Сандра Браун
Сделка за милиони (28)

Глава двадесет и осма

Погребението на Фостър Спийкман напомняше погребение на държавен глава.

Баптистката църква разполагаше с единствената толкова голяма зала, която да побере тълпата и ръководството услужливо я предложи, както и църковния хор, за провеждане на службата. Залата беше пълна догоре, хора имаше и в пристройките.

Агенти от „Сикрет Сървис“ обезпечаваха сигурността на първата дама, присъстваща от името на президента, който в момента бе извън страната. Имаше и няколко конгресмени. Сенаторът на Тексас произнесе хвалебствено слово. Проповедта бе прочете от виден пастор. Една звезда от „Бродуей“, с която Фостър бе учил в началното училище, даде тон на множеството, като запя. За завършек на службата най-възрастният пилот в „Сън Саут“ прочете Господнята молитва и разплака всички в църквата.

Кортежът беше дълъг километри.

Събитието бе напълно отразено от медиите, от пристигането на сановници и знаменитости в църквата, до тълпата, пръсната из гробището. Повечето от телевизионните репортери завършваха с мъчителна картина, същото сърцераздирателно изображение, уловено от неизвестен фотограф и публикувано във вестниците: Лора Спийкман на фона на безоблачното небе, сама, с глава, приведена над ковчега на съпруга си.

Докато стоеше там, тя не осъзнаваше, че фотоапаратите щракаха, камерите се въртяха бясно от почтително разстояние. Всъщност, това бе първият път, когато оставаше наистина сама, пет дни след смъртта на Фостър.

Да намери уединение, за да поскърби, бе почти невъзможно, тъй като беше заобиколена непрекъснато от хора. От друга страна бяха дългът и отговорностите, с които само тя можеше да се справи. Многото задължения я бяха карали да сдържа мъката си през целия ден.

През нощта, когато се върна в спалнята си, знаеше, че в къщата продължава да има други хора. Кей се беше настанила в едната спалня за гости, Мирна — в другата, и двете отказаха да я оставят да прекара нощта сама. На вратата стояха полицаи. Други патрулираха извън стените на имението.

Затова все още не можеше да си позволи да жалее или да осъзнае, че Фостър си е заминал. Не и до този тих момент на усамотение, когато реалността я връхлетя.

Кей я бе придружила до погребалния дом да изберат ковчег. Тя си спомняше как отива, избира измежду многото модели, слуша препоръките на погребалния агент. Но всъщност не бе забелязала ковчега досега. Беше красив и прост. Фостър би го оценил.

За украсата бе поръчала бели лилии, цветето, което той особено много харесваше заради чистата му и съвършена форма. Тя се протегна и докосна един от цветовете, разтърка го между пръстите си, отбелязвайки кадифената му тъкан и това, което означава. Това беше реалност. Беше завинаги. Фостър нямаше да се върне. Никога нямаше да го види пак. Искаше да му зададе толкова въпроси, да го пита толкова неща, но те щяха да останат незададени и неказани.

— Обичах те, Фостър — прошепна тя.

Сърцето й бе убедено, че той го знае. Най-малко предишният Фостър знаеше колко много го обича. Странно, но след неговата смърт, когато мислеше за него, тя не виждаше мъжа в инвалидната количка със странно поведение, който казваше неща, които да я наранят.

Виждаше го такъв, какъвто беше преди катастрофата. Представяше си виталния, кипящ от енергия Фостър със силно и гъвкаво тяло, какъвто бе умът му, хуморът му и оптимизмът, с които заразяваше всички около себе си.

За този Фостър Спийкман скърбеше сега.

* * *

Докато лимузината пристигна в имението, мястото вече бе пълно с гости, поканени да хапнат и да пийнат, да разкажат спомени за Фостър. Очакваше се тя да даде такъв прием, но самата идея да го издържи, я бе изтощила. Беше оставила организацията на Кей и Мирна. В официалния салон за хранене имаше щедър бюфет. Келнерите минаваха през тълпата с подноси. Хората се редяха на бара. Една арфистка свиреше тихо в дъното.

Лора се смеси с гостите, приемаше съболезнованията им, плачеше с някои, смееше се с други, които й разказваха анекдоти за Фостър. По време на една от историите тя с крайчеца на окото си забеляза, че двойната врата на библиотеката продължава да стои затворена. Беше разбрала от Кей, че полицията е разрешила да се използва отново. На госпожа Добинс беше наредено да я изчисти основно.

Въпреки това никой не наближаваше стаята. Нито пък споменаваха обстоятелствата около смъртта на Фостър.

Детектив Родарт им напомняше безпощадно за тях. Той пристигна късно и застана отстрани на тълпата. Лора се опита да се преструва, че той не е тук, но постоянно усещаше присъствието му. Когато се обръщаше виждаше презрението, с което наблюдаваше хората, или пък се взираше в нея с подлудяваща съсредоточеност.

В къщата почти не бяха останали гости, когато Лора дръпна Кей настрани.

— Искам да свикаш заседание за утре в два часа.

— Какво заседание?

— Изпълнителните директори и членовете на борда.

— Лора, сигурно не мислиш да идваш утре в офиса — възкликна тя. — Никой не очаква да се върнеш веднага.

— Фостър би очаквал — каза тя и се усмихна кратко. — Два часа. Моля те, Кей — добави тя, когато видя, че асистентката й се кани да възрази. — А сега ме извини. Качвам се горе. Съобщи ми, когато всички си заминат.

Половин час по-късно Кей почука по вратата на спалнята й.

— Аз съм — каза тя и влезе в стаята. — Всички си тръгнаха, освен служителите от кетъринга. В момента товарят вановете си и скоро ще напуснат. — Тя погледна към куфарчето, отворено върху леглото. — Разясни ми отново, защо напускаш собствения си дом?

— Детектив Родарт вярва, че ще бъда на по-сигурно в хотел.

— На по-сигурно от кого? От Гриф Бъркет? — присмя се Кей. — Той вероятно сега е в Мексико или някъде там. Тук имаш гардове двадесет и четири часа в денонощието. Не би могъл да стигне до теб дори да иска, а трябва да е луд, за да се опита.

— Ами, детективът смята, че може да е достатъчно луд. Освен това Бъркет не е напуснал района. Най-малкото, още е бил тук преди три дена. Отишъл в къщата на адвоката си посред нощ. Адвокатът му се обадил в полицията, но Бъркет успял да избяга. Пеша — тя дръпна ципа на куфара и го затвори. — Детектив Родарт е на мнение, че той е отчаян и опасен и докато бъде хванат, ще представлява заплаха за сигурността ми.

Освен това, помисли си тя, той се страхува, че ще помогна на любовника си да не го хванат. Не че го беше казал, но намеците му не се нуждаеха от догадки.

Кей каза:

— Аз мисля, че е престъпление да те кара да напускаш дома си сега, когато се нуждаеш от спокойствие.

Лора погледна красивата обстановка тъжно.

— Всъщност, Кей, по всяка вероятност няма да остана повече тук. Тази къща е ужасно голяма за един човек. Пък и никога не е била наистина моя.

Тя не обясни думите си. Не беше сигурна, че е в състояние. За изминалите пет дни бе осъзнала, че се чувства тук по-скоро като посетител. Желан посетител, но все пак посетител. Фостър никога не беше я третирал така. Всъщност, беше я окуражавал да смени мебелировката по свой вкус, да я превърне в свой дом. Но на нея й се струваше неправилно. Тази къща бе на семейството му от много по-отдавна, отколкото тя бе член на това семейство. Фостър бе единствената й причина да бъде тук и нейната единствена връзка с къщата. Смъртта му бе прекъснала тази връзка.

Освен това тя не беше сигурна дали някога би могла отново да влезе в библиотеката.

Кей взе куфара от нея.

— Аз ще го нося. Изглеждаш сякаш всеки момент ще припаднеш. Яла ли си нещо?

— Малко — излъга тя. Беше повърнала парчето кейк, което се насили да изяде на закуска. Колкото до каната с кафе, което беше на подноса, не можа да издържи миризмата му и го изля в мивката в банята. До този момент никой не знаеше за сутрешното й гадене.

Тя и Кей слязоха по извитите стълби. Родарт чакаше, облегнат на колоната в основата им, чистеше ноктите си с върха на джобно ножче, което сигурно бе използвал да ги изреже.

— Готова ли сте? — той затвори ножчето и го пусна в джоба на панталона си, отдели се от колоната и тръгна към входната врата. Отпред чакаше полицейска кола.

Когато Лора я видя, се спря.

— Ще дойда с моята кола.

— Сигурна ли сте, че сте готова за това, госпожо Спийкман? Далаското полицейско управление би желало да ви окаже вниманието за…

— Благодаря, но предпочитам да използвам собствената си кола.

— Няма да ви е необходима — възрази Родарт. — Ще бъдете откарана, където искате да отидете.

— Под арест ли съм, детектив? — това беше първото директно предизвикателство, което му отправяше.

— Нищо подобно.

— Защото ако такова е намерението ви, направете го както му е редът. Искам да ми бъдат прочетени правата, след което искам да се обадя на адвоката си — сигурно вече би трябвало да е потърсила юридически съвет, но това щеше да означава, че е виновна. Най-малкото се страхуваше, че Родарт ще го изтълкува по този начин. Но като не се обаждаше на адвокат, дали нямаше да падне точно в ръчичките на детектива? Бе решила да повдигне въпроса с колата, за да разбере характера на „защитата“, която той настояваше да й окаже.

Родарт погледна към Кей и поклати глава със съжаление, сякаш да каже, че Лора става истерична и че при тези обстоятелства изопването на нервите й е разбираемо. Той се обърна отново към Лора и й заговори като на психически нестабилна.

— Тези мерки са, за да ви защитим, госпожо Спийкман.

— Тръгвам с колата си — обяви тя, натъртвайки всяка дума.

Той се втренчи в нея, опитвайки се да я накара да се почувства неудобно, но тя не се хвана. Най-накрая той въздъхна театрално и каза на един от униформените полицаи, който се мотаеше покрай патрулната кола.

— Иди докарай колата й.

Лора подаде ключовете си на полицая. Никой не промълви дума, докато той се върна. Излезе от колата и Лора се настани зад волана. Преди да затвори вратата, Кей се наведе.

— Ще свърша тук и ще помогна на госпожа Добинс да заключи. След това можеш да ме намериш вкъщи — тя плъзна очи по лицето на Лора и очевидно се разтревожи от това, което видя. — Поръчай рум сървиз. Вземи си гореща вана. Обещай ми, че ще си починеш.

— Обещавам. Не забравяй да свикаш заседанието. Трябва да се обадиш на всички тази вечер.

— Ще се обадя.

Лора затвори вратата на колата и протегна ръка към колана на седалката.

Родарт отвори отсрещната врата и влезе. Като се усмихваше, произнесе:

— Помислих си, че може би ще искате компания.

Със сигурност не твоята, помисли си тя, но не каза нищо. Запали двигателя, спусна се по дългата алея и мина през вратата. Една полицейска кола, паркирана на улицата, излезе пред нея. Партньорът на Родарт, Картър, шофираше зеления седан. Другата полицейска кола го следваше.

Тя се оплака от полицейския ескорт.

— Изглеждаме като парад.

Родарт само се прокашля, отвори клетъчния си телефон и каза на онзи отсреща, че вече пътуват.

Крайната им цел се оказа луксозен хотел в центъра, където той я регистрира под фалшиво име. Придружена от Картър и двама униформени, те минаха през служебния вход и използваха служебния асансьор, за да се изкачат на най-горния етаж.

— Всичко това е на ваше разположение — каза й Родарт, докато излизаха от кабинката. Двама полицаи чакаха пред една стая в дъното на дълъг коридор. Родарт отключи вратата към стаята и я въведе вътре. Картър остана отвън.

Беше добре подредено, просторно помещение. Родарт остави куфара й на скарата за багаж в килера, надникна в банята, хвърли поглед през широкия прозорец към очертания на фона на небето Далас и обърна лице към нея.

— Надявам се, че ще се чувствате удобно тук.

— Много мило.

— Пред вратата ви ще стои полицай, независимо дали сте в стаята или не. Друг ще е разположен в края на коридора, откъдето да следи стълбите и двата асансьора. Те ще имат радиовръзка с гардове на различни места по долните стълбища, вътре и извън сградата.

— Необходими ли всичките тези предпазни мерки?

— Искам да съм сигурен, че никой няма да влезе.

И че аз няма да изляза.

Сякаш прочел мислите й, той протегна ръка:

— Ако обичате, ключовете за колата ви.

— За какво са ви?

— Да са на сигурно. Ще наблюдаваме и колата ви.

Въпреки всичко, което бе казал, тази стая тук бе всъщност една клетка. Освен ако не бе убеден, че Бъркет е действал сам при убийството на съпруга й, тя оставаше заподозряна и изглежда — под ключ.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и застана предизвикателно:

— Би ми било интересно да чуя какво ще каже адвоката ми затова, че си позволявате да конфискувате ключовете на колата ми.

Той се ухили и с широк размах на ръката посочи към нощното шкафче:

— Ето ви телефона.

Самодоволната му усмивка, и предизвикателното изражение казваха, че е сигурен, че тя блъфира.

— А ако ми се наложи да отида някъде?

— О, ще оставя ключовете на ченгето отвън пред вратата ви. Ако трябва да отидете някъде, просто го помолете. Той ще уведоми ченгетата на долните етажи. Или ще ви съпроводят до колата ви, или ще ви следват — той докосна ръката й с опакото на пръстите си почти като милувка. — Сигурността ви е наш пръв приоритет.

Тя отдръпна ръката си — докосването бе накарало кожата й да настръхне.

— Чувствам се добре защитена.

— Хубаво.

Надяваше се, че най-после ще си тръгне. Вместо това обаче той седна на края на леглото. Тя остана права.

Той се ухили, сякаш знаеше какво отвращение предизвиква в нея от това, че седи на леглото, в което тя ще спи. Постепенно усмивката му се превърна в намръщена гримаса. Той каза:

— Бяхте толкова заета с уреждането на погребението, че не исках да ви безпокоя с разследването. Но само за да сте в течение — няма и следа от Мануело Руиз. Никаква.

— Съжалявам да го чуя — тя наистина го мислеше. — Бих искала да разбера какво знае Мануело за онази нощ.

— Не смятам, че изобщо някога ще разберем какво е видял или чул. Мисля, че Бъркет се е погрижил за това.

Тя извърна лице и се приближи до прозореца. Светлините тъкмо започваха да изгряват срещу здрачаващото се небе. Трафикът по магистралата беше силен и в двете посоки. Хората се прибираха по домовете си. Излизаха на вечеря. Отиваха да гледат бейзбол. Печаха бургери в задния двор с приятели. Изпита завист към това нормално ежедневие. Това бе изчезнало от живота й след катастрофата.

Онзи съдбовен удар беше главното събитие в живота й, дори много повече, отколкото беше осъзнавала навремето. Ако не се беше случило, тя и Фостър тази вечер можеха да отиват на кино. Щяха да заченат детето си по естествен начин, от любов един към друг. Нямаше да има нужда да търсят алтернативни методи. Не биха се запознали с Гриф Бъркет. Той не би станал беглец, Фостър щеше да е жив и тя нямаше да изпитва непреодолимото желание този отвратителен детектив да се махне и да я остави на мира.

— До този момент бяхме в състояние да опазим връзката ви с Бъркет от пресата.

Не беше чула кога се е приближил зад нея. Стоеше толкова близко, че можеше да подуши афтършейва му и да усети влажния му дъх на врата си.

— Но не знам докога ще мога да я държа под юргана, Лора.

Беше неуместно и непрофесионално от негова страна да я нарича с първото й име. Да го поправи би означавало само да му обърне по-голямо внимание, затова тя се престори на безразлична. Искаше я изнервена и разтревожена, дори да се страхува от него. Затова изчака да й премине и остана с гръб към него.

— Репортерите искат да знаят каква работа един с друг са имали Бъркет и съпругът ви… покойният ви съпруг. Какъв е бил мотивът на Бъркет да го убие? Това е, което искат да знаят и заради което вдигат врява. От благоразположение към вас — понижи глас той поверително, — не съм го разкрил, дори не съм се държал така, сякаш знам какво би могло да накара Бъркет да направи такова ужасно нещо. Но когато бъде заловен, ами… тогава ще стане белята. Когато обаче го подведат под отговорност, нещата ще се разсъхнат. И тогава няма да мога да скрия прелюбодеянието ви.

Тази дума я накара да се завърти рязко. Но понеже не издържаше да стои толкова близко лице в лице с него, се дръпна.

— Готова съм за това.

— Нима? Сигурна ли сте, че сте готова за ударите, които ще трябва да понесете? В момента гледате на себе си като на трагична фигура, като на безутешната вдовица на жертва на убийство. Медиите са чувствителни към вашите емоции и се отнасят с вас деликатно. Но не е нужно да ви казвам колко противни могат да станат репортерите, особено когато разберат, че са били мамени. Ще се обърнат срещу вас — той щракна шумно с пръсти. — Ей така, за един миг. Ще се нуждаете от защита срещу яростната им атака.

— Оценявам загрижеността ви.

— От някого зад гърба си, който да действа като буфер.

— Благодаря ви.

— Ще сте благодарна, че съм до вас. Че ви закрилям като… — той изчака за миг, после рече: — брат.

Тя потръпна вътрешно.

— Много съм уморена. Ако няма нещо друго…

— Ключовете на колата?

Тя ги извади от дамската си чантичка и неохотно ги подаде, като внимаваше да не го докосне.

— Благодаря — той ги стисна в ръката си, изглеждаше изключително доволен, че са у него. — Поръчайте си каквото искате от рум сървиса. Далаското полицейско управление ще се погрижи за сметките.

— Колко дълго смятате да ми оказвате това гостоприемство?

— До арестуването на Бъркет.

— Може да се проточи.

Той се ухили.

— Не мисля. Но дотогава ще сте наша гостенка. Междувременно, не се тревожете. Не може да ви наближи — оставяйки ясно послание, той отиде до вратата и сложи ръка на бравата. — Ако имате нужда от нещо, звънете ми. По всяко време. — Погледна към леглото, след това очите му се плъзнаха върху нея и се усмихна: — Лека нощ.