Сандра Браун
Сделка за милиони (38)

Глава тридесет и осма

Гриф издаде сподавен вик и залитна напред.

— Ти го уби!

— Не аз, Бъркет. Ти! — Родарт хвърли пистолета в отворения гроб, където той се приземи в рохкавата пръст. — Ти блъсна Руиз долу. Между другото, напомни ми да попитам госпожа Спийкман как си научил за това място. Както и да е, ти си блъснал Руиз долу, принудил си го да изкопае собствения си гроб, след това, като си използвал оръжието на полицая, когото си нападнал, си застрелял хладнокръвно салвадореца, за да не може да свидетелства срещу теб на процеса за убийството на Фостър Спийкман.

Гриф продължаваше да гледа празното място, където до преди миг беше стоял Мануело. Той погледна към пистолета, прекалено далеч, за да си го върне. Погледът му се отклони към Родарт, който държеше нагоре чистите си ръце.

— Ще знаят, че аз не съм стрелял с пистолета.

— О, ще си стрелял. След като си мъртъв. Не се тревожи. Ще направя така, че да изглежда убедително.

— Лора знае истината.

Родарт намигна:

— Имам начини да я убедя в противното.

Забравяйки всички правила за самосъхранение, Гриф се хвърли напред.

Родарт реагира като даде два изстрела, преди Гриф да стисне ръката му и да я извие. Той извика от болка и пусна оръжието.

Време за разплата, помисли си Гриф, когато заби десния си юмрук в челюстта на детектива и разцепи кожата му. Но удовлетворението му трая кратко заради болката в лявото рамо, която като нажежено желязо се впиваше все по-дълбоко в плътта. Едва тогава осъзна, че е бил уцелен от един от куршумите, които Родарт бе изстрелял. Но болката само разпали яростта му и той го заудря безмилостно.

Родарт отвръщаше с отмъстителност. Изпрати му един ритник в слабините и когато Гриф се олюля назад, той се дръпна настрана и го блъсна в бъбреците. Ъгълът не беше добър, така че ударът не успя напълно, но беше достатъчен, за да накара коленете на Гриф да се подкосят.

Той успя да се задържи да не падне, и като действаше инстинктивно, ритна назад, уцелвайки пищяла на Родарт. Това забави детектива, Гриф се обърна и твърдият му юмрук срещна ребрата на побеснелия му противник.

Двамата се удряха един друг, докато Гриф загуби всякакво чувство за време, докато ръцете го заболяха повече и от раната, причинена от куршума. Устата на Родарт приличаше на вампирски търбух, от който постоянно извира кръв. Очите му излъчваха ненавист. И Гриф знаеше, че Родарт ще се бие, докато един от двамата не падне мъртъв.

Малко след това щеше да си помисли: Добре. Ще убия този мръсник, или той ще ме убие, и в двата случая няма значение. Но в този момент той искаше да живее. Искаше да живее дълго, да живее с Лора. Тази надежда го крепеше дори след като борбата бе свършила и всяко движение изискваше неимоверно усилие.

Най-сладкият звук, който някога бе чувал, бе воят на сирени. Той идваше отдалеч, но бързо се приближаваше. И докато за Гриф бяха облекчение, изглежда влудяваха Родарт и възраждаха отпадналите му сили и решимост. Той оголи плувналите си в кръв зъби и нападна. Гриф направи финт наляво, после надясно. Родарт се хвърли с главата напред, препъна се в една дълбока бразда, оставена от гума на трактор и падна по очи върху едно гнездо от ошипена тел.

Той нададе ужасен вой, но по-късно Гриф се чудеше дали е било от болката, причинена от шиповете, или от бяс, че се е провалил.

Гриф стоеше и го гледаше как се мъчи да се освободи, но френетичните му усилия само усложняваха ситуацията.

Сирените сега бяха по-близко. Гриф му извика:

— Спри да се бориш! Всичко свърши!

— Да ти го начукам!

По някакво чудо детективът успя да се търкулне по гръб, но се заплете в мрежата. Телчетата се опънаха върху лицето му и шиповете се забиха дълбоко в разкривените му черти. Не спираше обаче да размахва ръце и крака. Успя да вдигне едното си коляно, въпреки, че обувката му бе хваната в капана на мрежата.

— Откажи се, Родарт — изпъшка Гриф, докато бършеше окървавения си нос. — За бога.

Сирените сигурно бяха на не повече от седем-осемстотин метра. Гриф огледа пътя за приближаващи се полицейски коли. Отвъд равните ниви видя проблясването на цветни светлини. Една минута, две и…

— Целуни се отзад за сбогом, номер десет.

Родарт се целеше в него с малък пистолет; едва сега Гриф забеляза кобура на глезена под панталона му. Детективът кървеше от безбройните прободни рани, но изглежда не ги забелязваше. Ръката, с която държеше оръжието, беше издрана и окървавена. Но пръстът върху спусъка беше стабилен и дулото сочеше към него. Въпреки разбитата си уста, той успя да наподоби измъчена усмивка.

Гриф регистрира в съзнанието си всичко това за части от секундата. Знаеше, че това е последният му миг. Последната му мисъл беше за Лора.

И тогава усмивката на Родарт се отпусна. Той нададе кратък вик в момента, в който Гриф бе съборен на земята. Мануело Руиз мина като неясно привидение покрай него и краят на лопата му изписа във въздуха една дъга, преди да се стовари върху черепа на Родарт, разсичайки го на две.

* * *

След като говори без спиране почти цял час, Гриф се отпусна уморено на болничната възглавница и впери очи в тавана. Новият му адвокат, който му беше препоръчан от Глен Хъникът, заговори.

— Господа, клиентът ми отговори на всичките ви въпроси. Предлагам сега да излезете и да го оставите да си почине.

Двамата даласки детективи игнорираха адвоката и останаха на местата си. Гриф предположи, че чакат да видят дали той има да каже още нещо. Единият от тях беше с побеляла коса, мълчалив и с изморен вид, ветеран. Другият бе по-млад от Гриф. По-агресивен и раздразнителен от партньора си, той бе този, който говореше.

Гриф не можа да си спомни имената им. Не беше сигурен и за името на адвоката. Хъникът се бе свързал с него още докато Гриф бе в операционната заради раната в рамото си.

След дълга тишина той попита:

— Оправя ли се Руиз?

— Така изглежда — отвърна по-младият. — Жилав човек е той.

— Такъв е — Гриф си спомни какво чувстваше, когато животът изтичаше от него.

— Няма да бъде съден за убийството на Родарт, нали?

Детективите поклатиха глави едновременно и по-младият каза:

— Ако не го е направил, Родарт е щял да ви застреля.

Гриф кимна леко.

— Онзи стар хамбар е бил използван за нещо като междинна спирка за влизащите чужденци. Когато е влязъл в страната, Руиз е бил насочен натам, казали са му, че може да получи фалшиви документи от човек, който ще го посрещне на това място. Документите са му стрували всички пари, които е имал, но с тях е можел да получи веднага работа. Имиграционните власти издирват организаторите — той направи пауза, после добави: — Чрез преводач Руиз призна също убийството на Фостър Спийкман.

— Беше нещастно стечение на обстоятелствата — обясни Гриф.

— Същото каза и той.

— Това е истината.

— Каза ни, че двамата с него сте се били. Вярно ли е?

— Да.

Тъй като Гриф и Макалистър — това беше името му, Джим Макалистър — не бяха имали време да разговарят насаме преди този разпит, адвокатът го предупреди сега с леко покашляне. Не че Гриф нямаше да каже пълната истина.

По-младият детектив продължи:

— Руиз беше малко непълен относно причината за спора.

Мануело бе проявил лоялност към покойния си шеф. Не би обвинил Спийкман, като каже на полицията, че Спийкман му е наредил да убие Гриф. Нито пък Гриф виждаше смисъл да им го казва. Той запази невъзмутимото си изражение.

— Желаете ли да хвърлите малко светлина по въпроса, господин Бъркет? — подтикна го по-младият детектив.

— Не мога.

— Беше ли свързано по някакъв начин с нещо между вас и Спийкман?

— Преди онази вечер го бях срещал само веднъж и това беше приятелска среща.

— И не сте се карали тогава?

— Не.

— Вие ли провокирахте Руиз?

— Не. Във всеки случай не и умишлено. Той ме нападна изотзад.

— Призна го — промърмори по-възрастният. Беше се намръщил, изглеждаше объркан. Или доста скептичен. — Все още не е обяснил защо ви е нападнал.

— Не знам защо.

— Хайде, Бъркет — обади се по-младият. — Разбира се, че знаете. Какво правехте там?

Адвокатът го прекъсна:

— Искам да говоря насаме с клиента си, преди да отговори.

— Не, всичко е наред, господин Макалистър. Мога да отговоря — Гриф бе сигурен, че полицията не знае за отношенията му с Лора. Обзалагаше се, че Родарт е пазил тайната като фокус в ръкава си, за да го измъкне в момент, когато ще е най-изгодно за него и най-пагубно за Гриф и Лора. Той каза: — Срещата онази вечер представляваше второ по ред интервю за работа.

— Работа?

— Да участвам в реклами за „Сън Саут“ — това беше малко вероятно, но също така невъзможно за тях да го опровергаят.

— А всичките онези пари?

— Това не знам — излъга Гриф, заговаряйки преди Макалистър да може да го спре. — Кутията си стоеше на бюрото. Спийкман ми каза да я отворя и да погледна вътре. Направих го. Това беше моментът, в който Руиз ме нападна. Може би си е помислил, че се каня да открадна парите от шефа му. Както казах, не знам какво го е накарало. Каквото и да е било, ще съжалява през остатъка от живота си. Той боготвореше Спийкман.

Със сигурност детективите подозираха, че има нещо много повече, но това беше всичко, което щяха да получат от него.

Младият неохотно каза, че Руиз му е разказал почти същата версия.

— Призна, че е убил шефа си случайно, докато сте се карали, и че когато е избягал от къщата, вие сте се опитали да спасите живота на Спийкман. Всичко това ви оправдава.

Джим Макалистър седна отново в пластмасовия стол, изглеждаше доволен.

— Потвърди ли всичко, което ви казах за Родарт?

По-младият кимна.

— Не е разбрал що за разпра е имало между вас и Родарт, но всичко друго съвпада с онова, което казахте в онзи стар хамбар.

— А за убийството на Бил Бенди? — попита Макалистър.

— Какво за него? — вдигна вежди по-възрастният детектив.

— В течение на пет години върху клиента ми е тегнело подозрение. Той през цялото време е отказвал, че е замесен в нещо друго, освен в откриване на тялото.

Детективите се спогледаха, очевидно съгласувайки един с друг какво могат да кажат. Най-накрая се обади по-младият:

— Склонни сме да повярваме на изказванията на господин Бъркет срещу Родарт. Той е бил разследван от Министерството на вътрешните работи известно време. Имало е много оплаквания срещу него и някои от подчинените му в отдела. Прекалено много, за да бъдат игнорирани. Сериозни неща, като измъчване, проява на жестокост, корупция. Една жена се оплакала, че Родарт я опипвал, докато била в кабинета му, след което започнал да се държи грубо с нея, когато възроптала.

— Напълно в стила му — промърмори Гриф.

Беше се надявал името на Марша да не бъде замесвано в скандали и сега бе доволен, че е оставена на спокойствие.

По-младият детектив каза:

— При всички положения делото за убийството на Бенди ще бъде възобновено и разследвано от друга гледна точка.

— Под арест ли съм? — Гриф кимна към вратата на болничната стая, където стоеше униформен полицай.

— За нападението над трима полицаи в хотела, както и за представянето ви за служител на реда.

— Имало е смекчаващи вината обстоятелства — каза Макалистър.

— Запазете ги за съдията, когато го призове — произнесе по-възрастният детектив. Той изглежда уважаваше адвокатите на защитата не повече от нарушителите на закона, които те представляваха.

— Бъдете доволен, че не сте обвинен за отвличане — обади се колегата му. — Според госпожа Спийкман, когато сте й обяснили, че Родарт възпрепятства правосъдието, тя е тръгнала е вас доброволно да ви помогне да откриете Руиз.

Три чифта очи се впериха в Гриф, очакващи отговора му. Той каза:

— Без госпожа Спийкман никога нямаше да го намеря, а без него щях да бъда фалшиво обвинен за убийството на съпруга й. Никога нямаше да мога да възвърна доверието й към мен — той направи пауза, после попита какво ще правят с Мануело Руиз.

— Веднага щом приключим с него и той се възстанови до степен, че да може да пътува, ще бъде върнат в Ел Салвадор. Убил е човек, за когото се твърди, че е изнасилил сестра му. Ще го оставим на тамошните адвокати.

— Желая му късмет — каза Гриф повече на себе си.

— Великодушно от ваша страна — вдигна вежди по-възрастното ченге. — Ако не ви беше нападнал, нямаше да сте сега в тази бъркотия.

— Но спаси също така живота ми — като си пое дълбоко въздух, Гриф затвори очи и попита уморено: — Това ли е всичко?