Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 82 гласа)

Глава дванадесета

— Фостър?

— М-м-м?

— Ще идваш ли утре в офиса?

Той остави книгата, която четеше и погледна Лора. Тя си беше донесла работа за вкъщи. След вечерята беше седнала на дивана в библиотеката, преглеждайки цял куп доклади.

— Ако ме искаш.

— Някои от тези неща са над възможностите ми — каза тя. — Става въпрос за технически подробности, които изискват твоята намеса. Почти седмица откак не си идвал в офиса. Мисля, че е важно за теб да присъстваш, когато можеш.

— Мислиш ли, че мишките играят?

Тя се засмя.

— Не, защото те знаят, че ще изпортя всеки, който безделничи — тя се поколеба, след това продължи: — Мисля, че за теб е важно.

— О, значи мислиш, че аз безделнича!

Тя подпря ръце на кръста си и се престори на ядосана.

— Сражение ли започваш?

— Окей, край на дразненето. Но нали наистина разбираш, че само за това, че физически не съм в офиса, не означава, че не работя.

— Знам, че умът ти е винаги зает, но човек се активизира, когато е в офиса.

Той се замисли за миг.

— Изпълняваш работата си, освен това ме заместваш. Идва ли ти в повече двойното натоварване?

Беше докоснал чувствителна струна.

— Ти мислиш ли, че е така?

— Съвсем не. Просто забелязах, че си изморена.

Тя изчака няколко мига, после каза:

— Тревожа се за теб, не за себе си. Ти обичаш „Сън Саут“. Това е душата ти. Нуждаеш се от тази авиолиния, както и тя се нуждае от теб. Освен това кога за последен път сме излизали на вечеря?

Той отметна глава назад.

— Съжалявам. Трябва да съм пропуснал прехода. Кога сменихме темата?

— Не сме. Темата е същата.

— Така ли?

— Вече рядко се срещаме с приятели. Не мога да си спомня кога за последен път сме излизали или сме имали гости. През повечето дни стоиш тук. Единственото, което правя аз, е да работя. Обичам работата си и не се оплаквам, но… — тя спря и остави изречението недовършено.

— Цикълът ти е дошъл.

Тя вдигна глава, срещна погледа му и когато раменете й бавно се отпуснаха, кимна:

— Съжалявам.

Той се намръщи със съжаление.

— Знаех си.

— Заради опяването ми?

— Не. Това беше първата сутрин, когато не те попитах за цикъла ти.

— Фостър — беше сбъркала. В изражението му нямаше съжаление, а самообвинение. Той беше следил цикъла й прилежно, питайки я всеки ден, понякога по няколко пъти дневно.

— Тази сутрин пропуснах, не станах навреме да те видя, преди да излезеш за сутрешното заседание. Не те попитах.

— Фостър, независимо дали вярваш, менструалният цикъл не зависи от това дали питаш за него или не.

— Закъсня.

— Само два дни.

— Защо закъсня?

— Не знам.

— Преди никога не е закъснявал.

— Обикновено не.

— А сега защо?

— Не знам, Фостър — каза тя, опитвайки се да сдържи нетърпението си. — Заради стреса, може би.

— По дяволите! — той удари три пъти ръчките на инвалидната си количка. — Когато не ти дойде преди два дни, започнах да се надявам. Трябваше да попитам. Ако бях попитал…

— Щях да имам менструация така или иначе.

— Няма как да знаем.

Аз знам. Температурата ми беше понижена, което показва, че не съм била бременна. Имах болки дни наред. Затова съм заядлива и уморена. Надявах се, че съм сбъркала, но… — тя поклати глава замислено. — Страхувах се да ти кажа.

— Не си виновна ти. Ела.

Нежният му тон я накара да остави настрана документите. Когато протегна ръце към него, той я намести на скута си. Тя седна предпазливо.

— Да не те заболи.

— Само ако можеше — те се усмихнаха един на друг, но отново не изрекоха онова, което завинаги бе променило живота им. Той стисна рамото й нежно. — Това е разочароващо, но не е поражение. Правиш всичко, каквото можеш.

— Което очевидно не е достатъчно.

— Успехът е само отложен. Което не е равно на провал.

Тя наклони глава, промърморвайки:

— Познаваш ме толкова добре.

— Просто знам как работи мозъкът ти.

И двамата амбициозни и решителни, бяха сравнявали детските си години и бяха открили, че независимо от огромната финансова пропаст между тях, си приличаха невероятно много. Нейните родители, както и неговите, бяха очаквали много от единствените си деца.

Бащите и на двамата бяха властни, но не неприятни. Натискът, който бяха упражнявали над децата си, за да успеят, беше по-скоро загатнат, отколкото явен, което не го правеше по-малко ефикасен.

Нейният баща беше от ВВС, пилот на бомбардировач, който беше служил във Виетнам. След войната беше станал изпитател и инструктор. По природа смел и готов да поема рискове, той караше мотоциклета си без каска, гмуркаше се и скачаше с бънджи.

Умря в съня си. Мозъчен аневризъм. Никога не разбра какво го покоси.

Лора го бе обожавала и понесе тежко смъртта му не само защото й изглеждаше несправедлива, а и защото не беше доживял, за да види как тя постига целите си.

Майка й смяташе, че друг като него няма. Той бе нейният герой. Тя се прекланяше пред него и така и не успя да се съвземе от шока, намирайки го да лежи мъртъв до нея. Мъката й прерасна в депресия. Лора бе безсилна да я спре и тя постепенно отнесе живота на майка й.

Лора бе отличничка, студентката, която винаги произнасяше речите в университета. Бе постигнала всяка цел, която си бе поставила. Родителите й открито показваха гордостта си от нея. Наричаха я своето върховно постижение. Но след тяхната смърт тя имаше чувството, че не е оправдала надеждите им. Фостър го знаеше. Тя насочи пръст към него и каза:

— Не започвай с онова психо бръщолевене как не съм искала да разочаровам родителите си.

— Окей.

— Но това е, което мислиш — обвини го тя. — Както мислиш, че си виновен задето не си ме попитал за цикъла ми тази сутрин.

Той се засмя.

— Кой кого познава добре?

Тя разроши косата му.

— Знам, че не обичаш да променяш установения си ред, защото ако го направиш, ще се случат ужасни неща. Не е ли това принципът, според който живееш, Фостър Спийкман?

— А сега е налице доказателство колко разумен е този принцип.

— Законите на природата също са разумни — тя вдигна рамене. — Една яйцеклетка не е била оплодена. Толкова е просто.

Той поклати глава упорито.

— Нищо не е толкова просто.

— Фостър…

— Неоспоримо е, Лора. Неписани закони управляват живота.

— Възможно е в някаква степен, но…

— Няма „но“. Съществуват космически структури, които никой не бива да нарушава. Ако го направи, последствията могат да бъдат жестоки.

Отпускайки глава, тя произнесе нежно:

— Като смяната на шофьори в последната минута.

— Исусе! Сега ставаш дори по-нещастна — той притисна главата й към гърдите си и я погали по гърба.

Не можеше да спори за това с него. Би било съвършено напразно. Малко, след като се бяха оженили, в опит да разбере по-добре неговата мания за подреденост, тя бе разговаряла с психиатъра му. Той бе обяснил, че Фостър е убеден в това, че безпорядъкът вещае нещастие. Структурите не могат да бъдат нарушавани. Сериите не бива да се прекъсват. Фостър го вярваше с цялото си сърце, ум и душа и докторът й бе казал, че опитът да бъде убеден в противното, е чиста загуба на време.

— Той се справя с това изключително добре — беше й казал лекарят. — Но би било полезно да помните, че това, което за вас е спънка, за него е хаос.

Мълчаливо съгласявайки се да оставят напрежението да спадне, двамата останаха да седят тихо. След известно време Фостър се обади:

— Гриф Бъркет също ще бъде разочарован.

— Да. Ще трябва да чака най-малко до другия месец за половината си милион.

Той не я беше питал нищо определено за първата й среща с Бъркет. Когато се бе прибрала онази вечер, беше му разказала подробно всичко, което се беше случило в офиса, но не бе споменала нищо по този въпрос, докато не я попита.

— Как мина срещата ти с Бъркет?

— Бързо. Направи каквото трябваше и си тръгна.

Не беше словоохотлива и той не зададе повече въпроси, може би усещайки, че навлизането в подробности ще й причини неудобство.

— Значи ще му се обадиш отново след около две седмици?

Тя изправи гърба си и го погледна дълбоко в очите:

— Искаш ли да го направя, Фостър?

— Да. Освен ако не е непоносимо за теб.

Тя поклати глава и отклони поглед.

— Щом ти можеш да го понесеш, мога и аз.

— Значи сме съгласни и двамата.

— Да.

— Това е, което искаме.

— Знам. Само се надявам да се случи скоро.

— И двамата го искаме.

— Обичам те, Фостър.

— И аз те обичам — той обърна главата й отново към себе си и каза: — Това е, което искаме.

* * *

Седмица след боя Гриф започна да вярва, че ще живее. През изминалите шест дни не беше толкова сигурен.

Кучите синове дори не бяха го били достатъчно, за да изпадне в безсъзнание. И това е било съвсем предумишлено. Искаха да чувства всеки удар, всяко блъскане. Искаха да е в съзнание и когато вдигнат главата му за косата и посочат към паркираната наблизо кола, той да разбере, че това е маслиненозеленият седан на Родарт и да види запалените му фарове. Не искаха да е зашеметен или объркан. Искаха да помни побоя и кой стои зад него.

Бяха му причинили сътресение на мозъка. Беше му се случвало няколко пъти във футбола, така че разпозна симптомите. Въпреки, че не получи амнезия, каквато понякога придружаваше сътресението, гаденето, световъртежът и размазаният образ го измъчваха двадесет и четири часа.

Подреден така, той не можеше да направи нищо, освен да се обади на 911 и да извика линейка на паркинга. Но едно отиване в спешното би означавало писмена работа, полиция. Един Господ знае само какво още.

Някак си успя да се намъкне в колата си и да се прибере вкъщи, преди очите му да се подуят напълно. След това гълташе таблетки ибупрофен на всеки два часа и се опитваше да намери такава поза за лежане, която да не води до пулсираща болка. Не се притесняваше за вътрешни наранявания. Професионалистите знаеха как да го бият, за да усеща, но не искаха да си цапат ръцете със смъртта му. Ако искаха, щеше да е мъртъв. Искаха да го накарат да се моли да е мъртъв.

Ставаше единствено, за да отиде до тоалетната и то чак тогава, когато мехурът му бе пълен до пръсване. Вървеше като старец, приведен в кръста, тътрейки се, защото всеки път, когато се опитваше да вдигне крака си, режеща болка ниско в гърба извикваше сълзи в очите му.

Вчера подвижността му се подобри малко. Тази сутрин бе придобил достатъчно смелост да си вземе душ. Горещата вода му действаше благотворно, облекчаваше болките му.

Банята вонеше, защото не беше сменил чаршафите. Ставаше му лошо да гледа вече тези четири стени, затова излезе от стаята за първи път след една седмица. Мисълта за кафе му се видя приятна. Осъзна, че е безумно гладен. Нещата изглежда отиваха към оправяне.

Той загребваше бърканите яйца направо от тигана, когато звънецът на вратата иззвъня.

— Кой ли е, по дяволите? — не можа да се сети за никой, който би дошъл тук.

Замъкна се до входната врата и погледна през шпионката.

— Сигурно се шегуваш! — промърмори той и додаде: — Мамка му!

— Гриф?

Гриф увеси глава и я поклати, удивен от отвратителния си късмет.

— Да. Един момент — той се зае с ключалките, с които се бе снабдил за по-сигурно, когато се върна онази нощ след побоя; страхуваше се, че главорезите на Родарт могат да се върнат за втори рунд.

Той отвори вратата.

— Здравей.

Служителят, отговарящ за пробацията му, направо зяпна.

— Пресвети боже! Какво ти се е случило?

Беше се срещнал с Джери Арнолд в офиса му седмица, след като говори с него по телефона. Беше разбрал, че среща очи в очи може да му бъде от по-голяма полза. Когато излезе след десет минутния разговор, знаеше, че е спечелил няколко точки.

Сега доброто мнение на Арнолд за него беше подложено на риск. Обикновено Гриф би се извисявал над ниския, набит чернокож мъж. Днес, превит под шейсетградусов ъгъл в най-добрия случай, те бяха на едно ниво.

— Какво се е случило? — повтори Арнолд.

Това бе най-дългото време от седмица насам, в което Гриф не беше в леглото, и той усети, че главата му е замаяна и трепери.

— Влез — обръщайки се с гръб към госта си, той бавно се дотътри до най-близкия стол и се отпусна в него колкото се може по-внимателно. Дори и така, болката, утихнала след топлия душ, се събуди отново.

— Разполагай се, Джери — каза той, посочвайки другия стол.

Арнолд, облечен като бюрократ и със съответното поведение, приличаше на мъж с големи отговорности и с много неща, за които има да мисли — жена, ипотека, няколко деца, които отглежда със заплатата си на държавен чиновник. И един ненадежден бивш затворник, когото да дундурка. Той сложи ръце на хълбоците си, в този миг напомняше на треньора.

— Ще ми кажеш ли, или…?

— Хвърлиха ме в клетката на горилите в зоологическата градина. Тези гадняри могат да бъдат много раздразнителни.

На Арнолд не му беше забавно. Гриф въздъхна с примирение и болка.

— Налетях на няколко бивши мои фенове. Последния, м-м-м, четвъртък, мисля, че беше.

— И продължаваш да изглеждаш толкова зле?

— Не се тревожи. Боли много по-лошо, отколкото изглежда — той се ухили, но другият мъж остана намръщен.

— Ходи ли в спешното? Прегледаха ли те?

Гриф поклати глава.

— Нито пък съм съобщавал на полицията. Бяха просто група пияни. Нападнаха ме на паркинга на ресторанта — той направи жест, който омаловажаваше важността на инцидента. — Не отвърнах на боя, така че не трябва да се тревожиш, че могат да повдигнат обвинение срещу мен.

Най-после Арнолд седна.

— Случват ли се много такива неща?

— Получавам злобни погледни, но за първи път враждебността се проявява физически. Както казах, бяха пияни — той даде твърде нормална версия на случилото се.

— Смяташ ли, че „Виста“ стоят зад това?

— „Виста“? — изсумтя Гриф. — Ако бяха те, нямаше да седя сега тук и да си говоря с теб за това. Няма нищо, Джери. Кълна се в бога. Чувствам се много по-добре.

Арнолд погледна студената пот, която беше избила по челото му, но не каза нищо повече.

— Иначе как се чувстваш?

— Добре.

Надзорникът огледа апартамента, хвърли поглед към луксозния телевизор, към новата мебелировка.

— Приятно местенце.

— Благодаря.

Очите му се върнаха отново към него.

— Как си платил за него?

— В брой. Които получих законно.

— Как?

— Няма нищо общо с „Виста“, нищо! Не съм нарушил никакви закони. Не съм залагал.

— Вече имаш работа?

— Погледнах някои неща.

— Ходил си на интервю…

— Не се получи.

— Какво беше?

— Не получих работата, така че какво значение има?

Арнолд не показа видима тревога, но повтори натъртено:

— Какво беше?

Гриф отвърна примирено:

— Попитах един спортен журналист дали мога да върша грубата работа вместо него. Чувал ли си за Боли Рич?

— Чета репортажите му.

— Предложих да стана един от сътрудниците му. Отказа ми — всъщност Гриф беше доволен, че Арнолд го е притиснал за това. Надяваше се отговорният за пробацията му служител да се обади на Боли за потвърждение. Боли щеше да потвърди, че Гриф се е опитал сериозно да си намери работа.

— Нещо друго?

— Нищо конкретно — предполагаше, че Арнолд ще остави нещата така, защото той всъщност харесваше този човек. Имаше гадна работа, но все някой трябваше да я върши. Гриф нямаше нищо лично против него и не му беше приятно, че се налага да го лъже.

— Обади ми се веднага, щом започнеш някъде. Ще е добре за досието ти.

— Ще го направя. Щом започна.

— Но междувременно никакви залагания, никаква „Виста“.

— По дяволите, знам.

— Без значение колко си обезкуражен.

— Повярвай ми, Джери, не искам да имам нищо общо с тях.

— Вярвам ти — каза го така, сякаш искаше да му вярва, но не вярваше. — Опитай да стоиш далеч от местата, на които може да се натъкнеш на футболни фенове.

Гриф го погледна. Смутен, мъжът каза:

— Трудно е, знам, но се опитай да не провокираш друг инцидент.

— Не съм провокирал този инцидент.

— Вярвам го — този път наистина звучеше искрено. Той се изправи да си тръгне. Гриф се опита да не показва облекчението си. — Остани на мястото си — каза Арнолд, когато Гриф се надигна. — Ще си изляза сам. — Той тръгна, но се обърна: — Да имаш някакви вести от Родарт?

Гриф беше благодарен на маскировъчния ефект на отоците и натъртванията по лицето си.

— Всъщност, показа се пред затвора в деня, в който ме освободиха — призна това, в случай, че въпросът беше подвеждащ. Арнолд може да беше във връзка с Уайът Търнър, който да му е споменал за нежеланата поява на Родарт.

— Говори ли с него тогава?

— Не — отново истината.

— Той е беля за теб. Последният човек, когото би искал да видиш, идва.

— Можеш да го кажеш отново.

— Бих искал да знам, ако се навърта. Всъщност, необходимо е да знам.

— Абсолютно.

— Ще е дяволски тъпо да тръгнеш да се срещаш с него насаме, Гриф.

— Няма.

Арнолд замислено прокара пръсти по вратовръзката си.

— При репутацията, която има, съм малко изненадан, че стои на дистанция. И нищо от него от онзи ден при затвора, а?

— Не. Нищо.

Толкова не му се искаше да лъже.

* * *

Физическата издръжливост на Гриф и състоянието му се подобряваха. През седмицата, последвала изненадващото посещение на Джери Арнолд, отоците около очите и устата му спаднаха и лицето му започна да възвръща предишния си вид.

Натъртванията изсветляха до мръсно зелено-жълто, след това зеленото избледня, оставяйки навсякъде жълтевина. Раната над веждата му беше редуцирана до бледа розова черта. Съвсем в стила на бледата розова черта през скулата му, трайният подарък, който Родарт си бе направил онази нощ в гаража.

Родарт имаше да отговаря за цял куп неща. Въпреки онова, което бе казал на отговорника за пробацията му, Гриф нямаше да чака възможността да си върне тъпкано на наглото животно.

Той още не бе възобновил многокилометровите си обиколки, но си беше преплувал дължините последните два дни. Мускулите го боляха, но по онзи хубав начин, който се получаваше от упражнения, а не от удари с юмруци, който те кара да се чувстваш като кайма.

Не беше достигнал до предишната си скорост, но поне не се движеше като деветдесетгодишен старец с артрит на всяка става. Чувстваше се повече като самия себе си. Което беше добре. Защото Лора Спийкман му звънна една сутрин, тъкмо когато излизаше от душа.

— В един часа?

— Става.

— Ще се видим тогава.

Той се огледа в цял ръст в голямото огледало на гърба на вратата на банята. Ако преди бе извърнала глава от него, то като го видеше днес, щеше направо да припадне. Наистина, видът му се беше подобрил, но продължаваше да изглежда като че ли са го пребили много здраво.

Той си хвърли още един критичен поглед отгоре до долу в огледалото, отпред и отзад. Хубавото е, помисли си той, че няма да ме види гол.