Сандра Браун
Сделка за милиони (30)

Глава тридесета

— Пусни ме!

— Аха.

Тя се опита да го изблъскано той затегна хватката върху раменете й, което само я накара да се съпротивлява още по-яростно.

— Спри най-после! — каза той.

— Тогава ме пусни!

— Няма начин.

Тя спря да се бори, но очите й хвърляха искри.

— Как мина покрай гардовете?

— Те са по стълбището. На един от тях липсват шапката, ризата и оръжието — каза той и кимна към себе си. Ръкавите му бяха с няколко сантиметра по-къси, копчетата бяха опънати на гърдите му, в раменете ризата му бе тясна и не би издържала проверка отблизо, но бе заблудила достатъчно Лора, за да я накара да отвори вратата. Надяваше се, че ще заблуди всеки, който го види как я ескортира от сградата.

— Не съм ги удрял силно. Няма да са дълго в безсъзнание. Трябваше да те изведа тайно оттук, преди някой да е осъзнал, че не са на постовете си — той отпусна хватката си и тя се дръпна от стената. — Вземи си някакви дрехи.

Тя заби пети и се опита да изтръгне ръката си.

— Така ще се развикам, че да ме чуят в цялата сграда, преди да съм отишла, където и да е с теб.

Той отново я хвана за раменете.

— Не съм убил съпруга ти, Лора.

Тя затвори очи и поклати глава, отказвайки да слуша.

— Изслушай ме. Мануело Руиз прободе Фостър, не аз.

Очите й се отвориха широко. Тя зяпна срещу него.

— Мануело никога не би…

— Направи го. И ще ти дам подробен отчет за всичко, което се случи онази нощ. По-късно. Но точно в този момент трябва да излезем оттук. А сега, по дяволите, си облечи нещо — той го произнесе полугласно, като заплаха, залагайки на очевидния й страх. Щеше да й обясни после, но сега нямаше време за любезности.

Тя каза хладно:

— Не мога да се облека, докато ме държиш.

Той бавно смъкна ръката си от раменете й, но застана така, че да й попречи, ако се опита да отиде до вратата. Тя го заобиколи и се приближи до бюрото. Взе си някои неща за обличане от шкафа, разгледа ги и ги замени с други.

Той нетърпеливо издърпа дрехите от ръката й и ги хвърли на леглото, след това дръпна колана на халата й и той се развърза.

— Обличай ги и го направи бързо — тя се обърна с гръб и остави халата да се свлече по тялото й на пода. Беше гола. Той бягаше да спаси живота си, но това бе гледка, която моментално погълна всички други мисли. Тя се пъхна в бикините си и навлече избеляла тениска, после тръгна към вратата. Той хвана ръката й и я задържа.

— В гардероба имам спортен екип.

Гардеробът се намираше в съседство с вратата. Той отиде, отвори го и започна да рови из дрехите.

— Това — каза тя.

— Това? — тя кимна.

Той откачи анцуга от закачалката и й го подаде. — Побързай.

Тя обу ластичния панталон и го опъна.

— Ако ме караш насила да тръгна с теб…

— Нямам избор.

— Разбира се, че имаш!

— Обувки — той взе чифт маратонки от гардероба и ги пусна в краката й.

— Ще добавиш и отвличане към другите си престъпления.

Той й помогна да запази равновесие, докато пъхаше краката си в маратонките.

— Къде е портмонето ти?

— Гриф, умолявам те.

— Ще облечеш ли горнището?

Тя го отблъсна.

— Родарт…

— Ще се появи с онези типове всеки момент.

— Точно така. Ти никога няма да ме изведеш от този хотел. Поставил е гардове и надолу по стълбите. У тях са ключовете за колата ми.

Той извади връзката ключове за колата й от джоба на панталона си и й ги подаде.

— Ти ще излезеш оттук, Лора. Ти и твоят полицейски ескорт. Ако някой те попита, казваш, че ти трябва нещо от магазина, умираш за тако, баба ти е болна… Не ме интересува какво ще измислиш, само ги накарай да повярват.

Тя го изгледа.

— Не смяташ ли, че ще те разпознаят въпреки дегизировката?

— Заради собствената си сигурност е по-добре да мислиш, че няма да го направят.

Тя погледна кобура на бедрото му. Вместо да я уплаши, това изглежда я окуражи. Изправи се, скръсти ръце и го погледна в очите.

— Не би ме наранил. Знам, че не би го направил.

— Така ли мислиш?

Тя бавно кимна.

Той я приближи и сведе лицето си на сантиметри от нейното.

— Няма да се върна обратно в затвора. Така че, ако ме пипнат, всички облози пропадат. Ще разтръбя по целия шибан свят, че на Фостър Спийкман не му ставаше. Той вече не беше мъж, бракът му е бил измама и за да има дете, ме е наел да чукам жена му.

На лицето й се изписа потрес.

— Да — каза Гриф, — помисли за това. Видях снимките от погребението му, гледах репортажите по телевизията, видях те да позираш толкова хубаво до гроба му. Прочетох некролога му и изслушах как политиците го превъзнасят. Всички го смятат за дяволски прекрасен, нали? Какво мислиш ще е мнението им за Фостър, когато им кажа, че ми е платил да играя ролята на разплоден бик вместо него? И не забравяй, лесно е да се докаже, имам сто хиляди в банката с неговото име на картата — той обхвана раменете й със силните си пръсти и я побутна към вратата. — А сега действай.

— Хей, Томас?

Гриф се спря, а с него и Лора. Звукът идваше от слушалката, която си бе сложил в ухото след обличането на полицейската униформа. Един от партньорите на Томас от долните етажи го търсеше. Хвърляйки предупредителен поглед към Лора, Гриф се обади по предавателя, прикрепен към ризата му.

— Къде е Лейн?

— На асансьора с госпожа Спийкман — прошепна той, сякаш не искаше да се разчува. — Съпровожда Нейно Височество до долу.

— Защо?

— Искала малко да излезе.

— Да не й е лошо от храната на рум сървиса?

Гриф измърмори нещо неразбираемо в отговор.

— Да, наистина й е тежко — произнесе саркастично ченгето. — Дори и с Лейн по петите й, на Родарт няма да му хареса тя да излиза, след като мръкне.

— Тогава Родарт да дойде да я дундурка.

Другото ченге се засмя:

— Разбрах — и изключи.

Гриф погледна през шпионката, после отвори вратата и хвърли поглед по коридора. Той дръпна Лора зад себе си, когато изтича към служебния асансьор. Беше оставил една камериерска количка в отворената врата, за да я държи така. Когато влязоха я прибра вътре и натисна копчето за партерния етаж.

— Къде е колата ти? — попита той.

— На служебния паркинг.

— Като излезем оттук, накъде?

— Направо.

— Далече ли е?

— Съвсем близо — очите му я пронизваха, искаше още подробности. Тя каза: — На няколко крачки от входа. Но никога няма да успеем да минем покрай гарда на онази врата.

— Той дреме.

Ченгето беше все още отвън на студа, точно където го бе оставил Гриф, зад един контейнер за боклук, извън погледа на хотелския персонал, който използваше този вход. Гриф бе дошъл облечен в комплект морско сини работни панталони и риза, носейки купчина празни кутии. Трикът бе проработил достатъчно добре, за да се приближи до ченгето и да го удари.

Полицаят на най-горния етаж, охраняващ стълбището и служебния асансьор, бе реагирал с изненада, когато асансьорната врата се отвори и Гриф излезе от нея.

— Хей, трябва да отидеш долу, преди… — Гриф му бе пъхнал кутиите в ръцете и го бе зашеметил с юмрук.

Чувайки суматохата, ченгето, охраняващо вратата на Лора, бе дотичало. Гриф заобиколи ъгъла и го халоса с дръжката на пистолета, взет от колегата му. После съблече униформената му риза и взе шапката и оръжието от колана му.

Закопча с белезници ръцете на двете ченгета отзад, след това ги свърза в обща халка, извади лента тиксо и залепи устата им. Дори след като дойдеха в съзнание, щеше да им е трудно да се движат.

Беше виновен за нападение над трима полицейски служители. Това беше най-малкото от притесненията му.

Знаеше, че има поставено и друго ченге в края на паркинга. Вече се бе стъмнило достатъчно и Гриф се надяваше, че от това разстояние ченгето ще види само униформената риза и шапката и ще го вземе за Лейн. Когато двамата с Лора излязоха от служебния вход, Гриф се изви настрани, но вдигна ръка и помаха. Ченгето му отвърна.

Лора го поведе към БМВ-то си. Той отключи вратата откъм шофьорската седалка и й каза:

— Не забравяй какво ти казах горе. Ако искаш да запазиш репутацията на покойния си съпруг, няма да позволиш да бъда заловен.

Затвори вратата и бързо заобиколи от другата страна. Когато влезе в купето, без да губи време запали двигателя.

— Хващаш магистралата към Оук Лоун. Излизаш и караш на север, докато стигнем „Престън“.

Тя го погледна изненадано.

— Точно така, Лора. Отиваме в къщата ти.

* * *

Минаването покрай полицая на входа беше следващата трудна част. Докато Лора шофираше, Гриф кроеше план.

— Няма да стигнеш далеч по този начин — промърмори тя.

— Вече съм доста далеч, нали?

— Полицаи от пет щата те търсят.

— Но не са ме намерили.

— Къде се криеше?

Той не й отговори.

— Когато стигнем до вас, увери се, че фаровете ти са запалени. Насочи ги така, че да осветяват директно предното стъкло на патрулната кола, която е паркирана пред входа.

— Сигурен ли си, че вратата още се охранява?

— Сигурен съм.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Последвах Родарт.

Тя го погледна учудено.

— Последвал си Родарт? Как?

— Какъв е кодът на вратата ти?

Тя отново върна вниманието си към пътя и ръцете й стиснаха по-здраво волана.

— Не мога да измисля и една-единствена причина да ти го казвам.

— А можеш ли да измислиш причина, поради която съпругът ти би дал половин милион в брой в къщата ви онази нощ, прилежно подредени в кутия?

— Обясних го на Родарт — като спираше и започваше отново, тя каза на Гриф за навика на Фостър да раздава щедри бакшиши.

— На стойност половин милион долара? — Гриф се разсмя. — Никой не е толкова щедър.

— Родарт ми повярва.

— Съмнявам се. Във всеки случай, бих могъл да хвърля сянка на съмнение върху това обяснение. Или… — той спря, за да наблегне на думите си — ми дай кода на вратата. — Тя му го даде и той й каза как ще процедират, когато стигнат до имението.

Както бе инструктирана, когато зави по частната алея, тя насочи фаровете директно в полицейската кола. Гриф отвори пасажерската врата. Преди да излезе, каза:

— Мога да добавя малко пикантни подправки към репутацията на Фостър. Помни го.

Той излезе от колата, оставяйки вратата отворена, и отиде до електронната ключалка, монтирана на една колона до входа.

Полицаят излезе от служебната кола и тръгна към тях, заслонявайки с ръка очите си от светлината на фаровете. Гриф продължи да се движи, като подхвърли през рамо:

— Как върви тук? Наред ли е всичко?

— Да. Какво става?

— Полицай? — извика му Лора.

Ченгето се обърна към нея. През това време Гриф се приближи до колоната, набра поредицата от цифри, които тя му бе дала и задържа дъха си, докато двойната врата започна бавно да се отваря.

— Наред ли е всичко тук? — Лора бе излязла и стоеше до отворената врата на колата си.

— Да, мадам.

— Тази допълнителна охрана е толкова излишна.

— По-добре да е по-сигурно, мадам.

— Трябва да си взема някои неща от къщи. Няма да се бавя дълго.

Гриф вече се беше върнал до колата и се плъзна вътре на пасажерската седалка. Тя се наведе и се обърна към него:

— Не е необходимо да идвате с мен вътре — каза тя, следвайки сценария, предложен от него. — Всъщност, бих предпочела да не го правите.

— Длъжен съм да ви придружавам, мадам. Заповед на Родарт — каза той така, че другото ченге да го чуе.

Тя се намуси, сякаш раздразнена, и погледна отново полицая.

— Бихте ли преместили колата си, моля, преди вратата да се е затворила?

Мъжът бързо се върна в патрулната кола, запали я и я премести, освобождавайки входа. Лора мина вътре.

Гриф не смееше да диша до момента, когато вратата автоматично се затвори зад тях. Но ако този полицай бе достатъчно умен, щеше да се обади на Родарт, за да провери дали посещението на Лора в дома й е одобрено. Можеше скоро да му позвънят от хотела и да му кажат, че госпожа Спийкман е отвлечена. Гриф се надяваше да е вече навън, преди това да се е случило.

— Мини през предната врата, където могат да ни виждат.

Тя продължи по алеята и паркира точно пред къщата.

Гриф излезе и се приближи до големия вход на имението, огледа се, изигра ролята на бодигард, в случай, че го наблюдаваха. Лора извади ключа си и отвори вратата. Алармата се включи и записука, но тя не помръдна към таблото. Гриф прошепна:

— Къщата на „Уиндзор стрийт“ ще стане туристическа атракция.

Предупреждението подейства и тя набра кода да спре алармата.

— Лампите?

Лора докосна един електрически ключ, който очевидно запали всички светлини в сградата.

— Хитро — каза той впечатлен.

— Сега какво?

— Сега отиваме в гаража. По-точно, в апартамента на Мануело над гаража.

Тя го погледна недоверчиво.

— Това ли е, за което си мисля?

— Точно това е. Как се стига до гаража?

В първия момент му се стори, че се кани да възрази, но после се обърна и тръгна сковано през фоайето. Той я последва, облекчен, че го води в посока, обратна на библиотеката.

Кухнята беше три пъти по-голяма от къщата, в която Гриф бе израсъл.

Отсреща имаше врата. Лора влезе.

— Чакай — възпря я той. — Води ли навън?

— Първо е пералното помещение, после се излиза навън.

— Външната врата вижда ли се от входа?

— Не.

Двамата прекосиха и стигнаха до външната врата. Гриф я открехна и надникна. Не се виждаха патрулиращи наоколо полицаи. Бяха се махнали, след като Родарт заведе Лора в хотела снощи вечерта. Гриф знаеше, защото бе наблюдавал.

Въпреки всичко се чувстваше на показ, докато той и Лора пресичаха двора между къщата и отдалечения гараж. Лора посочи една врата отстрани на постройката.

— За апартамента на Мануело се минава оттук и нагоре по стълбите, но няма да го намериш там.

— Не го и очаквам — той погледна към таблото на стената. — Следващият шибан код?

Гласът му издаваше нетърпение. Тя набра серия цифри и вратата се отвори с метално изщракване. Влязоха вътре. Гриф затвори вратата зад тях и чу ключалката да се заключва.

— Никакви лампи — каза той, когато я чу да опипва стената за електрическия ключ. — Идваш да си вземеш неща от къщата, а не от гаража. Не светвай.

Измъкна едно фенерче от колана на полицая, който си бе сложил, и го запали. Насочи лъча надолу, към краката им, но можеше да я види в кръга светлина.

— Лора? Има ли наистина бебе?