, Стив. Страхотно парти.

— Здравей, Тай — отговориха двамата едновременно.

Съни им се усмихна пресилено, докато минаваха покрай тях, и стрелна партньора си с отровен поглед. Беше постигнал своето и го знаеше. Не можеше да си тръгне, без да създаде известна суматоха, а не би си позволила да прави сцени.

Ала преди да се успокои, бе обзета от гняв заради начина, по който силните му ръце я принудиха да остане. Беше неудобно да я притиска толкова плътно.

— Да се върнем към това защо исках да танцувам с вас — заговори той непринудено. — Харесва ми също златистата ви коса.

— Благодаря.

— Обзалагам се, че изглежда дяволски секси, разстлана върху възглавницата.

— Никога няма да го разберете.

— Веднъж вече се обзаложих за това. Искате ли да го направя и с вас?

— Не.

— Много добре, защото ще изгубите.

— Напротив, ще спечеля, мистър Бомон. И моля махнете ръката си оттам.

— Оттук? — Дланта му се притисна към стройния й гръб.

Съни почувства как в долната част на тялото й се надига гореща вълна. Почти се задъха от обзелия я шок, но се овладя навреме. Страхуваше се обаче, че реакцията й не остана незабелязана за партньора й, който не откъсвате очи от нея.

— Успокойте се — коза той.

— Забравете.

— Нямах намерение да ви обидя.

— Така ли?

— Не. Просто се възхищавах на фигурата ви.

— Е, тогава моля, възхищавайте й се отдалече.

— Аз ще бъда първият, който ще се хвърли във ваша защита, ако друг мъж ви притиска така. Но след като ни предстои да станем още по-интимни…

— Не ни предстои никаква интимност.

Той се усмихна убедено.

Скованата усмивка на Съни беше единствено заради мисис Морис. Беше не само отегчена, но и уплашена. Тай Бомон излъчваше мъжественост и първична жизненост, осезаеми за всяка жена в залата. А тя, въпреки безразличието й към мъжете, все пак беше жена. Очевидно не беше имунизирана против чисто сексуалния магнетизъм, както смяташе. За да не откликне, трябваше да промени темата на разговора.

— Кога се преместихте в Летъм Грийн, мистър Бомон?

— Наричайте ме Тай. Чакайте да помисля. — Челото му се сбърчи. — Преди около три години. Предполагам, разминали сме се за малко.

Съни разбра, че Джордж му бе казал кога е заминала. Преди да успее да попита дали му бяха известни обстоятелствата около заминаването й, той каза:

— В този салон, пълен с полиестер, коприната ви наистина изпъква.

Ръцете му погалиха гърба й. Тя инстинктивно се изви. Погрешно движение, тъй като гърдите й се притиснаха към неговите. Сините му очи потъмняха от напрежение. Съни рязко си пое въздух.

— С какво си изкарвате прехраната? — запита го със слаб глас.

— Обзалагам се, че и бельото ви е копринено.

Изведнъж в ръцете си вече не държеше нищо, освен въздух. Съни се отдалечаваше от него, изричайки тихо извинения към хората, в които се блъскаше на път към вратата. Паради едрия ръст на Тай му бе по-трудно да си проправя място през танцуващите двойки. Тя бе стигнала предните стълби, преди да успее да я настигне.

— Нещо погрешно ли казах?

Тя се извърна към него като разярена котка.

— Всичко, което казахте и направихте, беше погрешно. Мразя това глупаво мъжко превъзходство, което излъчвате около себе си като неприятна миризма. Всъщност мразя сексуалността ви, мистър Бомон. А сега ме оставете на мира.

— Добре, вижте, съжалявам! Може би малко насилих нещата.

— Малко сте ги насилили?

— Видях ви и ви пожелах в леглото си. Така че…

Отново говореше на гърба й. Той се втурна по стълбите към чакълената алея, представляваща сериозна заплаха за високите токчета на кожените обувки на Съни, и я улови за ръката. Тя успя да се освободи.

— Ако ви допадат циничните разговори, мистър Бомон, бих ви предложила да отидете на Бърбън Стрийт. Там има момичета, които срещу заплащане ще ви изслушат. На мен ми ги спестете, ако обичате.

— От казаното от Джордж останах с впечатление, че вие не сте като другите жени тук.

— И благодаря на Бога за това.

— Водите доста самотен живот в града.

— Точно така.

— Затова тръгнах направо към целта. Разполагаме само с една седмица.

— Разбира се. Защо да губим време? — отвърна тя, изцеждайки сарказъм от всяка изречена сричка.

— Светска жена като вас знае правилата. Аз ви видях, пожелах ви и направих първата крачка. Ако съм ви разбрал погрешно, извинявам се най-искрено. Не бих искал да ви обидя.

— Не мога да ви опиша колко ценя това.

— В такъв случай ще се уговорим ли да се видим по-късно през седмицата?

Тя се загледа в него, за момент неспособна да продума. Ала той очевидно очакваше отговор.

— Не, мистър Бомон, няма.

Мъжът се засмя обезоръжаващо.

— Сигурна ли сте?

Тя скръсти ръце и го изгледа с изражение, сломило самоувереността на много мъже.

— Когато адът замръзне, мистър Бомон.

Но той нямаше намерение да се отказва. Вместо това се приближи толкова, че й се наложи да вдигне глава, за да може да го вижда.

— В такъв случай не играете честно. Трябваше да ми го заявите направо, Съни, още преди помежду ни да се надигне онази топлина и да започнем да си разменяме флуиди, докато танцувахме.

Тя го изгледа обидено не само защото думите му бяха чиста провокация, но и защото бяха напълно верни.

— Аз… Вие… Не съм изпитала никаква топлина, нито…

Тай я гледаше изпод дебелите си тъмноруси вежди.

— Вече имате една лъжа в сметката си, Съни. На ваше място не бих насилвал късмета си.

— Не лъжа!

Тя се извърна на токовете си, което не беше много лесно върху чакъла, и се втурна като фурия към колата си. Усмихнат до ушите, той наблюдаваше как спортната кола поема по алеята, сякаш преследвана от дявола. Впрочем точно той беше по петите й, помисли си Тай.

— Нали ти казах, че няма да успееш — каза Джордж, когато се присъедини към него няколко минути по-късно.

— Това е само началото, Джордж. Не бързай да си правиш планове за всичката риба, която ще уловиш с новата въдица — отвърна уверено Тай. — Много неща могат да се случат за една седмица.

Джордж изглеждаше също толкова уверен в провала на приятеля си.

— Една седмица не е много време.

Съни летеше с пълна скорост по магистралата.

— Една седмица! — възкликна тя. Щеше да й се стори цяла вечност.