Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава тридесет и четвърта

Напуснаха паркинга, минаха през търговския комплекс и се насочиха на север. Гриф караше бързо, но не забравяше, че не бива да привлича вниманието. Хвърляше по едно око на огледалото за обратно виждане, боейки се, че може всеки момент да забележи полицейска кола.

— Защо Родарт не би искал да намери Мануело Руиз? — попита Лора.

— Помисли. Не се кани да организира хайка за него, нали?

— Смята, че си го убил, и че всичко, което ще открият, е тялото му. По-голям интерес има да хване теб.

— Така че да може да ме обвини за убийство. Най-добрият сценарий за Родарт би бил Мануело да е пресякъл границата, да е поел назад към джунглата, където никой никога няма да чуе за него. — Мамка му! — просъска той и удари волана с юмрук. — Мислиш ли, че е запомнил адреса? Мислиш ли, че го е разбрал?

— Аз…

— Защото ако намери Мануело преди мен, човекът никога няма да отиде в съда, няма да влезе дори в стаята за разпити.

— Според теб Родарт ще му помогне да избяга?

— Ако Мануело е късметлия, точно така ще стане. Това, което ме вбесява, е, че никой никога няма да чуе версията на Мануело за онази нощ. Никога.

— Искаш да кажеш… че ще го убие?

Гриф вдигна рамене.

— Гриф, той е полицейски детектив!

— Който се е посветил на това да ме изправи на скамейката за смъртници. За което Мануело изобщо не е необходим.

— Тогава какво ще правим? Обади се на някого от началниците на Родарт и им разкажи всичко.

Той поклати глава.

— Не знам кои са негови приятели. Той вербува двама от тях да ме хванат. Не знам на кого да вярвам.

— Но какво ще правим?

— Ще намерим Мануело преди Родарт.

— И как ще го направим?

Като сви пред един камион, той насочи колата към изхода магистралата и промърмори:

— Само ако знаех.

* * *

Заведението беше отворено през цялата нощ. Във всеки час бе добре осветено и пълно с хора, имаше и паркинг. Една кола не би предизвикала внимание. Гриф паркира и те излязоха.

— Добре дошла в очарователния свят на един беглец — той взе ръката на Лора и я поведе към гърба на сградата, където миризливите контейнери за боклук бяха отворени и преливаха.

— Къде отиваме?

— На около километър ходене пеша. Имаш ли нещо против?

— Един километър е като за загряване.

Той й се усмихна, но изражението му беше мрачно.

— Не съм казал, че ще е лесен километър.

Напускайки търговския район, навлязоха в един жилищен квартал. През последните няколко дни, чрез проби и грешки, бе научил най-сигурния маршрут, ако не и най-лесния. Той минаваше през участъци, обрасли в гъсти храсти и високи дървета, но без излишна светлина, огради и лаещи кучета.

Те приближиха къщата отзад. Гриф си отдъхна като видя, че отвътре не свети. Всеки път, когато се връщаше в убежището си, се боеше, че собствениците са се прибрали по време на отсъствието му.

Задният двор беше ограден с колчета. Но когато стигнаха до портата, той отвори катинара без проблем.

— Никога не е заключен — подкани Лора да мине през вратата, след което затвори безшумно.

— Кой живее тук? — попита тя шепнешком. Къщите и от двете страни очевидно се обитаваха. От прозорците идеше светлина. Някъде наблизо свистеше пръскачка. Чуваше се и звук от някакво телевизионно шоу.

— Аз, едно време — той я поведе към задната врата, отвори я и дръпна Лора след себе си. Алармената система започна да пищи, но той натисна няколко копчета и отново настъпи тишина. — Така и не смениха кода. През всичките тези години си е останал същият.

— Това е била твоята къща?

— На треньора ми от гимназията и жена му. Прибраха ме, когато бях на петнайсет.

— Милърови — при изненадания му поглед тя добави: — Четох за теб.

Гриф не рискува да включва осветлението, но светлината от къщите на съседите, която се процеждаше през завесата на кухненския прозорец беше достатъчна, за да различи чертите й. Взря се напрегнато в нея.

— Чела си за мен?

— Когато Фостър те препоръча за баща на бебето. Проучих историята ти.

— О! — той изчака един удар на сърцето си и каза: — Предполагам, че съм минал теста. Въпреки факта, че баща ми беше домашен насилник, а майка ми проститутка.

— Това не е по твоя вина.

— Хората твърдят, че крушата не пада по-далеч от дървото.

— Като цяло хората са несправедливи.

— Не и в този случай. И аз не се оказах стока.

Тя поклати глава и се канеше да отвърне нещо, когато хладилникът се включи с бръмчене, което проехтя като трион в тихата къща. Лора подскочи. Той докосна ръката й.

— Само хладилник. Всичко е наред. Хайде — придърпа я зад себе си и тръгна от кухнята към дневната, където завесите бяха спуснати и беше много по-тъмно.

Като продължаваше да шепне, тя каза:

— Значи тук си бил през цялото време?

— Откак избягах от къщата на Търнър.

— Прикривали са те?

— По-скоро не. Не знаят, че съм тук. Неотдавна дойдох да видя Ели. Тя спомена някакво пътуване до Хаваите. Предполагам, че са там. Тъй или иначе дойдох тук, готов да се оставя на милостта им. Просто не ми се наложи.

— Може и да се наложи, когато се върнат.

— Възможно е — рече той със съжаление. — Сигурен съм, че треньора ще ме изрита. Но поне не могат да ги обвинят, че са ме прикривали. Съжалявам, че не мога да включа лампите. Съседите знаят, че ги няма и хвърлят по едно око на къщата. Кварталът е такъв. Сега внимателно. Трябва да затворя тази врата — с тези думи той ги потопи в пълен мрак.

— Нима Родарт не се е сетил да те търси тук?

— Сигурен съм, че ме е търсил и вероятно още праща кола, която периодично да проверява. Но когато е открил, че Милърови са извън щата, е сметнал, че няма начин да съм тук. Впрочем, той знае, че при вида ми на треньора му се повдига. Надявам се, че всичко това ще приключи, преди да се върнат от ваканцията си, и че никога няма да разберат, че съм използвал дома им — той се засмя меко. — Всъщност, Ели сигурно ще разбере. Опитах се да изчистя след себе си, но тя е страхотна домакиня.

— Това, с което пътувахме за насам, тяхната кола ли беше?

— Допълнителната им кола. Малко се използва. Измъкнах я от гаража посред нощ, закарах я до паркинга на онзи ресторант и я оставих. Идвам и си отивам оттам. Колкото до съседите, те смятат, че колата е още в гаража.

Той опипа пътя си покрай стената, докато стигна вратата за спалнята си.

— Насам.

Когато се озоваха вътре и вратата се затвори след тях, Гриф пусна ръката й и бавно се придвижи до бюрото. Напипа лампата и я включи. Двамата примигаха срещу внезапната светлина. Той отиде до прозореца и огледа предния двор.

— Грубичко, но ефикасно.

После опъна едно тъмно одеяло на рамката на прозореца и отвсякъде го облепи с лента, така че да не пропуска никаква светлина.

— Отвън няма да се вижда нищо.

— Гениално.

— По-скоро безизходност.

На бюрото стоеше един лаптоп. Гриф го включи. Беше го открил в свободната спалня. Треньорът вечно ругаеше компютрите, като повтаряше, че са дяволски трудни за работа, затова Гриф предполагаше, че Ели е тази, която се е осмелила да прекрачи в ерата на електрониката.

Докато компютърът се зареждаше, той видя, че Лора обикаля из стаята — гледаше снимките, наградите, вестникарските изрезки и останалите спомени от миналия му живот — от петнайсетата му година.

— Започнал си рано.

В момента гледаше негова снимка, на която още не беше започнал да се бръсне. Беше се подпрял на едно коляно върху тревата, облечен във футболен екип, с подплънки и каска, пъхната под мишницата, с изражение толкова раздразнено, колкото изобщо би могъл да покаже. Снимките и наградите в стаята му проследяваха хронологично футболната му кариера от юношеските отбори до онзи фатален плейоф с „Редскинс“.

— Обичал си да играеш.

— Да.

— Съжаляваш ли за това, което си направил?

— И представа си нямаш — той хвърли поглед към екрана на компютъра. Програмите още се зареждаха. Лора седна на края на леглото и отпусна ръце в скута си, сякаш се приготвяше да слуша.

Гриф погледна една своя снимка в рамка, на която бе хванат в момент, в който подава пас. Беше от мач, който спечелиха в гимназията на щатския шампионат. Отборът на треньора. Училищното ръководство бе организирало победен парад преди връщането им от Хюстън, където се бе провело състезанието. До този момент това бе върховият миг в живота на Гриф.

— От деня, в който започваш, знаеш, че това няма да трае вечно — каза той. — Дори да изминеш целия път до професионален играч, то е до време. На трийсет си стар. На трийсет и пет — древен. И то в случай, че оцелееш след сериозните травми. Не си нищо повече от една проиграна игра в края на кариерата си. Или дори в края на живота си. Всеки път, когато топката лети във въздуха, е едно изпитание на съдбата. Той се извърна и я погледна.

— Но не бих заменил и ден. Дори един-единствен ден. Обичах напрежението, което беше част от всеки мач. При изпълняването на началния удар стомахът ми се свиваше на топка, но то беше една приятна тревога, разбираш ли?

Тя кимна.

— Обичах звука, когато ръцете ми хващаха топката. Обичах прилива на адреналин, който ме обливаше всеки път при идеално изпълняване на удара. Получавах привилегии и поощрения през цялото време, образование в колеж, милиони. Но истината е, Лора, че играех за нищо.

Защото дори и в най-лошите дни аз обичах играта. Обичах я дори в онази понеделнишка сутрин, когато едва станах от леглото от болки — той се усмихна. — Повечето пъти сутрин и досега ми отнема почти половин час, преди да мога да се изправя.

Той отново погледна към компютъра.

— Спомням си един неделен следобед на Тексаския стадион, лежах на тревата, съборен по гръб от стотиците килограми на играчите на „Бронкс“ пред огромна тълпа хора. Гледах нагоре през онази тъпа дупка в тавана на стадиона, и дори тогава се чувствах толкова дяволски щастлив да съм там, че се засмях с глас. Всички мислеха, че съм превъртял, че съм получил сътресение на мозъка, или просто не съм издържал на напрежението. Никой така и не разбра, че се смеех, защото изпитвах чиста радост от играта. Играта. — Той поклати глава и изсумтя тъжно. — Да, обичах това. Господи, наистина го обичах.

Минаха няколко секунди. Той чу как Лора си поема дълбоко въздух и после бавно го издиша.

— И те са те обичали.

Когато вдигна очи към нея, видя я, че е вперила поглед в снимката му с Милърови.

— Имаш предвид треньора? Ели? — той вдигна смутено рамене. — Ударението е в минало време.

Тя посочи към стените, пълни с рафтове и произнесе тихо:

— Всичко още си е тук, Гриф.

Той задържа погледа й за момент, след това се обърна към компютъра.

— Най-сетне — премести курсора върху иконата, за да се свърже с Интернет. Усети, че Лора се приближава зад гърба му и погледна през рамо.

— Какви са плановете ти?

— Още нямам планове. Ще проведа малко разследване. Ще видя дали мога да открия онзи адрес. Ще започна от Далас, ще претърся целия проклет щат, ако е необходимо.

— Това ли е най-високата ти скорост?

Той набираше буквите, търсейки ги по цялата клавиатурата. Погледна я през рамо:

— По-бърза ли си?

Размениха си местата. Тя седна в стола пред екрана, а той се подпря на облегалката, така че да може да вижда.

— Мануело не е написал дали „Лаваца“ е улица или шосе — отбеляза тя. — Трябва да опитаме всичко.

— Колко улици, шосета и така нататък мислиш, че има в Тексас?

— Стотици?

— Така предполагам и аз. А Родарт разполага с повече компютри и повече хора.

— Мога ли да направя едно предложение?

— Заповядай.

— Данъчната документация. Всички имоти се облагат с такси.

— Мислиш, че човек, който се снабдява с фалшиви документи, за да имигрира нелегално, плаща имотен данък?

— Данъците така или иначе ще са наложени. А дали ги плаща или не, е друг въпрос.

— Добре. Има ли данни за данъчните оценки онлайн?

— Ще опитаме. Да видим дали има за окръг Далас.

— Не ми пречи.

Тя започна да търси в уебсайта.

— Кажи ми за Бил Бенди.

Въпросът й го изненада и известно време той не каза нищо. После промърмори:

— Какво искаш да ти кажа?

— Как си го срещнал. Как си се забъркал с него.

Той й разказа набързо.

— Когато бях затънал до гуша, ми предложи да ме представи на един синдикат. Те ми покриха дълга, като в замяна трябваше да прецакам няколко мача. Нищо, което да не може да се случи на един куотърбек, в който и да е мач.

— Бенди те е издал.

— Федералните са му предложили пробация, ако ме предаде и се обзалагам, че не са му извивали ръцете прекалено силно.

— В Далас има една улица „Лаваца“, но адресът е с три цифри, а не четири — съобщи тя.

— Опитай с шосе „Лаваца“.

— Вестниците писаха, че Бенди е доставил двата милиона в апартамента ти в „Търтъл Крийк“.

— Истина е. Имал е монтирано подслушвателно устройство. Втория път, когато получавах кутията с парите в брой, агентите нахълтаха през вратата и ми прочетоха правата.

— И са те пъхнали в затвора?

— Да — произнесе той кратко, спомняйки си унижението, което бе преживял. — Уайът Търнър успя да ме освободи при условие, че предам паспорта си. Веднага щом излязох, отидох да търся Бенди.

Лора спря да трака по клавиатурата и го погледна.

— Така е. Беше тъпо да го правя. Но бях бесен. Предполагам, че съм искал да го изплаша, като го накарам да мисли, че ще му извия врата, задето ме е подредил така — той изруга. — Какъв глупак съм бил само! Когато отидох у Бенди, вратата беше отворена. Влязох. Понеже не го видях, се обърнах да изляза. Беше натъпкан между гърба на дивана и стената. Вратът му беше до такава степен извит, че главата му практически бе обърната назад.

— Кой го е убил?

— Сигурен съм, че зад тая работа стоят онези от „Виста“. Искаха да му запушат устата, за да не може да ги издаде, както направи с мен.

— Можели са да убият и теб.

— Според мен са смятали, че ще е по-интересно да ме държат жив, за да бъда обвинен за смъртта на Бенди. Сигурен съм, че точно те са го подшушнали на ченгетата.

— Откъде са знаели, че ще идеш в апартамента на Бенди?

— Предполагам, че са допускали, че ще тръгна да търся Бенди, най-малкото да му кажа колко съм разочарован от него — каза той със сарказъм. — Бях още наведен над тялото му, когато се появиха две полицейски коли в отговор на анонимно обаждане на 911 от стационарен телефон, както ми казаха.

— „Виста“ са те следили.

— Очевидно. И ако можеше да видиш онзи тип, Бенет, щеше да си помислиш, че е способен да седи на торнадо, без дори да мигне. Както и да е, бях там, слушах федералните обвинения в рекет и незаконен хазарт, а букмейкърът ми, който ме бе издал, лежеше мъртъв на пода.

Появи се детектив Стенли Родарт, изпратен да проведе разследване на сцената на престъпление. Влезе и се представи, каза ми какъв страхотен играч съм бил и какъв срам е, че съм се превърнал в такъв мошеник. След това погледна тялото, отново обърна очи към мен и започна да се смее. Сякаш всичко му е ясно.

— Няма такъв адрес в списъците за собственост на окръг Торънт — каза Лора.

— А Дентън? Който е от западната страна на Торънт?

Тя направи справка с картата върху екрана, където бяха очертани окръзите.

— Паркър.

— Опитай и него. По дяволите! — изруга той, като погледна картата. — Може да отнеме цялата нощ — той хвърли поглед на часовника си, питайки се дали Родарт вече е открил адреса и е тръгнал натам.

— Но случаят не е бил толкова ясен, както Родарт си е мислел, че ще бъде — каза Лора.

— Обърнаха задната стая на Бенди с главата надолу. Преровиха я. Мои отпечатъци е имало по дивана, по стената отзад, по дяволите, бях коленичил над тялото му, когато пристигна полицията. Но не можеха да ме свържат с онази задна стая, колкото и да се опитваше Родарт. Голямото жури прецени, че е невъзможно да се повярва, че бих могъл да избегна оставянето на отпечатъци или други доказателства по време на претърсването на мястото, после да си сваля ръкавиците, преди да убия Бенди. И ако съм го направил, къде са тогава ръкавиците?

— Защо е била претърсвана стаята му?

— Родарт е на мнение, че Бенди е имал някъде скрити пари и че аз съм се възползвал от тях.

Тя отново се обърна и го погледна.

— Но не си имал тогава никакви пари в брой, нали?

— Не. Но не е било необходимо да търся кеш. Може да съм се бил докопал до номер на банкова сметка. До комбинация на сейф. До нещо, което да запомня. По-късно, когато излязох от затвора, наистина ме чакаше съкровище — той я погледна настоятелно. — Сега знаеш, че никога не съм влизал в задната стая на Бенди. Така че представа нямам какво е имало или е нямало вътре. Доколкото знам, не е имал никакви скътани пари за черни дни.

Тя тихо каза:

— Не съм питала — обърна се пак, сканира информацията на екрана и каза: — В окръг Паркър няма никаква „Лаваца“.

Гриф отвори брезентовата торба и извади картата на Мануело.

— Изтегли тази карта на щата отново.

Тя го направи и когато картата изпълни екрана, той посочи едно място.

— Тази червена звезда се намира ето тук — той посочи южния край на щата. — Някъде между Мишън и Хидалго.

— Предполагаме, че оттам е влязъл в страната. Господи, колко далече е оттук?

— На около шестстотин километра най-малко. Или по-скоро седемстотин.

— Много окръзи.

— Да, но се обзалагам, че връзката му не би могла да се намира много далеч от този район. Да кажем, че Мануело е излязъл на север през Сан Антонио и Остин.

— По междущатско шосе 35.

— Всъщност, да. Да се концентрираме върху окръзите на юг, непосредствено от Далас — Форт Уърт.

— Худ, Джонсън, Елис.

— Провери ги и се спусни надолу.

— Гриф! В окръг Хил има шосе „Лаваца“. В покрайнините на града става FM 2010. А ние мислехме, че е номер на къща!

Той се наведе над нея и тя посочи на монитора.

— Кой град е това?

— Итаска.

* * *

— Повтори го — каза Родарт.

— Итаска.

— Къде, по дяволите, се намира? — той шофираше с една ръка, притиснал клетъчния телефон до ухото си с другата.

Говореше с едно ченге в полицейското управление, което търсеше адреса, който Гриф Бъркет му бе избърборил, преди да затвори. Благодарение на сателита и технологията, която той не бе разбрал, клетъчният телефон на Лора Спийкман бе проследен до един кинотеатър. Още не беше успял да се зарадва, когато откриха проклетия телефон разбит на настилката на паркинга.

Оттук проследяването тръгна трудно, защото колата на госпожа Спийкман беше оставена в гаража на имението и сега не знаеха с какво се придвижва Бъркет, а кинозрителите, които разпитаха, не знаеха нищо. Родарт беше оставил Картър да се опита да открие следата. Всъщност, Родарт бе доволен, че възлага на партньора си друга работа. Оттук нататък предпочиташе да работи сам.

Направо побесняваше като си помислеше за Гриф Бъркет и за любовницата му — дали беше участвала в заговора за убийството на съпруга си с него? — как му махат с кърпичка. Идиотите, които беше поставил да пазят в хотела, от утре щяха да си търсят нова работа. Щеше да ги научи той. Щеше да даде на жените им да разберат. И на хлапетата им. Щяха да съжаляват за деня, в който са се родили.

Но това беше нищо в сравнение с онова, което беше планирал за Гриф Бъркет и за горката, невинна, опечалена вдовица. Искаше му се да я беше чукал, когато имаше възможност. На кого щеше да се оплаче? На ченгетата, помисли си той с насмешка. Няма начин. Не и когато той имаше възможност да обърне нещата и да им каже за незаконната й връзка с убиеца на съпруга й. Да, трябваше да се подчини на импулса си тогава в хотелската стая, да я награби и да я чука. Проблемът му беше, че е прекалено добър.

Ченгето отсреща избърбори набързо указанията.

— Оттам, където си, тръгваш северно по Е 35, докато стигнеш междущатско 20 и поемаш на запад. После излизаш от Форт Уърт хващаш 35 на юг. Гледай за изхода.

— И къде е това шосе „Лаваца“ или каквото и да е там?

— Свършва в източната част на града и се превръща в селскостопанска ферма 2010. Предполагаме, че е това. Не е точно адрес на улица, но има смисъл.

— Предполагам — каза Родарт, без да е убеден. — Но стой там, в случай, че се наложи да ти се обадя отново.

— Вече звънях на местната полиция. Шефът им се казва Марион.

— Първото му име ли е това?

— Фамилията. Марион изпраща полицейска кола да проучи района, да види дали онези момчета могат да открият нещо. Когато пристигнеш, ще имаш голямо подкрепление.

— Някой да си спомня нещо там за Мануело Руиз?

— Помолих Марион да накара всички да си понапрегнат паметта.

— А нещо за Бъркет?

— Предполага се, че е въоръжен и опасен. Точно както ти каза, детектив.

— Носи полицейско оръжие.

— И това казах на Марион — след известна пауза добави: — И като си помислиш, че сме аплодирали този кучи син!

— Да, като си помислиш.

Най-доброто, което можеше да се случи, щеше да е Бъркет да бъде открит и застрелян от нископлатено, свръх загрижено Хиксвилско ченге, фен на „Каубоите“, отегчено от завист.

Който и друг да убиеше Бъркет, щеше да отстрани всяко подозрение от него. Но си имаше и един определен недостатък: това щеше да го лиши от удоволствието сам да разбие този кучи син, а точно това очакваше с най-голямо нетърпение.

— Какъв е номерът на полицейското там? — попита Родарт ченгето. След като го получи, той прекрати разговора и набра номера. Представи се и скоро го свързаха с началник Марион.

— Родарт, Даласко полицейско управление.

— Да, сър — произнесе отривисто мъжът отсреща.

— Само проверявам докъде сте стигнали. Какво става там?

— На FM 2010 няма нищо, освен стара ферма. Необитаема. Изглежда е напусната преди много време. Моите хора казаха, че е толкова паянтова, че по-силен вятър би я съборил.

— Шегувате ли се?

— Мястото е изоставено. Ще продължим да наблюдаваме, но според моите полицаи и подчинените на шерифа, няма да излезе нищо.

— Добре. Дръжте ме в течение.

— Разбира се, детектив.

Родарт затвори телефона и го хвърли на съседната седалка, ругаейки. Дали Бъркет не го беше пратил за зелен хайвер? Дали не го беше принудил да гони вятъра, докато той и любовницата му избягат?

Той насочи колата си към банкета на магистралата, смъкна прозореца и запали цигара. Изключи двигателя, докато обмисли възможностите.

* * *

— Итаска — повтори Лора. — Чувал ли си някога?

— Не, но ще я намеря — той стисна рамото й. — Страхотна работа. Благодаря. — Тръгна към вратата. — Изключи лампата, когато изляза. И помни — нищо не трябва да свети, освен ако вратата към тази стая не е затворена.

— Тръгваш сега?

— Веднага. Само се надявам Родарт да не ме изпревари.

— Но ние не знаем какво е това, Гриф. Освен това Мануело може отдавна да е заминал.

— Трябва да опитам. Той е последната ми надежда.

— Идвам и аз — каза тя решително.

— Тц. Няма начин. Не знам какво да…

— Идвам с теб — тя стана, но върху лицето й се изписа странно изражение, и тя отпусна ръце.

— Какъв е проблемът?

Лора просто стоеше и го гледаше с тревога. После лицето й се набръчка и тя простена:

— О, не.