Сандра Браун
Сделка за милиони (35)

Глава тридесет и пета

Дори когато видя кръвта по ръцете й, а после струйките по крачолите на анцуга й, Гриф не разбра какво се случва, докато не срещна очите й и не видя изписаната тревога в тях.

— Исусе!

— Бебето ми — опита се да запази гласа си спокоен Лора.

Той протегна ръце към нея, но тя се дръпна назад.

— Лора, трябва да те заведа в болница.

— Нищо не може да се направи.

— Не знаеш със сигурност.

— Да, знам — очите й се напълниха със сълзи. — Загубих го.

— Не, не си, ще го спрем. Можем!

Тя се огледа с безумен поглед.

— Къде е банята?

Той се приближи към вратата и посегна да запали лампата, но тя се плъзна покрай него и затвори след себе си.

— Лора?

— Не влизай.

Гриф подпря дланите си на вратата и облегна чело на дървената повърхност, чувствайки се по-ненужен от всякога. Помятане. Беше чувал думата, знаеше какво означава, но никога не бе осъзнавал, че е свързана с толкова много кръв или че причинява толкова голямо отчаяние. Чувстваше се безполезен, излишен и безпомощен. Законите на природата го бяха обезсилили.

Струваше му се, че стои пред вратата на банята от векове. Няколко пъти почука, попита я какво става, дали има нещо, което той може да направи. Тя смотолеви нещо едносрично, от което нищо не се разбра.

Водата в казанчето се пуска безброй пъти. Вода течеше и в мивката. Накрая се чу и душът. Малко след това тя отвори вратата. Беше увита в хавлиена кърпа. Очите му се движеха по нея от мократа коса до пръстите на краката й и обратно, спирайки накрая върху зачервените й клепачи.

— Безнадеждно ли е?

Тя кимна.

Разбра го, учуден на страданието, което му причиняваше това.

— Боли ли?

— Малко. Прилича на силни спазми.

— Да — промърмори той, сякаш имаше изобщо идея какво представляват менструалните спазми.

— Трябва да си облека нещо.

Погледът му се плъзна зад нея. Прогизналият й от кръв анцуг лежеше на купчина върху пода на банята.

— Ще намеря нещо.

— Мислиш ли, че госпожа Милър има някакви превръзки?

Превръзки? Умът му препусна. Превръзки. Да го пита за балсам против травми или лек срещу изкълчване, за това беше осведомен. Гъбички на краката? Знаеше. Но никога не беше минавал покрай щандовете за поддържане на женска хигиена в супермаркета. Нито нарочно, нито случайно. Никога не беше купувал материали за гадже, съпруга, дъщеря. Познанията му се простираха до тампоните, които майка му държеше в шкафчето на банята. Знаеше, че са необходими, но дотам.

— Връщам се веднага.

Дори не помисли, че лампата е включена, когато търчеше из къщата, блъскаше се в стените, отваряйки с трясък вратите, които бе държал плътно затворени през последните няколко дни. В спалнята на Милърови отвори гардероба, който двойката делеше. Дрехите на треньора бяха закачени от едната страна, на Ели — от другата, обувките бяха прилежно подредени отдолу.

Той издърпа една роба от закачалката и започна да претърсва чекмеджетата, докато откри бельото на Ели. Не беше оскъдното, дантелено бельо, което бе виждал да носи Лора, но точно каквото според него бе нужно в момента.

Превръзки. Не би ли трябвало Ели да е в менопауза? Мътните да го вземат, ако знаеше. Той потърси в банята им, но не откри никакви лични принадлежности в никой от шкафовете. В банята за гости? Ели имаше племеннички, които идваха да й гостуват понякога. Може би…

В шкафа на банята за гости той откри допълнителни тоалетни материали, паста за зъби и сапун, самобръсначки за еднократна употреба, дори опаковани в целофан четки за зъби. Превръзки и тампони. Слава богу. Взе кутията с превръзки.

Лора седеше на капака на тоалетната, обхванала тялото си с ръце и гледаше неподвижно напред, полюлявайки се напред-назад. Той сложи на плота нещата, които носеше, и клекна пред нея. Още беше увита в хавлиената кърпа. Видя, че ръцете и босите й крака са настръхнали.

— Съжалявам, че се забавих толкова.

— Не си. Всичко е наред.

— Измръзнала си — той наметна плътната роба около раменете й. — Облечи я. — Помогна й да прокара ръцете си в ръкавите, да я върже на кръста си.

— Благодаря ти.

— Какво друго мога да направя?

— Нищо.

Продължи да стои клекнал пред нея и да се взира в лицето й.

— Сигурна ли си… Може би… — тя поклати глава, попарвайки надеждите му.

Под клепачите й избиха сълзи и се затъркаляха по бузите.

— Кръвта беше много. Прекалено много, за да е фалшива тревога.

— Трябва да отидеш в болницата. Обади се поне на лекаря си.

— След ден или два ще отида на лекар. Знам, че ще ми кажат, че всичко е свършило — тя преглътна с усилие и той си помисли, че сигурно сподавя риданието си. — Ще се оправя. Трябва да го преживея някак. Не е приятно, но… — Тя избърса сълзите по бузите си. — Такива неща се случват непрекъснато. На една от всеки десет бременности. Или нещо такова.

Но не и на теб. Нито на мен. Това беше болка, която двамата споделяха. Той докосна бузата й, но тя се дръпна и се изправи.

— Имам нужда да бъда сама в този момент.

— Не мога ли да…

— Не. Не можеш да направиш нищо. Просто… — тя му направи знак с ръка да напусне.

Реакцията й го накара да се почувства така, сякаш имаше зъбци и клещи. Най-простото му докосване беше като оскверняване на чувствителната й женствена плът. Ръстът му, както и полът му, го накараха внезапно да се почувства виновен. Не знаеше защо, но се чувстваше груб и непохватен, и осъдителен, както стоеше, затова се дръпна назад към отворената врата. Излезе и я затвори внимателно зад себе си.

* * *

Когато най-накрая тя се появи на прага, Гриф седеше на ръба на леглото, с лакти на коленете, обхванал глава с ръце, и масажираше слепоочията си.

Изражението му беше мрачно. Тя се почувства неловко, облечена от брадичката до глезените в розова хавлиена роба, принадлежаща на жена, която не познаваше. Той й беше намерил бельо. Превръзки. Дори със съпруга си никога не бе споделяла моменти толкова лични, колкото тези с Гриф Бъркет.

— Аз съм виновен, нали? — въздъхна той.

— Ти?

Той се изправи.

— В хотела бях рязък с теб.

— Не, не си.

— Бях. Държах се грубо. Карах те да бягаш, да пълзиш по корем, влачих те.

— Вината не е твоя, Гриф.

— По дяволите! Нямаше да се случи, ако те бях оставил сама. Още щеше да имаш бебето, ако си стоеше на сигурно в хотелската стая и не беше тръгнала с мен на глупавата ми мисия.

— Слушай — каза тя меко, като се надяваше да го успокои. — От няколко дни чувствах болки. Кървях леко сутринта на погребението на Фостър. Нормално е в началото на бременността. Мислех си, че се дължи на стреса, на шока от смъртта. И го пренебрегнах. Но болките и кървенето са били сигнали. Щяло е да се случи и без това, Гриф — от изражението му можеше да заключи, че не изглеждаше убеден.

— Още ли кървиш?

— Малко. Мисля, че вече изхвърлих… — като не можа да се насили да го изрече, тя завърши: — Мисля, че най-лошото отмина.

— Значи ще се оправиш?

— Не се тревожи за мен. Съжалявам, че те накарах да закъснееш.

— Да закъснея?

— Мануело.

— О! Да.

— Знаеш ли как да стигнеш до Итаска?

Той я погледна, сякаш не разбрал въпроса, после каза:

— На юг, по шосе 35, след излизане от Форт Уърт. Ще се справя.

— Колко време ще ти трябва?

— Не знам. Час и половина, може би.

— А ако наистина намериш Мануело, как ще го убедиш да дойде с теб? Той дори не говори английски.

— Ще го накарам да ме разбере.

— Ще е уплашен. Когато те види, бог знае какво ще направи.

— Мога да се грижа за себе си. А ти ще се справиш ли?

— Всичко ще е наред.

— Да ти донеса ли нещо, преди да тръгна?

— Не мога да се сетя за нищо.

Той се обърна.

— Да, добре — говореше полугласно, докато пляскаше леко с длани по бедрата си, тревожейки се да тръгне. — Бих останал, ако не…

— Не, трябва да отидеш. Всъщност, в момента предпочитам да съм сама.

— Да. Разбираемо е — той прокара ръка през косата си, пристъпи от крак на крак, след което вдигна покривката на леглото. — Легни и поспи.

— Ще го направя. Бъди спокоен.

— Да.

Той рязко се обърна и излезе от стаята, затваряйки не силно, но шумно. Тя чу вратата, свързваща коридора с дневната да се отваря, а после — захлопването й.

Знаеше, че вече е сама и че може да се отдаде на болката си. Легна на леглото, обърна се на една страна и се сви на топка. После, заровила глава във възглавницата, забрави всички задръжки и пусна на воля емоциите си и сълзите.

Риданията й бяха толкова силни, че разтърсваха цялото й тяло. И когато матракът се намокри, не можеше да повярва, че той се е върнал. Не го възприе до момента, когато усети ръката му да я гали по раменете и не чу успокоителния му шепот.

* * *

Беше стигнал до задната врата. Дори държеше бравата. Бъдещето му, може би животът му, зависеха от това да намери Мануело Руиз, преди да го е направил Родарт. Беше в негов интерес сега да тръгне, да шофира колкото е възможно по-бързо и да открие единствения човек на този свят, който можеше да го спаси от обвинението, че е убил Фостър Спийкман.

Освен това Лора беше отхвърлила помощта му. Всъщност, почти го беше изгонила. Нищо чудно. Той беше виновен, че тя загуби бебето си. По-рано тази вечер, когато му каза, че наистина е бременна, той си помисли: най-после. За първи път в своя живот беше направил нещо правилно и добро.

Би трябвало да знае, че това няма да трае, че по някакъв начин ще обърка нещата. Както и да е, свърши се. Бебето беше изгубено и вече не можеше да направи нищо.

Върви! Върви! Натисни шибаната брава!

Той се върна в дневната, преди дори да е осъзнал, че се е обърнал кръгом. Чу риданията й, когато отвори вратата към коридора. Видът й — свита в розовата роба, притисната във възглавницата, прониза сърцето му като с игла.

Наведе се над нея и я докосна по рамото.

— Шшшт. Шшшт.

— Трябва да тръгваш — едва изрече тя.

— Не, трябва да съм тук с теб. Искам го — преметна ръка през кръста й и нежно я обърна към себе си.

— Не можеш да оставиш Родарт…

— Не мога да оставя теб. Няма да те оставя — той притисна лице към тила й. — Съжалявам, Лора. Господи, колко съжалявам.

— Моля те, спри да го повтаряш, Гриф. Спри да го мислиш. Не беше виновен ти. Никой не беше виновен. Беше просто начин, по който природата ни казва, че нещо не е било правилно. Бях бременна само от седем седмици. Дори още не е било оформено бебе.

— За мен беше.

Тя вдигна глава. Плуващите й в сълзи очи срещнаха неговите. Тогава, като издаде един сърцераздирателен звук, тя се обърна към него и притисна лице в гърдите му. Ръцете му я обгърнаха, притиснаха я, държаха я здраво. Погали я по косата.

Тя се разплака и той я остави. Беше нещо женско, майките го правеха. Сълзите бяха важни, пречистващи, толкова лековити, колкото кървенето за тялото. Нямаше представа откъде знае тези работи. Просто ги знаеше. Може би в моменти на криза човек получава милостта да провижда в нещата.

Когато риданията й най-после утихнаха, тя облегна глава на ръцете му.

— Благодаря ти, че се върна.

— Не можех да тръгна.

— Не исках да тръгваш.

— Но ме изгони.

— Молех се вътрешно да останеш.

— Честно ли?

— Честно.

Той погледна дълбоко в очите й.

— Красиви са.

— Кое?

— Очите ти. Когато плачеш, миглите ти се слепват и образуват тъмни връхчета. Красиви са.

Тя се засмя леко и подсмръкна.

— Да, сигурна съм, че изглеждам блестящо точно сега. Но оценявам комплимента ти.

— Не е комплимент. Не правя комплименти.

Тя се поколеба за миг, после отново се притисна към него.

— Никога не си го правил, нали?

— Никога не съм искал да го правя.

— А с Марша?

— На нея й се плаща, за да ми говори мили неща.

— А при мен не е необходимо. С любезности или без любезности, ти се плащаше.

Той повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне.

— Мислиш ли, че онзи последен следобед съм мислил за пари? Или, че трябва да правя бебе? Не. Наруших всички знаци за ограничения на скоростта, за да дойда при теб по една-единствена причина: да те видя. Онзи следобед нищо нямаше значение, освен теб и мен. Знаеш го, Лора. Знам, че го знаеш.

Тя бавно кимна.

— Е, добре.

Те се усмихнаха нежно един на друг. Тя първа заговори:

— Не си лош.

— Пак ли се връщаме на това?

— Потърсил ли си някога родителите си? Какво им се е случило, след като са те изоставили? Знаеш ли? — той не каза нищо толкова дълго, че накрая тя продължи: — Забрави какво те питах. Не е необходимо да говориш за това.

— Не, всичко е наред. Просто е грозно.

Но тя продължи да се взира в очите му. Сигурно искаше да знае до каква степен е грозно.

— Баща ми умря от алкохолизъм, преди да е навършил петдесет. Открих следите на майка си в Омаха. Точно преди да замина за Биг Спринг и да започна да излежавам присъдата си, събрах достатъчно смелост да й се обадя. Тя вдигна. Чух гласа й за първи път, след… хмм… петнайсет години.

Тя каза отново „здравей“. Нетърпеливо, както когато вдигаш телефона и онзи отсреща не казва нищо, а ти го чуваш, че диша. Рекох: „Здравей, мамо. Аз съм Гриф“. Още щом го казах, затвори.

Въпреки, че се опита да звучи спокойно, болката от нейната реакция още се долавяше в гласа му.

— Беше интересно. Когато играех, често се питах дали знае, че съм станал известен. Гледала ли ме е по телевизията, виждала ли е мои снимки върху тениски или в някое списание? Чудил съм се дали гледа мачовете ми и казва ли на приятелите си: „Това е синът ми. Този невероятен куотърбек с топката, е моето момче“. След онова мое обаждане повече не се питах.

— Обаждането ти я е сварило неподготвена. Може би просто се е нуждаела от време, за да…

— И аз си помислих същото. Предполагам, че просто от жажда за наказания. Така че продължих да пазя този телефонен номер. В продължение на пет години. Звъннах преди няколко седмици. Вдигна някакъв тип и когато го попитах за нея, ми каза, че е починала преди две години. Имала белодробни проблеми, така ми каза. Умирала бавно. Макар да е знаела, че си отива, не е направила опит да ме потърси. Истината е, че просто никога не е давала пет пари за мен. Никога.

— Съжалявам, Гриф.

Той сви рамене:

— Няма значение.

— Разбира се, че има. Знам колко лошо боли. Майка ми също ме изостави — тя му разказа за баща си. — Той беше истински герой, като образ от филмите. Смъртта му разби майка ми и мен, но аз постепенно се съвзех. Тя — не. Депресията й я обезсили до такава степен, че едва ставаше от леглото. Нищо, което казвах или което правех, не подобряваше състоянието й. Тя просто не искаше да се чувства по-добре. Един ден посегна сама на себе си. Беше използвала един от пистолетите на татко и ме остави да я намеря в такова състояние.

— Боже… — той я придърпа по-близо към себе си и я целуна по косата.

— Дълго време се чувствах така, сякаш съм я предала. Но сега осъзнавам, че тя ме е предала. Въпреки, че това бебе още не беше оформено, само на седмици, изпитвах непреодолимо желание да го закрилям, Гриф. Исках да го предпазя, да не преживява нито емоционална, нито физическа болка. Как може един родител, който и да е той, да изгуби родителския инстинкт да отглежда и да закриля детето си?

Той си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. Нямаше отговор. Беше си задавал този въпрос във връзка с майка си, доколкото си спомняше.

— Трябваше аз да ти разкажа за произхода си. Но се страхувах, че ако го направя, ще си помислиш, че семето ми е лошо и ще избереш някой друг да ме замести.

— Признавам си, че нямах особено високо мнение за теб в началото.

— Разкажи ми — усмихна се той.

— Мнението ми за теб се промени, след като донесе лубриканта.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Не исках да те нараня отново.

— Хм, и беше много разстроен, че не съм го използвала.

— Да, но това, което наистина ме ядоса беше, че си мислиш, че не ми пука дали те боли.

— Така го и каза. Гневната ти реакция промени мнението ми за теб. Интересуваше те много повече, отколкото искаше да покажеш. Видях, че не си толкова пропаднал, както си мислят хората. Както ти си мислиш.

— Недей да ми приписваш качества, каквито нямам, Лора. Беше още съпруга на друг мъж, но аз започнах да очаквам моментите, когато ще съм с теб. Не исках да го призная дори пред себе си. Но го направих. Това беше негова идея и всеки път, когато ти се срещаше с мен, беше, защото той настояваше. Но след деня, в който получи оргазъм, спрях да се залъгвам.

— При мен беше същото — призна тя тихо. — Знаех, че може да е опасно да остана сама с теб отново. Затова казах на Фостър, че няма да се върна в онази къща. Но се върнах. И въпреки всичко, което се случи, не мога да кажа, че съжалявам, че съм го направила.

Той се приготви да каже нещо, да направи признание, каквото никога не бе правил пред нито едно човешко същество. Но моментът отмина. Отлетя.

Вместо това взе ръката й и я притисна към гърдите си, близо до сърцето. Тя не би могла да знае, не можеше да знае за него, който никога не приканваше към докосване, колко значим беше този малък жест. Но той знаеше.

Тя каза:

— Винаги съм се питала…

— Какво?

Изглеждаше разочарована, когато поклати глава.

— Няма значение.

— Кое?

— Което си използвал.

— Което съм използвал?

— Да… сещаш се. Докато бях в спалнята и те чаках. Винаги съм се питала какво правиш, какво използваш, за да се възбудиш.

— О! — засмя се той тихо. — Използвах теб.

— Мен?

— Първия път, когато се срещнахме там, беше облечена с нежно розов потник под строгия си костюм.

— Моля за извинение.

— Беше облякла от вида бизнес костюми, които изискват да те приемат сериозно. Да те възприемат като на работа, а не като жена. Но това не проработи, защото за мен изглеждаше като жена, с която искам да правя секс. Особено онзи потник. Беше с цвета на тази роба.

— Знам го.

— Така че за да се възбудя, си мислех за гърдите ти под него, колко меки и топли са. Представях си как провирам ръка под горнището ти и ги докосвам. Така ставаше.

— Само това?

— Е, представях си и как прокарвам език по зърната ти — добави той, ухилвайки се без никакво разкаяние. — И следващите пъти си представях как лежиш там, отгоре с потник, а надолу без нищо и ме чакаш. Получаваше се винаги. Разбира се, последния път беше различно.

— Да.

Той докосна устните й с пръсти.

— Най-трудното нещо, което някога съм правил, беше да те оставя да си отидеш и да се върнеш при него.

— Мисля, че се е досетил, че нещо е станало онзи следобед. Нещо, което ме е разтърсило. Когато се прибрах онази вечер, Фостър се държеше странно. Бях объркана и той го знаеше. Подиграваше ми се.

Отблъсквайки го от себе си, тя се обърна с гръб към него и се загледа в тавана.

— Започнах да осъзнавам, че всичко това — ти, бебето, всичко! — е бил начинът на Фостър да ме накаже, че съм била зад волана, когато той пострада.

— Как би могъл да те обвинява? Било е случайно.

— Така е, Гриф. Но той не вярва в случайности. Трябва да разбереш неговата натраплива невроза. Всичко трябваше да се прави в определена последователност и по точно определен начин. Никакви отклонения в каквото и да било. Вярваше, че всяка промяна в реда на нещата води до нещастие. Искаше той да шофира към дома, защото на отиване той седеше зад волана. Но аз се възпротивих, защото беше пил повече от мен. Наруших последователността и онова, което се случи, според него е било резултат от това. Никога не ме обвини гласно. Но мисля, че го правеше вътрешно. Трябва да е таял дълбоко възмущение, което го е разяждало.

Гриф беше доволен, че тя го каза. Имаше нужда да го произнесе, и то повече заради себе си, отколкото заради него.

— Можех да зачена дете по клиничен път, от донор. Фостър използва заболяването си като оправдание. Но не това бе причината. Сега го виждам. Обичах го чисто и силно и той го знаеше. Бракът ни беше свещен и безценен за мен. Ценях го повече от всичко. Затова той измисли начин да го обезсили, ако не и да го разруши напълно.

— Като краката му.

— Като краката му. В морално отношение знаеше как ме кара да се чувствам планът му. Казвах му непрекъснато, че според мен е неправилно, но той не приемаше „не“ за отговор. Играеше на струната, че мога да постигна всичко, че никога не бягам от предизвикателства или работа. Сега виждам колко ловко ме е манипулирал. Позоваваше се на неща, за които знаеше, че ще се съглася.

— И тогава те е пъхнал в леглото с мен, един парий, мъж, когото не можеш да уважаваш и не би харесала.

— Не — възрази тя с тъжна усмивка. — Тук грешиш. Избра теб, защото ти беше красив и силен, несъмнено мъжествен. Бил си във въздържание пет години. А аз — две. Как би могъл всеки от нас да не бъде привлечен от човек, който му дава онова, което му е липсвало? Той искаше ние да се привличаме. Особено що се отнася до мен. Така че в сърцето си аз бях извършила прелюбодеяние, нарушавайки брачната клетва, на която толкова държах.

В думите й имаше смисъл.

— И след като детето е заченато и аз съм мъртъв, ти да чувстваш загуба, а заедно с нея и вина.

— Мисля, че точно това е имал наум.

— Вярваш ли ми? Всичко, което ти казах за начина, по който е умрял? Без съмнения?

— Трудно ми е да мисля по такъв начин за съпруга си, но да, Гриф, вярвам ти. Смъртта ти е била част от плана му. Идеалното наказание. Никога нямаше да мога да погледна детето, без да помисля за теб и да си спомня греха си. Моята изневяра никога нямаше да бъде призната, но аз щях да прекарам целия си живот, опитвайки се да я компенсирам. — След дълга пауза тя се обърна и го погледна в лицето. — Въвлякохме те в ужасна бъркотия. Извинявам се за това.

— Ти не си ме въвличала, аз скочих доброволно, с далеч по-малко скрупули от теб. Поблазниха ме лесните пари. Многото пари. Дори Родарт каза, че такъв като мен би…

— Родарт! — тя го побутна. — Трябваше вече да си тръгнал.

— Не мога да те оставя.

— Трябва, Гриф. Добре съм. Но няма да съм, ако останеш с мен, вместо да отидеш да търсиш Мануело. Налага се да вървиш. Знаеш, че съм права.

Не го знаеше. Стана със съжаление от леглото, после се наведе и я поглади по косата.

— Сигурна ли си, че всичко при теб е наред? — и посочи към корема й.

— Ще се оправя.

— Остани в леглото. Опитай се да поспиш — той леко я целуна по устните. — Ще се върна колкото се може по-бързо — преди да е довършил, той се обърна.

Треньорът и Ели стояха в рамката на отворената врата. С най-силния глас, с който го бе чувал да вика от скамейката на стадиона, треньорът извика:

— Какво, по дяволите, правиш в къщата ми?