Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Сделка за милиони

ИК „Ергон“, София, 2007

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978–954–9625–05–9

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Джо я остави и Лора реши да се възползва от уединението в конферентната зала. Остана да седи във високия кожен стол начело на масата — онзи, в който бе седял Фостър първия път, когато го видя — и погледна отново към четирицветния макет на лъскавия джет.

„Сън Саут Селект“ беше идея, над която бе работила повече от година. Беше нововъведение, ориентирано към бизнес пасажери, което тя се надяваше да осъществи, преди на конкурентните компании да им хрумне нещо подобно. Искаше „Сън Саут“ да е инициатор, а не имитатор.

Джо изглеждаше изненадан, че Фостър още не е видял програмата. Лора работеше над нея от месеци и след като я завърши, Джо предполагаше, че я е занесла право на съпруга си.

— Не — каза му тя. — Исках „Сън Саут Селект“ да бъде изненада. Исках да му го представя напълно готов.

— Искаш да изпипаш всичко.

— Именно. Все още чакам няколко пазарни анализа и проекти за разходите. Когато са готови и ги проуча, ще му представя всичко наведнъж.

Това беше необичайно. Винаги преди тя и Фостър работеха в тандем. Рядко единият правеше нещо, без другият да знае. Макар да бе истина, че иска да го сюрпризира с напълно готовото предложение, истина беше също и, че искаше цялото му внимание. А го нямаше от месеци. Той беше напълно зает да търси правилният мъж, който да стане баща на детето им.

Напоследък рядко мислеше и говореше за нещо друго. Във всеки разговор се споменаваше поне веднъж за бъдещото дете и зачеването му. Това беше доминиращият проблем в сегашния им живот. Ако тя забременееше, знаеше, че Фостър би станал експерт по предродилни грижи, диети, упражнения. Щеше да прекарва часове в търсене и запечатване на всеки аспект от бременността. И без съмнение, щеше да планира развитието на тяхното дете ден по ден.

Веднъж го бяха цитирали в „Бизнес Уик“ като казва, че успехът на неговата авиолиния до голяма степен се дължи на неговата НМХ — натрапчивата му мания за хаос. Интервюиращият мислеше, че той се шегува. Но той не се шегуваше.

Беше диагностициран като юноша, макар симптомите да се бяха проявили в ранното му детство. Родителите му си бяха обяснявали манията му да носи ръкавици с брилянтния му ум и не се бяха притеснявали. Но когато тази мания започнала да пречи на нормалните му функции и на ежедневния му живот, родителите му потърсили лекарска помощ.

Фостър бил подложен на лечение и манията била под контрол. Той не бил „излекуван“ обаче и неговата маниакалност била отговорна всъщност за фанатичното внимание към детайлите и оттам — за изключителния успех на авиолинията „Сън Саут“.

Освен ако климатичните условия не забраняваха, късните излитания и кацания не се толерираха в „Сън Саут“.

Всеки пакет с фъстъци съдържаше еднакъв брой от тях. Няколко по-малко — значи клиентът е излъган. Няколко повече — разходите на компанията се увеличават. Стюардесите и пилотите не променяха униформите си дори при носене на незадължителните ръкавели или неодобрен нюанс на чорапогащите.

Ако беше по-малко харизматичен, манията на Фостър би подтикнала към бунт подчинените му. Но той бе толкова обезоръжаващ, че всичко се приемаше. Повечето гледаха на това с развеселеност, вместо с отвращение. Понякога това изглеждаше като идиосинкразия, една такава симпатична. И никой, дори най-суровите му критици, не можеха да оспорят успеха му.

Но Лора виждаше по различен начин тази му мания, защото живееше с нея. Тя се опитваше да я прикрива, да я прави незабележима за колегите му. Само тя знаеше до каква степен това управлява живота му. Натрапчивите идеи бяха останалата част от живота му. Но понеже го обичаше, тя ги приемаше и понасяше. Макар преди да беше по-лесно.

Лора се изправи и отиде до прозореца, триейки ръце да се стопли заради студения въздух, идещ от климатика. Завъртя ръчката на жалузите и погледна през лентите трафика по магистралата. Един джет на „Сън Саут“, излетял само преди няколко минути, се насочваше на запад. 3:45 за Денвър, помисли си тя механично.

Гледаше самолета как набира височина, как сребърният фюзелаж отразява слънцето и усети, че очите я заболяват от острата светлина. Но внезапно осъзна, че просто й се плаче. Опряла глава в рамката на прозореца, тя стисна здраво очи и сълзите й бликнаха. И прошепна: „Искам си живота обратно“.

* * *

Фостър беше изчакал една година след смъртта на Илейн, преди да покани Лора да излязат. Първоначално тя погрешно разбра поканата, смятайки, че я е поканил на благотворително събитие с някаква бизнес цел. Но когато няколко дузини бели рози бяха доставени в апартамента й, преди той да дойде да я вземе, тя започна да си мисли, че има нещо повече. Безспорно, мисълта за това накара стомахът й да се свие.

В края на вечерта нямаше въпроси дали това е била истинска среща. Ако Фостър беше поканил друг директор — да кажем финансовия — да го придружи, той не би взел двете му ръце в своите и не би го целунал по бузите за лека нощ.

Излизанията им вечер зачестиха. Вечеряха след работа, плаваха с лодка по езерата в съботните следобеди, а в неделя вечер тя готвеше в апартамента си. Присъстваше на мачовете му на поло и той не се притесняваше да я целува пред останалите си съотборници след победа. Стана редовната му приятелка на частните партита и обществените събития. Престана да приема други покани от приятеля си, с когото играеше тенис, и който бе започнал да я тормози за новия й любовник.

Тя не можеше да отнесе такъв лекомислен израз към Фостър Спийкман, но извън офиса той се държеше точно като такъв. Колкото повече време прекарваха заедно насаме, толкова по-малко целомъдрени ставаха прегръдките им. Тя започна да мисли много за него, за усмивката, за очите му, за маниерността му. Улавяше се, че се отдава на блянове за него, каквито не бе имала за други мъже дори и в пубертета. Винаги се беше занимавала активно с обществен живот. Беше имала безброй гаджета и достатъчно любовници, за да бъде уверена в своята привлекателност, но не чак толкова, че да обърка броя им.

Измежду тях нямаше някакви изключителни, разочароващи разбивачи на сърца или такива със сериозни ангажименти. Но заради всичките романтични връзки, които бе имала някога, от първата среща в кола до последния мъж, с когото бе спала, беше подготвена.

Което не можеше да се каже за отношенията й с Фостър. Заради професионалните последици нито единият, нито другият признаваха увеличаващата се интимност между тях и копнееха за повече. Целувките и докосванията им ги оставяха възбудени и объркани, но всеки бе решен да запази служебните взаимоотношения.

Една вечер, докато седяха прегърнати на дивана в нейния кабинет и гледаха филм по телевизията, той внезапно се пресегна за дистанционното и го изключи.

— Благодаря — каза тя. — И на мен ми е трудно да следя какво става на екрана.

— Обичах Илейн от цялото си сърце, Лора.

Доловила сериозността в тона му, тя изправи гръб и го погледна в лицето.

— Да, обичал си я. Знам.

— Ако беше жива, щях да я обичам винаги.

— Не се съмнявам в това.

— Винаги ще пазя паметта за нея и годините, в които бяхме заедно.

Нищо от думите му не изненада Лора. Беше ги виждала заедно при различни случаи, след онзи първи път в техния дом. Личеше си колко много се обичат. След смъртта на съпругата си Фостър беше основал фондация за подпомагане изследванията за лечение на левкемия. В смъртта, както и в живота, Илейн беше неотделима част от него.

Той погали бузата на Лора.

— Но Илейн вече не е тук. А ти си. И аз съм влюбен в теб.

Той прекара онази нощ с нея. Както и повечето нощи, които последваха. В офиса продължиха, както бяха правили винаги, да изпълняват работните си задължения, отношенията им бяха професионални, не по-различни отколкото между колеги. Бяха убедени, че никой не подозира за връзката им, но Лора научи по-късно, че дълбоко се бяха лъгали. Всички знаеха.

Една сутрин тя влезе в кабинета му без предупреждение и остави плик на бюрото му.

— Какво е това?

— Оставката ми.

Той се помъчи да сдържи усмивката си.

— Не ти ли плащаме достатъчно? Може би имаш по-добра оферта?

Тя седна на стола срещу бюрото му.

— Фостър, последните четири месеца бяха най-щастливите в живота ми. Но също така и най-ужасните.

— Е, надявам се, че да бъдеш с мен е била щастливата част.

Тя го погледна нежно.

— Знаеш колко щастлива съм с теб. Но пазенето на тайна го прави да изглежда…

— Мръсно?

— Да. И долнопробно. Спя с шефа си. Като жена, която прави кариера, не харесвам внушенията, на които навежда този факт. Не харесвам смисъла, който биха вложили колегите ми. Не искам да се отказвам от работата си. Толкова усилия положих, за да я получа. Знаеш колко я харесвам. Но не искам да се откажа и от теб — каза тя с дрезгав от емоции глас. — Между двете неща — кариерата и теб — обичам повече теб. Затова… — Тя посочи към плика на бюрото. — Трябва да напусна „Сън Саут“.

Той взе плика и го погледна, обръщайки го на всички страни, сякаш обмисляше думите й.

— Или — каза той, — ще трябва да се омъжиш за мен.

* * *

Илейн Спийкман беше работила в Борда на директорите, така че никой не ги обвини в семейственост. Когато Фостър и Лора обявиха плановете си на останалата част от ръководството, единствената дискусия беше за датата на сватбата и дали ще могат да вземат един джет на „Сън Саут“ за медения си месец.

Ако беше имало някакви разговори зад гърба им, че се жени за Фостър заради парите му или по друга егоистична причина, Лора не разбра. Но дори и да знаеше, че е имало нещо такова, би го игнорирала. Докато някои може и да гледаха на тази история като на приказката за Пепеляшка — всичките тези думи, загатнати в една вестникарска статия — тя знаеше, че единствената причина да се омъжа за този човек беше, че го обича напълно и безусловно. Не можеше да се тормози от догадките на разни долни типове.

Сватбата им беше отразена широко в пресата, въпреки, че нямаше придружаващи събитието снимки. Те организираха интимно сватбено тържество, поканиха само най-близките си приятели на църковната служба и последвалата вечеря.

Фостър беше споменал бегло, че ще се изместят от семейното имение, но Лора разбра, че за него това би било голяма саможертва. Той харесваше семейната къща и я прегърна силно, когато му каза, че също я харесва и би искала да останат да живеят там заедно.

Тя се премести при него, променяйки съвсем малко неща в обзавеждането на Илейн. Както богатството му, така любовта му към Илейн беше само друг аспект от неговия характер. Лора не се чувстваше заплашена от спомените за съпругата му, още повече — от благосъстоянието му.

Фостър би предпочел да е бременна, когато се върнат от медения си месец във Фиджи. Когато тя възрази, той й напомни за биологичния й часовник.

— Аз съм на трийсет и една! — възкликна тя.

Той прилепи ухо ниско към корема й.

— Чувам го как тиктака.

Въпреки всичко тя го помоли за известно време, в което да е само съпруга, преди да стане майка. Беше решение, което по-късно изглеждаше ужасно егоистично и за което винаги щеше да съжалява.

През онази първа година те бяха заети с авиолинията и привикването към улегналия брачен живот. Макар че Лора разбра, че „улегнал“ е дума, твърде чужда, за да бъде отнесена към съпруга й. Този човек никога не си почиваше. Колкото повече имаше да работи, толкова повече работа поемаше. Беше неуморим, безконечен генератор на енергия. Ентусиазмът му за живот беше заразителен. Лора се наслаждаваше на вихъра на техния живот.

Фостър използваше медиите в своя полза, периодично захранвайки ги с пикантна информация за своята авиолиния, дори когато нямаше актуални новини, така че „Сън Саут“ беше постоянно в съзнанието на обществото. Неговото име, заедно с това на Лора, се появяваше често в бизнес секцията на вестниците.

Пишеха за тях в националните списания, веднъж публикуваха дори снимка двамата с Фостър играят тенис с президента и първата дама. Телевизиите също не ги подминаваха. Поканиха ги дори в „Добро утро, Америка“, за да говорят за фондацията „Илейн Спийкман“ и медицинските изследвания, които финансираше.

Клюкарите журналисти, които бяха предположили, че Лора е „златотърсач“, скоро започнаха да възхваляват интелигентността й, находчивостта й в бизнеса, безукорния вкус и непресторения чар. Семейство Спийкман се превърна в любимец на местните медии, техните снимки непрестанно се появяваха по повод различни светски събития.

Решението да си тръгнат по-рано от едно такова събитие промени живота им завинаги.

Беше четвъртък вечерта. Бяха присъствали на вечеря, по случай пенсионирането на виден даласец. Хотелът, където се бе състояла вечерята и имението на Спийкман бяха на разстояние само четири и половина километра.

Когато служителят на паркинга докара колата на Фостър, Лора мина откъм шофьорското място.

— Ти пи повече от мен — каза тя.

— Мога да шофирам.

— Защо трябва да рискуваш?

Тя седна зад волана, а той се настани на пасажерското място. Обсъждаха плановете за следващия ден. Тя тъкмо му напомняше за съвещанието, което бяха свикали следобед.

— Имам натоварен ден — каза той.

— Някакъв шанс да го променим?

После всичко се промени.

Шофьорът на камиона за зареждане мина на червено, грешка, която му коства живота. Не беше закопчал колана си и при удара излетя през предното стъкло на камиона.

В обратния случай щеше да бъде прерязан от смачкания до неузнаваемост метал при удара, както стана с Фостър. Кабината на камиона се вряза в седана им отдясно, където седеше Фостър. Бяха нужни четири часа на работниците, за да го измъкнат отвътре.

Лора бе изпаднала в безсъзнание при удара. Бяха я вкарали в линейка и първата й мисъл, когато дойде на себе си, беше за съпруга й. Нарастващата й истерия разтревожи парамедиците, занимаващи се с нея.

— Не знаем нищо за съпруга ви, госпожо — отговориха й те честно.

Бяха агонизиращи часове, преди да й кажат, че е жив, но състоянието му е критично. Научи по-късно, че е прекарал спешна операция за възстановяване на многобройните вътрешни наранявания, причинили застрашаващи живота кръвоизливи. Тъй като тя бе само със счупена ръка, няколко драскотини и натъртвания, най-накрая й разрешиха да отиде в интензивното, където той се бореше да оцелее. Специалисти идваха и си отиваха. Разговаряха с приглушени гласове. Никой не изглеждаше оптимист.

Дните минаваха; Фостър се вкопчи за живота. Лора бдеше денонощно край леглото му, докато мониторите известиха с кратки бибипкания невероятната му воля да живее.

Прекара шест операции. Тя осъзна, че ортопедите още от самото начало са знаели, че той никога няма да може да върви отново, но правят операциите сякаш има надежда. Използваха игли и болтове да закрепят наново костите, които никога нямаше да помръднат отново, освен ако някой друг не ги помръдне вместо него. Други специалисти свързаха кръвоносните съдове така, че да могат да осигуряват по-добра циркулация. Той понесе втора коремна операция, за да възстановят разкъсване в дебелото черво, което не бе уловено при първата.

Не можеше да си спомни колко още операции направиха.

Не бяха минали седмици след инцидента, когато съобщиха на Фостър за състоянието му и прогнозите. Той прие новините със забележително хладнокръвие и стоицизъм.

Когато бяха сами, той се пресегна за ръката на Лора, стисна я между своите и я успокои, че всичко ще се оправи. Гледаше я с неизразима любов и многократно повтаряше благодарностите си към бога, че е оцелял в катастрофата без сериозни наранявания.

Никога не й намекна, че тя е отговорна. Но когато го гледаше през сълзи в онзи ден, тя каза онова, което сигурно му беше минало през ума, както и на нея стотици пъти: „Трябваше да те оставя ти да шофираш“.

Две години по-късно, взирайки се, без да вижда през прозореца на конферентната зала на „Сън Саут“, тя продължаваше да се терзае за взетото в онази нощ решение. Дали ако Фостър бе карал малко по-бързо или малко по-бавно, щеше да ги предпази от катастрофата, в центъра, на която се бяха озовали, след като камионът не беше спрял?

Дали, ако съдбата бе решила да са точно там по точно това време, тя трябваше да седи на пасажерската седалка?

Фостър никога не я обвини. Дори не се върна към краткия им разговор за това кой колко алкохол е пил и кой е трябвало да шофира. И макар и неизречен, въпросът винаги оставаше да виси между тях: дали всичко това щеше да се случи, ако той седеше зад волана?

Разбираше колко безсмислено е да пита. Дори така предположенията я измъчваха, както сигурно измъчваха Фостър. Щяха да се питат, докато са живи: Какво щеше да стане, ако…

Гриф Бъркет по някакъв начин бе научил за катастрофата. Тя не искаше да разговаря с него за това, но ако той знаеше подробности защо Фостър е в инвалидна количка, сигурно разбираше защо би се съгласила с този или с който и да е план, който Фостър предложеше.

* * *

Фостър не беше умрял, но предишният му живот бе свършил в онази злополучна нощ. А Лора бе останала разбита от вина.

Да имат дете, заченато по начина, по който искаше Фостър, изискваше съвсем малко от нея, като се има предвид всичко, което той трябваше да загуби. Детето бе една от мечтите, които онази нощ той прегърна. Може би като се съгласеше с тази мечта, тя щеше да надмогне вината си и щеше да възвърне част от предишния си живот.

Раздразнена от обхваналото я самосъжаление, тя се дръпна от прозореца. В този момент усети пробождане между краката, което я накара да стисне очи, по-скоро от спомена, който то събуди, отколкото от физическия дискомфорт.

На Гриф Бъркет му бе трудно да проникне в нея. Това, че бе суха и стегната говореше достатъчно за състоянието на личния й живот и това беше унизително. Но той поне прояви достатъчно чувствителност да разбере положението й и да се поколебае. Сякаш го правеше с неохота, знаейки, че ще я заболи. Всъщност, той я беше…

Не. Не биваше да мисли за това. Не биваше да мисли за него. Така се превръщаше в нещо лично. Ако станеше лично, аргументът й нямаше да издържи. Аргументът, който използваше, за да си наложи да се съгласи с плана на Фостър беше, че използването на баща — заместител за зачеване, беше толкова клинично, и не по-емоционално обвързващо от подлагането на изкуствено оплождане в стерилната обстановка на лекарски кабинет.

Но чувствителността между краката й беше едно подигравателно напомняне, че е била с мъж. Мъж, който бе проникнал в нея! Който бе достигнал оргазъм в нея.

Как можеше, да мисли за глупавия момент като за клиничен?