Сандра Браун
Сделка за милиони (26)

Глава двадесет и шеста

През останалата част от следобеда Гриф крачеше из мрачната стая и се питаше как, по дяволите, можа да падне толкова ниско. Кога бе започнал този несекващ упадък? С приемането на първия подкуп от „Виста“? Или още преди това, когато започна да прави облози? Или е било неминуемо, след като майка му го изостави, за да избяга с любовника си Рей?

Понякога си мислеше, че е бил прокълнат още преди да се роди.

През седмиците между обвинението и деня, в който го изпратиха в Биг Спринг да излежава присъдата си, беше провел разследване за родителите си. Не беше ли естествено за дете да се обърне към родителите си, когато изпадне в беда?

Благодарение на Интернет и сайтовете, посветени на свързване с изгубени роднини, не му отне прекалено дълго да открие следите на баща си. След като беше излежал присъдата си в Тексас, бе напуснал щата, задържайки се на няколко места, но без да остава някъде прекалено дълго, докато най-сетне се беше отнесъл в Леръми, Уайоминг. Беше умрял там в местната болница на петдесет и девет години. От медицинските му картони ставаше ясно, че е страдал от няколко заболявания, свързани с алкохолизъм.

Повече време му отне да открие майка си. Тя или бе двуженка и се беше омъжила, преди да получи развод, или просто приемаше имената на безбройните мъже, с които живееше.

Когато денят за затварянето на Гриф наближи, той често се питаше защо си дава труд да я търси, защо му е да знае какъв е животът й сега, след като го беше зарязала без капчица разкаяние. Доколкото знаеше, никога не се бе опитала да научи какво е станало с него, така че защо толкова искаше да се свърже отново с нея?

Не знаеше какво го кара. Беше натрапчив импулс, който не би могъл да обясни дори на себе си, така че спря да се пита и просто продължи.

Настойчивостта му бе възнаградена. Точно в деня, преди да влезе в затвора, той я откри в Омаха. Получи адреса й и телефонен номер. Преди да е помислил, вече й звънеше.

Беше решение, което го накара да съжалява.

Съвсем като за изпращане в затвор, помисли си сега язвително.

Защо днес, когато се намираше в още по-голяма беда от тогава, си спомняше всичките тези глупости за родителите си? Може би защото мисленето за тях затвърдяваше онова, което той силно подозираше: беше поел по тази пътека на самоунищожение, още преди да напусне майчината си утроба.

Което не предвещаваше добра развръзка.

Потиснат, той легна на окаяното легло и заспа за малко. Може би по такъв начин тялото му позволяваше да избяга временно от реалността? Още по-милостиво бе подсъзнанието му, което му позволи да сънува Лора. Ръцете му бяха върху нея. Движеше се вътре в нея. Тя го беше обхванала отзад и се извиваше нагоре да го поеме, стенейки неговото име. Сърцето му щеше да се пръсне, когато достигна кулминацията и в този момент се събуди — името й още лепнеше по устните му, пропит от пот, с болезнена ерекция.

Стана, взе си душ и включи телевизора навреме, за да види местните вечерни новини. Точно както се страхуваше, един самодоволно изглеждащ говорител с противна коса съобщи, че полицията търси Гриф Бъркет „за да го разпита във връзка с бруталното убийство на Фостър Спийкман“.

Това, разбира се, не беше изненадващо, но Гриф седеше зашеметен, прикован от внезапната поява на Стенли Родарт на екрана. Той беше застанал под блясъка на прожекторите, което само подчертаваше грозотата му.

— В момента този, който ни интересува, е Гриф Бъркет. Единственото, което знаем понастоящем, е, че той е бил в имението на Спийкман снощи вечерта.

Този факт предизвика засилване на възбудата сред репортерите, които започнаха да му задават въпроси. Родарт, надут като пуяк, каза само:

— Замесването на Бъркет дава основание за по-нататъшни разследвания. Това е всичко, което мога да ви кажа в момента — той обърна гръб на микрофоните и мина през желязната порта на имението на Спийкман.

Родарт беше там. Вътре, зад обвитите с бръшлян стени. С Лора. Сега тя сигурно ненавиждаше Гриф. Родарт щеше да подклажда огъня, за да я спечели на своя страна. Мисълта, че тя и Родарт дишат един и същ въздух накара стомахът му да се свие на топка.

Най-после мракът настъпи. Въпреки понижаването на температурата, той се почувства добре извън вратите на мотелската стая. Но му отне почти два часа, за да стигне до „Хъникът мотърс“ и той усети, че се загрява. Не посмя да спре да си купи бутилка вода, така че пристигна на паркинга за коли със засъхнала по дрехите му пот и дехидратиран.

Но маршировката си струваше. Колата го чакаше, както му бе обещано.

Беше безличен седан, нещо средно между кафяво и сиво. Името на модела върху капака на багажника не му беше познато и той не успя да определи марката на колата. Понтиак? А може би Форд? Тапицерията изпусна миризма на застоял цигарен дим, когато предпазливо отвори незаключената врата. Не се включи аларма.

Ключовете бяха под гумените стелки на пода, бензиновият резервоар беше пълен и двигателят запали още със завъртането на ключа. И за удобство, веригата, която обикновено заграждаше алеята като мярка за сигурност, лежеше отпусната на тротоара. Хъникът беше помислил за всичко.

* * *

Уайът Търнър, адвокат, живееше в един от новите богаташки квартали на Норт Далас. Всички къщи имаха плувен басейн е задния двор, стикове за голф в гаража, и изобщо се опитваха да не изостават по стандарт от съседите в квартала. Домашните любимци бяха опционални. Повечето имаха деца.

Търнърови имаха само едно. Гриф никога не беше виждал Уайът Търнър младши лично, но бе виждал негова снимка на бюрото на Уайът. Беше петдесет на петдесет смес от родителите си, което беше нещастие за хлапето. Гриф беше срещал Сюзан Търнър само веднъж, на социално мероприятие, много преди той да има нужда от услугата на Търнър. Беше бледа жена, почти безцветна, с характер, който й подхождаше. Също практикуваше право, но не криминално право като съпруга си. Данъци, легализиране на завещания, такива скучни неща. И Гриф се обзалагаше, че е добра в тази работа. Беше стегната, нелюбезна и непривлекателна. В сравнение с нея Търнър беше сърцето на компанията.

Гриф мина покрай къщата и видя, че вътре свети само една лампа. Надяваше се Уайът да е запалил среднощния светилник, а не Сюзан. Паркира две улици по-нагоре и добросъвестно заключи вратата на колата, когато излезе. Беше облякъл къси панталони и тениска, обувки за бягане и бейзболна шапка. В квартал на юпита като този, хората тичат винаги, когато могат да вместят тренировка в натоварения си график. Той се надяваше, че ако го видят, ще го вземат за човек, който има време за тичане единствено късно нощем.

Взе на бегом двете пресечки. Едно куче го залая зад някаква дървена ограда, но иначе мина незабелязан. Поне така се надяваше. Някой в тези огромни къщи би могъл да го забележи и да се обади на кварталния патрул или на полицията. Това беше риск, който трябваше да поеме.

Той забеляза, че върху вратата на съседната на Търнърови къща, има надпис „Продава се“. Имотът беше тъмен, вътре и отвън, което бе в негова полза. Когато стигна до него, заобиколи тротоара и хлътна в сенките на двора. Мина откъм страната, която граничеше с алеята на Търнър. След това се наведе в храстите, за да си поеме дъх и да планира следващия си ход.

През отворените жалузи можеше да види вътрешността на осветената стая на къщата. Беше домашен кабинет, напомняше този на Боли, но беше много по-елегантен. На стената стоеше препарирана глава на елен. Дипломи в рамки. Юридически книги по лавиците. Мониторът на компютъра беше включен и хвърляше синкава светлина върху бюрото и няколкото отворени папки.

Адвокатът се появи, влезе в стаята с чаша мляко и нещо прилично на сандвич в чиния. Беше с бяла тениска и долнище на пижама. Краищата на тениската бяха запасани в ластичния колан на пижамата. Въпреки ситуацията, Гриф не се сдържа и се засмя на нощната премяна на адвоката си. Но той делеше легло с госпожа Търнър, така че бе обяснимо. Гриф по-скоро би правил любов с царевична люспа.

Търнър седна на бюрото си, отхапа си от сандвича и докато дъвчеше, гледаше в монитора. Гриф си пое дълбоко дъх и излезе иззад храстите. Пресече алеята и тръгна към двойните френски врати, които водеха директно в кабинета. Той почука леко по стъклото.

Стреснат, Търнър погледна натам. Когато видя Гриф, лицето му регистрира поредица от изражения — удивление, опасение, и най-накрая — гняв.

Гриф натисна бравата на вратата. Беше заключена. Натисна я няколко пъти, предизвиквайки стържене. Прочете върху устните на Търнър ругатнята, когато той стана от стола си. Погледна предпазливо към това, което според Гриф трябваше да е коридор, след това бързо отиде до вратата и я отвори.

Прошепна ядосано:

— Знаеш ли, че всяко ченге в радиус от осемстотин километра те търси?

— Тогава по-добре ме пусни вътре, преди да са ме забелязали на прага ти.

Търнър му махна да влезе, после излезе навън и огледа улицата. Удовлетворен, че около портата не се вижда нищо съмнително, затвори вратата, след което бързо отиде до жалузите и ги спусна.

Гриф взе сандвича и започна лакомо да го яде. Между отиването до паркинга и идването тук беше използвал гишето на една бензиностанция, за да си вземе един бургер и го излапа, докато шофираше насам. Но това не успя да утоли глада му, само го изостри. Фъстъчено масло и желе никога не му бяха харесвали, но точно сега му се сториха невероятно вкусни. Изпи и млякото. Търнър го гледаше и кипеше.

— Нуждая се от това повече от теб — каза Гриф с пълна уста. После, посочвайки към шкембето на адвоката, добави: — Много повече.

— Искам да си вървиш.

— Трябва ми информация.

— Не съм Си Ен Ен.

— Ти си ми адвокат.

— Вече не.

Гриф спря да дъвче.

— Откога?

— Откакто ти… — силният глас на Търнър стресна и самия него. Той замръзна, ослушвайки се, после отиде до вратата и отново погледна в коридора. — Не мърдай — прошепна той на Гриф през рамо. — Не издавай звук.

Адвокатът изчезна в тъмния коридор. Гриф чу вратите — предположи за към спалнята — да се затварят тихо. Въпреки предупреждението на Търнър, той се приближи до френските врати и раздалечи две ленти на жалузите, за да погледне навън, питайки се дали колата на Хъникът, паркирана по-нагоре, е предизвикала подозрението на някого. Дали някой бе забелязал среднощен бегач, който внезапно изчезва в тъмните сенки, окръжаващи една празна къща?

Търнър се върна на пръсти и тихо затвори вратата след себе си.

— Сюзан спи много леко.

— Откога не си мой адвокат?

— Откакто уби Фостър Спийкман — отвърна му адвокатът със същия гневен шепот. — Мили боже, Гриф. Фостър Спийкман! Би могъл да убиеш и президента. Истина ли е, че си чукал жена му?

Гриф издържа на обвинителния му поглед няколко секунди, после натъпка остатъка от сандвича в устата си и промърмори:

— Би трябвало да си толкова щастлив.

— Какво?

— Нищо — той довърши млякото и избърса устните си с опакото на ръката. — Не познавам адвокат, който да гони клиент.

— Не желая да имам нищо общо с теб. Ти си опасен.

— Опасен? — Гриф разпери широко ръце. Всичко, което носеше, бяха ключовете от колата и клетъчния му телефон, защипан към ластичния колан на шортите му.

— Нарекох те опасен — каза Търнър. — Той каза, че си пробол врата на Спийкман с нож за отваряне на писма. На един инвалид, Гриф! Каза, че Спийкман се опитал да се бори, да се защити от теб, но…

— Кой „той“? Кой го каза? Родарт?

— Разбира се, че Родарт. Той и немият му партньор дойдоха в офиса ми тази сутрин. Родарт приказваше през цялото време. Попита ме дали знам къде си, и за щастие, аз можах да кажа, че не знам — Търнър изсумтя, недоволен, че вече знае къде се намира Гриф. — Родарт има полеви ден. Този път не прави грешка, ще те хване.

— Няма ли да ме изслушаш?

Търнър захапа вътрешността на бузата си и хвърли разтревожен поглед към затворената врата.

— Давай, бързо — той седна в стола зад бюрото си и се опита да изглежда по адвокатски — роля, трудна за изпълнение, когато си в пижама. — Как се запозна със семейство Спийкман?

— Говорихме за това да правя някакви реклами за неговата авиолиния — това не беше напълно лъжа. Не беше и самата истина, но не можеше да я каже на Търнър. Още не. Репутацията на Фостър Спийкман щеше да се срине. И доколкото пазенето на неговата тайна беше от значение, никакви облози не важаха. Лора беше замесена в тази тайна. И Гриф смяташе да я пази заради Лора.

— Това е лудост — отбеляза Търнър.

— Точно това му казах и аз. Но, трябва да се разбере, че той имаше много своеобразни и странни идеи. Както и да е, каза ми да помисля, той също щял да го направи, и това е.

— А съпругата? Лора?

— Запознах се с нея същата вечер.

— Мигновена страст, по думите на Родарт.

— Родарт ли го каза?

— Във всеки случай смисълът беше този. Каза, че двамата сте имали гореща и бурна връзка.

Гриф се запита откъде ли Родарт беше получил тази информация. Може би бяха повече спекулации, които правеше да звучат като факт.

— Тя и аз бяхме заедно. Четири пъти, за да съм точен. Веднъж месечно. Последния път, когато се видяхме, тя обяви, че всичко е свършило.

— Защо?

Тъй като не искаше да казва на Търнър повече за това, той вдигна рамене:

— Типичните причини. Най-вече вина. Помислих си, че никога няма да я видя отново.

— Но го искаше.

Той не отговори, но изражението му го издаде. Търнър изсумтя:

— Ти просто си поднесъл на Родарт мотив на сребърен поднос. За да получиш момичето си убил хладнокръвно съпруга. Няма нужда човек дори да е юрист, за да го види, Гриф.

— Освен мотиви…

— И възможност.

— Не съм се натресъл на Спийкман онази вечер. Отидох в имението по негова покана.

— Той те е поканил?

— Покани ме.

— За какво? Да не би да е искал да се срещнете заради аферата ти с жена му? Толкова ли виновна се е чувствала, че да си признае пред него всичко?

— Не знам. Не знам какво му е разказала Лора за нас — и наистина не знаеше.

— Свърза ли се с нея?

Той поклати глава.

— Съветвам те да не опитваш.

— Като мой бивш адвокат?

Игнорирайки саркастичния му тон, Търнър попита:

— Можеш ли да докажеш, че Спийкман те е поканил в имението онази нощ?

— Още не.

— Какво означава това?

Загубил търпение, Гриф се сопна:

— Освен мотив и възможност, какво друго има Родарт за мен?

Адвокатът се поколеба.

— Хайде, Търнър. Дължиш ми поне това. Кажи ми срещу какво се изправям?

Търнър изсумтя:

— Ами, намерили са оръжието на убийството с твоите отпечатъци по него. Твоята ДНК ще съвпадне с тази на тъканта, която са открили под ноктите на Спийкман — той посочи към кървавите драскотини по ръцете на Гриф. — Така ли е?

— Така е.

— По дяволите, Гриф! — той потрепери. — Родарт няма нужда от нищо друго, за да те арестува заради Спийкман. Но има и още нещо, този тип Руиз.

— Мануело. Прислужникът на Спийкман. Изглежда като латиноамерикански ловец на глави с любезна, но празна усмивка.

— Никой не го е виждал — Търнър спря и го погледна изпитателно. Когато Гриф не каза нищо, той продължи: — Родарт е проверил при имиграционните. Не е регистриран. Бил е нелегален.

— Използваш минало време.

— Беше ли той там онази вечер?

Гриф отново се въздържа от отговор.

— Не си прави труда да лъжеш — каза адвокатът. — Намерили са кръв по килима и в колата ти. В моята стара Хонда. Кръвта не била нито от теб, нито от Спийкман. Родарт предполага, че е на Руиз. Търси останките му.

— Мамка му!

— Най-после оракулът заговори. И не е ли това красноречиво твърдение? — гласът на адвоката прозвуча рязко. — Той жив ли беше, когато го остави?

— Кой?

Търнър потърка високото си чело, сякаш да изглади бръчките от тревога.

— И двамата.

— Спийкман беше мъртъв. Руиз беше adios.

— Спасил се е от теб?

— Избяга.

— Видя ли той, че Спийкман е намушкан?

Гриф не отговори.

— Ти… Беше ли и Руиз наранен? Негова ли беше кръвта по килима и в Хондата?

Гриф се канеше да отговори, но реши да провери:

— Мой адвокат ли си или не?

Търнър го изучава известно време, после бързо попита:

— А какво ще кажеш за парите, Гриф? Половин милион. Не ме прави на глупак, защото твоите отпечатъци стоят на капака на кутията. Е, за какво бяха?

— Разби ме — отвърна лаконично той с вдигане на рамене. — Спийкман каза: „Погледни в кутията“. И аз погледнах в кутията. Предполагам, че е искал да ми покаже колко е богат.

— Не бяха ли за теб?

Гриф го погледна, сякаш това беше най-абсурдното нещо, което някога е чувал през живота си.

— Родарт предположи, че Спийкман ти е плащал за нещо.

Стомахът на Гриф се сви на топка.

— Като например?

— Нещо, което е трябвало да доставиш. Или услуга, която си му направил.

— Глупости, Търнър, ти с всичкия ли си? Къде му е умът на Родарт? Ако тези пари бяха за мен, със сигурност не бих ги оставил. Щях да ги взема и да си живея с тях на някой екзотичен остров, а не да ти отмъквам сандвича с фъстъчено масло и желе.

Адвокатът не се развълнува.

— Много пари са, Гриф. Големи пачки, събрани на едно. Подредени спретнато в кутия. Като онези, дето взе от Бенди, за да прецакаш мача срещу „Скинс“.

— Казвам ти…

— Добре, добре. За сега да кажем, че Спийкман просто е обичал да държи кутии с пари в брой и това няма нищо общо с неговото убийство. Родарт дори няма нужда от този елемент, за да те осъди — Търнър стана, заобиколи стола си и сложи ръце на облегалката му, сякаш се канеше да се обърне към съда. — Чуй ме, Гриф. Това дело е направо мечтата на прокурора. Разполагат с убедителни доказателства. Имат твоята ДНК. И ако Руиз е жив…

— Жив е. Или поне беше, когато го видях последния път.

— И ако не е вече в Хондурас…

— Ел Салвадор.

— Каквото и да е. Ако го заловят, те ще имат очевидец в допълнение към инкриминиращото доказателство. Но — каза той, леко потупвайки облегалката на кожения стол, за да подчертае думите си, — положителната страна е, че ти си позвънил на 911, нали? — Гриф кимна. — Което предполага, че не си искал Спийкман да умре. Може да се поддържа, че Спийкман те е поканил там, и ако журито го приеме, следващата стъпка е да приеме, че е нямало преднамереност от твоя страна. Отишъл си у Спийкман по негова покана. Той те е обвинил за връзката, която имаш…

— Съм имал.

— Си имал със съпругата му. Ти си спорил. Нещо, което той е казал, ти е подпалило фитила и следващото нещо, което си осъзнал…

— Е, че съм взел ножа за отваряне на писма от бюрото му и съм го забил във врата му.

Търнър всъщност изглеждаше тъжен за това.

— Съществува наистина сериозен шанс да те осъдят за непредумишлено убийство, вместо за убийство. Това вероятно е най-доброто, което може да ти се случи, казвам ти го като юрист и като приятел — той направи пауза, за да стигнат думите му до Гриф. — Не ми е приятно да ти рисувам такава мрачна картина, но това е положението, Гриф. А ти само си влошаваш положението като бягаш. Да се предадеш на Родарт ще бъде лошо. Не казвам, че няма да е. Но ще стане още по-зле, ако не го направиш.

— Няма да се предам.

— Ако го направиш — тази вечер, сега — ще те представям. Ще съм до теб при всяка стъпка, която правиш. Остави ги да проведат разследването си и тогава ще видим доколко лошо е доказателството срещу теб. Не се съмнявам, че Родарт преувеличава, намеква, че разполага с повече, отколкото е изровил в действителност, но ние знаем, че оръжието на убийството е у него и в съчетание с мотива, това е дяволски инкриминиращо.

В наша полза работи фактът, че си оставил парите. Не си извършил грабеж, така че не е предумишлено убийство. Ще пледирам за обвинение в непредумишлено убийство. Също така ще подам молба за провеждането на делото в друг окръг. За изнасяне на процеса извън Далас.

Но където и да се води, можеш да се обзаложиш, че прокурорът ще наблегне на това колко беззащитен е бил Спийкман срещу теб. Ще те обрисува като животно, което напада човек, който не може да се бори и да спечели. Ще настрои журито срещу теб и никакъв твой аргумент няма да промени неоспоримия факт, че ти си футболист, а той — инвалид.

Предай се и ме остави да поема защитата ти. Единствения път, когато ще говориш, е на обвинението, когато няма да се признаеш за виновен. Не трябва да изричаш и една мръсна дума срещу Родарт, журито, никого.

Гриф слушаше търпеливо, но сега се обади:

— И ти мислиш, че като не говоря, това ще ме направи да изглеждам невинен? Я стига, Уайът.

— Вярвам в правосъдието, в нашата съдебна система.

— Е, твоето разбиране се различава от моето. Ти ми обеща, че ще се отърва от пробация, ако съдействам на федералните и им кажа каквото знам за дейността на „Виста“. И виж какво се случи.

— Онова беше различно.

— Така е. Разправяхме се с федералното голямо жури и с прокурори. Този път Родарт има отпечатъците ми върху инструмента, който е убил съпруга на любовницата ми.

Главата на Търнър клюмна напред. Той стоеше, мрачно свъсил вежди. Най-накрая вдигна очи.

— Приканвам те още веднъж, Гриф. Предай се.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

— Това е.

Гриф го гледа един момент, после тихо каза:

— Ти дори не ме попита.

И като се засмя мрачно, Гриф продължи.

— Няма значение. Имаш ли някакви вести от Джери Арнолд?

— Обади ми се днес следобед. Продължава да повтаря: Защо направи той такова нещо? Загубил си пореден фен.

Гриф не беше изненадан.

— Е, благодаря ти за информацията. И за сандвича — той се обърна към френската врата.

— Гриф, почакай.

— Ще се видим, Търнър — и отвори вратата.

Чу изквичаването на спирачки, сякаш някаква кола бе взела завоя прекалено бързо. Чу форсирането на двигатели, скърцането на гуми по горещ асфалт. И предните прозорци на къщата през улицата отразиха цветни светлини. Червено. Синьо. Бяло.