Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiger prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 149 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Принцът тигър

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

ISBN: 954–706–005–8


Първа глава

— Как се случи това?

— Казах ти, не зная. Съжалявам. Просто пропуск, глупава грешка. Това е единственото обяснение, което мога да дам.

— Същото трябва да е казал и патрулът при Пърл Харбър — сухо отбеляза мъжът и захвърли кафявия плик на бюрото. Върху лицето му се изписа отвращение.

— Сарказмът ти е излишен, Лари. Разбрах. — Карин Блейкмор уморено се отпусна на стола си. Великолепно, мислеше си тя. Само това й липсваше. Трябваше да изтърпи истински скандал заради едно нищо и никакво писмо, което не съдържаше друго, освен приятелски поздрав от един правителствен чиновник до друг. Човек можеше да си помисли, че е продала секретно оръжие на руснаците.

— Добре, но все пак аз ще пусна ново писмо. Сгрешеният документ е заминал с дипломатическата поща. Този път не беше сериозно, но във Външно министерство всеки пропуск е с тежки последствия. Следващият път същото може да се случи и със секретна информация.

— О, я стига — извика Карин. Стана от стола и гневно закрачи. — Зная, че в тази канцелария се работи със секретни документи. От мига, в който прекрачих прага тук не съм забравила, че трябва да бъда внимателна. Това е първата ми грешка, Лари. За миг се разсеях и пуснах друго писмо в пощенската кутия. Съжалявам. — Трябва ли да очаквам призовка за разпит от ЦРУ?

— Кой е саркастичен сега?

— Хайде стига. — Тя отново седна. Гневът й беше преминал. Мъчителното усещане за провал я смазваше. Вече цяла година потиснатостта не я напускаше. Тежеше като непосилен товар върху раменете й. В напрегнати ситуации като тази усещането за болка ставаше непоносимо.

Лари Уотсън потропваше с писалка по кожената поставка върху писалището, подарък от съпругата му за миналата Коледа. Изглеждаше точно както трябва да изглежда един помощник на секретаря на министъра на външните работи на Съединените щати. Косата му бе късо подстригана, носеше подходящите тъмносиви костюми, бели ризи, тъмни връзки и обувки от мека кожа. Но изражението му беше в разрез с протокола. Погледна секретарката си и върху лицето му се изписа състрадание.

— Съжалявам, че бях така груб с теб, Карин. За твое добро е.

— Същото казваше и майка ми след всяка плесница. Тогава не й вярвах, не го вярвам и сега. — Карин вдигна поглед към него и видя унилата му усмивка.

— Звучи доста изтъркано, нали? — Той отпусна ръце на писалището и се наклони напред. — Но имах предвид именно това. И то, защото ще ми бъде неприятно да те загубя като своя секретарка, зная, че имаш нужда от това повишение.

— Да, наистина. По много причини.

— Пари?

— Това е само едната. Училището на Кристин струва скъпо.

— Може да посещава и държавно училище — напомни й той.

— Обещах на мама, преди да почине, да дам на сестра си възможно най-доброто образование. В окръг Колумбия това означава частно училище.

— Не е нужно да живее в пансиона.

— Невъзможно е да координираме програмите. — Карин поклати глава. — Всеки ден ще се притеснявам как ще се прибере вкъщи и… — Ръката й описа широк кръг сякаш да обхване всички други проблеми. — Много по-добре е нещата да останат така.

— Би могла да приемеш предложението на Уейд за издръжката на жилището. — Този път гласът му прозвуча дори по-меко. Лари знаеше, че ефектът от тези думи можеше да бъде като от горяща клечка, поднесена към барут. Така и стана.

Карин отново скочи.

— Да приема начина, по който Уейд се опитваше да си купи чиста съвест, защото ме заряза заради друга жена? Изключено. Не бях склонна да му простя толкова лесно. При това, разводът означаваше край и наистина трябваше да бъде краят. Не исках нищо от него. Явно той също не искаше каквото и да е от мен.

Бяха минали тринайсет месеца и двайсет и два дни, но мисълта за това, че се оказа изоставена все още я нараняваше. Щеше ли този ад някога да свърши? Надяваше се, че повишението й в министерството на външните работи ще й даде възможност да осмисли живота си по нов начин. Сега най-вероятно трябваше да го забрави. Както и брака си.

Престани да се самообвиняваш, Карин! — напомни си тя. Нямаш вина, че онзи негодник си тръгна. Или грешеше?

— Мога ли да ти дам един съвет? — попита Лари.

— Имам ли избор?

— Не.

— Карай тогава — усмихна се тя. Обикновено се разбираха чудесно. Днес беше рядко изключение.

— Изморена си и това е причина за грешката. Просто си на края на силите си. Всеки момент ще се сринеш.

— Е, точно това са окуражителните думи, които исках да чуя.

— Карин — Лари заобиколи писалището и седна на ъгъла, — не ти ли омръзна мъченическия олтар? Онзи кучи син, бившият ти съпруг те зарязва без явна причина…

— Приятелка — прекъсна го Карин. — Руса сексбомба с ей такъв бюст — разпери ръце тя.

— Както и да е, това не е явна причина.

— Съгласна съм. Съмнявам се, че съществуват наистина явни причини.

— Ще ми позволиш ли поне за минута да поговорим сериозно?

— Прощавай.

— Годината беше тежка. Трябваше да преодолееш удара от развода и отговорността да издържаш Кристин и себе си само със заплатата. Мисля, че е време да отделиш една седмица, за да си починеш и да се възстановиш.

— Точно сега не мога…

— Настоявам.

— Настояваш?

— Или си вземи отпуск доброволно, или ще спра заплатата ти за една седмица.

— Не можеш да направиш такова нещо!

— Мога, като дисциплинарно наказание, заради документите, които обърка.

Тя впери поглед в него и остана безмълвна.

— Или едноседмичен платен отпуск или временно отстраняване от работа без заплащане. Кое избираш?

Щом нещата стояха така, за какъв избор изобщо ставаше дума?

Пътуваше към къщи в пиковия час за улиците на Вашингтон, завладяна от инстинкта на гладиатор, който се бори да оцелее, а идеята да се махне от всичко това започна да й харесва.

Изминалата година не й донесе нищо друго, освен разочарования. Когато съпругът ти те изостави след седемгодишен, поне в твоите представи, щастлив брак, самолюбието ти е наранено така сякаш никога няма да оздравее. Или поне самолюбието на Карин Блейкмор още не беше възстановено. На пръв поглед тя свали доспехите на брачния живот, но се оказа, че й е невъзможно да се приспособи към самотното съществуване. Самочувствието й беше паднало до най-ниската си точка. Никога не е била особено общителна. Как да се промени сега? А може би не беше невъзможно? Дали не беше време и за това? Не поддържаше никакви лични контакти. Наистина имаше сериозни проблеми. Когато стигна до малкия си апартамент в Джорджтаун, идеята на Лари вече беше пуснала корени. Карин се втурна през вратата, захвърли чантата си на най-близкия стол и се спусна към бюрото под прозореца. Издърпа няколко чекмеджета, преди да открие онова, което търсеше.

Захвърли обувките си, изтегна се на леглото и разстла брошурите пред себе си. Безкрайни ивици от гладък пясък. Кристалносиня вода. Лагуни и брегове с палми. Пенливи водопади. Залези в тропика. Хоризонти, окъпани в лунна светлина и заснети в ракурс, който би изкусил и най-преситения хедонист. Забавления, лекомислие и изискана храна. Благословена необвързаност. Само на няколко часа път със самолет оттук. Вдигна телефонната слушалка и набра познатия й телефон.

— Да?

— Здравей, Кристин!

— Здравей, мила! Зубря за теста по алгебра. Истински кошмар. Дори не слязох за вечеря. Съквартирантката ми ще донесе нещо за хапване. Какво става при теб?

— Оплетох конците в службата.

— Сериозно ли е?

— Доста. Консулът на Португалия получи поздравления за сватбата на дъщеря си. А той няма дъщеря. Писмото трябваше да бъде адресирано до консула на Перу. — Но нали и двете започват с „П“.

Кристин се изкиска, а Карин се учуди колко свеж и заразителен е смехът на шестнайсетгодишната й сестра.

— Лари разстрои ли се?

— Просто ме смля.

— Само си придава важност. Той е живо въплъщение на правителствения протокол.

— Прав беше. Сгреших, а в работата ми няма място за грешки. Особено ако държа да получа повишението.

— Ще го получиш.

Карин нави телефонната жица около пръста си.

— Кристин, какво ще кажеш ако си взема една седмица отпуск? — После забързано обясни, сякаш бяха разменили ролите си и тя молеше за разрешение, искаше да се оправдае, за да не даде възможност на Кристин да я попита дали не си е изгубила ума.

— Мисля, че идеята е страхотна.

— Това добре ли е или лошо?

— Добре е. Надявам се да срещнеш някой неустоим мъж. Тези курорти винаги привличат почернели, атлетични мъже европейски тип с тесни плувки.

— Само по рекламите в бяла рамка — забеляза Карин с горчива усмивка. — Одобряваш ли идеята?

— Абсолютно. Тръгвай и се забавлявай.

— Ще трябва да прекараш уикенда в училище.

— Ще си изпрося покана от някого. Не се притеснявай. Върви. Изобщо не се колебай. Заслужила си го.

— Това ще съкрати спестяванията ни.

— Ще компенсираш всичко, когато получиш повишението.

Карин притвори очи и стисна слушалката.

— Добре, ще отида — изрече тя на един дъх, преди да е променила решението си.

— Яж, пий и бъди щастлива.

— Ще се постарая.

— Запознай се с някой готин тип. Нещо средно между Ричард Гиър и Робърт Редфорд и в добавка малко от хумора на Бърт Рейнолдс.

— Ще пробвам. — Наистина ли? Добре, защо не? Ако иска да разпери криле и да полети, защо не се прицели в луната? Разбира се, няма да отиде там, да оглежда и души около всеки що-годе приемлив мъж като хиените от баровете за запознанства, но ако й се предостави шанс… — Ще ти позвъня, преди да тръгна и ще ти оставя адреса, на който можеш да ме търсиш ако се случи нещо непредвидено и…

— Забавлявай се. Поне веднъж помисли за себе си и не се притеснявай за нищо.

Сбогуваха се и вместо да остави слушалката, Карин натисна бутона. Страхуваше се, че ако затвори телефона ще промени решението си и никога няма да позвъни в агенцията. Имаше милион причини да не замине. И само една, за да тръгне… Да спаси живота си.

Когато една жена трябва да се справи с беди, каквито се стовариха върху Карин през изминалата година след като съпругът й я заряза заради друга, пред нея има две възможности. Или да се остави на депресията, докато съвсем повехне, или да продължи да живее.

Този следобед Карин взе своето решение. Избра второто.

Погледна телефонния номер върху брошурата, набра го и отброи три сигнала, преди да чуе топъл глас в слушалката.

— Ало? — в гласа й прозвуча само сянка на несигурност. — Бих искала да замина за Ямайка.

 

 

Впери поглед в кехлибарената течност в чашата за бренди и се замисли защо не му се пие. Наля я от скъпа, луксозна бутилка. Цветът й беше ясен и чист като тъмен мексикански топаз, а букетът упойващ. Отпи предпазливо. Стори му се безвкусна. Едва ли можеше да го впечатли повече от усилията на домакинята да го съблазни. Облечена сега в прозрачен пеньоар, чиято кройка не би трябвало да остави безразличен нито един мъж, тя се настани в другия край на тясното канапе и му се усмихна над чашата си.

— Не си много разговорлив, скъпи. Пиесата ли ти подейства съзерцателно?

Току-що се бяха върнали от премиерата на нова пиеса за виетнамската война, представена пред тесен кръг отбрана публика в Кенеди Сентър.

Мъжът я погледна иронично. Съмняваше се, че всички нюанси на пиесата са стигнали до нея, още по-малко, че са провокирали някаква емоционална реакция. А може би причина за това беше настроението, с което тръгнаха? Преди представлението имаше официална вечеря за елита на Вашингтон. Чувстваше се щастлив като всички останали. Не беше странно, че раздразнителността му сега я учудваше.

— Подейства ми някак отрезвяващо.

Тя се раздвижи нетърпеливо, но не дотам небрежно, за да пропусне възможността да остави пеньоарът да се плъзне встрани и да разкрие дългото й, изящно бедро.

— Предпочитам да не мисля за тези неща. Потискат ме.

Направи гримаса, която трябваше да бъде съблазнителна. Но той остави чашата върху стъклената масичка за кафе, стана и пристъпи до широкия прозорец. Единствено вроденото добро възпитание не му позволи да закрещи отвратен от евтините й номера. Загледа се към Тайдъл Бейзин, където проблясваха светлините на града. Зарови дълбоко ръце в джобовете си, раздразнен от самия себе си. Какво, по дяволите, не беше наред? Откъде това чувство на неудовлетвореност? Защо беше така недоволен от всичко, от живота, от себе си?

Нямаше проблеми. Попитайте който и да е човек от улицата какъв живот иска да води и всеки втори ще опише неговия. Имаше пари. Дрехи. Коли. Жени. Дамата му тази вечер имаше най-красивото тяло и най-лошата репутация в града. А той я желаеше колкото и брендито й.

— Какво има, Дерек?

До ушите му достигна шумоленето на ефирната й дреха, когато тя прекоси боса дебелия килим. Обви ръце около него и плъзна длани под смокинга му. Положи ги върху гърдите му и започна да описва бавни кръгове. Знаеше какво прави. Докосна зърната на гърдите му през колосаната риза.

— Обзалагам се, че мога да те изведа от лошото ти настроение — замърка тя и се притисна до него. Повдигна се на пръсти и нежно подухна в ухото му. Плъзна пръсти по плисетата на ризата му над пояса от черен сатен и шлица на панталона. При друг случай опитните й ръце за секунди биха разгорели у него изпепеляваща страст. Тази вечер само го раздразниха повече. Той рязко се извърна, хвана раменете й по-грубо, отколкото би искал и я отмести встрани.

— Съжалявам — бързо каза той, когато забеляза изненадата, изписана върху лицето й и бързо отдръпна ръце от раменете й. Опита се да се усмихне. — Предполагам, тази вечер просто не съм в настроение.

Тя отметна назад дългата си коса.

— Това е нещо ново — в гласа й прозвучаха унищожителни нотки.

— Предполагам — отново се опита да се усмихне Дерек.

— Понякога се чудя дали изобщо си спомняш името ми. Идваш тук. Събличаме се. Правим любов. Казваш благодаря и си тръгваш. Какво е по-различно тази вечер?

— Изморен съм. Имам проблеми. — Предпазливо се отправи към външната врата. Не искаше да излезе, че бяга, но всъщност, правеше точно това.

Тя положи ръка върху рамото му със собственически жест. В крайна сметка Дерек Алън не беше парче за изпускане. Дори жена като нея, за която обикновено мъжете не са проблем, можеше да си позволи да преглътне известно унижение заради него.

— Аз мога да ти помогна да решиш всеки проблем — обещаха плътно начервените й устни. Като змии, свити на кълбо, ръцете й обвиха врата му и наведоха главата му към нея. Тялото й открито приканваше. Езикът й докосна зъбите му.

Той не почувства нищо. Ни най-малко вълнение, никакво желание. Само същата горчива неудовлетвореност, като лош вкус в устата. Улови китките й и се освободи от прегръдката й.

— Прощавай. Не тази вечер.

— Ако сега си тръгнеш, не си прави труда да звъниш повече. — Не беше свикнала да бъде изоставяна. Кучи син!

До вратата той се извърна и я погледна. Стоеше стиснала юмрук, без да откъсва изпълнени с неприязън поглед в него, а пълният й бюст тежко се повдигаше. Поне загубата на контрол беше нещо ново, нещо неизпробвано за сега. За пръв път тази вечер си помисли, че е привлекателна вероятно защото за пръв път беше искрена и откровена. Но не я желаеше.

— Лека нощ — меко каза той и отвори вратата.

— Върви по дяволите — изкрещя тя след него.

— Промяната може да се окаже приятна — скептично измърмори той.

Оскърбителните епитети по негов адрес го следваха до асансьора. Пронизителният й глас секна чак когато вратите се затвориха зад него. Пресече фоайето на първия етаж на високия жилищен блок, нетърпелива да вдъхне чистия въздух и да се освободи от натрапливия аромат на тежкия й парфюм. Кимна на портиера, който отвори вратата пред него.

— Лека нощ, господин Алън — почтително се поклони.

Излезе навън и в същия миг в лицето му блеснаха светкавици.

Инстинктивно вдигна ръце, за да се защити от фотографите, но закъсня. Автоматичните апарати снимаха кадър след кадър, а той се оказа заобиколен от тълпа, която прегради тротоара.

— Дайте ми почивка, момчета — примирено заговори докато се опитваше да се провре между тях. — Не ви ли стигна премиерата?

— Никога няма да ти се наситим, Алън. Тази седмица след като баща ти пристига в града и интересът към теб нарасна.

Дерек рязко спря и се извърна към репортера, споменал баща му.

— Откъде чу това?

— Искаш да разбереш ли?

Дерек погледна Спек Даниълс. Той навярно знаеше. Взря се в пълното лице на един от най-омразните му и безочливи представители на пресата. Спек работеше на свободна практика, но репортажите му, независимо истина или не, неизменно се появяваха в каретата за скандални и недобронамерени хроники. Беше с невероятно отблъскваща външност. Коремът му изпъваше копчетата на недотам чистата бяла риза. Широко разкрачил дебелите си къси крака, той както винаги изглеждаше готов за атака. Омазнена и изтъняла, черната му коса стоеше като напластена по бледата потна кожа на челото. Дерек знаеше, че на ръката си има татуирана жена с внушителни пропорции. Спек особено ценеше тази си придобивка, и не пропускаше случай да я покаже. Апаратът висеше на широкия му биволски врат на пропит от пот ремък.

— Е, да, посещението на баща ти беше голяма тайна — не спираше онзи, — но нали го знаеш тоя град. Нищо не остава скрито-покрито.

— Какво мислите за посещението на баща ви? — попита друг репортер.

— Без коментар — отвърна той. — Сега, ако ме извините…

— Трябва да кажеш нещо — Спек Даниълс се изпречи на пътя му. Дерек неприязнено си помисли, че е неочаквано подвижен за килограмите си. — Колко време мина от последната ти среща с твоя старец?

— Моля, отдръпнете се — процеди Дерек през зъби.

— Какво би казал той за младата дама, която придружаваше тази вечер? Тя нещо по-специално ли е? — попита Спек.

— Отдавна ли се срещате с нея? — намеси се друг. — Планове за евентуален брак?

— О, за Бога! — Дерек побесня. Друга камера го снимаше в профил. Отстрани един фотограф от себе си, само за да се изправи отново пред издутия корем на Спек.

— Дай да направим още една снимка за албума на твоя старец — каза Спек и вдигна фотоапарата си.

Ярката синьо-бяла светлина блесна в очите на Дерек и го заслепи. Малко по-късно, за лош късмет, зрението му се подобри. Дерек дръпна ремъка на фотоапарата и го изтръгна от врата на Спек. А защо рязкото и гневно движение не счупи врата на дебелака, беше факт, на който приятелите му щяха да се чудят със седмици.

Дерек запрати фотоапарата срещу тухлената стена на сградата. Останалите отстъпиха назад с недоволен ропот.

Дерек с натежала глава и юмруци, се изправи лице в лице със Спек.

— Ако някога отново ме обезпокоиш, ще се погрижа да останеш без работа. Няма да успееш да публикуваш и карикатура в някой вестник. Разбра ли? А сега се разкарай!

Самонадеяността на Спек се беше стопила. Той отстъпи встрани. Когато отмина, Дерек се извърна и подхвърли през рамо:

— Утре ще ти изпратя чек за фотоапарата. — После се скри зад ъгъла, рязко отвори вратата и седна зад волана на открития екслибур, който съвсем безотговорно беше оставил отключен на улицата. Запали мотора и профуча край странно притихналите репортери, отново скупчени на тротоара. Когато стигна собствения си апартамент, остави колата на мястото й в подземния гараж. Лошото му настроеше поне донякъде вече се беше разсеяло. В асансьора се облегна на стената и пое дълбоко въздух.

Защо се справи така зле? Защо ги остави да направят снимките, които искаха? След като имаше неблагоразумието да побеснее, защо не хвана Спек Даниълс за врата и не го стиска, докато свинските му очички не изскочат навън? Той беше отрепка и най-мръсното леке от всички, които го преследваха — Излезе от кожата си заради неочаквания въпрос за баща му. Не допускаше, че обществеността е уведомена за посещението му в Колорадо. Е, до утре сутринта вече всички ще знаят. А Даниълс щеше да се погрижи да узнаят и за реакцията на сина му по повод визитата. Ще го изкара психопат. Така ще извърти нещата, че повод за гнева му ще стане идването на баща му. По дяволите! Защо тази вечер не си остана вкъщи с една студена бира?

Излезе на покритата тераса на покрива. Всичко около него блестеше. Нощта бе прохладна и единствено бръмченето на климатичната инсталация нарушаваше тишината. Напомняше му приемната в погребален дом. Рядко оставаше тук за дълго. Започна да се съблича. Сваляше дрехите от себе си и ги захвърляше където дойде. Утре прислугата щеше да почисти апартамента.

Беше вече гол, когато стигна банята и завъртя крана на душа. Студената струя се стовари върху него, причини му болка, наказа го за лошото му държание и с жената, и с репортерите тази вечер. Не биваше да ги вини. Вината беше негова. Той ги превръщаше в изкупителна жертва на собствената си неудовлетвореност. Спря водата и остана вкопчил пръсти в позлатените кранове. Уморено допря глава до стената. По лицето му се стичаха капки вода.

— Трябва да се махна оттук.

Сепна се, когато думите му отекнаха сред мраморните стени на душовата кабина. Излезе от банята и мокър се отправи към спалнята. Запали лампиона до леглото. В чекмеджето на писалището откри телефонен указател и запрехвърля страниците. Трябваше да се махне от Вашингтон. Докато баща му е в града дори и фермата нямаше да бъде достатъчно отдалечена. Журналистите ще го преследват като ято оси, ще дебнат всеки негов жест, ще записват всяка дума, ще цитират неточно казаното във връзка с проблеми, с които не би искал да бъде свързан. Ще направи нещо, което ще раздразни баща му, ще обърка майка му и ще настрои пресата още по-враждебно. Не, не можеше да си позволи да остане в града тази седмица. За доброто на всички, трябваше да се махне.

На позвъняването му отговори мелодичен женски глас.

— Искам да пътувам — изтърси той, без да се замисли. — Може ли да уредите да тръгна утре?

Жената се разсмя. Инстинктивно почувства, че говори с много привлекателен мъж.

— Надявам се. Има само един малък проблем.

— Какъв?

— Къде желаете да отидете?

— О! — Той прокара пръсти през мократа си коса. Къде искаше да отиде? Къде не е ходил отдавна? Някъде, където има слънце. Някъде наблизо. — Ямайка — каза той, просто защото нищо друго не му дойде на ум.

 

 

Никога досега не бе излагала гърдите си на слънце. Не й бе стигал кураж. Но искаше да се забавлява и все отнякъде трябваше да започне.

Изпълнена с усещането, че напълно изневерява на себе си, Карин Блейкмор се изтегна върху плажната хавлия. Освен бикините на банския си костюм и три слоя гел против изгаряне, не носеше нищо друго.

До нея лежеше огнедишащият дракон, който извая от пясък в ранните часове на утрото. Дълъг над метър и осемдесет, с гърбица, която на места се извиваше над пясъка, драконът беше истински шедьовър от люспи. Реши, че той е нейният защитник срещу натрапници.

Всъщност, нямаше сериозна опасност спокойствието й тук да бъде нарушено. Лежеше върху тясната ивица пясък пред бунгалото, което нае за седмица. Предпочете го пред централния хотел на курорта. На обикновената хотелска стая като че ли липсваше романтиката на самотното бунгало, скрито сред тропическа градина.

Тук никой не можеше да я види. Щеше да забележи всяка лодка в залива и докато тя се приближи до брега, можеше да се загърне. Ако това пътуване се окаже без особени събития, като оставим настрана почивката и възстановяването, които обещаваше, поне щеше да има тен, с който да се перчи, когато се върне у дома. Излежаваше се полугола и се чувстваше наистина невероятно. Почти като дивачка. Като непослушно дете. Съвсем лишена от свян. А това само правеше удоволствието още по-голямо. Освободи ума си от тревожните мисли и се остави на приятното усещане, което я изпълваше.

Слънцето нежно галеше кожата й. Пясъкът бе като мек килим. Прохладният карибски бриз довяваше аромат на цветя, море и нагрята от слънцето земя. До ушите й стигаше шумът от вятъра между палмите и водата, която тихо се разливаше по брега, и… В първия миг не можа точно да назове другия звук. Но й се стори, че малкият циклон, който приближава с глухи равни стъпки, всеки миг ще връхлети върху й. Преди да разбере какво става, той се изправи над нея. Просто се появи при главата на дракона, дишаше като локомотив и носеше разруха със себе си.

— По дяволите — извика той, когато я видя. Изпъна крака, за да не стъпи между ребрата й, изгуби равновесие, падна и отново изруга. Дългият, раздвоен език на дракона се оказа притиснат под раменете му, а едната огнедишаща ноздра беше непоправимо разрушена. Той се претърколи и застана с лице към нея. Спря се приклекнал на сгънатия си крак, другият беше изпънат зад него и сега й заприлича на олимпийски атлет преди старт. Опря се на ръце, на които би завидял и Тарзан, когато юмруците му изровиха кратери в пясъка. Стоеше напрегнат, съсредоточен, самоуверен. С изпънати сухожилия, свити мускули, учестено дишане. Очите му блестяха. Ако не беше така сигурна, че пред нея стои великолепен мъж, Карин можеше да помисли, че върху й се готви да скочи голяма дива котка.