Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава деветнадесета

— Ако искаш да я завъртиш, трябва да държиш палеца под нея — Гриф демонстрира въртеливото движение на ръката пред Джейсън Рич. — Виждаш ли? Трябва да мушнеш палеца си отдолу точно когато я хвърляш. Сега опитай отново.

Той се пресегна за топката. Лицето на момчето беше изопнато и концентрирано, когато стисна топката по начина, по който Гриф бе показал и хвърли пас.

— Много по-добре.

— Още веднъж, Гриф? Мисля, че я хвърлих малко по-късно.

— Добре, но само веднъж. Тренировката скоро ще започне.

Гриф забеляза подобрението втория път.

— Добра работа, Джейсън. Още стотина пъти и си готов. Ще чупиш рекорди.

Зад маската потното лице на момчето се разтегли в усмивка.

— Вчера беше страхотно. С изключение на… знаеш какво.

— Да, съжалявам, че трябваше да видиш това.

— Казах на татко. Той каза, че си действал по единствения възможен начин. Ако ги беше набил, щеше да стане още по-лошо.

— Ти видя ли колко бяха едри?

Джейсън се засмя, после рече нерешително:

— Може би някога пак ще отидем за млечен шейк?

— Иска ми се.

— И на мен. До утре.

Гриф почука отгоре по каската му два пъти.

— Тук ще съм.

Джейсън хукна да догонва съотборниците си, които се бяха събрали отстрани на игрището. Боли седеше сред другите бащи. Гриф вдигна ръка да го поздрави и Боли му помаха.

После изтича по игрището, за да събере топките, които Джейсън беше хвърлял и ги натъпка в платнената торба, която носеше в багажника на колата си. Дръпна шнура да я затвори и я метна през рамо.

Точно тогава видя Родарт, който стоеше отвъд оградата с мрежа и го гледаше.

Гриф вече се бе разгорещил от прекараните на слънце часове с Джейсън. Когато видя Родарт, имаше чувството, че кръвта му кипва за секунди. Трябваше да се насили да не атакува оградата.

Без да бърза, мина през изхода и се приближи към Родарт от другата страна. Кучият му син дори не го удостои с поглед. Вместо това гледаше напред, там, където треньорът на учениците ги учеше как да не прегреят и да не се дехидратират по време на тренировката.

— Трогателен си, Родарт — каза Гриф. — Колекционираш стари вестници като изкуфяла бабичка.

Родарт се ухили, но не се обърна към него.

— Забавни четива. Не обичам да ги пазя само за себе си.

Гриф посегна да го хване за рамото и да го обърне към себе си, но не посмя да допре ръката си до мъжа. Родарт щеше да го удари. И ако нещата загрубееха, което щеше да е неизбежно, щяха да ги видят много хора. И особено Боли. Гриф му беше обещал, че няма да има никакви неприятности. Вчера спортният журналист му бе поверил сина си. Гриф не искаше да излъже отново доверието му.

Можеше да каже на Родарт да отива по дяволите и просто да отмине. Да го остави да стои тук да се топи на жегата, докато не остане нищо от него, освен една локва, която твърдата, спечена земя щеше да попие.

Но не беше умно да го игнорира. Присъствието му тук не бе случайно, нито пък тазсутрешният инцидент с вестника беше безобидна шега. След като стоя невидим седмици наред, Родарт изплува. Докато не разбереше защо, Гриф нямаше да си тръгне.

Родарт бръкна в джоба си и извади кутийка дъвка.

— Опитвам се да откажа цигарите.

— Късмет! Ще е жалко да се разболееш и да умреш.

Родарт му изпрати слаба усмивка, докато развиваше една дъвка и я слагаше в устата си.

— Още ли чукаш онази курва?

Челюстта на Гриф се стегна.

— Предполагам, че докато любимата ти курва е извън обръщение, трябва да си го вземеш отнякъде — усмивката му стана лукава. — Можеш да пострадаш много лошо. Госпожа Спийкман има не само хубаво задниче, но е и богата. Макар да съм сигурен, че го знаеш. Никой никога не те е смятал за глупав, номер десет. Наричали са те с какви ли не грозни имена, но никога глупав.

Гриф не захапа стръвта.

— Тя ли ти покрива сметките напоследък? Тя ли ти купи онези приятни, нови нещица? — Родарт се засмя отново с онзи противен смях и шумно замляска дъвката. — Разбира се, че е тя. И е доволна да го прави. С онзи сакат съпруг, който е наполовина мъж, обзалагам се, че ще плати всяка цена да яхне голям, як футболен герой като теб.

Гриф не помръдна, въпреки че умираше от желание да види Родарт с разбита муцуна.

Понижавайки глас до доверителен шепот, Родарт продължи:

— Бас ловя, че е от онези бизнес дами, които са абсолютно диви в леглото. Прав ли съм? Рискува цялата си кариера заради онзи твоя в панталоните и обича да е отгоре. Хайде, Бъркет, сподели. Такава ли е?

— Ти си един лайнян червей!

Родарт се изхили дрезгаво.

— Ти чукаш жената на един инвалид, а аз съм лайнян червей?

— Какво искаш?

— Да искам? Нищо — отвърна Родарт невинно. — Просто ми хрумна да намина, да кажа здрасти. Не искам да си помислиш, че съм те забравил. Исках да те уверя, че когато се самоубиеш — а ти ще го направиш, знаеш го — ще съм тук да го видя и — дай боже! — да помогна да се случи. Ще те пипна, Бъркет. Представа си нямаш как.

Гриф се уплаши, че ако остане още малко, ще направи първата крачка към предвещаното самоубийство. А точно това искаше Родарт. Въпреки решението си да не му обръща гръб, той го направи и се отдалечи.

— Джейсън показва напредък.

Гриф се изви рязко назад. Родарт, като се смееше тихо, изплю дъвката.

— Момчето не е надарено с голям природен талант, но се труди здравата. Ясно се вижда, че боготвори земята, по която стъпваш. Вероятно иска да върви по стъпките ти. Е, не по пътя на измамата и убийството, по който ти пое, а по пътя към славните ти дни на футболист.

Присвил очи срещу Гриф, Родарт остави завистливата озъбена усмивка да разтегне надупченото му от акне лице.

— Ще е срамота, ако нещо се случи на момчето. Някоя осакатяваща катастрофа или нещо, което би му попречило да следва мечтата си. Може дори да умре.

Гриф направи крачките, необходими да скъсят разстоянието помежду им.

— Само да си докоснал момчето, и…

— Успокой се — произнесе Родарт ласкаво. — Само размишлявам над капризния пръст на съдбата. Боже, ти си луда глава. Опитвам се да си поговоря приятелски тук, на спортното игрище на училището, а ти…

— Какво искаш, Родарт?

Той изостави захаросаните преструвки и очите му станаха жестоки.

— Знаеш какво искам.

— У мен няма никакви пари на „Виста“.

— Те не са убедени. А аз съм направо сигурен. И няма да те оставя, докато не те прекърша и не ги дадеш. Упорит съм като родилен белег.

Гриф насочи показалеца си към него и започна да се отдалечава.

— Стой далеч от мен. Стой далеч от всички около мен.

Родарт се разсмя.

— Или какво, номер десет? Или какво?

* * *

Гриф наруши едно от условията на пробацията си, първото, за което Джери Арнолд постоянно му напомняше: Не наближавай бившите си съдружници.

Според Гриф, така както виждаше нещата, той нямаше избор. Родарт беше заплашил Джейсън. И начина, по който говореше за Лора… Подхвърлената заплаха, която отиваше отвъд противните намеци, беше накарала косата на тила му да настръхне. Родарт не би се поколебал да ги нарани. Дори Лорините пари не можеха да я защитят. Можеше да нарани нея и Джейсън без окото му да мигне и щеше да изпитва наслада, докато го прави.

За да го предотврати, Гриф трябваше да се изправи срещу проблема с рогата напред още сега. Не искаше да живее с постоянната заплаха на Родарт. И със сигурност не искаше да пострадат двама души, които бяха напълно невинни. Не би могъл да понесе вината, ако някой друг станеше жертва на бруталността на Родарт, както се беше случило с Марша.

От игрището той подкара право към къщи, мина под душа и се облече. Остави новото сако от „Армани“ за сметка на онова, което носеше, преди да влезе в затвора, и не си даде труд да се оглежда много-много.

Беше дръзко да отива в офисите на „Виста“ неканен, но можеше да се обзаложи, че триумвиратът би се съгласил да го види най-малко от любопитство, ако не по друга причина. Оказа се прав. След като изчака на рецепцията почти половин час, го въведоха във вътрешната светая светих, където беше посрещнат при първото си идване.

Същите стени, облицовани в ламперия, непряко осветление и поглъщащи звуците килими, но гостоприемството осезателно липсваше. Никакъв поднос със сандвичи, никакъв свободен бар. Тенът на Лари беше също като от бронз, но си личеше, че е прекарвал много повече време в бара на клуба, отколкото на игрището за голф. Беше се по-закръглил в кръста.

Гриф бе изненадан да види, че Мартин все още е в състояние да диша без помощта на респираторна апаратура. Но сега се беше подпрял тежко върху един бастун, който да поддържа огромното му туловище.

Бенет се беше отказал от предишната си прическа и беше обръснал главата си. Тя беше идеално бяла и кръгла и отзад изглеждаше така, сякаш пораснала билярдна топка е кацнала върху раменете му. Макар и с по-малко мигли сега, очите му бяха още по-противни от преди.

Лари беше опрял единия си хълбок в ъгъла на бюрото. Бенет седеше в кресло, с кръстосани крака. Когато Гриф влезе, Мартин се срути върху един нисък кожен диван, достатъчно широк да го поеме. Белите му дробове и възглавницата, на която се отпусна, издадоха свистене при сядането му.

Гриф не бе поканен да седне.

— Какво искаш? — започна Мартин.

Гриф отговори направо:

— Спрете Родарт.

Никой не каза нищо в продължение на трийсет секунди. Най-накрая Лари наруши напрегнатата тишина:

— Да не би да говориш за Стенли Родарт?

Гриф не обърна внимание на въпроса му.

— Сигурно ще сте доволни да разберете, че дворното ви куче е упорито. Беше в Биг Спринг в деня, когато излязох и оттогава не ми дава мира. Нападна една моя приятелка. Жена. Изнасили я и съсипа лицето й. Когато не успя да ме прекърши, ми изпрати двама типа. Седмица след това не можех да вървя и пикаех кръв.

— Гледай, ти! Гриф, съжаляваме да го чуем — каза Лари с глас пропит от сарказъм. — И това трябва да е наш проблем… защо?

Гриф се възмути, че се правят на невинни. Не беше им казал нищо, което те вече да не знаеха, така че по-скоро искаше да си признаят вината за това и да му кажат, че повече няма да го закачат.

— Вижте, сигурно сте разочаровани, ако Бил Бенди е скрил парите някъде, където не можете да ги намерите. Махнете си ръцете от мен. Не съм взел нищо от него. Освен това много добре знаете, по дяволите, че не аз съм го убил!

— Имал си мотив.

— Както и вие.

ФБР бяха арестували Бенди по обвинение в незаконен хазарт. Прекарвайки няколко години във федералния затвор, Бенди беше изиграл печелившия си жетон — Гриф Бъркет. Той беше казал на федералните за връзката на Гриф с „Виста“, както и за предстоящия плейоф срещу Вашингтон. Никой в Далас не беше щастлив от загубата в онзи ден, освен федералните агенти, които бяха изградили силни обвинения в корупция срещу куотърбека на „Каубоите“.

Сделката, която Бенди бе сключил, излезе страхотна за него. Гриф беше хванат; всички обвинения срещу Бенди отпаднаха. Но тази размяна изнерви хората от „Виста“. Ами ако ФБР искаха от Бенди нещо повече от един нечестен футболист? Букмейкърът можеше да се изкуши да ги използва като безплатна виза в някакъв момент в бъдеще.

Триото „Виста“ отстрани съблазънта от Бенди като го уби.

Така поне предполагаше Гриф и сега всъщност ги беше обвинил. Без да се развълнуват ни на йота, продължаваха да гледат с немигащи очи.

— Може би са съществували някакви тайни спестявания — продължи той, — но не съм прекарал последните пет години в лов на съкровища. Не искам да се връщам повече към вашите операции и няма да работя за конкурентна фирма. Може да ме заплашвате до Второто пришествие и пак ще си останете с празни ръце. Така че да плащате на Родарт да ме притиска, е чисто пилеене на пари. Спрете го.

Минаха няколко минути. Те седяха като статуи. По едно време Мартин бавно погледна Лари, Лари погледна Бенет, а Бенет продължи да се взира в Гриф.

Ако играеше още на хазарт, Гриф щеше да се обзаложи, че Бенет е двигателят на групата. Лари беше дърдорко, човек от народа, връзки с обществеността. Мартин беше мозъкът и кукловодът. Бенет, мълчаливият и неподвижен Бенет, който изглежда имаше ледена вода във вените, отговаряше за контрола на щетите.

Мартин заговори пръв:

— Какво те кара да мислиш… — хриптене. — … Че сме се спазарили… — пъшкане… с измет като Родарт?

— Сам ми каза. Каза, че е говорил с вас. Предаде ми посланието ви, че може и да съществува начин да изгладим отношенията си. Че може да искате да простите и да забравите.

— Да простим и да забравим?

Това беше първият път, в който Гриф видя Мартин да се усмихва и това накара топките му да се свият.

— Родарт ли се заблуждава или ти? — попита Лари. — След като ти издаде на Голямото жури най-важното за нас, мислиш ли, че някога ще те приемем пак? — Той почти изхърка становището си. — Първо на първо, задник, ние не прощаваме и не забравяме. Второ, ти си последният човек, с когото искаме да се забъркваме. Не сме изоставащи ученици. Веднъж прецакаш ли ни — ти си прецакан. Трето, ако някой от конкурентите ни — не че имаме такива, които да са от значение — те вземе, това е добра новина за нас. Само ще покаже, че са шибани невежи.

И последно, ти всъщност си прав за едно нещо. Родарт души още от преди да те пуснат от затвора. Винаги е имал погрешната идея, че е невероятно успешен и че сме впечатлени от него. Но не сме. Той е един долнокачествен главорез. Това е всичко.

Но, виж, не искахме да изглеждаме нелюбезни, особено към някой толкова посредствен. Така че го подмамихме с лъжи и няколко глътки осемнайсетгодишен скоч, след което го изпратихме подире ти. Ако той те притиска, прави го на своя собствена глава и по собствени причини.

— И за повече авторитет — изхриптя Мартин.

— Амин — каза Лари. — За повече авторитет. Няма да сме със съкрушени сърца в деня, в който ритнеш камбаната, Бъркет. Единствената причина, поради която още дишаш, е защото не заслужаваш нещо по-добро от Родарт. Бихме наели по-скоро някой от неговия калибър да се справи с пачавра като теб, за да не си цапаме ръцете. Сега се изнасяй веднага оттук, преди да сме ти припомнили какви сме точно.

* * *

По пътя си на връщане от Лас Колинас Гриф попадна в задръстване заради катастрофа, в резултат на която бяха затворили двете платна. Впил очи в стоповете на колата пред него, той продължаваше да размишлява над онова, което Лари му беше казал. Имаше чувството, че е истина. Да, те нямаше да оплакват смъртта му, но ако искаха да е мъртъв, до този момент вече щеше да е изстинал.

Типовете от „Виста“ бяха ужасни, но Родарт, действайки на своя глава, беше дори по-ужасен. Гриф не се чувстваше спокоен като знае, че Родарт работеше независимо.

Тази мисъл беше прекъсната от клетъчния му телефон. Той го отвори.

— Ало?

— Свободен ли си?