Сандра Браун
Сделка за милиони (18)

Глава осемнадесета

Фостър беше на телефона, когато Лора отвори вратата на офиса му. Тя се поколеба на прага, но той й махна да влезе. Пристигането й му даде добро оправдание да приключи разговора си с един от членовете на борда. Беше започнало да му доскучава.

Управлението на авиолиния не беше толкова забавно, колкото се предполагаше. Ключовият персонал бе толкова добър в работата си, че можеше да се справя и без надзор. От мениджърска гледна точка му беше приятно да мисли, че е направил мъдър избор с назначаването на тези хора. Но тяхната надеждност го караше да изпитва истинска гордост.

Завърши телефонния разговор с обещание да се обади скоро. Лора бе застанала с гръб към него, гледаше през прозореца.

— На какво дължа тази чест? — попита той. — Обикновено си прекалено заета да ми се обаждаш в работно време. Или се отнася до работа? Като шеф на отдел ли си тук, или като моя съпруга?

— Като съпруга. Имаш ли време за мен сега?

— Винаги.

Беше приела тежко отхвърлянето на проекта „Сън Саут Селект“, по-тежко, отколкото той бе предположил. След присъединяването й към ръководната администрация много нейни решения бяха отхвърлени и гласувано против безброй други — но тя приемаше тези малки неуспехи в крачка и обикновено с удоволствие подкрепяше мнозинството.

Но не и този път, и то с тази причина. Въпреки, че отдаваше на другите дължимото за творческите им решения и информационния им принос, „Селект“ бе нейно творение, а той всъщност го смаза. Ако се съдеше от настроението й през изминалите две седмици, тя го бе приела като лично отхвърляне.

Темата бе повдигната междувременно само веднъж. Последната седмица по време на заседание Джо Макдоналд беше споменал „Селект“ случайно. Лора го стрелна с предупредителен поглед, който казваше: Не говори за това. Не се говореше за това, поне не и в присъствието на Фостър и той не мислеше, че зад гърба му си шушукат по този въпрос. Никъде в сградата не се виждаха никакви материали, които Лора беше използвала за презентацията си. Той имаше чувството, че след като не е вдигнал жезъла, всички гледат на проекта като на умряла работа.

Беше спрял „Сън Саут Селект“, макар всъщност перспективата да предлагат алтернативно превозваческо обслужване да бе вълнуваща. Без Лора да подозира, той самият бе мислил за това и правеше собствено проучване в този разрастващ се пазар, опитвайки се да прецени за колко голям сегмент може да претендира.

Беше проучил новите супер леки джетове и обмисляше да поръча цял парк от тях, с който да започне първокласни чартърни полети. Беше мислил дори да създаде и да стартира, както и Лора бе предложила, клон на „Сън Саут“.

Но каквато и форма на нововъведения да предприемеше, концепцията трябваше да е негова, както и дизайнът. Не неин или нечий друг. Той щеше да е лидерът, а не инвалидът, който си е изпял песента.

Беше й дал свободата и времето да излекува накърнената си гордост, най-вече като се преструва, че не забелязва нейното униние. Дали това неочаквано посещение в офиса му не беше знак, че най-после е излязла от мрачното си настроение? Можеше само да се надява.

Той каза:

— Този път не си донесла вино.

Тя се обърна и го погледна скептично.

— Толкова отдавна ли беше, че си го забравила? Когато ме изненада тук в офиса с обяд. Да отпразнуваме три месеца от сватбата ни.

— Четири месеца. И беше шампанско.

— Така ли? Не съм запомнил какво сме пили. Но живо си спомням десерта.

Тя се усмихна и скромно наведе глава.

— Весели времена.

— Липсват ми.

След няколко секунди тя вдигна очи и го погледна, този път напълно сериозно.

— Все още можем да прекарваме весело, Фостър.

— Не и като тогава.

— Не точно като тогава. По различен начин. Но също толкова добре.

Той се засмя безрадостно.

— Не и от моя гледна точка.

Тя задържа погледа си за момент, после обяви:

— Няма да се връщам там.

— Там?

— В къщата. При Гриф Бъркет. Няма да го правя пак.

Така. Ето как бе решила да му върне за наранените си чувства. Като запази изражението си неутрално, той сгъна ръце в скута си.

— О!

— Не.

— Защо това внезапно…

— Не е внезапно. Мислих за това след… след последния път. Няма да отида отново.

— Вече го каза. Мисля обаче, че заслужавам да знам защо. Защото е грешно.

— Грешно по кои стандарти? Как може да бъде грешно, щом аз го одобрявам?

— Но аз не го одобрявам! Грешно е по моите стандарти.

— Разбирам. Кога реши, че е грешно?

Тя отмести поглед и произнесе полугласно:

— Първия път, когато го предложи — после, още по-твърдо, добави: — Бях против от самото начало. Приех го само защото те обичам и исках да ти дам всичко, за което ме молиш. Но не мога да правя това. Не искам.

— Мисля, че искаше дете толкова, колкото и аз.

— Това не се е променило — възкликна тя. — Наистина искам бебе. Искам го заради нас. Много. Но имаме опции. Мога да бъда оплодена изкуствено, като използваме анонимен донор на сперма.

— Знаеш какво мисля по въпроса.

Тя се поколеба, после каза:

— Добре. Ще направя тази отстъпка. Тъй като Гриф Бъркет е наясно с тайната ни, можем да използваме неговата сперма. Той го предложи още на първата ни среща, помниш ли? По този начин няма да изгуби парите, които сме му обещали. Ще занесем пробата му в лекарския кабинет и ще кажем, че е твоя. Никой няма да разбере нищо.

— Не бих прибягнал до този метод.

— Не го виждам така.

— А аз — да. И освен това, не е ли твърде скоро, за да прибягваме към план „Б“? Минали са само три цикъла.

— Знам колко са минали — каза тя рязко. — Но дори само един да беше, няма да го правя отново.

— Да не би Бъркет да ти е противен?

— Не.

— Груб, недодялан?

— Не.

— Защото ако е…

— Не е.

— Добре — той остави тази лъжа без по-нататъшен коментар, давайки й време да се съвземе.

Тя си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно.

— Решението ми няма нищо общо с него. То засяга мен. И цялата тази идея.

— Обсъждахме идеята месеци наред, Лора. Огледахме всеки аспект, всичко!

— Знам го.

— И ти се съгласи.

— Да. Но едно е да говориш за това абстрактно и друго… — внезапно тя се изправи в целия си ръст: — Не възнамерявам да се оправдавам за начина, по който се чувствам. Нито да го обяснявам. Не искам да го правя — каза тя натъртено. — И това ще е краят.

Той остави да мине известно време, след което каза:

— Това ме изненадва. Не е характерно за теб да оставяш работата несвършена.

— Истина е.

— Никога не си бягала от ангажимент.

— Не, и не смятах да го правя. Мислех си, че мога да пристъпя към това като към всяко друго предизвикателство. Но не мога.

— Не мисля, че би ти причинило толкова голям емоционален стрес.

— Е, причинява ми.

— Може би го приемаш твърде лично.

Тя го погледна поразена.

— Аз съм твоя съпруга. И имам сексуални отношения с друг мъж. Как да не е лично, за бога?

— Започваш да ставаш истерична, Лора — той погледна предпазливо към вратата.

Тя обгърна лактите си и се обърна с гръб към него. Чу го как прокарва инвалидния си стол три пъти напред, после три пъти назад, как след това се отдалечава от бюрото и се приближава зад нея. Протегна ръце и ги сложи на кръста й. Тя трепна и се опита да се дръпне, но той я държеше здраво.

— Сметката ми беше погрешна. Не мислех, че ще засегна чувството ти за правилно и грешно.

— Не обичам да те разочаровам, Фостър. Знам колко много означаваше това за теб. Но пред мен стои морална дилема, която не мога да отмина.

— Уважавам чувствата ти, разбира се. Както и решението ти.

Тя си отдъхна.

— Благодаря ти.

Той употреби доста усилия, за да я накара да обърне лицето си към него.

— Мрачна си от седмици. Не ти казах нищо, но го забелязах.

— Признавам, че не бях на себе си. Тежеше ми на съзнанието. Отвличаше ме от работата. И по-лошо, създаде бариера помежду ни. Като знаех, че ще си разочарован, все отлагах да ти кажа, но трябваше да го направя, преди да настъпи време да се срещна с Бъркет отново. Страхът ме изнерви ужасно. Доволна съм, че този разговор е зад нас — тя му се усмихна несигурно, после се наведе и го целуна по устните.

Когато се отдръпна, той каза:

— Минаха петнайсет дни от последната ти среща с Бъркет, прав ли съм?

Тя кимна.

— Тогава тази дискусия може да е била напразна — произнесе той с широка усмивка. — Може вече да си бременна.

* * *

Ами ако е бременна!

Това беше голямото „ако“ в живота на Гриф сега. Всяка сутрин се събуждаше с мисълта дали пък днес не е денят, в който ще получи поздравително обаждане.

Разбира се, това беше целта им, нали? Една оплодена яйцеклетка щеше да е отговорът на всичките им вълнения. Това щеше да направи бездетната двойка щастлива, а него — милионер през останалата част от живота му.

Но ако Лора бе заченала, никога нямаше да я види отново.

Което не беше причина за празнуване.

— Гриф?

Той се сепна, когато видя Боли, седнал до него отстрани на игрището за тренировки. Спортният журналист го гледаше с удивление.

— Съжалявам. Бях…

— На един милион километра оттук. Трябваше да извикам три пъти името ти. Къде се беше отнесъл?

Гриф свали слънчевите си очила и примига срещу жестокото слънце.

— В тази горещина? Трудно. Бях се фокусирал върху Джейсън. Добре се представя днес.

— Благодарение на теб.

— Не, на себе си. Дължи го на себе си.

— Момчето е обсебено от футбола. За ужас на майка си.

— Защо?

— Страхува се, че може да тръгне по лош път или да се контузи.

— Такива са те, майките.

— Ако я питаш, най-добре ще е той да играе бадминтон.

Гриф потръпна и Боли се засмя.

— И моето мнение е същото. Виж, току-що ми се обадиха. Разрешиха ми да интервюирам онзи нов вратар, който подписа със „Звездите“ вчера, но разполага със съвсем малко време, преди да излети към Детройт. Ако побързам, мога да го хвана на летището преди полета. Не искам да карам Джейсън да напуска тренировката. Имаш ли нещо против да го закараш вкъщи?

— Разбира се, че не.

— Не бих те молил, но тъща ми трябва да ходи на педикюрист, а жена ми й е обещала да я закара дотам, така че…

— Боли, върви. Да остана ли с Джейсън у вас, докато се прибереш?

— Не, просто го прибери вкъщи и се увери, че е заключил вратата. Знае правилата, когато остава сам.

— Окей. Няма проблеми.

Боли погледна към игрището и откри сина си, който едва успя да подаде топката на халфбека, преди да бъде повален на земята. Но не остана дълго на тревата. Изправи се бързо, точно навреме, за да види как халфбека прави първи даун. Той подскочи нагоре във въздуха, вдигна юмрука си и нададе радостен вик.

Боли се усмихна, но след това между веждите му се образува една тревожна бръчка.

— Гриф, като си помисля, може би…

— Можеш да си спокоен за него, щом е с мен, Боли.

Мъжът отново се обърна и задържа погледа си върху него няколко секунди, докато обмисляше наум доколко е целесъобразно да моли за такава услуга. След това кимна:

— Оценявам го, Гриф. Благодаря.

Когато тренировката свърши, Джейсън се спусна от игрището към Гриф, който вдигна длан нагоре.

— Страхотна тренировка. Особено последните серии на нападение.

— Благодаря — момчето беше със зачервено лице и с изпотена коса под каската, но се зарадва на похвалата.

Гриф му каза за неочакваната поръчка, която баща му бе получил.

— Което означава, че аз ще те откарам до вкъщи днес.

— Наистина ли?

— Не се радвай толкова. Колата ми е пълна скръб.

По пътя Гриф се отби в „Браумс“.

— Обикновено си вземам млечен шейк. А ти?

Докато пиеха напитките си, решиха, че щом са тук, биха могли да хапнат по един бургер и пържени картофки. Седяха, говореха си приятелски за отбора на Джейсън и качествата и слабостите на останалите играчи, когато Гриф забеляза трима строителни работници. Беше ги видял още когато влязоха, но им хвърли бегъл поглед, преди да върне вниманието си към момчето.

Сега осъзна, че са го разпознали. Говореха ниско, но погледите, които му хвърляха бяха изпълнени с омраза и неприязън. Другите също го забелязаха. Гриф усети очите, фиксирани върху него.

Джейсън, който бърбореше непрестанно и правеше пауза само колкото да натъпче храна в устата си, усети променената атмосфера. Той преглътна и млъкна. Погледна към тримата мъже, а после към Гриф, и очите му се изпълниха с тревога.

— Всичко е наред, Джейсън.

Но не беше. Защото когато непознатите получиха храната си за вкъщи и тръгнаха да излизат, трябваше да минат покрай Гриф и Джейсън. Докато последният от тях минаваше, подхвърли:

— Мръсно копеле — после се изхрачи, но не успя да уцели Гриф. Храчката му се размаза върху виниловата тапицерия на сантиметри от рамото на Гриф.

Излизането им остави вакуум. Никой не се помръдна. Гриф разбра, че всички чакат да видят какво ще направи той. А това, което той искаше да направи, беше да последва мръсника и да срита задника му здравата. Ако беше сам, щеше да го направи.

Но заедно с Джейсън не би могъл. Пет пари не даваше за неудобната сцена, притесняваше се само за момчето, което седеше навело глава, с ръце под масата.

Скоро келнерите се върнаха към работата си. Но не и Джейсън.

— Свърши ли? — попита го Гриф.

Момчето вдигна очи.

— Не е честно!

Гриф беше изненадан да види върху лицето му не объркване и смущение, а гняв.

— Какво не е честно?

— Онова, което ти каза този мъж. Което хората разправят за теб.

Гриф отмести настрана чинията си и облегна ръце на края на масата.

— Чуй ме, Джейсън. Да се плюе така е гадно. Но това само го кара да изглежда като задник, а онова, което аз направих преди пет години беше много, много по-лошо — той погледна през прозореца към тримата, които вървяха към камиона си. — Колко мислиш печели за година този тип?

Джейсън вдигна рамене с безразличие.

— Частица от това, което изкарвах аз, когато играех футбол. Миниатюрна частица. Този тип работи здраво и не печели толкова, колкото аз харчех за прането и гладенето на ризите ми. Не ме мрази за това, че съм правил повече пари от него. Мрази ме, че съм живял живот, за който всяко момче мечтае, и съм го пропилял. Вземах пари за измама. Бях глупав и егоист и наруших закона. А това не може да ти се размине.

— Но сега не си лош.

Беше чукал съпругата на сакат мъж за пари. Това беше дяволски лошо. Единственото по-лошо беше, че иска да я чука независимо дали му плащат за това, или не.

Беше се опитал да не мисли за случилото се. Опитваше се да го представи като физиологична причина и ефект, сексуален механизъм, който с всичките си смазани и работещи винтчета и колелца, бе довел до един напълно предсказуем резултат.

Или като каприз. Щастлива случайност. Сблъсък на звезди, който нямаше да се случи и след още милион години.

Както и да се опитваше да го обясни, то стоеше в ума му. Постоянно. Всеки път, когато се сетеше за зъбите й, които се впиват в пръста му, той се втвърдяваше и слабините му се присвиваха от копнеж, и единственото, което искаше, бе да е отново вътре в нея.

— Не съм никакъв герой, Джейсън. Не се заблуждавай. Ако искаш герой, погледни баща си.

— Баща ми? — присмя се момчето. — Че кое му е героичното?

— Той обича майка ти. Обича теб. Грижи се за теб, тревожи се за теб.

Джейсън, все още начумерен, каза:

— Това не е нищо.

— Това е нещо огромно — после, за да не звучи прекалено проповеднически, добави: — Но не може да хвърли една топка както трябва. Но не му казвай, че съм го казал пред теб.

— Той го казва непрекъснато.

Гриф се разсмя.

— Тогава той е моят герой.

Джейсън се засмя.

* * *

Следващият ден започна като всеки друг. Гриф стана от леглото и отиде в банята. След това погледна календара, който беше закачил на стената. Беше му станало навик. Отбелязваше си дните.

Беше си купил компютър и се научи да го използва. След продължително интернет проучване си помисли, че сега има доста добра представа за женската репродуктивна система, за това как работи, много повече от онова, което беше научил от основния курс по биология в училище.

След като беше с Лора в деня на овулацията й, бе пресметнал кога трябваше да е менструацията й — ако й дойдеше. Тези пет дни бяха дошли и отминали. Ако имаше цикъл и ако изчисленията му бяха точни, трябваше да му се е обадила преди три дни за поредна среща.

Но тя не го бе извикала в къщата на „Уиндзор стрийт“. А това означаваше, че не е имала цикъл, с други думи — че е заченала. Може би искаше да обяви бременността си едва след като отиде на лекар и се убеди напълно? А може би заради онова, което се бе случило последния път, тя не искаше да го вижда никога повече? Но не би ли трябвало да го уведоми, че сделката се е разсъхнала?

Незнанието го подлудяваше, но единственото, което можеше да прави, бе да чака.

Както всяка сутрин, и тази направи отметка върху календара. Когато излезе от ваната, чу, че пъхат под входната му врата днешния вестник. Изгубил желание да се облича, той уви хавлиената кърпа около кръста си. Взе вестника от малката си веранда, отиде в кухнята и сложи кафеварката.

Докато чакаше кафето да кипне, прегледна челната страница и изпи портокаловия сок от кутията. Разлисти вестника, прочете заглавията в подлистника и установявайки, че се отнасят до същите световни проблеми, както и вчера, премина на спортната страница.

Заглавието накара сърцето му да подскочи. Кръвта нахлу в главата му и му се зави свят.

— Мамка му, какво е това?

„Бъркет разпитван за смъртта на букмейкър“ — пишеше най-отгоре на страницата.

„Продължават ли неволите за бившия «Каубой»?“

„Треньор-ветеран отхвърля падналата звезда.“

Разпознавайки статиите, той погледна датата. Не беше тазсутрешният брой. Беше отпреди пет години и макар да беше добре запазен, той видя сега, че хартията, върху която бе отпечатана спортната секция, не съвпадаше с останалия вестник. Беше пожълтяла с годините.

Родарт.

Той почука на кухненския стол в гнева си. След няколко секунди беше вън от кухнята, прекоси дневната и излетя през входната врата. Изтича по тясната пътека в двора и огледа улицата. Не очакваше да види наистина зеления седан и не го видя. Родарт си беше предвидил достатъчно време да изчезне.

— Кучи син! — Гриф сграбчи кърпата, която бе смъкнал от кръста си и се втурна обратно вътре, затръшвайки вратата след себе си. Родарт не се беше появявал от месеци. Сега, точно когато Гриф бе започнал да мисли — да се надява! — че мръсникът се е отказал и се е пръждосал нанякъде, ето ти го!

Не можеше да му се отрече — да вмъкне тази стара спортна секция в днешния вестник, където Гриф със сигурност ще я намери. Родарт му навираше носа в лайната, които бе сътворил от живота си преди пет години.

Когато най-после се успокои достатъчно, за да застане срещу вестника, той изправи стола и си наля чаша кафе, после седна на кухненската маса и започна да чете. Всяка дума беше болезнена като удар, защото беше истина.

От хазарта на Пийт Роуз и признанието на Хосе Кансеко насам, че е използвал стероиди, нито един професионален спортист не бе възмущавал феновете толкова много, колкото чупещия рекордите, винаги блестящ куотърбек Гриф Бъркет. Медийното отразяване беше пространно и проникновено. Историята беше водеща в международната преса. Спортният канал беше посветил многочасови предавания по темата.

Но Родарт се бе погрижил да подбере точно този брой на „Далас Морнинг Нюз“, защото тези статии бяха обобщаващи хроники на неговото дълго, неумолимо пропадане.

Играта на хазарт бе започнала несериозно, но постепенно набра сили като пълзящо растение, което той не можеше да изкорени, нито да контролира, докато то накрая взе връх, превръщайки се за него в нещо по-завладяващо, отколкото неделните мачове. Печеленето на големия облог стана по-възбуждащо, отколкото голямата победа на футболното игрище.

Беше се превърнало в пристрастеност. Преди напълно да се провали, би трябвало да е достатъчно умен, за да разпознае опасните признаци. Може и да ги бе разпознал. Но просто да ги е игнорирал.

Беше хванат в една опасна, но развеселяваща спирала. Ако спечелеше, вдигаше мизите на следващите облози, за да спечели повече. Ако загубеше, вдигаше мизата, за да покрие загубата. Спиралата се превърна във водовъртеж, който постепенно го всмука надолу.

Бил Бенди приличаше повече на данъчен инспектор, отколкото на букмейкър. Беше мъж със слаба структура, който сигурно в деня на смъртта си не тежеше повече от деня на дипломирането си в гимназията. Имаше рядка кестенява коса, дребно лице с удължена брадичка и остър нос. Тесните му ноздри и бледите сини очи водеха постоянна война с преносимите по въздуха алергени. Ръцете му бяха нежни и бели като на жена и създаваха чувството, че са влажни на пипане. Човек никога не би допуснал, че е член на организирана престъпна групировка. Какъвто всъщност беше. Носеха се слухове, че преди да се премести от Сейнт Луис в Далас, бил отровил чичо си, който го измамил. Гриф така и не разбра дали това е истина или измислица.

Бенди работеше за „Виста“, бутафорна синдикална корпорация, която фиктивно се занимаваше с добив на калай в Южна Америка. Истинското им местонахождение и останалите подробности бяха неясни. Действителното им занимание беше хазарт с високи залози, пране на пари и, както Гриф подозираше, трафик на наркотици.

Високо издигнатите миньори на „Виста“ в Лас Колинас носеха дизайнерски костюми и обсипани с диаманти ролекси. Носеха оръжие дори когато отиваха до тоалетната. Имаха бодигардове с автоматични пистолети и коли с бронирани стъкла.

Не можеш да се гъбаркаш с тях.

Това каза Бил Бенди на Гриф над чиния с пилешки енчилади една нощ в любимия му мексикански ресторант. Гриф беше по средата на четвъртия си сезон с „Каубоите“. Бенди го бе поканил на вечеря да обсъдят бизнеса, по-специално изплащането на дълга му на комар, който сега беше триста хиляди.

— Не се ебавай с тези момчета, Гриф. Ако зависеше от мен, щях да ти отпусна още кредит. По дяволите, ти правиш милиони. Знам, че ще можеш да ги върнеш за няколко месеца. Но тези момчета? — той попи течащия си нос с влажна бяла кърпичка. — В сърцата им няма благотворителност, Гриф. Повярвай ми.

Гриф натопи парченце царевична питка в салцата и я сдъвка шумно. Отпи глътка от студената маргарита и намигна на тийнейджърките, които го зяпаха от съседната маса.

— И какво ще направят? Ще изпратят някой космат тип да ми счупи двата крака?

— Мислиш, че е смешно?

— Мисля, че се паникьосваш, когато изобщо няма място за паника. Получават лихвите си всяка седмица, което ме прави твърде изгоден за тях. Така че какъв им е проблемът?

— Искат си парите.

Най-сетне погребалният тон на Бенди предизвика вниманието на Гриф. Без повече неспокойно въртене на стола, без тревога, безцветният поглед на Бенди беше твърд като скала. Дори носът му бе изсъхнал временно. Гриф си помисли, че може би легендата за отравянето на възрастния му чичо е истина.

Запазвайки това студено изражение, той продължи:

— Бъди доволен, че ме изпратиха като куриер, иначе нямаше да играеш в неделя, както и всички останали недели от сезона. Не прави грешка, могат да ти причинят сериозни наранявания, Гриф. И ще го направят.

— Няма смисъл да ме нараняват. Ако не мога да играя, никога няма да получат парите си.

Аргументът не промени каменното изражение на Бенди. Гриф блъсна настрани чинията си и въздъхна с отвращение, че трябва да се занимава с това сега. Отборът трябваше да се изправи срещу „Соколите“ в неделя в Атланта. „Каубоите“ бяха облагодетелствани, но не кой знае колко много. Нямаше да е непостижимо, колкото и напрегнато да се очертаваше. Трябваше да се настрои психически за тежка игра, а не да поощрява гангстери.

— Окей. Дай ми няколко дни — каза той на Бенди. — Ще продам нещо. Кола. Апартаментът си във Флорида. Нещо. Колко е минимумът, който временно ще ги удовлетвори? Двеста хиляди? Това е повече от половината от сумата, която им дължа. Ще ми осигури ли известна отсрочка?

Бенди попи влажните си очи с крайчеца на кърпичката си.

— Може и да има друг начин.

— Който да ми осигури време?

— Да отмени дълга.

Гриф го зяпна, сякаш онзи беше казал, че може да прекара седмица на пустинен остров с всяко момиче от „Плеймейт“ за изминалата година, че всички са нимфоманки, запалени по него, и че носенето на дрехи не е позволено.

Бенди попита:

— Искаш ли да се срещнеш с тях? Да обсъдите възможностите?

— Къде и по кое време?

„Те“, за които говореше Бенди, бяха трима мъже, които посрещнаха Гриф в разкошните офиси на „Виста“ със сърдечно ръкостискане и безкрайно радушно. Какво ще пиете? Вземете си от сандвичите на подноса. Горещо ви препоръчвам говеждото филе със сос от репички. Какво ще кажете за един масаж след срещата? Имаме момиче, което ще ви направи масаж с щастлив край. Намигване, намигване. Ако приемете моето мнение. Което Гриф направи.

Откъде да допусне при такъв прием, че ще му качат над това, което им дължи, още четвърт милион долара и че ще отправят заплахи срещу него, ако не си плати дълга незабавно.

Единственият местен тексасец, Лари, беше висок, елегантен, с тъмен загар, с едри и много бели зъби. Беше ненаситен играч на голф, който говореше високо, вулгарно и без прекъсване. Беше прехвърлил ръка през раменете на Гриф и му разправяше за масажистката с вълшебните ръце и уста.

Мартин беше с мургав, средиземноморски вид. Беше пълен. Той не дишаше, той хъхреше като изпускаща гайда и изглеждаше така, сякаш всеки момент може да направи сърдечен удар. Третият, Бенет, беше тих и не се набиваше на очи. Оплешивяващ и избръснат до кожа той седеше отделно, намесваше се рядко, но изучаваше Гриф с немигащите си, лишени от мигли очи, с нещо като подлост и жлъч.

След първоначалните поздравления стигнаха до бизнес. Условията им за плащане бяха прости: проваля мача в Атланта в неделя и дългът му се опрощава. Това не бяха точните им думи, но смисълът беше този.

Мартин му каза, че не очакват той да се опита да изгуби.

— Просто не играй с пълния си потенциал.

Лари му намигна отново:

— Дай на шибаните „Соколи“ шибан шанс. Това е всичко.

— И кой знае — изхъхри Мартин, — ако „Соколите“ вземат, че спечелят, можем да ти отпуснем малък бонус в добавка към изчистването на кредита ти. — Задъхване. — Прав ли съм, Бенет?

Бенет Тихия наклони глава. Гриф им каза, че ще помисли.

Отлично, казаха те. Имаше време да мисли до неделя. И за да покажат доброто си желание, настояха той да се възползва от масажа на момичето, което щеше да завърши петнайсетминутната фрикция със свирка. Не че той не можеше да си го получи откъдето си поискаше. Винаги имаше момичета, които умират да преспят с идола от постерите си над леглото — самотната звезда от „Каубоите“. Но това момиче тук беше изключително.

В неделя, докато обличаше екипа си по време на пеенето на националния химн, дори по-късно, когато обхвана с поглед игрището и изпълняването на началния удар, той продължаваше да се бори с решението си. Не знаеше какво ще направи чак до последния етап на играта 10:10 точки, когато Далас беше навлязъл дълбоко на тяхната собствена територия.

Той се запали. Далаският вратар рухна като кегла за боулинг под светкавичната атака на „Соколите“. Най-бързият му, най-силен спринт назад беше блокиран от двама защитници, които се опитаха да му отнемат топката. Третият дишаше задъхано срещу Гриф и го гледаше на кръв. Докато търсеше на кого да подаде, Гриф осъзна колко лесно и убедително ще е да обърне мача.

Атланта спечели 17 на 10.

Съдружието беше сключено.