Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава двадесет и четвърта

Гриф се събуди, питайки се, къде по дяволите, се намира. Тогава си спомни и му се прииска да не се е събуждал изобщо.

Кръвта на Фостър Спийкман лепнеше по ръцете му. Мъжът беше умрял, като се бореше за живота си, кръвта бликаше от врата му, а ужасените му очи бяха заковани в Гриф.

Гриф седна и обхвана лицето си с ръце.

— Мамка му!

Ако не веднага, то съвсем скоро всяко ченге в Тексас и съседните щати щяха да започнат да го търсят. Когато пръстовите отпечатъци по ножа за отваряне на писма се пуснеха по базата данни и съвпаднеха с неговите, Родарт щеше да се чувства така, сякаш е спечелил от лотарията. Дори по-добре.

Не хвана Гриф за смъртта на Бил Бенди. Но този път имаше толкова много материални улики, доказващи присъствието на Гриф в библиотеката на Спийкман точно по времето на неговата смърт, че сигурно дори нямаше да си дават труда за възбуждане на процес.

Мотивът не беше под въпрос. Родарт знаеше за срещите на Гриф с Лора и беше установил, че става въпрос за секс. Всичките елементи съвпадаха. Гриф Бъркет щеше да отиде право на скамейката за смъртници. Не беше лошо да поизчисти ръката си, да я подготви за смъртоносната инжекция.

Родарт щеше да отиде в телевизията и да каже, че Гриф Бъркет, вече признат за виновен престъпник, замесен в едно убийство, е отишъл в имението на Спийкман, влязъл в спор с беззащитния рогоносец, прикован в инвалидния си стол, за бога, и безжалостно го наръгал. Няма съмнение, че щеше да наблегне на зверството на престъплението, добавяйки още няколко епитета, като например безмилостно, брутално и гнусно.

Медиите щяха да се облизват настървено. Историята съдържаше пикантни подробности, които щяха да накарат всеки репортер да пусне слюнки: жертва, покосена вече от трагедия. Пари. Секс. Изневяра. И негодник, съблазнил красивата съпруга в афера, която в крайна сметка довела до смъртта на съпруга й.

Беше от нещата, с които журналист, който няма нищо против да се въргаля в тинята, може да спечели „Пулицър“.

Гриф седна на края на хлътналия матрак и погледна кървавите бразди, останали в гънките на ръцете му. Беше ги търкал, докато малкото калъпче сапун стана на люспа, а петната си стояха още там, незаличима част от ръката му.

Нещата не биха могли да се стекат по-лошо.

Всъщност можеха. Със сигурност бяха казали на Лора, че той е убил съпруга й.

Миналата нощ, след като избяга от имението на Спийкман, беше отишъл до апартамента си и бързо бе взел някои дрехи за преобличане. Но не се бави там, знаеше, че това ще е първото място, откъдето ще започнат да го търсят. Беше си у дома първия път, когато го арестуваха, изкараха го навън окован в белезници, за срам пред съседите и позорът му беше централно оповестен и показан в медиите. Не искаше унизителната сцена да се повтаря отново, затова напусна бързо, вземайки само онова, което можеше да носи, с мисълта, че може никога повече да не стъпи тук.

Отиде в търговския център и остави червената хонда на паркинга. Скоро щяха да издадат заповед за арестуването му. Всеки служител на закона щеше да го търси, така че трябваше да стои далеч от колата.

Беше вървял километри, избирайки тъмните улици, като избягваше определени маршрути. Просто вървеше. Опитваше се да измисли какво, по дяволите, да прави сега. Първо трябваше да намери място, където да се скрие, докато може да покаже главата си на светло.

Стигна до един мотел и се изкачи от задната му страна. Сградата гледаше към междущатска магистрала, но беше достатъчно отдалечена, свързана с нея единствено от алеята за влизане и излизане на коли; ниска редица от стаи, клекнали между една заложна къща и магазин, който продаваше рециклирани гуми за по 14.99 долара. В момента беше затворено, вратите бяха със спуснати резета за през нощта.

Мотелът беше долнопробен, на ниски цени и блестящият червен неон на прозореца оповестяваше, че има свободни места. Подхождаше му. Беше от онези места, където би отишла майка му с някой мъж, с когото се е запознала на бара. От местата, където Гриф би могъл да е заченат.

Чиновникът изглеждаше със стъклени очи от джойнта, който смучеше, когато Гриф влезе вътре. Гриф го попита колко е нощувката, остави кеш на плота и взе ключа, който онзи му подаде, без да каже и дума. Не го накара дори да се регистрира. Дори да беше забелязал петната от кръв, наркоманът не им бе обърнал внимание.

Гриф влезе в стаята, пусна торбата си на пода и отиде право в голямата колкото телефонна кабина баня. Тоалетната беше изцапана. Миришеше на урина. Цялата стая вонеше на чужди тела, плесен, пълна скръб. Той пристъпи под душа полуоблечен, изми себе си и дрехите и остави водата да се стича, докато червените поточета се вихрят в спирала около краката му, избеляват до розово и най-накрая стават прозрачни.

Покривката върху леглото беше мръсна, но той бе прекалено изтощен, за да го е грижа. Стоновете на влюбените, които идваха през тънката стена от съседната стая, го държаха буден, но ритмичното почукване на таблата на леглото го унесе в неспокойна дрямка, точно когато слънцето изгряваше.

Сега обаче беше напълно буден. Наближаваше пладне и се налагаше да разбере доколко лоша е ситуацията. Включи телевизора, закрепен на стената. Местните канали бяха започнали обедното си излъчване и, както се очакваше, убийството на Фостър Спийкман беше водещата история във всяка от тях.

Показваха картини от стената на имението, полицейски коли, които бяха блокирали входните врати. Един от каналите беше изпратил хеликоптер, който кръжеше над имението, въпреки че нямаше хубав изглед към къщата заради дърветата. На екрана се появи паспортна снимка на „този изключителен даласки бизнесмен и виден гражданин“. Снимката беше отпреди няколко години, предположи Гриф, преди автомобилната катастрофа, когато е бил по-силен.

Сенаторката, говорейки от офиса си в Остин, тържествено нарече Фостър Спийкман пример за човек, който е бил и ще остане вдъхновение за всички, които са го познавали. Тя го похвали за проявения кураж при сблъсъка с личната му трагедия. Убийството му беше шокиращо. Думите й се насочиха към Лора Спийкман, която бе демонстрирала смелост и спокойствие, подобни на тези на покойния й съпруг. Тя обеща пълна подкрепа от офиса си и всички щатски агенции за залавянето и осъждането на убиеца на Спийкман.

— Извършителят на това нечувано престъпление ще отговаря за него — зарече се тя.

Джо Някой си, когото Гриф си спомняше, че бе видял на паркинга на „Сън Саут“, се представи като говорителя на авиолинията. Той решително отклони микрофоните и камерите, когато те го нападнаха по пътя му към входа на корпорацията.

— Той обеща скорошно изявление — съобщи говорителката на зрителите. — Ще ви го предадем веднага, щом е възможно. Грег, ти интервюира разследващите на сцената на местопрестъплението, какво научи от тях?

Грег, оперативният репортер, беше заел позиция извън покритата с бръшлян стена на имението. Той каза, че полицаите нямали желание да обсъждат подробностите по случая в този момент.

— Един интересен аспект на тази мистерия — каза той, — е, че прислужникът на жертвата, Мануело Руиз, който е бил неотлъчно край Фостър Спийкман, очевидно не е бил вкъщи миналата вечер. Отсъствието му е необяснимо.

— Това е интересно — произнесе говорителят без всякакъв интерес.

Лъскавата говорителка не обърна никакво внимание на изчезването на Мануело Руиз, но за Гриф беше дяволски важно, че прислужникът все още не е открит.

Той продължи да сменя каналите един след друг, докато всички преминаха към други новини. Не го бяха споменали като заподозрян, както впрочем и никого другиго. Репортерът спомена единствено Мануело. И Родарт не се появи в никой от репортажите, които Гриф гледа.

— Дали не души за мен? — промърмори той и изключи телевизора.

Намесата на Гриф все още не беше оповестена пред широката публика, така че разполагаше с известно време. Беше си намерил къде да се скрие. Едва ли чиновникът в мотела щеше да си спомни госта от стая номер седем, дори когато лицето на Гриф се появеше на телевизионния екран. Така че засега имаше пространство за дишане.

Първоначалното му притеснение беше да намери Мануело… Руиз, нали така? — преди Родарт да го е изпреварил. Но за да го направи, се нуждаеше от кола.

Намери телефонния указател на Далас под леглото, заедно с една Библия. Личеше си, че указателят е много използван. Беше от няколко години и буболечките бяха оставили следи по страниците, но имаше както бизнес справочник, така и справочник на домашните абонати. Той използва апарата на мотела, за да се обади.

— „Хъникът мотърс“.

— Глен там ли е?

— Изчакайте, ще проверя.

Известно време бе подложен на музика като за асансьор.

— Глен Хъникът — гласът му беше бумтящ и мощен, както мъжа, на когото принадлежеше.

— „Камфърт ин“. Каза, че спокойно би могъл да мине за младоженски апартамент в Парижкия „Риц“.

Само друг бивш пандизчия, хвърлян дори в минимално охраняван затвор, можеше да разпознае тона и да разбере какво означава казаното, без да има нужда от име или от много приказки. Последва многозначителна пауза, след което продавачът на коли каза:

— Изчакай.

Гриф чу оставянето на слушалката, движение, затваряне на врата, пак движение. Когато се върна отново на телефона, Глен Хъникът заговори с ниско боботене:

— Как я караш?

— Бях прекаран ужасно.

— Беше?

— Сега съм прецакан. Трябва ми кола под наем и никой да не знае за това.

Глен Хъникът беше успешен продавач на използвани коли. По собственото му признание, беше станал ненаситен. В продължение на няколко години бе фалшифицирал документите си, скалъпвайки с усилие някакъв доход, който да обяви пред данъчните. Хванали го и го изпратили в Биг Спринг да се покае.

Да бъде далеч от съпругата си бе за него изтезание. Само за нея говореше. На всяка дума я оплакваше и го гонеше носталгията по семейния креват. Една вечер Хъникът наистина му наду ушите:

— Не само това, че не спя с нея, ми липсва. Тя е специална. Наистина го мисля. Подкрепя ме, а това наистина говори достатъчно. Обичам я толкова много. Може да звучи глупаво, но е самата истина. Не знам как ще издържа да съм далеч от нея. Не мога. Тя…

Гриф, който беше неохотен слушател на тези жалби, запрати стола си назад към Хъникът.

— Исусе мили, ще млъкнеш ли най-после?

После удари Хъникът в устата с все сила с прочутия си юмрук. Кокалчетата на ръката му усетиха идеалното чене на Хъникът, отделяйки го от венците.

Към Хъникът, който събираше разсипания порцелан и кървеше, хукнаха няколко други затворника и му помогнаха да се изправи, докато отправяха заплахи и закани срещу Гриф. Когато единият от тях вдигна кърпа към кървящата уста на Хъникът, каза:

— Подигравай се на себе си, задник такъв! Току-що направи на Хъникът услуга.

Над главите на останалите Хъникът и Гриф заковаха очи един в друг. Гриф не отмести погледа си в продължение на няколко секунди, след което се обърна и тръгна.

Затворниците в сектора с понижена сигурност можеха да получават отпуск — временно освобождаване без охрана. Даваха им го за ограничен период от време и по определени причини, например семейни кризи, погребение или специализирано медицинско лечение. Включително зъболечение.

На следващата сутрин Хъникът попълни официална молба за освобождаване, за да си оправи зъбите. Отговаряше на условията. Дадоха му формуляр, в който бяха изредени всички правила и ограничения по време на отпуската. Той сложи подписа си най-отдолу и обеща да ги спазва. Няколко дни по-късно надзирателят го освободи временно.

Между пътуванията до стоматологичния кабинет Хъникът и жена му топлеха чаршафите в „Камфърт ин“ в Биг Спринг.

Заради това, че е ударил съкилийника си, Гриф беше смъмрен и привилегиите му бяха временно отменени.

Когато търговецът на коли се завърна с искрящо, добре циментирано ново чене, той отиде при Гриф и му благодари.

— За какво говориш, по дяволите? — промърмори Гриф. — Просто исках да те накарам да си затвориш устата.

Хъникът каза само:

— Дължа ти една. Голяма.

Гриф се надяваше, че Хъникът ще си спомни „инцидента“. Сега имаше нужда да го осребри.

— Нищо луксозно или крещящо — произнесе той в мръсната телефонна слушалка. — Просто нещо надеждно на колела. Ще ми помогнеш ли?

Последва дълго колебание и Хъникът каза:

— Сега имам момче.

Раменете на Гриф се отпуснаха разочаровано. Можеше да се опита да го убеди. Да му припомни, че докато той и жена му се чукаха, него го караха да върши какво ли не като наказание.

Но какво право имаше той да въвлича този човек, вече и баща, в тази каца с лайна, в която се намираше? Беше прекалено да иска толкова много от него. Прекалено.

— Разбирам — каза Гриф.

— Току-що навърши четири.

— Всичко е наред. Забрави какво съм те молил.

— Беше заченат в „Камфърт ин“.

Сърцето на Гриф прескочи няколко такта. Той задържа дъха си.

Хъникът каза:

— Последната редица. Третата кола откъм „Лемън стрийт“. Ключовете ще са под черджето.

Гриф хвана телефона, стисна очи и от устата му излязоха тихи благодарствени молитви. После каза:

— Ако те питат, откраднал съм колата, окей? Не се набърквай в неприятности. Кажи им, че съм я откраднал.

Хъникът не каза нищо.

— Чу ли ме?

Хъникът затвори.

* * *

Гриф се изправи и пресметна, че ще му отнеме около два часа да отиде до „Хъникът мотърс“. Не можеше да чака, докато мръкне. Здрачът падаше късно по това време на годината. Оставаше му да убие девет часа.

Беше гладен, но стомахът му трябваше да почака, докато е в състояние да използва подкрепителния пункт в някоя бензиностанция, намалявайки шансовете да бъде разпознат.

Като се опитваше да игнорира спазмите на глада, той легна на леглото и се втренчи в мръсния таван. Помисли си за Лора, през какъв ли ад минаваше, емоционалната болка, вината.

Защото сега тя знаеше, че по оръжието на убийството стоят неговите отпечатъци. Родарт, по неговия коварен начин, щеше да й каже, че знае за връзката им. Това беше класически случай на престъпление от ревност, почти клише. Любовникът убива съпруга.

И как щеше да реагира тя? Как можеше да реагира? Щеше ли да каже на Родарт за договорката им? Не. Гриф не можеше да си я представи да казва всичко пред ненаситните уши на Родарт. Би могла да пропусне тази част. Не за да предпази Гриф или дори себе си. А заради Фостър Спийкман. И детето. Щеше да изглежда като грешница, но всичко това си струваше, така щеше да запази репутацията на Фостър и да осигури бъдещето за детето си.

Само ако можеше да говори с нея…

Но това нямаше да се случи, така че по-добре да престанеше да мечтае.

Той отвори отново телефонния указател и потърси под името Руиз. Не беше само един Мануело. Къде ти такъв късмет! Но може би салвадорецът имаше роднини. Използвайки телефона на мотела, Гриф набра първия номер.

Hola?

Manuelo, por favor.

Владеенето му на испански бе ограничено до часовете през двете години в гимназията, но от онова, което му каза жената, схвана, че е набрал погрешния номер.

Спусна поглед надолу по списъка, звънейки на всеки Руиз. Никакви Мануеловци. А дори и да се бе свързал с онзи, когото търсеше, Мануело нямаше да си признае.

Мъжът не беше глупав.

Без кола Гриф не можеше да свърши нищо, преди да мръкне. Нямаше друг избор, освен да изчака да минат дългите часове на следобеда.