Сандра Браун
Сделка за милиони (5)

Глава пета

Гриф хвърли ключовете на хондата на служителя, обслужващ паркинга, и влезе бързо в лъскавото фоайе на супер луксозната сграда. Долните дванайсет етажа се заемаха от хотел, а горните дванайсет бяха частни апартаменти.

Лоби барът бе относително тих тази вечер в средата на седмицата. Пианистът свиреше стандартните парчета тип Синатра на малкия бял роял. Повечето от масите бяха заети от бизнесмени, които се наливаха с коктейли.

Барът бе свързан с осветен вътрешен двор, където можеше да се седне, но Гриф избра да остане вътре, където можеше да се наслаждава на климатика, докато държеше под око входа. Той избра една свободна маса, даде знак на келнерката и поръча бърбън.

— Наливен или от бутилка?

— Наливен е добре.

— Вода?

— Лед.

— Очаквате ли някого?

— Не.

— Връщам се веднага.

Въпреки, че случаят — излизането му от затвора — и деня, който бе имал — странната среща със семейство Спийкман, — подканваше да обърне едно-две уискита със сода, Гриф всъщност не обичаше да пие. Тъй като често трябваше като дете да бърше повръщаното от алкохол, така и не разви вкус към него.

Но питието, което келнерката донесе изглеждаше добре и миришеше хубаво. Първата глътка мина гладко, въпреки, че мигновеният огън, който възпламени в стомаха му, бе доказателство, че в продължение на пет години не е близвал алкохол. Той си напомни да не бърза. Не беше сигурен колко време трябва да чака.

Един милион долара.

— Ще ти се плати в брой — беше му казал Спийкман. — Парите ще бъдат сложени в банков трезор и само ти, аз и Лора ще имаме достъп. Няма да има никакви регистрации, нито каквито и да било официални документи. Щом Лора забременее, прекратява се всякаква връзка между теб и нас. Ако пътищата ни се пресекат, което е малко вероятно, не ни познаваш. Срещаме се за първи път. Ясно?

— Ясно.

Разговорът замря, когато Мануело влезе, за да предаде телефонно съобщение на госпожа Спийкман. Тя го прочете, извини се и каза, че след малко ще се върне. След което излезе и Мануело я последва.

Спийкман забеляза, че Гриф гледа прислужника, докато онзи тихо затваряше двойната врата след себе си.

— Не се тревожи за Мануело — каза той. — Знае само няколко думи на английски. Казах му, че си стар приятел от училище, който се е отбил. Не би разпознал в твое лице някогашния футболист. По времето, когато е дошъл в Щатите, ти си бил в Биг Спринг.

Лора Спийкман се върна почти веднага. Съпругът й попита:

— Нещо важно ли беше?

— Джо Макдоналд с въпрос, който не можело да чака до утре.

Фостър са засмя:

— Такъв си е Джо, винаги бърза.

Докато двамата бъбреха за нетърпеливия Джо, Гриф си помисли за един друг проблем.

— Трудно ще е да се харчат пари в брой — произнесе той рязко.

След леко колебание, Фостър отвърна:

— Да, боя се, че това ще създаде известни затруднения. Допускам, че ще бъдеш наблюдаван зорко от Държавната агенция по приходите и ФБР заради спекулациите относно празната ти банкова сметка по времето на ареста ти.

— Предполагах, че сте скрили някъде пари.

Зад хладната констатация на Лора Спийкман той долови незададения въпрос.

— Точно както се предполага, че съм очистил Бил Бенди — сухо каза той. — Не съм, не съм, не съм!

Тя задържа погледа си няколко секунди.

— Добре.

Но го произнесе така, сякаш е наполовина убедена, но не иска да го дразни повече. Въпреки, че щеше да спи с нея, не смяташе, че някога ще я хареса. Беше хубава да я гледаш, но никога не го бяха привличали жени, дето ще ти скъсат топките. Пък и защо да му ги съсипва, нали бяха жизненоважни за онова, за което той й трябваше? Изкуши се да обърне вниманието й към тази ирония, но реши да не го прави. Съмняваше се, че ще усети хумора.

Вместо това каза:

— Нуждая се от парите, госпожо Спийкман. Парите са единствената причина, поради която бих се съгласил някога да правя това. Поне съм честен.

Намекът му беше ясен — че те не бяха достатъчно честни по отношение на своите причини. Тя се канеше да каже нещо, когато съпругът й се намеси:

— Не си ми искал финансов съвет, Гриф, но ще ти предложа няколко. Започни работа, за която ще получаваш заплата. Направи си сметка, извади си кредитни карти. Нормални неща. Ако наистина те проверят, от теб зависи как ще обясниш милионерския си стил на живот. Вероятно през целия остатък от живота ти ще търсят извора на приходите ти.

Той вдигна едната си вежда и добави:

— Може би някои от бившите ти бизнес съдружници би могъл да ти помогне по въпроса. Сигурен съм, че при възможност използват задгранични банки, които не се интересуват от произхода на големите пари в брой.

— Не знам — каза Гриф. — Но дори ако го правят, няма да се обвържа никога повече с тях — той погледна към Лора и добави: — Никога. — Наблегна на последната дума с кратко кимване на глава.

Спийкман го попита дали има още въпроси. Обсъдиха още някои дребни подробности, след което Гриф повдигна един, който според него бе най-важният. Отнасяше се до потенциален проблем с дългосрочното плащане. Десет, петнайсет, двайсет години нататък, той не искаше да се сблъска с дилема, за която не е измислено решение предварително.

Последва дълга дискусия. Не се стигна до никакво решение, но Спийкман обеща да помисли сериозно и да съобщи на Гриф колкото се може по-скоро. Дали го устройва? Това се уреди и Спийкман предложи да скрепят сделката със здраво стискане на ръцете.

После поканиха Гриф да остане за вечеря.

Преди да приеме или откаже, госпожа Спийкман каза:

— О, скъпи, съжалявам, но не съм казала на госпожа Добинс, че ще имаме гост и тя вече си тръгна. Мислех, че идеята беше да пазим визитата на господин Бъркет в тайна. Мануело е друго нещо, но…

Изглеждайки объркана за пръв път, откак се бе присъединила към тях, тя търсеше оправдания да не седне на масата с него. Както изглежда, нямаше угризения да има плътски отношения с него, стига да не се налага да се хранят заедно.

— Освен това — добави тя неуверено, — горе ме чака огромно количество работа.

— Не се безпокойте — каза Гриф. — И без това имах планове. Всъщност, вече закъснявам.

Лора Спийкман се изправи. Изглеждаше облекчена, че той си тръгва и по всяка вероятност малко засрамена заради негостоприемството си.

— Ще ви се обадя след около две седмици, господин Бъркет. Как мога да се свържа с вас?

Той й даде телефонния си номер, онзи, който Търнър бе прокарал в гадния апартамент. Тя си го записа на малко листче хартия.

— Ще ви се обадя и ще ви кажа къде да ме намерите.

— След две седмици?

— Приблизително толкова. Може да варира с ден или два. Ще използвам устройство, което предсказва момента на овулация, тествайки покачването на нивото на LH.

— LH…?

— Лутеинизиращ хормон.

— Аха… — прозвуча като „разбирам“, макар представа да си нямаше.

— Надявам се, че ще мога да предскажа деня, но може и да стане много бързо и да нямам много време.

— Чудесно. Както стане.

Очите й се отклониха от него и тогава Гриф прозря. Може и да се правеше на властна и уверена с големите момчета до известно време. Може и да имаше менструалния си цикъл и овулация и да говореше свободно за количеството на неговата сперма с технически и практически термини. Но когато опреше до действителното положение, до това да легне в леглото с непознат, тя се превръщаше в сто процентова жена, което го успокои.

Тя каза довиждане и се извини. Спийкман предложи да го изпрати до входната врата. Когато стигнаха до нея, каза:

— Любопитен съм, Гриф.

— За какво?

— За какво ще мислиш, когато излезеш оттук. Ще разсъждаваш ли над въпроса какво първо да си купиш?

Всъщност онова, което щеше да си мисли, докато се отдалечава от сивото каменно имение беше, че макар те да изглеждаха благоразумни и интелигентни хора, сигурно беше добре, че Фостър и Лора Спийкман не можеха да се размножават, тъй като и двамата бяха шибани костеливи орехи.

Кой би направил подобно нещо? Никой, то се знае. Не и когато имаше достъпни научни методи за оплождане. Не и когато притежаваха парите, за да платят за тези методи. Може в библейските времена да се е правело така, когато не можеш да имаш дете. Но не и в наши дни, когато съществуваха възможности.

В момента, когато стигна до дестинацията си, той почти се самоубеди, че никога няма да чуе отново за семейната двойка.

Почти.

— Още едно?

Той вдигна глава. Келнерката се бе върнала. Гриф се изненада, установявайки, че чашата му с бърбън е празна.

— Не, благодаря. Една минерална вода, ако обичате.

— Разбира се. Връщам се веднага.

Връщам се веднага. Беше използвала този израз два пъти, без да знае, че безобидната на пръв поглед фраза може да е като сол в отворената му рана.

Майка му му бе казала тези думи в нощта, когато замина. Завинаги.

Често се случваше да я няма дни наред, тръгваше без дори да се сбогува и се връщаше без обяснения или оправдания за отсъствието си. Никога не се бе разстройвал и притеснявал, че не е наоколо. Знаеше, че когато се умори от настоящия си любовник или обратното и той я изриташе, щеше да се прибере.

Никога не го питаше къде е бил или какво е правил, докато я е нямало. Дали е бил добре? Ходил ли е на училище? Бил ли е болен?

Веднъж се беше случило. Разболя се. Хранително отравяне. Беше ял телешко задушено от консерва, оставена отворена прекалено дълго. Повръща, докато в стомаха му не остана нищо, после се срути на пода в банята, с лице в повръщаното и с цицина на главата от падането.

Беше осемгодишен.

След този случай внимаваше повече какво яде, когато майка му я няма. Научи се да се грижи по-добре за себе си.

През нощта, когато тя замина завинаги, той знаеше, че няма да се върне. През целия ден беше измъквала тайно неща от къщата, когато си мислеше, че не я гледа. Дрехи. Обувки. Сатенена възглавница, която един тип беше спечелил за нея на градския панаир. Спеше върху нея всяка нощ, казваше, че предпазва прическата й. Когато видя тази възглавница, напъхана в хартиена торба и как я занася в колата на последния си любовник, той знаеше, че това отсъствие ще е завинаги.

Последния път, когато Гриф видя баща си, той беше в белезници, бяха го набутали на задната седалка в една полицейска кола. Съсед се обадил на ченгетата и съобщил за домашен спор.

Спор. Изискана дума за побоищата, които баща му нанасяше на майка му, когато се върнеше вкъщи и я завареше в леглото с мъж, с когото се е запознала предишната вечер.

Майка му влезе в болницата. Баща му отиде в затвора. Той беше настанен в приемно семейство, докато майка му се възстанови от нараняванията. Когато случаят стигна до съд, районният съдия обясни на шестгодишния Гриф, че може да го извикат, за да каже на съдията какво се е случило онази нощ, защото той бе видял насилието. Живееше в ужас заради това. Ако баща му излезеше, щеше да накара Гриф да си плати скъпо и прескъпо, че се е раздрънкал. И за да е по-убедителен, щеше да го нашари с кожения си колан. Нямаше да е за първи път, но обещаваше да е най-сериозният.

Пък и честно казано, не би могъл да каже, че обвинява баща си. Гриф знаеше думи като курва, уличница и мръсница, които означаваха грозни неща за майка му и той предполагаше, че тя заслужава да бъде наричана с тези гадни имена.

Стана така, че процес нямаше. Гриф така и не разбра кога баща му е излязъл от затвора. Когато и да е било, той не го потърси. Гриф никога не го видя отново. Оттогава бяха само той и майка му. И мъжете, които тя мъкнеше вкъщи. Някои оставаха за по-дълго, седмица или дори две. Други тръшваха вратата веднага, щом навлечаха отново панталоните си.

Гриф си спомняше как не много, след като баща му влезе в затвора, плачеше, защото майка му е заключила вратата на спалнята му и той не може да излезе, не може да избяга от паяка, който бе пропълзял в леглото му. Типът, с когото тя беше онази нощ, най-после влезе в стаята му, уби проклетото насекомо, погали го по косата и му каза, че всичко е наред и че може да се върне в леглото си и да спи спокойно.

Когато порасна достатъчно, за да го пускат да играе навън, някои от приятелите на майка му го гледаха с извинителни погледи, дори с вина. Особено ако времето беше лошо. Други изобщо не обичаха да се навърта наоколо. Тогава майка му му казваше да се заключи и да стои заключен няколко часа. Понякога му даваше пари и той можеше да отиде на кино. Най-често, когато го изгонваха от къщи, той бродеше сам из квартала, търсеше нещо, с което да се занимава, а по-късно — да направи някаква пакост.

Някои от мъжете на майка му му обръщаха не повече внимание, отколкото на избелелите тапети. Няколко от тях обаче се държаха мило с него. Както онзи, който беше убил паяка. Но, за съжаление, той никога не дойде отново. Един тип, Нийл някой си, прекара у тях повече от месец. Двамата с Гриф се разбираха. Той можеше да прави разни фокуси с карти и показа и на Гриф как стават. Един ден влезе в къщата с пазарска торба и я подаде на Гриф с думите:

— Вземи, хлапе. Това е за теб.

В торбата имаше топка.

Години по-късно Гриф се питаше дали Нийл го е познал, когато стана професионален играч. Дали си спомняше, че му е подарил първата топка? Сигурно не. Сигурно не си спомняше и майка му.

Мъжете идваха и си отиваха. Годините минаваха. Майка му щеше да заминава. Но винаги щеше да се връща. И тогава настъпи онзи ден, когато тя тайно натовари колата на един тип, с когото се бе появила преди няколко седмици и който бе останал. Името му беше Рей и той бе намразил мигновено Гриф, който се хилеше скептично всеки път, когато Рей се впускаше да разказва за феноменалния си рекорд като родео каубой, преди конят му да го хвърли от гърба си и да го погуби за арената. Както изглежда конят го бе погубил и за всичко останало, защото доколкото Гриф можеше да каже, Рей нямаше очевидно нищичко.

Рей не харесваше Гриф и не го криеше. Пък и Гриф не беше за харесване. По времето, когато Рей се появи на сцената, Гриф беше на петнайсет, съвършен егоист, изпълнен с гняв и недоволство. Беше арестуван за кражба и за вандалщина над автомобил, но милостиво получи условна присъда и двата пъти. Два пъти го отстраняваха от училище за побои. Държеше се така, че направо си го просеше. С годините косата му беше потъмняла, а така също и възгледът му за живота.

Онази вечер, когато майка му последва Рей до входната врата и се обърна да му каже довиждане, Гриф се престори на безразличен и остана с вперени очи в телевизора. Беше втора употреба и с картина на снежинки, но беше по-добре от нищо.

— Ще се видим по-късно, бебчо.

Мразеше, когато го наричаше бебчо. Ако някога изобщо се бе грижила за него, то е било толкова отдавна, че той не си го спомняше.

— Гриф, чу ли ме?

— Не съм глух.

Тя изпусна драматична въздишка.

— Защо си толкова ядосан тази вечер? Скоро се връщам.

Той се обърна, двамата заковаха очи един в друг и тя разбра, че той е наясно.

— Какво става, идваш ли? — извика Рей от предния двор.

Погледът, който Гриф размени с майка си, трая няколко секунди. Може би тя изпитваше леко съжаление за онова, което прави. Искаше му се да си го мисли. Но сигурно не беше така. После тя се обърна бързо и излезе. Вратата се затръшна след нея.

Гриф не излезе от къщи три дена. Мразеше се за изблика на надежда, че е сбъркал и че тя в края на краищата ще се върне. Може би бе прозряла какъв е Рей и всичките му глупости. Може би Рей беше разбрал, че е курва, както си беше и щеше да я изгони.

Но стъпките на верандата бяха твърде тежки, за да са нейните.

— Гриф?

Мамка му! Треньорът.

Гриф се надяваше, че няма да го види там, където седеше отпуснат на овехтелия диван и гледаше телевизия. Но къде ти такъв късмет! Вратата изскърца, когато мъжът отвън натисна да я отвори и Гриф се наруга, че не я беше заключил. С периферното си зрение видя как треньорът се приближава към края на дивана. С ръце на хълбоците той стоеше и гледаше Гриф с неодобрение.

— Не те видях на тренировките. От училището ми казаха, че си отсъствал от часове през последните три дни. Къде си бил?

— Тук — каза Гриф, продължавайки да се взира в екрана на телевизора.

— Болен ли си?

— Не.

Пауза.

— Къде е майка ти?

— Откъде да знам, по дяволите? — изломоти той.

— Пак ще те попитам: къде е майка ти?

Тогава Гриф го погледна и с подчертано безразличие каза:

— Мисля, че е на родителско-учителска среща. Или там, или на църковната сбирка на шивачките.

Треньорът отиде до телевизора. Не го изключи; дръпна щепсела от контакта на стената.

— Вземи си нещата.

— А?

— Вземи си нещата.

Гриф не помръдна. Треньорът отиде при него. От стъпките му празните купички от мюсли и кутийките от сода, които Гриф бе оставил пред телевизора, издрънчаха.

— Събирай си багажа. Веднага.

— Защо? Къде ще ходя?

— У дома.

— Как ли пък не.

— Или тръгваш с мен, или се обаждам на социалните — мъжът отново сложи едрите си юмруци на кръста си и го изгледа. — Имаш една секунда да вземеш решение.

Смях от една близка маса върна Гриф обратно в настоящето. В някакъв момент по време на унеса му, келнерката бе донесла водата му. Той я гаврътна като човек, умиращ от жажда. Потисна лекото оригване, когато жената, която чакаше, влезе през въртящата се врата. Изправи се и махна с ръка на келнерката да му донесе сметката, като с това привлече вниманието на жената.

След като го видя, тя спря внезапно, очевидно изненадана. Даде й знак да почака, докато се оправи с плащането. Свърши бързо, след това се насочи към жената, която продължаваше да стои по средата на пътеката между входа и асансьорите.

— Здравей, Марша.

— Гриф. Чух, че си излязъл.

— Лошите новини се разпространяват бързо.

— Не, чудесно е, че те виждам — тя се усмихна и го огледа. — Добре изглеждаш.

Той я изпи жадно с поглед — от разрошената кестенява коса до сандалите й на високи токчета. Извитият терен между тях направо го побъркваше от похот. Като се засмя весело, той каза:

— Не толкова, колкото теб.

— Благодаря.

Той задържа погледа си върху нея още малко, след това попита:

— Свободна ли си?

Усмивката й помръкна. Тя огледа фоайето, неловкостта й пролича.

Гриф се приближи с още една стъпка и произнесе тихо:

— Минаха пет дълги години, Марша.

Тя помисли малко, след това, взела решение, каза:

— Имам ангажимент в полунощ.

— Няма да ми отнеме толкова много време.

Той я хвана за лакътя и те се насочиха към асансьорите, без да произнесат и дума, преди да влязат в една от облицованите с огледала кабинки. Тя пъхна малък ключ в един дискретен прорез в панела и забелязвайки въпросителния му поглед, каза:

— Преместих се няколко етажа по-нагоре, в надстройката.

— Явно бизнесът върви добре.

— Сега имам три момичета, които работят за мен.

Той подсвирна.

— Бизнесът май наистина върви добре.

— Пазарът за моя продукт никога не омеква — тя се засмя и добави: — Тъй да се каже.

Гриф се впечатли още по-силно от успеха й, когато излязоха от асансьора във фоайе с мраморен под и светъл прозорец на тавана, който осигуряваше изглед към четвъртинката луна и пръснатите звезди.

Три врати водеха към частното фоайе.

— В приятелски отношения ли си със съседите си?

— Единият е японски бизнесмен — рядко се вясва, но когато е тук, намира близостта ни за доста удобна.

Гриф се ухили.

— Какво, идва да вземе назаем захар ли?

— Най-малко веднъж, докато е в града — каза тя с престорена скромност. — Другият е приятел, декоратор, който ме ревнува от клиентелата ми.

Тя отключи входната врата и Гриф я последва вътре. Интериорът изглеждаше като снимка в списание, нещо като въплъщение на мокрите сънища на съседа й. Гриф хвърли любопитен поглед наоколо и произнесе любезно:

— Много приятно — след това протегна ръце към нея и я притисна към себе си.

Не беше целувал жена от пет години и сексът щеше да е дяволски страхотният завършек на удоволствието, което изпита, пъхайки език в устата й. Целуна я като пубертет, чийто гимназиален бал наближава. Прекалено нетърпеливо, прекалено алчно, прекалено влажно. Ръцете му бяха навсякъде.

Минутка, след като я бе сграбчил, тя го отблъсна и се разсмя:

— Знаеш правилата, Гриф. Никакви целувки. И аз съм инициаторът.

Спортното му сако му се съпротивляваше, докато той яростно се опитваше да се отърве от него.

— Дай ми минутка.

— Това едно. Но някои правила трябва да се спазват.

— Добре. Плащам предварително.

— Хм.

Ръкавите на сакото му бяха обърнати с хастара навън, когато то най-после излетя към пода. Той бръкна в джоба на панталона си за пачката, която Уайът Търнър му беше дал. Стиснатият задник щеше да припадне, ако знаеше, че неговият клиент си харчи парите вместо за храна и бензин, за проститутка. Говорейки сам на себе си, Гриф си помисли, че не му се свиди и цент от хонорара на Марша. Ако се налагаше, нямаше да яде няколко пъти.

— Колко?

— Две хиляди. За един час. Стандартен секс.

Той зяпна и преглътна топката, заседнала в гърлото му.

— Две хиляди! Вдигнала си тарифата. Много.

— Разходите за живеене също се вдигнаха — отговори тя невъзмутимо. — Както и разходите по бизнеса.

Той изпусна една разочарована въздишка, после се наведе и вдигна сакото си от пода.

— Нямам ги. Може би ще разполагам с тях утре вечер — каза той огорчено.

Извади пачката с парите и въздъхна. Тя я взе, извади от нея две банкноти от по сто долара, после му я върна.

— Не казвай на никого.

Гриф си помисли, че ще се разплаче от благодарност.

— Ще съм ти вечно задължен.

Марша беше най-труднодостъпната проститутка в Далас и тъкмо строгата бизнес практика я бе поставила там. Тя беше бизнес дама сто процента. От слухове Гриф бе чул, че тя, действайки по съвети на клиенти, бе инвестирала мъдро в недвижими имоти. Беше си купила обработваема земя северно от Далас и когато градът се разшири в тази посока, тя спечели огромни пари. Говореше се също, че имала банково портфолио, струващо милиони.

Всичко това може и да бяха слухове, но той нямаше да се изненада, ако се окажеха истина.

Скоро след като беше подписал с „Каубоите“, Гриф беше научил за нея чрез един съотборник, който му каза, че Марша била най-доброто, ако можеш да си я позволиш, макар да била скъпа. Той предпочиташе професионалистка пред момичетата, които ти се хвърлят на врата и щом преспиш с тях, неизбежно ти причиняват скандали, каквито не му трябваха.

Марша беше дискретна. Беше чиста. Беше добросъвестна, когато се стигнеше до приемане на клиенти, уверявайки се, че не са болни, че са финансово стабилни и сигурни. Никога не приемаше приходящи. Беше направила изключение за него тази нощ.

Тя имаше благочестивото лице на солистка на църковен хор, съчетано със сладострастно тяло, което приканваше към грях. По някакъв начин, въпреки заниманието й, тя успяваше да остава дама, и ако някой клиент не се държеше с нея по този начин, той преставаше да й бъде клиент.

Петте години не бяха оставили никакви видими щети по нея, откри със задоволство Гриф, когато тя се съблече. Беше сочна, но стегната там, където трябваше. Той не можеше да се отърве от дрехите си достатъчно бързо. Познавайки го и помнейки предпочитанията му, тя не му помогна, само лениво се докосна, докато го гледаше как съблича дрехите си и ги хвърля настрани. Когато пръстите й изчезнаха между бедрата й, той издаде неволен звук, но беше стигнал твърде далеч, за да го е грижа колко неловко изглежда.

Когато бе напълно съблечен, тя отиде до него и нежно го блъсна назад, като го принуди да седне на края на леглото. Той притисна лице към дълбоката гънка и смачка с бузите си тежките й гърди. Тя му подаде презерватив и той го надяна.

— Какво искаш да правя, Гриф?

— В този момент… Няма значение.

Тя се смъкна на колене между неговите бедра и наведе глава към него, шепнейки:

— Наслаждавай се.

* * *

— Гриф?

— А?

— Минава единайсет. Трябва да тръгваш.

Беше заспал върху корема й, главата му лежеше върху меката, ароматна възглавница като в безсъзнание. Той се обърна по гръб. Марша се беше изкъпала и беше облякла една роба.

— Заспа светкавично — каза тя. — Сърце не ми даде да те събудя, но сега трябва да си тръгваш.

Той се протегна широко.

— Чувствам се страхотно, че спя гол, на чаршафи, които не миришат на санитарни препарати за обществени заведения — той изви гръб и отново се протегна. — Трябва ли да тръгвам?

— Трябва.

Произнесе го с усмивка, но той знаеше, че го мисли. Не би могъл да спори, след като тя вече бе проявила такава щедрост. Седна и смъкна крака на пода. Тя държеше дрехите му и го чакаше, всъщност го подканяше да побърза. Подаде му сакото, след това го побутна по гърба към вратата. С ръка на бравата, той се обърна към нея:

— Благодаря ти. Направи ми огромна отстъпка и го оценявам повече, отколкото си мислиш.

— Подарък за добре дошъл — тя целуна пръста си, след това го притисна към устните му. — Но следващия път трябва да бъде с предварително уговорен час и пълната такса.

— Финансовото ми положение ще се подобри значително от утре — но след като си спомни колко притеснена изглеждаше, че я виждат заедно с него във фоайето, той добави: — Искам да кажа: ако все още ме искаш като клиент. Мога да се отразя зле на бизнеса ти.

— Всеки бизнес изисква малко хитруване — тя го произнесе небрежно, но той знаеше какво си мисли. — Може да искаш да опиташ с някое от новите момичета. Те са млади и разкошни, освен това лично аз съм ги обучила.

— Значи удоволствието е гарантирано?

— Винаги. Искаш ли да ти уредя нещо?

Образът на Лора Спийкман избухна в съзнанието му.

— Не съм сигурен какво ще правя, нито къде ще бъда. Ще ти се обадя. Опитах стария ти номер. Но един глас на запис ми каза, че е изключен.

Тя му подаде една визитка.

— Трябва да го сменям периодически. Да държа чиста нравствената полиция — добави тя, като се усмихваше.

Той я целуна по бузата, благодари й отново и си пожелаха довиждане. Вратата зад него се затвори тихо, но решително. На влизане в асансьора Гриф се размина с онзи тип, декоратора, който излизаше от него. Мъжът го изгледа отгоре до долу, след това затвори очи и издаде глухо ръмжене.

— Доста, доста сладък — промърмори той и се плъзна покрай него.

Лоби барът сега имаше по-малко работа. Момичето, което му беше сервирало, бъбреше с един свой свободен колега. Пианистът беше заменен от музика на запис.

Портиерът посрещаше нови гости, когато Гриф натисна въртящата врата. Навън се бе захладило, но все още беше достатъчно горещо и му трябваше известно време, за да се аклиматизира. Остана да стои известно време там, изпотен, очаквайки момчето, обслужващо паркинга, да го види. Но тъй като не стана нищо подобно, Гриф не издържа и отиде да го потърси.

Зад ъгъла го посрещна един юмрук.

Ударът, който усети скулата му, беше като от пневматичен чук. Последва втори. После още един.

Той залитна назад, изригвайки силна ругатня, олюля се и присви очи в опит да разбере кой е нападателят.

Родарт.