Сандра Браун
Сделка за милиони (36)

Глава тридесет и шеста

Това ще да е, каза си Родарт. Гриф Бъркет е успял: а) да убеди или б) да отвлече Лора Спийкман от хотела. Беше избегнал ареста в нейното имение. Шофираше неизвестно превозно средство. Като цяло беше в достатъчно добра форма да не позволи да го хванат още доста време, може би дори да избяга надалеч.

Тогава защо бе използвал клетъчния телефон на курвата на Спийкман, за да му телефонира, като знаеше, че Родарт е в състояние да проследи обаждането и да локализира местонахождението им? Разбира се, Бъркет е бил достатъчно умен, за да остави телефона на онзи паркинг пред кинотеатъра, но защо все пак е трябвало да поема такъв риск?

Бъркет не би го направил. Не и ако не е трябвало да каже нещо, което да е наистина изключително важно, нещо, за което смята, че ще го отърве от примката напълно.

Родарт седеше в колата си, спряна на банкета на междущатското шосе, и бе изпушил половин пакет — мамка му, уж ги беше отказал! — преди да установи, че Бъркет не играе ролички. Беше прозвучал възбудено и категорично. Бъркет вярваше, че онова шосе „Лаваца“ в Итаска е връзка към Мануело Руиз, за когото твърдеше, че е убил Спийкман случайно. Което на свой ред означаваше, че Бъркет е невинен.

Може и да беше истина. Ако Руиз беше видял, че Бъркет убива Спийкман, Бъркет би се понесъл към Итаска, за да накара мъжа да млъкне, а нямаше да звъни на Родарт и да му казва къде да намери латиното.

Извод: Мануело Руиз не беше вече бележка под линия по случая. Той се беше издигнал внезапно до основен играч. Новият му статут изискваше действие.

Родарт използва бутона за повторно набиране на клетъчния си телефон. Сигналът се чу само веднъж, преди отсреща да вдигнат.

— Полицейско управление Итаска.

— Отново е Родарт. Свържете ме с началник Марион.

Няколко щраквания, след което:

— Детектив Родарт?

— Открихте ли нещо?

— Нищо. Двама от нашите продължават да наблюдават фермата.

— Звъннете им да се върнат и отменете търсенето на Мануело Руиз.

Родарт усети изненадата на Марион.

— И защо?

— Някой ни прецаква — каза Родарт, преструвайки се на вбесен. — Търсим адрес на къща и вместо това попадаме на номер на шосе. Вдигнахме се за нищо.

Ченгето от другата страна на линията захихика.

— Благодаря ви, че се обадихте, детектив. Ще разпусна всички, включително офиса на шерифа. Моите полицаи ще са разочаровани. Мислеха, че ще участват в нещо голямо.

— Не и тази вечер.

— Какво става с Бъркет?

— Все още не е заловен.

— Но тип като него… човек би си помислил, че е лесно да бъде разпознат.

— Така е.

— Ще държим връзка. Родарт се извини отново за бъркотията, че се надява да не е задържал началник Марион прекалено до късно в офиса и затвори. Изхвърли фаса на цигарата си през прозореца и после, като се усмихваше, насочи колата към междущатското шосе и пое към Итаска.

* * *

Когато видя Милърови, Гриф си помисли: Изненадите не спират да валят.

Двамата бяха обути в сандали, къси панталони и носеха шарени хавайски ризи на цветя. Ели бе със сламена шапка. На врата й висеше спаружен хавайски венец. Тя изглеждаше смутена. Треньорът, въпреки абсурдното си облекло, кипеше от гняв.

Надявайки се да намали последиците от неизбежното избухване, Гриф каза:

— Тренер, Ели, това е Лора Спийкман.

Треньорът бутна Ели настрана и се приближи към Гриф.

— Вдовицата? Да, знаем коя е. Четохме за убийството на Фостър Спийкман в „Уолстрийт джърнъл“, докато бяхме на Хаваите — той хвърли на Лора един поглед, после очите му станаха ледени, когато ги насочи към Гриф. — Следващото, което знам, е, че ми се обадиха от Далаското полицейско управление, извинявайки се, че ме безпокоят по време на отпуската, но било важно, така ми казаха.

— Родарт?

— Точно така. Стенли Родарт. Попита дали знаем къде си. Дали имам връзка с теб. Дали знаем откъде би трябвало да започне да те търси. Защо, попитах аз. С Бил Бенди ли е свързано? О, не, отвърна ми той. Това били стари новини. Търсел те във връзка с убийството на Спийкман. Имало твои отпечатъци по оръжието на престъплението.

— Джо, кръвното ти налягане — каза Ели тихо.

— Казах му, че не знам нищо за теб, нито какво правиш, нито къде си, и наистина не искам да знам. Сега се прибирам вкъщи и те заварвам да си бъбриш спокойно с жената на покойния милионер. При това съвсем не ми изглежда тя да страда.

— Е, грешиш! — извика Гриф. — Страда за загубата на бебето си. На моето бебе — каза той, удряйки се по гърдите. — Пометна го тази вечер. Тук.

Ели издаде отчаян звук.

— Лора беше бременна от мен, но не аз убих съпруга й — Гриф погледна към Ели, която стоеше зад треньора: — Трябва да ми повярваш — после се обърна към треньора: — Лора ще реши до каква степен ще сподели с вас подробностите, но тя може да потвърди, че не съм извършил убийство. И сега отивам да намеря единствения човек, който знае това със сигурност и може да спре Родарт да ме сложи на електрическия стол.

Гриф тръгна към вратата, но треньорът го спря.

— Никъде няма да ходиш. Ще съобщя за теб.

— Не можеш да ме спреш.

— О, мога — мъжът го блъсна назад.

— Той трябва да отиде, господин Милър — Лора спусна краката си и стана от леглото. — Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Гриф не е убил Фостър. И за да го докаже, трябва да тръгне веднага.

Възрастният мъж премести очите си от нея върху Ели, чието изражение показваше ясно, че този път не е на негова страна. Той се приближи към Гриф, който можеше да се закълне, че треньорът се бореше със себе си, уверен, че е прав.

— Ако си невинен…

— Невинен съм.

— Тогава се предай.

— Не мога. Докато мина формалностите, Родарт може да елиминира другия човек.

— Да елиминира? Какво имаш предвид?

— Точно каквото си мислиш, че имам предвид.

— Кой е този друг човек?

— Прислужникът на Спийкман, който изчезна. Тренер, сега нямам време да обяснявам. Трябва да тръгвам.

Треньорът отстъпи и вдигна ръце.

— Закопай се още повече. Изобщо не ми пука. Вдигам ръце от теб, не ми пука.

— Ти вече го направи, преди пет години.

— Много преди това!

Думите нараняваха, но Гриф не можеше да мисли сега за тях. Вдигна торбата на Мануело. Когато погледна към Лора, не каза нищо, но беше сигурен, че тя знае какво чувства той.

После мина бързо покрай треньора и напусна къщата.

* * *

Родарт локализира изоставената ферма няколко часа преди зазоряване. Както бе описано, това беше единствената сграда, която бе видял, след като напусна центъра на града и която на практика бе почти срутена. Не беше срещнал никакви патрулни коли и наоколо също не се виждаха. Началник Марион, верен на думата си, беше изтеглил обратно полицейската хайка.

Родарт измъкна деветмилиметровия си пистолет и зареди патрон, взе фенерче от жабката и предпазливо излезе от колата. Обиколи къщата, осветявайки с фенерчето нестабилните подпори, поддържащи постройката, и тавана, който не само бе хлътнал, но и имаше големи дупки. Повечето от прозорците бяха счупени. Мястото беше пълна скръб.

Беше заобиколено от оставени на угар ниви с памук, пръстта изглеждаше безжизнена и черна като въглен. Нито приближаването на колата му, нито опипващият лъч на фенерчето подплашиха Руиз или когото и да било, който можеше да се крие вътре. Нито пък имаше чувството, че е наблюдаван през някое от избитите стъкла на прозорците, а инстинктът му за подобни неща беше отличен.

Като внимаваше за стъпките си, от страх да не пропадне през някоя прогнила дъска, той прекоси верандата и натисна входната врата. Тя се залюля на ръждясалите панти със скърцане и се отвори. Застанал на прага с пистолет в дясната ръка, той освети с фенерчето вътрешността. Вонеше на мишки, живи и умрели.

Имаше една главна стая с камина, пълна с боклук и стара пепел. Помещението беше свързано с няколко врати. Той ги провери една след друга. Спални. Една баня. Кухня. Всичките празни. Никакви следи от обитаване най-малко от десетилетие.

— Шибана загуба на време — промърмори той.

Явно Бъркет го беше пратил да гони вятъра, докато чукаше вдовицата някъде надолу към Мексико.

Той изключи фенерчето, седна на перваза на прозореца и запали цигара, докато обмисляше следващата си стъпка. Издуха облак дим през празната рамка. Понеже нямаше вятър, димът увисна във въздуха като призрак. Родарт се взираше през него навън, към двор с прегоряла, спечена пръст.

Виждаше се кошара, може би някога е имало прасе, или пък коза. Прекалено малка беше за кон. Стълбовете на ошипената телена ограда бяха или килнати, или вече съборени. Мрежата лежеше ръждясала на земята. На трийсетина ярда отвъд падналата ограда имаше хамбар, който изглеждаше дори в по-лошо състояние от къщата.

Хамбарът.

Родарт пъхна цигарата между устните си и присви очи през дима, който се виеше от нея. Провери фенерчето, за да види дали батерията държи. Лампичката светеше слабо, но още работеше. Той хвърли цигарата на голия дъсчен под и я смачка.

Отвън се виждаше достатъчно добре и без фенерче. Но той го държеше в едната си ръка и пистолета — в другата, докато заобикаляше къщата отзад. Дворът представляваше истинско препятствие. Отстрани лежеше изоставена ръчна количка. В един пън, очевидно използван за дръвник, още стърчеше забита секира. Покритото съоръжение под една пристройка се оказа изтърбушен трактор.

Родарт прекрачи през оградата, внимателно избягвайки ошипената тел, и тръгна към хамбара. Двойната врата беше затворена, но се държеше единствено от дървено резе, поставено на пирон. Той го вдигна и отвори достатъчно широко, за да огледа вътре. Мракът беше плътен. Застоялият въздух миришеше на тор и на мухлясало сено.

Тъй като не усети движение или звук, той отвори вратата по-широко и пристъпи вътре. Включи фенерчето и освети наоколо. Познанията му за хамбарите се ограничаваха до онова, което беше виждал по филмите, но според неграмотното му мнение, този беше средна работа. Конски ясли. Сбруя и земеделски инструменти.

И Мануело Руиз.

Или някой друг.

Родарт инстинктивно усети, че не е сам. И за една част от секундата, че го обхваща страх. Би могло да е Бъркет. Бъркет може да е решил да го подмами тук и да го нападне от запада. Дали този лукав кучи син го беше надхитрил?

Преди да е успял да завърши мисълта си, усети движение зад себе си. Когато се обърна, върху рамото му се стовари тежък удар, сковавайки ръката и китката му. Изпусна фенерчето. С другата си ръка направи широка арка, която завърши рязко, когато скритият в дланта му пистолет влезе в контакт с главата на нападателя.

Това не беше Бъркет. Прекалено нисък, прекалено тъмен, прекалено дебел в кръста. И Родарт изпита омраза към себе си заради облекчението, което го обхвана, разбирайки това.

Мъжът беше зашеметен и се олюляваше, но не се свлече долу. Наведе глава и се хвърли напред към Родарт. Детективът вдигна коляно точно навреме, за да посрещне мъжа под брадичката и да разбие ноздрите му. Чу се изтракване на зъби и Родарт разбра, че някои от тях са счупени. Със звук на болка мъжът падна на пръстения под.

Мигновено страхът на Родарт бе заменен от гняв, той взе фенерчето и го насочи надолу, право в лицето на мъжа. Беше смугло, широко и с характерните плоски черти. Очите, примигващи срещу лъча светлина, бяха мастилено черни. Те се разшириха до крайност, когато видяха дулото на пистолета.

— Hola, Ман-у-е-ло.

Мъжът се дръпна изненадано.

— Да, знам името ти. Имаме общ приятел. Гриф Бъркет.

При тези думи Руиз избълва цял поток на испански.

— Млъкни! — излая Родарт и Руиз притихна. — Не ме интересува нищо, което ще кажеш. Във всеки случай, добре е да си пазиш силата за работата, която трябва да свършиш.

Като се наведе надолу, той хвана мъжа за ризата и го дръпна да се изправи.

— Виждаш ли онази лопата ей там? — той посочи с фенерчето към купчината инструменти, които бе забелязал по-рано. — Вземи я. — Руиз продължаваше да стои и да го гледа с празен поглед. — И не ми пробутвай глупостите, че не разбираш. — Той вдигна пистолета и произнесе отчетливо: — Иди и вземи проклетата лопата!

Черните очи на Руиз блеснаха на светлината на фенерчето, но той направи каквото му беше казано.

— Не си и помисляй да ме удряш с нея — предупреди Родарт, когато мъжът се върна, хванал с две ръце лопатата. — Ще те застрелям на мига, само да се опиташ.

Той направи знак на Руиз да мине пред него през вратата на хамбара, като го следваше на безопасно разстояние, насочил деветмилиметровия пистолет към гърба на прислужника.

Хоризонтът на изток изсветля.

— Мърдай, Мануело — като опря стъпало в задника на мъжа, Родарт го блъсна толкова силно, че онзи се препъна и падна. Извъртя се по гръб и погледна към Родарт с такъв поглед, че детективът се зарадва, че държи в ръцете си оръжие. — Ще видим как ще се чувстваш, след като вкараш тази лопата в работа. — Руиз погледна към лопатата, след това — към Родарт. Изглеждаше объркан. — Какво? — ухили се Родарт. — Не очакваш аз да ти копая гроба, нали?