Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава девета

Звънът дойде рано в понеделник сутринта, точно докато се събуждаше, но преди да е станал от леглото. Той се изтърколи, протегна се сънено за новия си клетъчен телефон на нощното шкафче и го отвори.

— Ало?

— Господин Бъркет? Това го разбуди.

— Да. На телефона.

Тя не се представи. Не беше нужно.

— В един днес следобед ще ви бъде ли удобно?

— Един? — сякаш трябваше да го мисли. Сякаш се бореше със себе си или имаше някаква друга работа. — Един е добре.

— Ето и адреса — тя му продиктува номер на „Уиндзор стрийт“. — Разбрахте ли?

— Разбрах.

Тя прекъсна. Гриф затвори шумно телефона си и се стовари на леглото, осъзнавайки факта, че наистина им предстоеше да го направят. След това рязко се изправи. Сецването в гърба възропта достатъчно шумно, за да спре дъха му.

Той отхвърли чаршафа, стана от леглото и напълно гол тръгна, влачейки се, през апартамента, докато откри лист и химикалка, за да запише адреса. Беше сигурен, че може да разчита на паметта си, но не искаше да поема рискове.

Отиде в банята. Изправен пред тоалетната, той погледна надолу и промърмори на себе си:

— Дори не помисляй, че може да се изплашиш.

Както очакваше, медицинските изследвания излязоха успешни. Сестрата ги беше направила заради него само за два дни. Данните показваха, че ЕКГ-то му е нормално, а белите му дробове — чисти. Имаше ниско кръвно налягане, нисък холестерол и нисък ПСА — помисли си, че това сигурно е свързано с простатата. Броят на сперматозоидите, напротив, беше висок. Отлично.

Беше пъхнал рапорта заедно с номера на клетъчния си телефон в адресирания и подпечатан плик, който Спийкман му бе дал за тази цел и го пусна в най-близката пощенска кутия.

Това се беше случило преди две седмици. След това се беше преместил в друг апартамент и беше придобил тен.

Използвайки новопридобития кеш, той бе изоставил гъмжащата от хлебарки бърлога, и се беше изнесъл в двоен апартамент. Живеенето изключително от пари в брой беше създало очакваните проблеми. Веждите се бяха вдигнали, когато подписа договора за наема, но управителят на жилищния комплекс прие кеша, без да задава много въпроси. Новото му жилище не беше в най-богаташкия квартал, което би изисквало препоръчителни писма и по-внимателна проверка, но беше с класи над предишното.

Комплексът имаше охрана на входа, добре поддържани тревни площи, фитнес салон и басейн — което обясняваше неговия тен. След обзавеждането с мебели и разполагането на звукова уредба и телевизор с плазмен екран, (най-добрият открит досега), той нямаше с какво друго да се занимава, освен да тренира и да се излежава покрай басейна.

Ходеше също така до болницата почти всеки ден да посещава Марша и винаги носеше нещо. Всеки път купуваше цветя, докато сестрите се оплакаха, че стаята заприличала на оранжерия. Дуайт, който беше доказал, че е неин верен и добър приятел, сгълча Гриф, че не е по-изобретателен. Затова един ден той й занесе плюшено мече. Следващия път замъкна глупава шапка.

— Да я носиш, докато излезеш оттук и си направиш косата — каза й той, докато й я слагаше на главата.

Тя все още не можеше да говори, но показваше с очи благодарността си за посещенията му. В момента вече правеше малки разходки из коридора. Дуайт се беше обърнал към един пластичен хирург, който според охолната и добре защитена клиентела на самия Дуйт, беше направо гений. След като прегледа Марша, хирургът обеща да направи страхотни неща, но каза, че не би могъл да започне преди окончателното й оздравяване.

Марша продължаваше да приема храната си през сламка и всеки път, когато Гриф го виждаше, космите му настръхваха. Предполагаше, че Родарт е отишъл при Марша непосредствено след срещата им в гаража. Очаквайки клиента си, тя беше отворила вратата за него. Той беше искал информация за Гриф и когато тя не му я бе дала — всъщност не би могла — той се бе опитал да я изтръгне с бой.

От гледна точка на Родарт това бе провалена мисия, доколкото все още не знаеше какви бяха бъдещите планове на Гриф. Но бе изпитал удовлетворението да измъчва и да обезобрази една красива жена, която беше позната на Гриф. Знаеше, че може да си тръгне необезпокояван, заради професията й. Родарт беше мижитурка, побойник, който би се наслаждавал да причинява болка просто заради самата болка.

Гриф не можеше да мисли за това, без да побеснее. При едно от посещенията си в болницата той отново зачекна въпроса за това да съобщи за Родарт в полицията, но страхът и страданието, които изпълниха очите на Марша го отказаха.

— Няма да му се размине — каза й той. — Обещавам ти.

От нападението насам от Родарт нямаше ни вест, ни кост. Гриф знаеше къде да го намери, но нямаше смелост да отиде да провери. Родарт щеше да се радва Гриф да затръшне вратите и да заплаши с кръвопролитие. Нямаше съмнение, че се беше надявал да провокира такъв тип безразсъдна реакция.

Само че Гриф нямаше да му достави удоволствието да го тикнат зад решетките отново, нито пък искаше да влоши още повече положението на страдащата си приятелка. Затова той уважи тихия довод на Марша и не потърси възмездие.

Днес мислите за Родарт бяха засенчени от обаждането на Лора Спийкман. Разполагайки с две седмици да се подготви психически, той бе изненадан от нервността си. За да се разсее до часа на срещата, отиде да потича осем километра, след което потренира с тежести във фитнес салона. Целта му не беше да се върне към физическите си пропорции от времето на футболната си кариера, а да поддържа мускулите си стегнати и силни, каквито бяха сега.

Сериите с тежести бяха последвани от гмуркане в басейна. Но когато му хрумна, че прекалено голямото усилие може да е пагубно за сексуалното му представяне, той незабавно се измъкна от водата.

Сложи си балсам, преди да среши косата си. Подряза ноктите си. Облече новото си спортно сако от „Армани“. Излезе от апартамента си в дванайсет и трийсет. Пристигна на адреса в дванайсет и трийсет и седем. Трябваше да убие двайсет и три минути.

Къщата беше в солиден район, където съседите следяха за хора, които се промъкват й изглеждат подозрително. Той реши, че ще е по-добре да не чака паркиран на обрамчената от дървета улица, където лесно би бил забелязан и наблюдаван.

Вместо това пое по тясната подходна алея и заобиколи зад къщата, където имаше закътан паркинг и спретнат заден двор, засенчен от две вековни черничеви дървета. Самотна ограда отделяше имота от къщите от едната страна.

В този по-стар квартал хората бяха купували къщите и или ги бяха срутили, за да ги построят наново такива, каквито желаят, или изцяло ги бяха ремонтирали. Гриф предположи, че тази е от вторите, защото изглеждаше, че онова, което някога е било гараж, сега бе превърнато в стая. Но беше направено добре и къщата бе запазила характера и чара си.

Той беше купил червената хонда от Уайът Търнър. Наистина, не беше това, което искаше да шофира, но вървеше добре и предположи, че плащане в брой за лъскава нова кола — скоро след изтръскването на депозита за двойния апартамент — ще накара да светнат в червено всички сигнални лампички в мозъка на надзорника му, Агенцията за приходите и ФБР. Дори адвокатът му го изгледа подозрително, когато Гриф го попита колко ще иска за колата и му брои сто долара за нея. Търнър не го попита как се е сдобил с парите в брой. Гриф пък не изпитваше желание да дава доброволно информация.

В момента продължаваше да държи хондата с включен двигател, за да може да работи климатика. Той барабанеше с пръсти по волана и припяваше на кънтрито, което звучеше по радиото. Певецът беше пял националния химн за откриването на един от мачовете на „Каубоите“, а след това — по покана на собственика — бе гледал всичките им игри онзи сезон.

След една лесна победа срещу Тампа бей, той бе помолил Гриф за автограф. Този тип бе новоизгряваща звезда. Беше спечелил няколко награди „Грами“, но беше пелтек и заекваше, докато обясняваше на Гриф програмата си.

Днес този певец не би дал пет пари за него.

Той чу колата й през звуците на радиото и собственото си тананикане. Изключи двигателя, пое си дълбоко дъх, издиша и излезе.

Пое по алеята откъм западната страна на къщата и я настигна на малката веранда, докато тя отключваше входната врата. Усетила присъствието му, тя се обърна стреснато:

— О!

— Здравейте.

— Не разбрах, че вече сте тук.

— Паркирах отзад.

— О! — произнесе тя отново, после припряно издърпа ключа и влезе пред него. В мига, в който той прекрачи прага, тя затвори вратата. Малкото входно антре преминаваше в дневна. Жалузите над широките прозорци бяха спуснати, така че стаята бе тъмна. Беше правоъгълна, с камина в средата на една от стените, дървен под, стандартната мека мебел.

Тя свали дръжките на ръчната чанта от рамото си, но я държеше пред гърдите си, сякаш се страхуваше, че той може да я грабне от нея.

— Мислех, че ще пристигна тук преди вас.

— Не живея далече.

— Разбирам.

— На няколко километра. Озовах се тук по-рано, отколкото предполагах.

— Дълго ли чакахте?

— Не. Но вие не сте закъсняла. Точна сте.

По време на този разговор тя нагласи термостата на стената. От вентилаторите на тавана повя хладен въздух. Гриф беше доволен. Беше започнал да се поти. Искаше да се отърве от спортното си сако, но си помисли, че тя може да приеме като нещо неприлично събличането на дреха, на каквато и да е дреха. Тъй като представа нямаше как щеше да се процедира, той смяташе, че трябва да я остави тя да води.

Беше облечена като за офис. Костюмът й беше черен, но материята бе тънка, лятна. Лен, помисли си той. Полата стигаше до коленете й, сакото — стеснено в талията. Под него имаше бледорозова блуза, падаща на гънки над гърдите й, която изглеждаше мека. Същите бижута, както преди. Черни сандали с високи токчета. Ноктите на краката й бяха лакирани с перлен лак в цвят слонова кост.

Забеляза всичко това, докато се качваше след нея на верандата. Не посмя да я огледа сега, защото беше напрегната като струна, държеше се сковано и напълно официално. Ако на челото й бе татуирано „Не пипай“, не би могло да е по-ясно какво чувства в този момент, когато е сама с него.

— Тук има няколко списания — тя посочи към шкафа в ъгъла. — И телевизор… с видео. — Те погледнаха едновременно към затворената врата на шкафа, след това очите им се срещнаха.

— Окей — кимна той.

— Дайте ми няколко минути. После елате, когато сте готов, ще ви чакам в спалнята.

След тези думи тя пресече дневната, тръгна по коридора и влезе в една стая в дъното, затваряйки вратата след себе си.

Е, поне вече знаеше как щеше да е. Щяха да го правят като таралежи.

Той свали сакото си и то окачи на облегалката на стола. Отиде до шкафа и отвори двойната му врата. Беше същинска порнографска съкровищница. Той прегледа купчината списания. Поредица от възможности. По нещо за всеки. Същото беше и при видеоколекцията.

Кой ги беше оставил тук тези неща, зачуди се той. Фостър? Тя? Кой знае защо, не можеше да си ги представи да гледат порнофилми, докато прехвърляше заглавията, търсейки нещо, което да го заинтригува.

Може би бяха изпратили Мануело да изпълни тази поръчка; едно от списанията беше на испански. Може би Мануело беше навътре в порното. Може би това обясняваше тъпата му, безучастна усмивка.

Гриф осъзна какво представляваха всичките тези размишления: шикалкавене.

Той отиде в кухнята на гърба на къщата. Имаше бутилирана вода и опаковка от шест диетични коли в хладилника. Взе си бутилка вода, отвинти капачката и отпи, докато влизаше в бившия гараж, който сега бе слънчева стая, макар че в момента не влизаше кой знае колко светлина през спуснатите жалузи. Къщата беше толкова затворена, колкото и госпожа Спийкман.

Той се върна в дневната и седна на дивана, обърнат към шкафчето. Събу обувките си, размърда пръстите на краката си и се опита да си внуши, че се чувства удобно и е спокоен. Отново разлисти списанията и лъскавите снимки на кориците подпомогнаха нещата. Но, решил, че предпочита собственото си въображение, той ги остави настрана, свали вратовръзката си и разкопча джинсите.

Облегна се на възглавниците на дивана, затвори очи и си спомни нощта, която бе прекарал с Марша. Но еротичните й образи бяха мигновено заличени от представата как тя лежи в болничното легло като след военно сражение.

Мамка му!

Преди да загуби постигнатото, се постара да прерови съзнанието си за нещо, което да го поддържа възбуден. Какво беше доставяло удоволствие напоследък на фантазията му или бе гъделичкало любопитството му? Мозъкът му се напрегна за няколко секунди, но откри само сделката, това беше.

Внезапно се възбуди.

И след като веднъж се фокусира върху това…

* * *

Той почука на затворената врата.

— Можете да влезете.

Отвори вратата и влезе в спалнята. Беше напълно обзаведена, макар че по-късно не можа да си спомни нищо, освен пастелните чаршафи, които я покриваха до кръста. Тя лежеше по гръб, с възглавница под главата и ръце, отпуснати върху стомаха. Все още беше с розовата блуза и той забеляза част от презрамката на сутиена върху рамото й. А под чаршафите?

Сакото и полата и бяха сгънати върху стола. Обувките стояха край леглото.

Бикини? Не ги беше видял. С тях ли беше или ги бе събула?

Във всеки случай бе доволен, че е послушал чувството си и е останал с дрехи. Очевидно програмата не предвиждаше пълното събличане.

Джинсите му обаче бяха разкопчани само толкова, колкото се налагаше. Погледът й в тази посока беше толкова краткотраен, че той се запита дали тя изобщо бе забелязала нещо, преди да погледне нагоре към тавана и да забие очи в една точка.

Той мина отстрани на леглото и се извърна. Тя не каза нищо, той също. Събу джинсите, но остави боксерките върху себе си. Стисна се дискретно и усети капчиците влага по плата. Продължавайки да стои с гръб към нея, той вдигна чаршафа и се плъзна под него. Помисли си, че изглежда направо нелепо, но все пак покри краката си.

Остана да лежи така по гръб и да гледа към тавана в продължение на трийсетина секунди. Но това си беше истински убиец на настроение, да не споменаваме риска, в който попадаше способността му да направи бебе.

Обърна се с лице към нея. Тя не проговори, дори не мигна. Но разтвори крака и той усети кожата й. Бедрото й докосна неговото. Тъкмо този контакт му беше нужен.

Той се премести върху нея, разположи се между бедрата й и смъкна боксерките си. Тя вдигна колене, не че бяха подканящи, но най-малкото анатомично позиционирани за сексуален контакт. Той опита там, където се предполагаше, че трябва.

Сърцето му биеше до пръсване. Нямаше бикини. Беше… без нищо.

Тя извърна глава настрана и затвори очи.

Което го ядоса. Това правеше нещата неловки. Дори трудни. Но тя не би направила нищо, за да ги улесни. Докато бе в другата стая с мръсните си мисли и се опитваше да се възбуди, какво беше правила тя? Явно нищо. Мастурбацията очевидно не беше в нейния речник, но не можеше ли да се постарае поне малко, за да стане по-отзивчива? Ако не заради него, то поне заради самата себе си, за бога! Не можеше ли да наклони поне малко бедрата си? Да се мръдне напред, да се мръдне назад? Да го хване с ръце и да го отведе там…? Да направи каквото и да е?

Единственото нещо, което направи, беше да извърне лицето си настрана.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече побесняваше. В края на краищата идеята беше нейна, не негова! Тя беше организирала всичко, не той. Не искаше предварителни разговори? Дадено. И той нямаше да й каже нищо.

Искаше да го правят облечени? Окей, на него не му пречеше.

Без предварителна игра? Че на кого му трябваше? Не и на него. Искаше да извърне глава настрани, сякаш се жертваше или нещо такова? Нека прави каквото си иска.

Искаше да лежи вдървена и неогъваема като дъска? Идеално.

Но не беше идеално, защото скоро стана ясно, че не може да проникне в нея, без да я нарани, а мисълта, че ще я заболи…

— Просто го направи — каза тя.

Така че той го направи.

След това биологията и първичният инстинкт взеха връх. Упоритото съпротивление само го караше да натиска по-силно, по-дълбоко. Той затвори очи, но само защото не можеше да стои и да гледа гримасата й. Тогава си каза, че не му пука. Опита се да изпразни съзнанието си от всичко, освен от мисълта за парите, които щеше да има.

Това е, мисли за парите. Не мисли за нея. Не мисли как се чувства или колко е стегната… По дяволите! Не мисли за… о, мамка му…

С дълъг стон той се изпразни, след това забрави правилата и рухна върху нея. Лицето му остана притиснато във възглавницата, близо до главата й, кичурчета от косата й го гъделичкаха по носа, докато се опитваше да дойде на себе си.

Тя не помръдна, когато той се надигна и се измъкна. Остана да лежи все така, обърнала лице към стената, със затворени очи, с вертикална бръчка между веждите. Той стана от леглото, обу боксерките си и намъкна джинсите. Когато приключи със закопчаването на копчетата и катарамата на колана, погледна през рамо. Коленете й бяха смъкнати. Чаршафът отново бе вдигнат до кръста й. Тя лежеше с ръка над очите.

— Добре ли сте?

Само кимна.

Той стоеше с чувство на вина, макар да не знаеше защо. Чувстваше се по същия начин, както когато Ели го бе хванала да краде десетдоларова банкнота от портмонето й и бе настояла да я задържи. Отвори уста да каже нещо, отказа се, но най-накрая произнесе:

— Вижте, казахте ми да…

— Добре съм, господин Бъркет — тя свали ръката си и отвори очи, но не погледна в неговата посока. — Шансовете ми да зачена се подобряват, ако остана да лежа половин час или малко повече. Това е всичко.

— О! Значи сте добре?

— Да.

Тя не му благодари. И сигурно щеше да изглежда повече от неподходящо той да й благодари.

* * *

Беше наметнала сакото си, когато влезе в дневната. Виждайки го на дивана тя спря, шокирана, че още е там. Ако съдеше по изражението й, не беше кой знае колко щастлива от това. Мушна ръката си в ръкава и оправи сакото си.

— Защо не сте си тръгнал?

Той се изправи.

— Аз…

— Трябва да си тръгнете веднага.

— Аз…

— Не е трябвало да чакате, господин Бъркет — гласът й прозвуча като скъсване на плат. Той не бе сигурен защо, но това беше най-силната емоция, проявена от нея до този момент. Страните й бяха зачервени. Хладнокръвната, спокойна и овладяна дама от имението, беше изчезнала.

— Защо просто не си тръгнахте?

Той спокойно отговори:

— Колата ви е блокирала моята.

За миг стойката й от вдървена стана отпусната. Тя бавно издиша, докосна чело с върховете на пръстите си, след това с опакото на дланта — пламналите си бузи; изглеждаше объркана.

— О!

— Щях да я преместя, но ключовете са у вас.

Той посочи дамската й чантичка. Тя погледна към мястото, където я бе закачила.

— Така — след това, превръщайки се отново в овладяната бизнес дама, тя каза: — Извинявам се, че ви задържах.

— Няма проблем.

— Трябваше да дойдете и да ми кажете.

— Щом лежането би ви помогнало да… сама разбирате… нямам нищо против да почакам малко. Нали смисълът е да забременеете.

Тя кимна, после погледна ръчния си часовник.

— Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея за заседание. Бихте ли изключили термостата, ако обичате?

— Разбира се.

— Само затворете вратата след себе си. Тя ще се заключи. Ще държим връзка по един или друг начин.

Тя не можа да се овладее достатъчно бързо и припряността й да си тръгне го караше да се чувства отвратително. Беше решил, че няма да казва нищо. И ако беше умен, така щеше да постъпи.

Но…

Той каза:

— Питах се защо ви е да се съгласявате с това, госпожо Спийкман.

На половината път от входната врата тя спря, обърна се и го погледна.

— Знаете защо, господин Бъркет. Искам дете.

— Но това! — той потупа дюкяна на джинсите си, след това посочи към корема й. Жестът я извади от равновесие. Червенината се върна върху бузите й. Той тръгна към нея и спря само на няколко крачки.

— След като се запознах с двама ви, мисля, че почти мога да разбера съпруга ви.

— Вашето разбиране не ни интересува. Нито пък е необходимо.

— Окей, Казвам, че исках да разбера положението за себе си. Съпругът ви е ексцентрик, може би дори побъркан, но отчасти мога да схвана гледната точка на един богат мъж, който иска наследник. Отчасти — той поклати глава, мръщейки се с недоумение. — Но вие… просто не мога да разбера.

— Тогава не се опитвайте.

Той направи още една крачка към нея, карайки я да се чувства неудобно, така както тя го бе накарала да се чувства в леглото — като вандал, изнасилващ девица.

— Защо, питах се, се съгласявате да ви правят бебе по такъв начин? — очите му се задържаха върху нейните. Той снижи гласа си: — Но сега знам защо.

Тя произнесе хладно:

Сега!

— Сега, когато знам защо съпругът ви е в онази инвалидна количка.

* * *

Мога да го направя, убеждаваше сама себе си Лора, докато влизаше в конферентната зала. Всички останали се бяха събрали. Тя застана на челното място.

— Съжалявам за закъснението.

— Обещаваме да не казваме на Фостър — заяде се един от шефовете на отдели.

— Благодаря. Всички знаем, че пунктуалността за него е религия.

— Дълъг обяд? — поинтересува се друг.

Ръката й трепна съвсем леко докато я протягаше към гарафата с вода.

— Не, просто една поръчка отне повече време, отколкото предполагах.

Поръчката не бе траяла толкова дълго. А времето, което й бе нужно да се съвземе от нея. Тя се запита колко от жените, които имаха извънбрачни срещи по обяд, завършваха следобеда си сравнително спокойно. Беше сигурна, че когато се върне в офиса си, асистентката й Кей, ще я погледне укорително и ще каже: „Току-що сте правили секс“.

Но слава богу, нямаше никакви видими следи от това как бе прекарала обедната си почивка. Кей се бе държала както обикновено, напомняйки й за срещата, докато тя се занимаваше с купчината телефонни обаждания.

За всеки друг това си беше обикновен понеделник. За Фостър бе ден от огромна важност. За нея — до голяма степен двусмислен. Фостър прекара деня вкъщи. Тя обаче нямаше този късмет. Трябваше да се срещне с корпоративните шефове, след като преди по-малко от час, бе правила секс с непознат.

Да, беше с ясната цел създаване на потомство и да, тя го бе направила с благословията на съпруга си, и да, заради тяхното бъдеще заедно би го направила отново, докато успеят. Щеше да го прави.

Отпи от чашата с вода, после се усмихва на насядалите около масата.

— Кой е пръв?

— Аз — каза мъжът, дежурен по товаренето на багажа. — За съжаление, имахме инцидент в Остнн. На Фостър няма да му хареса.

Фостър бе все още с много силно присъствие, но по-късно тя започна изцяло да го замества на заседанията. Ежедневното пътуване до офиса, съчетани с процедурите на Мануело му идваха в повече. Така че Фостър ограничи присъствието си в офиса до два пъти седмично. В дните, когато срещата с началник-отделите беше задължителна, Лора председателстваше, а след това вечер му съобщаваше подробно всички въпроси, които бяха обсъждали.

Само за няколко кратки години тя бе извървяла пътя от въпроса към пътниците: „Кафе или чай?“ до дублиращ изпълнителен директор. Когато Фостър я бе назначил на мястото на Хейзъл Купър, преходът към тази длъжност премина гладко. Години наред тя се бе подготвяла точно за такава позиция. Точно към това се стремеше и получила тази възможност, бе сигурна, че може да се справи с предизвикателството.

Но когато работните й задължения внезапно се увеличиха, включително грижа за осакателия й съпруг, както и поемането на много от неговите предишни корпоративни отговорности, промяната не мина без сътресения. Сега тя нямаше избор. По-второстепенните и рутинни задачи, които преди бе настоявала да върши сама, вече започна да възлага на подчинените си.

Но дори и така, основното натоварване падаше върху нея. Пък и нещата, които вършеше за Фостър, не можеха да бъдат поверени на другиго. Само тя можеше да ги свърши, защото Фостър изискваше да бъдат свършени в определен ред и по определен начин, по неговия начин, който бе възможно най-педантичният начин. Настояването му за перфекционизъм изцеждаше времето й.

Но нямаше значение колко труден и натоварен е графикът й, тя отказваше да се предаде. Напускането, или дори намаляването на темпото, не бяха опция. Тя правеше това, което трябва и щеше да продължава да го прави.

Но сега бе започнала да се страхува от влиянието, което майчинството щеше да окаже върху баланса, който грижливо поддържаше. Как би могла да бъде пълноценна майка, без да намали задълженията си като съпруга, като шеф на отдел и изпълняващ длъжността изпълнителен директор? Перспективата да жонглира с тази допълнителна отговорност беше плашеща. Но ако — когато — се сблъскаше с нея, нямаше начин да не успее.

В момента имаше други неща, които изискваха вниманието й, в случая — проблем с багажите.

— За какъв точно инцидент става дума? — попита тя.

— Най-лошият. Откраднати багажи.

— Прав сте. На Фостър няма да му хареса. Подробности?

Обяснението беше многословно и объркано, и възбуди дискусии около масата. Лора се опита да се концентрира върху казаното, но умът й блуждаеше. Способността й да се фокусира просто отсъстваше. Беше я оставила в онази малка, спретната къща на „Уиндзорстрийт“, заедно със своето достойнство.

Защо, питах се, ще се съгласявате да ви правят бебе по такъв начин?

— Лора?

Тя върна мислите си обратно към работата. Всички я гледаха и тя се запита колко ли пъти бяха извикали името й, преди да осъзнае.

— Съжалявам. Умът ми за миг се отклони.

Повториха отново въпроса. Лора отговори и заседанието продължи. Макар и да не бе напълно настроена, тя не позволи отново да я хванат в разсеяност. Но тъй като имаше удобно оправдание, реши да се възползва и след малко обяви:

— Останалите проблеми ще решим следващия път, нали? Този следобед графикът ми беше ужасен.

Докато другите излизаха, никой явно не прояви специално любопитство за причината на нейната разсеяност или за внезапното прекъсване на заседанието. Джо Макдоналд спря до вратата и я попита:

— Тежък ден, а?

— По-тежък от всякога.

— Може би това ще те ободри — той извади иззад гърба си голям бял плик и като го размаха, го остави на масата пред нея. — Това е!

— Какво е това?

— Твоето бебе.

— Моето какво?

— Ъъъ… — явно объркан от реакцията й, той се поправи: — Исках да кажа, че отдавна го чакаш. Виж го.

Тя вече се бе съвзела от думите му и отвори плика. Изсипа съдържанието му на масата. Беше художествен макет на джет на „Сън Саут“ с ново и характерно лого на фюзелажа.

— О, мили боже! — възкликна Лора. — Изглежда страхотно, Джо! Наистина страхотно!

Той мушна палци под тирантите си.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Да ми хареса? — повтори тя, неспособна да сдържа въодушевлението си. — Обичам го. — Тя прокара пръсти по макета, сякаш четеше думите, отпечатани върху самолета. „Сън Саут Селект“.

Джо сияеше.

— Както казах, твоето бебе.