Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)
Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Сделка за милиони

ИК „Ергон“, София, 2007

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978–954–9625–05–9


Глава първа

— Това ли е всичко?

— Това е! — Гриф Бъркет хвърли една малка цилиндрична торба от брезент на задната седалка на колата, след което се настани отпред. — Не нося много неща. Адски съм сигурен, че не съм взел сувенири — той не искаше никакви спомени от престоя си във ФИУ — официалното кодово име за Федералното изправително учреждение в Биг Спринг, Тексас.

Настани се удобно на луксозната кожена седалка, нагласи климатика да духа право в лицето му, след което, осъзнавайки, че не се движат, погледна въпросително към шофьора.

— Сложи си колана.

— Да, вярно — Гриф опъна колана през гърдите си и го закопча. С език в бузата, каза: — Не бива да се нарушава законът.

Като за адвокат, Уайът Търнър си го биваше. Но ако имаше някакво чувство за хумор, то го държеше под ключ. Не се ухили на ироничната забележка на Гриф.

— Хайде, Търнър, развесели се! — каза Гриф. — Днес е специален ден.

— За съжаление, не сме единствените, които го празнуват.

Търнър обърна внимание на Гриф към грозната маслинено зелена кола, паркирана на мястото за инвалиди. Незаконно, както изглежда, тъй като не се виждаше никакъв талон на огледалото за обратно виждане. Гриф не разпозна марката на колата, тъй като беше по-нова от пет години. Нищо не отличаваше лишения от всякакви излишества седан, освен мъжът, седнал зад волана.

Гриф изруга под нос.

— Какво прави той тук?

— По всички новини съобщиха, че днес те освобождават, но не мисля, че носи шампанско.

— Тогава защо ще бие целия този път да види старото си другарче?

— Предполагам, че иска да продължи оттам, откъдето сте спрели.

— Никакъв шанс.

Обектът на разговора им, Стенли Родарт, беше паркирал на място, където не можеше да не бъде забелязан. Искаше Гриф да го види. А Гриф би го разпознал, където и да е, защото Стенли Родарт беше гаден кучи син. Лицето му приличаше на изрязано от дъб с верижен трион от дърводелец, прекалено нетърпелив да изглади грубите контури. Скулите му бяха остри, сякаш острието на нож хвърляше сенки през червендалестото му сипаничаво лице. Цветът на косата му напомняше мръсна слама. Зад непрозрачните стъкла на слънчевите очила очите му — жълтеникави, доколкото си спомняше Гриф, — без всякакво съмнение следяха Гриф с враждебност, която петте години не бяха притъпили.

Гриф сви рамене с по-голямо равнодушие, отколкото в действителност чувстваше.

— Той е този, който си губи времето.

С глас, който прозвуча като гласът на съдбата, Търнър каза:

— Явно не мисли така.

Когато приближиха другата кола още, Гриф се ухили широко на Родарт, след което му показа среден пръст.

— Господи, Гриф! — Търнър ускори към изхода на затвора. — Какъв ти е проблемът?

— Не ме е страх от него.

— А би трябвало. Ако имаше поне капка разум, щеше да те е страх. Както изглежда, не е забравил за Бенди. Сигурен съм. Не му се изпречвай на пътя.

— Трябва ли да ти платя за съвета, който не съм ти искал?

— Не, за сметка на заведението е. Казвам го за своя защита, а така също и за твоя.

Въпреки струята на климатика, Гриф смъкна стъклото на прозореца си, докато Търнър минаваше през изхода на Федералния затвор, който бе негов дом през последните пет години. Районът, в който беше затворен, бе минимално охраняван, но все пак си беше затвор.

— Не искам да обиждам населението в Биг Спринг, но не възнамерявам никога повече да прекрача чертите на това място — обади се той, когато напуснаха западнотексаския град и се насочиха на изток по междущатско шосе № 20.

Въздухът беше горещ и сух, с мирис на нафта и бензин, изтощен от натоварената магистрала, но бе свободен въздух, първият, който Гриф опитваше от хиляда осемстотин двайсет и пет дни. Той го вдиша жадно.

— Хубаво е да си на свобода, а? — подхвърли адвокатът му.

— Представа си нямаш.

Носещият пясък вятър жулеше лицето на Гриф и рошеше косата му.

— Успокой се, Търнър — каза той, надвиквайки шума на смърдящия камион, пълен с говеда, покрай който минаваха. — Няма да развея червено знаме пред Родарт. Нито пред когото и да било. Това е в миналото ми. Древна история. Понесох си наказанието и си платих дълга към обществото. Виждаш един реабилитиран, преобразен човек.

— Радвам се да го чуя — каза адвокатът със скептицизъм.

Гриф гледаше Родарт в страничното огледало. Следваше ги от Биг Спринг и сега караше с тяхната скорост на най-малко три коли разстояние отзад. Ако Уайът Търнър осъзнаваше, че Родарт е по петите им, с нищо не го показа. Гриф понечи да направи коментар по въпроса, когато разбра, че има неща, които адвокатът му не е нужно да знае. Неща, които би трябвало да са само негова грижа.

* * *

Четиристотин и осемдесет километра по-късно Гриф стоеше в средата на помещение, което с доста голямо въображение би могло да се нарече дневна. Човек можеше да съществува, но не и да живее тук. Светлината в стаята беше толкова мъждива, че направо граничеше с мрак, но слабото осветление всъщност работеше в нейна полза. Една пукнатина, широка колкото показалец, се издигаше от пода до тавана като назъбена мълния. Килимът лепнеше. Климатикът хъхреше и въздухът, който изпомпваше, беше спарен и миришеше на престояла китайска храна.

— Не е кой знае какво — каза Търнър.

— Не, по дяволите!

— Но няма договор за наем. Плаща се месец за месец. Временна спирка, само докато си намериш нещо по-добро.

— В Биг Спринг поне беше чисто.

— Да не би да искаш да се върнеш?

Може би все пак Търнър имаше чувство за хумор.

Гриф хвърли брезентовата торба на дивана. Изглеждаше му не само неудобен, но тапицерията беше на петна от бог знае какво. Спомни си апартамента, в който живееше в луксозния район Търтъл Крийк в Далас. Облян в естествена светлина през деня, с внушителен изглед на хоризонта през нощта. Оборудван с безброй удобства. Не знаеше какво представляват половината от уредите и приспособленията, за какво служат и как се работи с тях. Но важното беше, че ги имаше.

— Когато продаде жилището ми, не успя ли да задържиш някои от вещите ми?

— Дрехи. Лични вещи. Картини. Такива неща. Всичките са в един склад. Но останалото… — Търнър поклати глава и неспокойно раздрънка ключовете си, сякаш нетърпелив да се върне в колата си, въпреки, че пътуването им беше отнело почти пет часа с едно-единствено спиране. — Първо ликвидирах всичко в „кутията за играчки“.

„Кутията за играчки“ бе шеговитото име на допълнителния гараж, който той бе наел да складира играчките си на възрастен — комплект ски, леководолазни бутилки, мотоциклет, рибарска лодка, която беше пускал на вода точно един път. Неща, които беше купил най-вече защото можеше да си го позволи.

— Ескаладата и поршето бяха следващото. Отлагах продаването на лексъса, докато стане невъзможно. След това започнах да изпразвам апартамента. Трябваше да продам всичко, Гриф. Да платя глобата ти. Хонорарите за консултациите.

Твоят хонорар.

Търнър спря да върти ключовете в ръцете си. При други обстоятелства войнствената позиция, която бе заел, щеше да е смешна. Гриф беше по-висок с двайсет сантиметра и не се беше отпуснал на тренировките по време на престоя си в затвора. Дори беше по-як, отколкото при влизането си там.

Уайът Търнър имаше бледността на човек, който работи на затворено по дванайсет часа на ден. Една тренировка за него се равняваше на осемнайсет дупки на голф, возене в количка, последвано от два коктейла в клуба. В средата на четиридесетте, той вече бе развил отпуснато шкембе и увиснал задник.

— Да, Гриф, моя хонорар — рече той отбранително. — Плаща ми се, за да си върша работата. Точно както и на теб.

Гриф го изгледа, след което произнесе меко:

— Да я вършиш. Точно както аз я върша.

Търнър се дръпна, и леко смутен от сприхавия му тон, остави друга връзка ключове върху масичката за кафе.

— Другата ни кола. Паркирана е навън. Не може да бъде пропусната. Избеляло червена Хонда с две врати. Не се наложи да доплащаме за нея, така че когато Сюзън си получи Рейндж Роувъра, задържахме Хондата за всеки случай. Върви добре. Смених й маслото, гумите са проверени. Използвай я, докогато имаш нужда.

— Ще ми бъде ли добавена дневна такса за наем към сметката?

Търнър отново се засегна.

— Защо трябва да се заяждаш за всяко нещо? Просто се опитвам да помогна.

— Помощта ти ми трябваше преди пет години, когато можеше да ме спасиш от проклетия затвор.

— Направих за теб всичко, което можех — тросна се Търнър. — Но те бяха сгащили. Нали знаеш, който чупи — купи.

— Брей, този лаф трябва да си го запиша! — Гриф бръкна в джоба си, уж търсейки химикалка.

— Тръгвам си.

Търнър се насочи към вратата, но Гриф побърза да го спре:

— Добре де, добре. Ти си адвокатът на адвокатите, а аз съм един неблагодарен мърморко. Какво още? — остави на Търнър още няколко мига на справедливо негодувание, след което повтори с по примирителен тон: — Какво още си направил за мен?

— Прибрах някои твои дрехи в гардероба в спалнята — той кимна към отворената врата отсреща. — Дънки и пуловери, които още не са демоде. Купих чаршафи и кърпи от „Таргет“. Имаш ли си тоалетни принадлежности?

— В брезентовата торба са.

— В хладилника има вода, мляко, яйца… И хлябът е там. Предположих, че може да има хлебарки в кухненския килер.

— Стига бе.

— Виж какво, Гриф, знам, че не е палат, но…

Палат? — възкликна той през смях. — Дълбоко се съмнявам, че някой би могъл да обърка тая дупка с палат! — после, за да не звучи неблагодарно, добави: — Но както ти каза, това е само междинна спирка. Има ли телефон?

— В спалнята. Платих депозита вместо теб. На мое име е. Можем да го прекъснем, когато си имаш свой собствен.

— Благодаря. Какъв е номерът?

Търнър му каза.

— Няма ли да си го запишеш?

— Държал съм до двеста позиции в главата си. Мога да запомня десет цифри.

— Хм. Добре. Не забравяй да се обадиш на надзорника, който отговаря за пробацията ти. Трябва да знае как да се свързва с теб.

— Това е първото в списъка ми. Да звънна на Джери Арнолд — Гриф вдигна пръст.

Търнър му връчи един плик.

— Вътре има малко джобни, докато получиш кредитна карта. Както и шофьорската ти книжка. Адресът е фалшив, разбира се, но тя няма да изтече преди следващия ти рожден ден, а дотогава ще си на друго място.

— Благодаря — Гриф хвърли плика на масата до ключовете за колата. Да приема благодеяния от адвоката си беше почти толкова унизително, колкото първия ден в затвора, когато му казаха правилата и наказанията, в случай, че ги наруши.

— Е, предполагам, вече си готов да започнеш наново — адвокатът го плесна по рамото, което изглеждаше неестествен и неловък жест за него. Той се отдалечи бързо, но на вратата спря и погледна назад. — Гриф… ъъъ… някои хора още ги е яд на теб. Мнозина смятат, че си извършил сериозен грях. Ако някой се заяде с теб, не се връзвай прекалено. Обърни другата си буза, нали?

Гриф не каза нищо. Не би могъл да даде обещание, което няма да спази.

Търнър се поколеба, гледаше притеснено.

— Излизането… Човек трудно свиква.

— Във всеки случай по-лесно, отколкото с живота там вътре.

— Онези курсове за затворници, на които предстои да бъдат освободени…

— Подготвителната програма за освобождаване.

— Точно така. Сеансите помагаха ли?

— О, да. Научих се как да попълвам молба при кандидатстване за работа. Както и това да не си чеша задника и да не си бъркам в носа по време на интервю.

Раздразнен, Търнър каза:

— Имаш ли идея какво ще правиш?

— Ще си намеря работа.

— Разбира се. Имам предвид начертал ли си някакви планове?

— Знаеш ли дали националният отбор по футбол не търси защитник? — лицето на Търнър се отпусна и Гриф се разсмя: — Беше майтап.

* * *

Имението беше заобиколено от покрита с бръшлян стена, висока двайсет стъпки.

— Мамка му! — Гриф насочи червената хонда към домофона на портата. Беше разбрал от адреса, че това е от богатите райони на Далас, но не бе очаквал да е чак толкова богат.

Инструкциите как да се свърже с къщата бяха отпечатани върху кутията на домофона. Той набра поредица от цифри на клавиатурата, което сигурно трябваше да накара телефона вътре да иззвъни. След миг прозвуча глас:

— Да?

— Гриф Бъркет, за среща с господин Спийкман.

Не каза нищо друго. Но желязната врата се отвори и той мина през нея. Тухлената алея беше обрамчена от грижливо поддържани лехи с ниски градински храсти и цветя. Зад тях засенчената от дървета ливада приличаше на килим от зелено кадифе.

Самата сграда беше толкова впечатляваща, колкото пейзажът. По-стара от Гриф с няколко десетилетия, тя бе изградена от зелен камък. Някои от стените бяха покрити с бръшлян, както стената на имението. Той последва извитата алея и паркира точно срещу входа, след което излезе от хондата и се приближи към входната врата. От двете й страни стояха кашпи с вечнозелени дървета. Гриф лениво се запита как, по дяволите, караха тези дървета да растат във формата на тирбушон.

По стрехите не висяха паяжини. Не се виждаше нито едно листо, което да не е на място. Никакво петънце по прозорците. Къщата, земята, цялото място бяха перфектни по някакъв странен начин.

Когато беше казал на Уайът Търнър, че няма никакви планове, той беше излъгал. Не че предложенията за работа валяха като из ведро. Точно сега за Гриф Бъркет едва ли можеше да се каже, че е най-търсеният човек в Далас, ако не и в целия щат. Не, това беше меко казано: той бе презрян от всички, обичащи футбола в тази държава. Хората произнасяха с презрение името му или плюеха, когато станеше дума за него, сякаш да се предпазят от злия дух. Никой с всичкия си не би желал да го вижда във ведомостите на фирмата си.

Но той таеше тази надежда, макар и слаба.

Няколко дена преди да го освободят, беше получил покана да дойде на това място, на тази дата, в този час. Върху твърдата картичка беше гравирано: Фостър Спийкман. Името му си стори смътно познато, въпреки че Гриф не можеше да си спомни откъде.

Докато натискаше звънеца, не можеше да си представи що за човек, живеещ на подобно място, ще иска да се среща с него. Беше предположил, че срещата е свързана с предлагането на някаква работа. Сега, виждайки всичко това, си помисли, че не е възможно. Може би този Спийкман беше някакъв твърдоглав фен на „Каубоите“, който искаше своя дял от плътта на Гриф Бъркет.

Вратата се отвори почти мигновено. Посрещна го вълна охладен въздух, лек аромат на портокали и мъж, който изглеждаше така, сякаш би трябвало да е с препаска през слабините и да носи копие.

Гриф беше очаквал прислужница или прислужник — някой в бяла престилка с мек глас и учтиви, но сдържани маниери. Мъжът не се приближи. Беше облечен в тясна черна тениска и черни панталони. Имаше широките, плоски черти на наследник на маите. С гладка кожа и голобрад. Правата му коса беше черна като индиго.

— Ъъъ… господин Спийкман?

Мъжът кимна и се усмихна. По-точно — разкри зъбите си. Не можеше да се нарече усмивка, защото нищо друго върху лицето му не се промени, дори леко. Той отстъпи настрани и покани с жест Гриф да влезе.

Сводестият таван се издигаше три етажа нагоре. Ориенталски килими оформяха изискани цветни острови върху мраморния под. Образът на Гриф бе уловен от огромно огледало, което висеше над дългата маса. Витото стълбище бе истинско архитектурно чудо, особено като се има предвид кога е била строена къщата. Помещението беше просторно и тихо като катедрала.

Мъжът безмълвно кимна на Гриф да го последва. Гриф отново си помисли, че Фостър Спийкман може да лежи, очаквайки го. Дали не държеше уреди за извиване на палци и камшици в подземието?

Когато приближиха до една двойна врата, прислужникът — поради липса на по-подходяща дума — натисна да я отвори и се отдръпна настрани. Гриф пристъпи в стаята, явно библиотека, трите стени отгоре до долу бяха изпълнени с рафтове с книги. Четвъртата почти изцяло бе заета от прозорци, разкривайки изглед към вътрешната поляна и цветните градини.

— Питах се…

Гриф се обърна при неочаквания глас и се изненада за втори път. Мъжът му се усмихваше от инвалидна количка.

— Питахте се какво?

— Как ли изглеждате физически на живо — той премери с поглед Гриф. — Висок сте толкова, колкото предполагах, но не сте чак толкова… грамаден. Разбира се, виждал съм ви само отдалеч на стадиона и по телевизията.

— Телевизията добавя пет килограма отгоре.

Мъжът се засмя.

— Но нищо върху подплънките на раменете — той протегна дясната си ръка. — Фостър Спийкман. Благодаря, че дойдохте. — Те си стиснаха ръцете. Нищо чудно, че ръката му бе по-малка от тази на Гриф, но дланта му беше суха, а ръкостискането — твърдо. Той натисна едно копче на инвалидния си стол и се дръпна назад. — Заповядайте, седнете.

Посочи на Гриф към група удобно аранжирани фотьойли с подходящи масички и лампи. Гриф седна. Когато потъна в креслото, изпита пристъп на носталгия заради мебелировката, толкова сходна на тази, сред която той самият някога живееше. Сега трябваше да държи хляба си в хладилник с дразнещо бръмчене.

Хвърляйки още един поглед на помещението и ширналия се пейзаж отвъд прозорците, се запита отново какво, по дяволите, правеше тук, в това обвито с бръшлян имение, с този сакат мъж.

Фостър Спийкман сигурно беше с пет-шест години пот възрастен от него, което означаваше, че е някъде около четиридесет. Добре изглеждаше. Трудно можеше да се каже колко висок ще е ако се изправи, но Гриф предположи, че няма да е нисък. Беше облечен в скъпи дрехи — морскосиня риза за голф и панталони цвят каки, кафяв кожен колан, подходящи мокасини, светлокафяви чорапи.

Крачолите на панталоните му приличаха на изпразнени балони, нямаше достатъчно плът, за да ги изпълни.

— Нещо за пиене? — предложи любезно Спийкман.

Гриф се сепна и насочи вниманието си обратно към домакина си.

— Кола?

Спийкман погледна към мъжа, който беше отворил вратата.

— Мануело, две коли, por favor.

Мануело с кубичната си фигура напомняше чувал цимент, но се движеше абсолютно безшумно. Спийкман забеляза, че Гриф гледа прислужника, докато отива към бара и налива напитките им.

— От Ел Салвадор е.

— Аха.

— Пропътувал е пеша Съединените щати.

— Аха.

— Грижи се за мен.

Гриф не можа да измисли какво да каже, въпреки че искаше да попита дали Мануело, въпреки усмивката му, не държи под кревата си колекция от съсухрени глави.

— Вие ли шофирахте днес от Биг Спринг? — попита Спийкман.

— Адвокатът ми ме взе тази сутрин.

— Дълго пътуване.

— Не мисля така.

Спийкман се ухили.

— Предполагам, че не. След като човек е бил затворен за толкова дълго — той изчака Гриф да вземе напитката си от малкия поднос, който Мануело бе протегнал към него, след това взе кристалната си чаша и я вдигна: — За освобождаването ви!

— Ще пия за това.

Мануело излезе през двойната врата и я затвори след себе си. Гриф отпи още една глътка от колата, чувствайки се неудобно под безочливия, любопитен поглед на Спийкман.

Какво беше това? Кани престъпник да си пийнат заедно?

Цялата сцена започваше да го кара да се чувства неловко. Решил да хване най-сетне бика за рогата, той остави чашата си на края на масичката и се подпря на лакът.

— Да не би да ме поканихте тук, за да видите отблизо един бивш футболист? А може би един осъден престъпник?

Спийкман не изглеждаше объркан от грубостта му.

— Предположих, че може да си търсите работа.

Като не желаеше да изглежда отчаян или нуждаещ се, Гриф вдигна рамене неопределено.

— Имате ли някакви оферти? — попита Спийкман.

— Не и такива, които ме интересуват.

— „Каубоите“ не са ли…

— Не. Нито пък някой друг отбор. Отстранен съм от лигата. Съмнявам се, че бих могъл да си купя дори билет за мач на националния.

Спийкман кимна, сякаш вече бе сигурен, че това е начинът, по който стоят нещата при Гриф Бъркет.

— Ако не можете да работите нещо, свързано с футбола, какво сте планирали да правите?

— Планирах да излежа присъдата си и да изляза.

— И нищо друго?

Гриф се облегна назад, отново сви рамене, сякаш не му пукаше, протегна се за колата си и отпи нова глътка.

— Заигравах се с някои идеи, но още не съм се спрял на нищо конкретно.

— Притежавам авиолиния. „Сън Саут“.

Гриф запази изражението си непроменено, опитвайки се да не показва нито че е изненадан, нито че е впечатлен, макар всъщност да беше и двете.

— Летя с нея. Или по-точно — често съм летял със „Сън Саут“.

Спийкман пусна преднамерено щедра усмивка.

— Доволен съм да кажа, че много хора го правят.

Гриф огледа красивата стая, погледът му се спря върху някои от ценностите, после отново се върна към Спийкман. — Сигурен съм.

Въпреки насмешливостта му, усмивката на Спийкман си остана на мястото.

— Поканих ви тук, за да ви предложа работа.

Сърцето на Гриф забърза. Човек като Фостър Спийкман би могъл да му направи много добрини. Сега си спомни защо това име му беше прозвучало познато. Спийкман имаше влияние в Далас, притежател и управител на едно от най-успешните предприятия в региона. Подкрепа от него, дори и минимално кимване, би възвърнала до голяма степен благоразположението, което Гриф бе изгубил преди пет години.

Но той побърза да потисне въздушните мехури на оптимизма си. От всичко, което знаеше, можеше да предположи, че човекът тук ще иска от него да изпразва резервоарите на самолетите му.

— Слушам.

— Работата, която предлагам, ще ви донесе незабавно финансово облекчение. Разбрах, че авоарите ви са били ликвидирани, за да се плати глобата, която съдът ви е наложил.

Увъртайки, Гриф промърмори:

— Повечето от тях, да.

— Били са използвани също така, за да покрият големи дългове. Така ли е?

— Вижте, Спийкман, тъй като по някакъв начин явно знаете всичко, спрете да ме подпитвате. Загубих всичко. Това ли е, което искахте да чуете? Нищо нямам.

— Предполагам тогава, че сто хиляди долара биха ви дошли добре.

Изненадан от сумата, Гриф усети, че раздразнението му преминава в подозрение. Беше научил по трудния начин да бъде предпазлив към всичко, което изглежда леснодостъпно.

— Сто хиляди на година?

— Не, господин Бъркет — каза Спийкман усмихнато, наслаждавайки се на себе си. — Сто хиляди, за да сключим нашата сделка. Да използвам термин, с който сте запознат — това ще е нещо като допълнително възнаграждение при подписването.

Гриф втренчи очи в него.

— Сто бона?

— Напълно законна оферта. От вас зависи дали ще кажете „да“ на предложението ми.

Гриф се размърда и внимателно свали глезена на десния си крак, облегнат върху коляното на десния, печелейки време, докато умът му се въртеше около количеството пари и това колко отчаяно се нуждае от тях.

— Мислите да ме използвате да рекламирам авиолинията ви? Билбордове, телевизионни клипове, такива работи? Не бих приел да позирам гол, но би могло да се преговаря.

Спийкман се усмихна и поклати глава.

— Съзнавам, че допълнителните клаузи по договора са представлявали значителна част от доходите ви, когато сте играли като защитник в „Даласките каубои“. Онази фланелка номер десет продаде много стоки. Но сега, боя се, от вас се очаква по-скоро да отблъсквате клиенти, отколкото да ги привличате.

Дори да знаеше, че това е истина, Гриф се подразни да го чуе.

— Тогава какво имате предвид? Кого трябва да убия?

Спийкман се разсмя силно.

— Не става въпрос за нещо чак толкова драстично.

— Не знам нищо за самолетите.

— Не е свързано със самолети.

— Нуждаете се от нов градинар?

— Не.

— Тогава нямам никаква представа. Какво трябва да свърша, за да спечеля моите сто хиляди долара?

— Да се погрижите съпругата ми да забременее.