Сандра Браун
Сделка за милиони (15)

Глава петнадесета

Гриф чу входния звънец да отеква вътре в къщата, след което приближаващи се стъпки. Стомахът му се сви на топка от опасения как ще бъде посрещнат. Може би със затръшване на вратата в лицето му.

Дали идването му не беше лоша идея?

Твърде късно да променя мнението си, обаче. Защото вратата се отвори и срещу него се появи усмихнатото лице на Ели Милър.

Той изчака да види дали усмивката й няма да изчезне. Вместо това тя стана още по-широка.

— Гриф!

Изглеждаше готова да се втурне към него и да го прегърне силно, но потисна импулса и вместо това се пресегна през прага и хвана ръката му изненадващо силно за толкова дребна жена. Огледа го от глава до пети.

— Отслабнал си.

— Повече плуване, по-малко тежести.

Тя не спираше да се усмихва.

— Влизай, влизай, студеният въздух ще излезе и сметката ни за електричество ще се вдигне до небесата.

Той влезе в къщата и веднага бе обгърнат от познатите миризми и картини. Спря и се огледа. Дървото в преддверието си стоеше там, където винаги е било. Тапетите не бяха сменяни. Огледалото в рамка, което винаги му бе изглеждало прекалено малко за това място, продължаваше да си бъде тук.

— Смених килима в дневната миналата година.

— Хубав е.

С изключение на килима всичко си стоеше така, както го бе видял последния път. И с изключение на снимката на тях тримата, която вече не се виждаше на края на масата. Бяха се снимали минути след победата в националния шампионат, той в екипа си, изцапан от тревата и кръвта, с прилепнала от потта и каската коса, застанал между Ели и треньора. Три блестящи усмивки. Ели беше дала да сложат снимката в рамка и се гордееше с нея.

Милърови никога не са били по-щастливи и горди с него след тази победа за Оранжевата купа, с изключение може би на деня, в който беше подписал да играе в Тексаския университет. В онзи ден къщата беше препълнена със спортни журналисти от всички щати. Ели се суетеше, разнасяше сладки и разсипваше пунш. Треньорът се беше оплакал, че заради телевизионните прожектори бушоните са изгорели.

Но мърморенето им не беше сериозно. Беше ясно за всички, че ще се пръснат от гордост заради Гриф. Не само бе получил пълна стипендия да играе футбол за университета, но беше завършил с отличие гимназията. Решението на треньора да го прибере у дома си бе излязло правилно. Неговата инвестиция в тогавашното непокорно петнайсетгодишно момче си беше струвала.

По-късно, след подписването с „Каубоите“, Гриф престана да се вслушва в съветите му и започна да мисли за треньора по-скоро като за досадник, отколкото като за деликатна, напътстваща ръка. Отсъствието на тази рамкирана снимка от масата в дневната говореше много за чувствата на треньора към него сега.

— Ела тук — извика го Ели в кухнята. — Лющя грах. Човек може да си го купи олющен, но не ми е толкова вкусен. Ще пиеш ли студен чай?

— С удоволствие.

— Плодов кейк?

— Ако имаш.

Тя се намръщи, сякаш да нямаш плодов кейк под ръка е престъпление. Разчисти кухненската маса от тавата с граха и шушулките. Той седна в стола, който бе определен като негов след първата му вечеря тук и беше объркан от носталгията, която го заля и от буцата, заседнала в гърлото му. Това беше единственият истински дом, който някога бе познавал. И го беше опозорил.

— Треньорът тук ли е?

— Играе голф — каза Ели с раздразнение. — Казах му, че е прекалено горещо да е играе по това време, но не спира, докато не го заболи главата.

Тя поднесе чая и плодовия кейк и седна срещу него, облягайки ръце на масата. Гледаше тези малки ръце, спомняйки си яркожълтите гумени ръкавици, които тя носеше онзи ден, когато дойде у тях, съживявайки в съзнанието си един от редките случаи, когато не бе избягвал докосването й. Беше се разболял от грип. Седеше на края на леглото си, а тя беше сложила ръка на челото му, за да провери има ли температура. Ръката й бе мека и хладна и той си спомняше колко е хубаво да я усеща допряна в горящата му кожа. За нея това е била инстинктивна реакция, но до този ден Гриф не бе знаел какво правят майките, когато децата им не са здрави.

Ели и треньорът никога не бяха имали свои деца. Причината за това той не знаеше, а и като тийнейджър не му беше удобно да пита. Може би фактът, че беше бездетна, бе изиграл роля да приберат в дома си това грубо и саркастично момче.

Тя не го обгръщаше с майчина обич, която — беше усетила правилно, — той щеше да отхвърли. Просто винаги беше на разположение. Готова да го изслуша — когато искаше да говори за някакъв проблем. Онези хиляди пъти, когато бе проявила майчина нежност към него. И сега я виждаше в очите й.

— Хубаво е, че те виждам, Ели. Радвам се, че съм тук.

— Доволна съм, че дойде. Получи ли писмата ми?

— Да, и съм ти благодарен. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Защо не ми отговори?

— Не можех да намеря думите.

— Аз… — той вдигна рамене безпомощно. — Просто не можех, Ели. Пък и не исках да причинявам пукнатина между треньора и теб. Той не знаеше, че ми пишеш, нали?

Тя изправи гръб в стола си и рече:

— Не е негова работа какво правя или не правя. Имам си свое мнение за нещата.

Гриф се усмихна.

— Знам го, но знам също как подкрепяш треньора. Двамата сте здрав екип.

Тя не възрази на думите му.

— Знам колко беше ядосан — каза Гриф. — Опита се да ме предпази, но аз не слушах.

Той ясно си спомни деня, когато техните все по-западащи отношения най-накрая се бяха прекъснали. Треньорът го чакаше в колата си след тренировка. Треньорът на „Каубоите“ познаваше добре треньора Милър, знаеше колко голямо влияние е оказал върху техния куотърбек и винаги се радваше да го види.

За разлика от Гриф. Разговорите им се бяха превърнали в безконечни спорове. Треньорът не възразяваше срещу поведението му на футболното игрище, но не одобряваше много други неща, както и темпото, с което харчеше парите.

Гриф на свой ред искаше да знае какъв е смисълът да ги имаш, ако не ги харчиш.

— Бъди разумен и отделяй настрани за черни дни — повтаряше му треньорът.

Гриф не обърна внимание на съвета. Треньорът осъждаше и начина му на живот. Предупреждаваше Гриф да не пали свещите от двете страни, особено извън сезона, когато ставаше немарлив на тренировки и оставаше до късно в лъскавите нощни клубове на Далас и Маями, където си беше купил апартамент на крайбрежието.

— Дисциплината те доведе до тук, където си — каза треньорът. — Ще пропаднеш бързо, ако не спазваш тази дисциплина. Всъщност сега трябва да е дори по-строга, отколкото преди.

Да, да, мислеше си Гриф. Смяташе, че недоволството на треньора се дължи на ревност. Вече нямаше контрол над решенията, които Гриф вземаше и над начина, по който живее живота си и това явно измъчваше стареца. Макар и да оценяваше всичко, което треньорът беше направил за него, той го смяташе за старомоден в мисленето. Строгите му уроци вече не важаха. Треньорът го беше довел до тук, където беше, но след като вече бе стигнал до това място, време беше да се освободи от непрестанната опека.

Гриф започна да се дистанцира. Посещенията им ставаха все по-редки. Все по-рядко му се случваше да се обади на наставника си по телефона. Така че не се зарадва, когато видя треньора онзи ден да го дебне в колата си. С типичната си нетактичност, треньорът мина право на въпроса:

— Притесняват ме новите ти съдружници.

— Нови съдружници?

— Не се прави на глупав, Гриф.

Явно говореше за „Виста“ и Гриф се запита как ли беше разбрал за тях. Но тогава рядко му се удаваше да скрие нещо от мъжа. Бдителността на треньора беше истински трън в задника, когато Гриф беше тийнейджър. И много по-голям трън сега, когато вече беше пораснал.

— Нали точно ти беше този, който вечно ми опяваше да си намеря приятели. А сега не ги харесваш.

— Не ми харесва, че си твърде близък с тези типове.

— Защо? Какво не им е наред?

— Според мен са прекалено лъскави.

Гриф се изкикоти.

— Лъскави?

— Мазни. Хлъзгави. Не им вярвам. Проучи ги.

— Не слухтя около приятелите си — като гледаше треньора право в очите, той каза това, което се надяваше да сложи край на спора: — Не си пъхам носа в чуждите работи.

Треньорът се престори, че не разбира.

— Направи изключение.

— За какво?

— За да провериш какви точно са. Как плащат за тези лъскави лимузини и шофьори?

— Бизнесмени са.

— Какъв им е бизнесът?

— Калаена мина в Южна Америка.

— Калаена мина, дрън-дрън. Не познавам миньор, който да има нужда от бодигард.

Гриф беше чул достатъчно.

— Виж, не ме интересува как плащат за лимузините си. Обичам лимузините и шофьорите, да не споменавам джетовете и мацките, които ми дават безплатно, стига само да поискам. Така че защо не се чупиш и не ме оставиш сам, по дяволите? Става ли?

Треньорът направи точно това. И това бе последният им разговор.

Гриф погледна Ели сега и поклати глава тъжно.

— Мислех, че съм по-умен от него. По-умен от всички. Когато ме хванаха, треньорът се отрече от мен. Не го виня. Разбирам защо си изми ръцете.

— Ти разби сърцето му.

Той я погледна остро. Тя кимна и повтори тържествено:

— Ти разби сърцето му, Гриф. — После се усмихна леко.

— Да, ами сигурно е добре, че сега не е тук. Ако си беше вкъщи, съмнявам се, че щях да бъда поканен на кейк.

— Честно казано, и аз се съмнявам.

— Знам, че извадих късмет, като дойдох.

— Защо? За мен беше удоволствие. Но все пак защо дойде?

Той се дръпна от масата и се приближи към плота. Взе една шушулка грах от кафявия хартиен плик, стисна я между пръстите си и я разтвори, след което изсипа зрънцата в неръждаемата метална купа. После пусна празната шушулка обратно в плика.

— Продължавам да наранявам хората, макар да не го искам.

— Тогава спри да го правиш.

— Не че го искам. Просто става.

— Как?

— Просто от това, че ме има, Ели. Че съществувам — той се обърна и се облегна на плота, кръстосал глезените си, със скръстени пред гърдите ръце, вперил очи във върховете на обувките си. Имаха нужда от боя и лъскане. — Аз съм разрушителен. Изглежда това е проклятието на живота ми.

— Престани да се самосъжаляваш.

Главата му се стрелна нагоре и той я погледна.

— Спри да мрънкаш и ми кажи какво става. Кой е бил наранен?

— Една позната. Нараниха я лошо заради мен. Без друга причина, единствено заради връзката й с мен.

— Съжалявам, но не мисля, че вината е била твоя.

— Но беше. Тръгна от… — той направи неопределен жест с ръка, сякаш искайки да каже оттогава. — Има един тип. Дори когато излязох от затвора беше там — каза той. — Направи го заради мен и няма да се откаже, докато не стана прах под подметките му.

Гриф беше следил през цялото време на пътуването си дотук в огледалото за обратно виждане. Беше минал по един заобиколен път, връщайки се обратно няколко пъти, за да е сигурен, че никой не го следи. Родарт или друг, когото Родарт би наел да го направи.

Разбира се, че Родарт щеше да знае къде живее семейство Милър. Ако искаше да натрие носа на Гриф като им навреди, би могъл да го направи. Гриф предполагаше, че Родарт не смята треньора за толкова уязвим, колкото Марша. Идеята да се срещне с треньора може и да го плашеше. И би трябвало.

— В беда ли си, Гриф?

Той знаеше, че го пита дали отново е замесен в нещо незаконно.

— Не. Кълна се.

— Вярвам ти. Сега иди при властите и им кажи за този човек, който те преследва и…

— Не мога, Ели.

— Защо да не можеш?

— Защото той не действа точно по своя воля.

— Искаш да кажеш…

— „Виста“. Същият човек, когото треньорът нарече хлъзгав, макар да не знаеше и половината от истината.

— В такъв случай непременно трябва да говориш с органите на властта.

Той поклати глава, мислейки за решението, което беше взел вчера, докато си тръгваше от апартамента на Марша.

— До гуша ми дойде от „органите на властта“ през изминалите пет години. Не искам да имам нищо общо с властите.

Не можеше да докладва за престъплението на Родарт, без да навлече един куп неприятности на себе си и на Марша. Но тяхното мълчание даваше на Родарт закрила и свобода на действие.

— Но полицията и ФБР трябва да знаят, ако…

— Вече не вярвам на системата, Ели. Правя каквото трябва. Създадох добри отношения с надзорника си. Мисля, че е на моя страна. Искам да стоя вън от прожекторите и да не правя нищо, което би могло да насочи вниманието към мен.

— И към този убиец.

— И към този убиец — призна той.

— Така и не заловиха човека, който уби онзи тип Бенди, нали?

— Не, не го заловиха.

Тишината стана плътна и легна над тях. Тя не посмя да го попита направо. Не искаше да го оскърбява с въпроса си. А може би не искаше да чуе отговора. Тя отпи глътка чай, връщайки чашата много по-старателно, отколкото бе необходимо.

— Не можеш да живееш живота си, бягайки от лошите момчета, Гриф. Просто трябва да ги игнорираш.

— Опитах се. Не е толкова лесно. Всъщност, невъзможно е. Като ги игнорирам, само ги карам още по-решително да се интересуват от мен. И ще използват други хора да го правят, да ме подчинят на техния начин на мислене. Няма да играя по свирката им, Ели. Няма да наруша закона отново. Но не искам да бъдат наранени други хора.

И по-точно, семейство Спийкман. Ако Родарт разбереше за сделката му с тях, можеше да я развали. Освен това Родарт можеше да нанесе непоправими щети на репутацията им. Спийкман може и да беше побъркан, но изглеждаше достатъчно свестен тип. Уважаваха го заради обществената му дейност и заради камарите пари, които даваше за благотворителност.

И това караше Гриф да се чувства зле при мисълта, че Лора Спийкман може да бъде изложена на насилието на Родарт, както беше станало с Марша. Само да му се удадеше, Родарт щеше да я изнасили, без да мисли. Вече я беше забелязал и говореше за нея с епитети, които вбесяваха Гриф.

Забелязвайки тревогата в погледа на Ели, Гриф се отпусна и се усмихна.

— Не дойдох тук, за да те тревожа. Просто имах нужда от някой, който да ме изслуша, а ти винаги си го можела.

Тя стана и отново хвана ръката му.

— Повече от всичко искам да си щастлив, Гриф.

— Щастлив? — той повтори думата, сякаш беше на друг език. Да бъде щастлив му изглеждаше като недостижима цел.

— Намери ли си вече работа?

— Търся. Все нещо ще се появи.

— А междувременно как се оправяш с парите?

— Адвокатът ми е продал всичките ми вещи. Малко беше останало, след като платих глобите. Онова, което не е продал, е оставил в един склад. Разчистих го преди няколко седмици. Продадох някои неща по интернет. Добре съм.

Тя свали дамската си чанта от закачалката на гърба на вратата и извади от нея петдесетдоларова банкнота.

— Вземи.

Той я отблъсна.

— Ели, не мога да ги приема.

— Можеш. Настоявам. Това са от Хавайските ми пари.

— Хавайски пари?

— След като от години опявам на Джо, той най-после реши да ме заведе на Хаваите по-късно това лято. Спестила съм от парите за харчене. Ако не ги вземеш, ще купя за петдесет долара глупави сувенири, каквито не ми трябват и които никога няма да погледна повече. Вземи ги.

Той ги взе. Не защото искаше или имаше нужда, а защото тя желаеше да му ги даде и изпитваше нужда той да ги приеме.

— Ще ти ги върна.

В този момент чуха колата. Тя го погледна, отправи му слаба окуражителна усмивка и отиде да отвори вратата.

— На кого е…

Виждайки Гриф в собствената си кухня, той се спря. Рядката му коса беше станала по-сива. Беше качил може би четири-пет килограма, но беше все така як като тухлена стена. Бръчките около очите му бяха станали повече и изглеждаха по-светли на винаги загорялото му лице. Но иначе бе същият, какъвто беше в деня, когато доведе Гриф в тази къща преди повече от двайсет години.

Гриф регистрира всичко това за по-малко от секунда, докато треньорът стоеше като вкаменен, преди да прекоси тежко кухнята и да излезе в коридора. Затръшването на вратата на спалнята проехтя през цялата къща.

Ели прошепна:

— Съжалявам, Гриф.

— Не съм очаквал да се зарадва като ме види.

— Радва се. Просто не може да го покаже.

Не му даде сърце да я разубеждава.

— Трябва да тръгвам.

Тя не възрази. На вратата вдигна разтревоженото си лице към него:

— Пази се.

— Ще се пазя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Никога не съм имала възможността да ти го кажа, но когато всичко това се случи преди пет години, аз страдах за теб. Онова, което направи, беше грешно, Гриф. Много грешно, и тя нямаш оправдание, че си го направил. Но нямаше да страдам повече, ако беше моя собствена плът и кръв.

— Знам го — гласът му беше опасно дрезгав.

— Не се отчайвай — тя потупа ръката му. — Най-доброто за теб тепърва предстои. Сигурна съм.

Той не тръгна да я разубеждава.

* * *

— Имате ли нужда от помощ, мадам?

Лора се обърна, готова да приеме предложението. Но когато видя Гриф Бъркет, усмивката замръзна на лицето й, а очите й се изпълниха с тревога.

— Какво правиш тук?

Той вдигна голямата кутия, която тя изпусна от ръцете си при вида му.

— Къде я носиш?

Тя продължи да го гледа.

— Ако не престанеш да ме гледаш така, ще предизвикаш внимание — каза той. — Къде носиш кутията?

— Към колата си — тя кимна в посоката, където бяха паркирани колите на началниците, не много далеч от мястото за служителите, откъдето бе дошла. Тя се огледа неспокойно. Редиците от коли блестяха на слънцето, но наоколо не се виждаше никой.

Сградата, приютила корпоративните офиси на авиолиния „Сън Саут“, бе една от най-модерните даласки постройки, изградена предимно от стъкло, захванато в рамки от стомана. Така че който погледнеше от тази страна на сградата, имаше неограничен изглед към паркинга и следователно можеше да я види с него, а дори и да го разпознае.

Но ако не я беше приближил толкова, и тя не би могла да го познае. Беше променил вида си с бейзболната шапка и слънчеви очила. Беше облякъл една избеляла тениска, почти износена, дълги до коленете панталони с разръфан подгъв и маратонки вместо каубойски ботуши. Но ръстът и ширината на раменете му не можеха да бъдат прикрити, въпреки че се опитваше като върви прегърбен.

— Какво правиш тук? — повтори тя.

— Знам, че е против правилата.

— Фостър ще…

— Не се затруднявай, знам. Но беше важно да те видя.

— Можеше да се обадиш по телефона.

— Щеше ли да говориш с мен?

Вероятно не, помисли си тя.

— Добре, сега си тук. Какво е толкова спешно? Отказваш ли се?

Той спря, обърна се към нея.

— Искаш ли да го направя?

— Миналия път си тръгна и каза, че не ти трябват тези лайна, помниш ли?

— И ти ми напомни колко много правя.

Те се гледаха в продължение на няколко секунди, спомняйки си едновременно колко опасно е да ги видят заедно, след което продължиха да вървят в посока към колата й.

— Коя е твоята?

— Черното БМВ.

— Натисни копчето за багажника.

Тя зарови из ключовете си, натисна бутона и капакът на багажника автоматично се отвори. Той остави в него тежката кутия.

— Какво има вътре? Твърде лека е за обема си.

— Модел за самолет. Нося го вкъщи.

— На Спийкман? Забелязах, че днес не дойде на работа.

Той продължаваше да стои наведен и да се занимава с кутията. За обикновен наблюдател това би изглеждало така, сякаш се опитва да я предпази от повреда при транспортирането.

— Откъде знаеш?

— Понеже името му е написано на мястото за паркиране, а то е празно. Знам, че не е бил тук по-рано, защото съм запречил улицата…

— Запречил?

— При пицарията. От часове. Гледах тази врата и чаках да говоря с теб.

— Кое е толкова важно, че не може да изчака до следващия път, когато се видим?

— Ще има ли следващ път? — той се изправи и обърна лице към нея.

Тя кимна леко.

— Ти, ъъъ…

— Да. Онзи ден.

— О!

Той продължи да стои.

Тя разглеждаше ключовете в ръката си.

Безкрайно дълго.

Най-накрая той каза:

— Трябва да си била разочарована.

— Разбира се, че бях. Двамата бяхме. Фостър и аз — и като си поемаше бързо дъх, тя добави: — Така че двамата с теб ще се видим отново. — До този момент бе избягвала очите му, но сега вдигна брадичка и го погледна през матовите стъкла на слънчевите си очила. — Освен ако не си се отказал.

— Разбрахме се за това.

— Тогава кое е толкова важно, че си дошъл тук?

— Дойдох да те предупредя.

Беше очаквала да иска повече пари авансово. Може би дори извинение за онова, което бе казал, преди да си тръгне последния път. Но предупреждение?

— Да ме предупредиш за какво?

— Преди две седмици. Когато бяхме заедно. Ти видя натъртванията по лицето ми.

— И по бедрото ти.

Той наклони глава и тя знаеше, че ако би могла да надникне в очите му, би видяла там любопитство. Съществуваше само един начин да е забелязала синините по хълбока му и тя се бе издала. Но да се опитва да поправи гафа щеше да е само още по-неловко.

— Какво за синините? — попита тя нетърпеливо.

— Бих искал да мога да кажа, че другите типове изглеждат по-зле.

— Типове? Повече от един?

— Двама. Нападнаха ме на паркинга на един ресторант и ме пребиха. Няколко седмици преди това моя приятелка пострада дори още по-лошо — устните му очертаха корава тънка линия. — Много по-лошо. И още не се е възстановила.

Лора не можеше да повярва на това, което чува.

— В какво си се забъркал?

— В нищо!

— Казваш, че твоя приятелка е била пребита за нищо?

— Изслушай ме — каза той бързо и тихо, навеждайки се по-близо: — Отнася се до времето преди пет години, но сега няма нищо общо с мен. Освен това, че има един задник, чиято мисия на живота е да съсипе моя живот. Казва се Стенли Родарт. Кара грозна, маслинено зелена кола. Ако го видиш, махни се от пътя му. При никакви обстоятелства не му позволявай да те приближи, когато си сама. Чуваш ли ме?

— Аз рядко съм сама.

— Но сега беше. Виж колко лесно ми беше да дойда близо до теб — и сякаш да го подчертае, той погледна разстоянието между тях, което бе по-малко от крачка.

— Оценявам предупреждението ти — каза Лора, отдръпвайки се не само физически. — Но страничните ти дейности нямат нищо общо с мен и Фостър. Този Стенли не знам кой си, не си дава труд да ни заплашва.

— Родарт — изригна той. — Чуй ме! Той е опасен. Само да му падне и ще те нарани по начин, който не можеш дори да си представиш. Това не са глупости. Той…

— Лора?

Те подскочиха виновно при звука на чужд глас. Тя се обърна и забеляза да се приближава към тях Джо Макдоналд.

— Здравей, Джо — извика тя, като се опитваше да звучи нормално и доволна, че го вижда.

— Помни какво ти казах — произнесе Гриф ниско и се отдалечи бързо.

Насилвайки се да мръдне, Лора пресрещна шефа на маркетинга, който гледаше любопитно след високата фигура на Гриф, докато лавираше между редиците коли.

— Кой беше този?

— Пресичаше паркинга. За мой късмет. Видя ме да мъкна кутията с модела и предложи да я носи вместо мен.

— Къде е била охраната на входа?

— Не беше там, когато минах, а не исках да чакам — и тя посочи към входа. — Нямам търпение да занеса модела вкъщи да го види Фостър.

— Значи довечера е голямата вечер?

— Така е. Пожелай ми късмет.

Докато приближаваха входа, тя погледна небрежно през рамо. Гриф Бъркет беше изчезнал.