Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Сделка за милиони

ИК „Ергон“, София, 2007

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978–954–9625–05–9

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и първа

Месецът му се стори по-дълъг дори от времето, когато броеше дните в затвора. В сравнение със сега, онези месеци бяха профучали като комети.

Беше издържал три дни, преди да направи забраненото. Беше позвънил в офисите на „Сън Саут“. След изслушването на както изглежда безкрайното меню от объркващи опции, които изискваха натискането на серии от цифри, той най-после се добра до човешко същество, което му каза с любезен, но делови глас, че се е свързал с офиса на господин Спийкман.

— На телефона Кей Стафърд, с какво мога да ви помогна?

— Трябва да говоря с госпожа Спийкман.

— Във връзка с какво?

Помисли си за миг какво би казала спокойната, дисциплинирана Кей Стафърд, ако й кажеше пълната истина. Вместо това той произнесе:

— Фостър е стар мой приятел от колежа. Срещнах ги двамата преди няколко месеца.

— Името ви?

— Госпожа Спийкман ще си спомни.

Тя го остави да чака и изчезна за дълго. Когато най-сетне се върна на телефона, каза:

— Съжалявам, госпожа Спийкман не може да разговаря с вас. Ще оставите ли съобщение?

Попита го по инерция. Ако Лора беше отказала да говори с него, какви бяха шансовете асистентката й да й предаде съобщението, което той остави? Освен това какво можеше да каже?

Остави богатия си съпруг и ела при мен.

Или не го оставяй, но бъди с мен.

Не ме интересува, какво по дяволите правиш, само бъди с мен.

— Не, няма да оставя съобщение — рече той рязко и затвори.

Следеше менструалния й цикъл дори по-усърдно от преди, отбелязвайки дните на календара. Участваше в сапунена опера.

Гледаше турнира по голф за възрастни и шахматните състезания по спортните канали, как участниците се движат по-бавно дори и от дните му.

Следеше класифицираните реклами ежедневно, но освен ако не искаше да започне да пазарува от Телемаркет, не намираше нищо, което да би могъл да прави анонимно. Защото много добре знаеше, преди дори да е опитал, че никой няма да назначи скандалния Гриф Бъркет.

Отчаяно самотен един следобед, той позвъни на Марша и се самопокани на вечеря.

— Ще донеса вечерята и виното. Какво ще кажеш?

— Оценявам предложението. Но ми дай малко време, Гриф.

Време. То беше станало негов враг.

За утешение, Марша му предложи да го уреди с едно от своите момичета. Той отказа, което я накара да се засмее с дрезгавия си секси смях. Беше хубаво, че я чува да се смее отново, знак, че предишната Марша е излязла от бинтовете и травмата.

— Не желаеш среща с едно от талантливите ми момичета? Това е интересно. Срещаш ли се с някоя?

В съзнанието му изникна Лора, как отива зад нея и я чува да издава онзи нисък, секси звук, който оттогава чуваше в сънищата си.

— Да. Срещам се с една жена.

Прекарваше по-голямата част от времето си като крачеше из стаите на апартамента си и се питаше кога ще я чуе отново, дали ще я чуе изобщо, и какво ще стане, ако я чуе.

Родарт не се показваше. Можеше само да се надява, че типовете от „Виста“ настоятелно са го посъветвали да престане да тормози Гриф. Но това беше наивен оптимизъм. Противно на това, което Родарт беше заявил, той не беше в съюз с „Виста“, нито пък отговаряше пред тях. А дори и да отговаряше, те щяха да подкрепят всеки лош край, който е планирал за Гриф Бъркет.

Той обмисляше дали да не предупреди Боли и Джейсън за един грозен мъж в грозна кола, но се страхуваше, че ако заговори за това, Боли ще сложи край на тренировките, а този един час всеки ден бе единственото време, в което Гриф се развличаше с нещо странично.

Позвъни на Лора още два пъти в офиса, без успех. След втория път безочливо набра клетъчния й телефон. Знаейки, че ще разпознае номера му, той се изненада, но и обнадежди, когато тя отговори. Но всичко, което каза, преди да затвори, беше: „Спри да ми звъниш. Не бива да ми звъниш“.

Опитваше се да се изтощава с плуване. Ходеше във фитнес салона, сякаш продължаваше да тренира, ходеше да гледа всичко, което даваха по киносалоните.

Убиваше време.

Най-накрая, докато чакаше в един бар млечно — плодовия си шейк, дългоочакваното позвъняване дойде. Щеше да изпусне телефона си, докато го разкопчаваше от колана си и отваряше капачето му.

— Ало?

— Гриф, Фостър Спийкман е. Поздравления!

Зрителното му поле се размаза, погълнато от прилив на чернота. Барманът зад плота му направи знак, че напитката му е готова. Гриф го гледаше неразбиращо. Обърна се и излезе от бара. Отвън, на тротоара, той застана в сянката, но горещината проникваше през брезентовата тента. Чувстваше се като в пещ. Задъхваше се.

— Гриф? Чуваш ли ме?

— Ъъъ, да, просто съм… — ръката му стана лепкава от пот. Той премести телефона в другата. — Предполагам, че „поздравления“ означава, че имаш добра новина за мен.

— Успяхме! — милионерът дори не се опита да сдържи ликуването си. — Лора е бременна!

Недоволният барман излезе отвътре с шейка на Гриф. Имаше сребърен пиърсинг на веждата си и беше с жълти зъби, които се нуждаеха от ортодонт.

— Не можете да си поръчвате нещо и после да изчезвате.

Игнорирайки думите му, Гриф попита:

— Сигурен ли си?

— Трите теста, които направихме вкъщи сутринта бяха положителни. Неоспоримо е.

— Хей, на вас говоря — каза барманът. — Трябва да си платите поръчката. — Той подаде чашата на Гриф.

— Изчакай за минута — избърбори в телефона Гриф. Прикри слушалката, взе чашата с противна гъста пяна и я хвърли в най-близкото кошче за боклук. После пъхна една петдоларова банкнота в джоба на ризата на бармана. — А сега изчезвай оттук, преди да съм ти откъснал това нещо от веждата.

— Трябвало е да те оставят да изгниеш в затвора — хилавият барман се ухили и влезе вътре.

Гриф си пое дълбоко дъх няколко пъти и изпълни дробовете си с парещ въздух.

— Явно те намирам в неподходящ момент — долетя гласът на Спийкман.

— Всъщност не. Плащах в един магазин. Извинявам се. Доколко надеждни са тези тестове за бременност?

— Споделям скептицизма ти. Лора също. Нямаше желание да прави тестовете след първия път, страхуваше се да не покажат нещо различно — той се засмя. — Но след като и третият излезе положителен, започна да вярва, че е истина. Прегледът при лекаря го потвърди.

— Вече е ходила на лекар?

— Тази сутрин. Помоли гинеколога си да я приеме веднага. Направиха й кръвен тест. И й съобщиха щастливата новина, че хормоналното й ниво е доказателство за бременност.

— Тя там ли е сега? — Гриф си ги представи прегърнати как се смеят и плачат от щастие.

— Беше в офиса, но в момента пътува към къщи. Изстудих шампанското. Е, ще черпя с шампанско. Лора, разбира се, вече не може да пие, така че съм й приготвил газирана вода с лед — Спийкман се разсмя. Гриф се насили да се присъедини към него. — Исках да споделя веднага новината с теб. Ти току-що стана много богат човек.

— Да. И ми е малко трудно да го възприема.

— Ще ти бъде ли удобно да дойдеш утре вечер у дома? Оправих подробностите около онази спънка.

— Спънка?

— Как да продължиш да получаваш парите в случай, че надживееш Лора и мен.

— О, това ли било.

Имаше чувството, че е минало безкрайно много време от деня, когато седяха в библиотеката на имението, отпиваха кока-кола от кристални чаши, говореха за същността на сделката и изясняваха детайлите в това странно споразумение. Сега като мислеше за това, му се струваше, че е сън. И чак сега осъзна, че никога не си е помислял, че наистина ще излезе нещо от планираното. Не беше очаквал да завърши така, че всички да са доволни. Но беше станало. Семейство Спийкман щяха да имат детето, което искаха. Той отново щеше да бъде милионер. Беше уредил живота си.

Почувства се така, сякаш са го ударили с мръсен парцал през лицето.

— Не е невъзможен сценарий — тъкмо казваше Спийкман, — и съм предвидил такова евентуално стечение на обстоятелствата. Освен това бихме искали да ти изплатим половиния милион лично.

— Мислех, не се предполага, че никога повече няма да се срещаме.

— Само този път. Това е специално събитие и искам да го отпразнуваме по подобаващ начин. Един жест на безкрайната ни признателност. Ще дойдеш ли?

— Разбира се — чу се Гриф да отговаря. — По кое време?

* * *

Пристигна точно в осем и половина. Позвъни в къщата от входа, представи се на Мануело и вратата се отвори. Прислужникът отвори още преди Гриф да е натиснал бутона. Беше облечен в обичайното черно, с глупава, празна усмивка, както преди. Не произнесе и дума, преди да въведе Гриф в сводестото фоайе, а след това в познатата библиотека, където чакаше Фостър. Сам.

— Гриф! — възкликна той щастливо. Плъзна напред инвалидната си количка, хвана ръката на Гриф и я стисна между двете си длани ентусиазирано. — Толкова се радвам, че можа да дойдеш.

— Не бих го пропуснал.

— Поръчката си заслужаваше, а? Петстотин хиляди в брой. Имаш ли си вкъщи бронирана каса?

Гриф се разсмя както се очакваше.

— Какво ще пиеш?

Той кимна към чашите с алкохол и лед, които стояха на края на масата до лакътя на Спийкман.

— Едно такова ще е чудесно.

Uno mas — каза Спийкман на Мануело, който отиде незабавно до бара и наля на Гриф питие от гарафата. Веднага след това Спийкман даде знак на прислужника, че е свободен. Мануело затвори двойната врата след себе си.

Спийкман взе чашата си от масата.

— Изпих цяла бутилка шампанско миналата вечер и тази сутрин се събудих с ужасно главоболие. Но ти можеш да вдигнеш наздравица и с добър бърбън, нали? — той вдигна чашата си. — За нашия успех!

— За нашия успех! — повтори Гриф и отпи една здрава глътка от уискито, което прогори хранопровода му. — Госпожа Спийкман няма ли да се присъедини към нас?

— За съжаление, не. От месеци в Остин имаме проблем с товаренето на багажите, който изисква вниманието й. Или поне тя така си мисли. Опитах се да я убедя да не излиза, но тя настоя, че поне един от нас трябва да види резолюцията, а според нея за мен ще е по-трудно.

Гриф разбра, че това беше оправданието, което е изтъкнала пред съпруга си. Истината беше, че не искаше да го види. Отсъствието й го накара да изпита едновременно непреодолимо желание да я обгърне с поглед отново, и страх да се срещнат очи в очи, след последния следобед заедно.

— Няма да й позволя да работи вече толкова дълго — каза Спийкман. — Отсега, до раждането на бебето, най-трудната ми задача ще е да я накарам да възлага работа и на другите. Тя е неимоверно упорита в това отношение — той се усмихна самоукорително. — Разбира се, и аз съм такъв. Но и двамата искаме да сме пълноценни родители. Когато бебето дойде, нямам съмнение, че тя ще се посвети на майчинството.

Разбира се, че така трябваше да бъде, нали? Лора искаше бебе. Искаше да даде бебе на съпруга си. Няколкото оргазъма бяха бонус, но те сигурно не бяха променили плана й и той трябваше да е пълен глупак да мисли обратното.

Той не беше нищо друго, освен банка за сперма, само дето имаше съучастници — твърд член, пръсти, език. Беше спал с нея няколко пъти. И какво? Нищо. Тя принадлежеше на Фостър Спийкман и имаше бебето, което искаше да има. Бинго. Мисията — изпълнена. Време е за гърмене на тапите.

Дотук, Гриф Бъркет. Беше ми приятно да се запознаем. Да те чукам. Да те чукам пак.

И ако до този момент имаше съмнения, трябваше само да чуе безкрайния монолог на съпруга й:

— Трябваше да я видиш тази сутрин, когато третият тест излезе положителен… — той притисна юмрук върху устата си, за да сдържи надигащата се емоция. — Лицето й… Никога не съм я виждал толкова красива, както когато се усмихна и ми каза: „Ще имаме бебе. Ние“. Тази кратка дума беше от изключително значение за човек в моето положение.

— Сигурен съм.

Спийкман изглежда не забеляза преструвката му. Той бе толкова погълнат от еуфорията си.

— Още преди да направи теста, знаех, че е бременна. Гърдите й бяха станали по-пълни. Толкова чувствителни, че не ми позволяваше да ги докосна — той се засмя. — Това сигурно ще я смути, че ти разказвам тези неща. Извини ме, че продължавам. Не мога да спра. Сърцето ми е пълно и прелива. Освен това съм и малко пиян, струва ми се.

Това му напомни да налее на Гриф за втори път. Гриф отказа. При споменаването на Лорините гърди той гаврътна остатъка от уискито си. От това ушите му звъннаха и сърцето му започна да бие бързо. Усети, че му прилошава.

— Ти имаш ли някакви предположения какво е? — попита Фостър.

— В смисъл?

— За бебето. Усетил ли си дали имаш повече хикс или игрек хромозоми в деня, когато е заченала?

Деня, в който бе заченала, усещаше единствено нея. Кожата й. Нейната топлина. Страстта й. Уискито беше опарило гърлото му, но той успя да каже:

— Не. Никога не съм мислил по въпроса.

— А аз мисля постоянно — призна Спийкман срамежливо. — Че полът на нашето дете — всъщност всички негови качества — са били определени в момента на оплождането на яйцеклетката. Не е ли изумително?

— Изумително е — изумително е колко пъти бях вътре в нея.

— Нямам търпение да науча дали е момче или момиче, но няма да можем да разберем до петия месец.

Изумително е колко пъти бяхме заедно.

Спийкман се ухили.

— След пет месеца ти сигурно ще си лежиш на плажа на някой Карибски остров със студена напитка в едната ръка и горещо маце в другата.

Гриф се насили да се усмихне.

— Добре звучи.

— Предполагам, че вече ще знаеш за бебето. Какво е. Как се казва. Сигурно ще четеш съобщения във вестниците.

— Ако на този Карибски остров има вестници.

Спийкман се усмихна.

— Сигурен ли си, че не искаш друго питие?

— Не, благодаря.

Спийкман се протегна за чашата му и я занесе до бара. Както преди, мина през ритуала на оставяне на чашите им на рафта под мивката, избърса безупречния плот и сгъна хавлиената кърпа, като подравни четирите й краища. След като я закачи на халката, отново я намести. Най-сетне удовлетворен, той изми ръцете си.

После леко потупа ръчките на инвалидната си количка три пъти.

— А сега да се върнем съм бизнеса — направи онези странни движения напред-назад с количката и я плъзна към бюрото. Това, което се виждаше отгоре, приличаше на кутия с канцеларски принадлежности. Той кимна към нея: — Парите ти.

Гриф не помръдна.

Спийкман, неправилно разчел колебанието му, се засмя:

— Върви. Твои са. Погледни в кутията.

Гриф се приближи до бюрото и с безразличие повдигна капака. Вътре лежаха пачки от стодоларови банкноти, превързани с книжни ленти.

— Бива си ги, а?

Гриф не отговори. Страхуваше се какво може да каже, ако си отвори устата, страхуваше се да каже на Спийкман колко ниско мнение има за мъж, който плаща на друг мъж да прави секс със съпругата му, без значение колко благородна е причината.

От любопитство беше потърсил библейската история. Ставаше дума за Сара, която изпратила друга жена на съпруга си, но в общи линии ситуацията беше същата. Но в „Сътворението“ не се беше получило толкова добре. Всъщност, нещата наистина се бяха объркали. И само защото тази Сара искаше бебе и то по нейния начин.

Може да си повтаряш, че е биология, но то си е секс. Мъж и жена лягат заедно и използват онова, което Господ им е дал не само заради природата, но и заради удоволствието. Никой досега не е изобретил нищо по-съкровено.

Това, което искаше да знае, беше: как може един мъж да моли съпругата си за такова нещо? Неуважението към Фостър Спийкман се смеси някъде във вътрешността му с уискито и ревността.

Разбира се, самият той не беше олицетворение на добродетелта. Приемаше парите на мъжа в брой. Щеше да се справи с отвращението си по-късно. Но точно сега се възмути от Спийкман, който се усмихваше насреща му като че ли беше спечелил джакпота, усмихваше се, без дори да си представи емоционалния смут, който той и Лора бяха преживели заради това безразсъдно, егоистично, упорито изискване.

— Няма да се засегна, ако поискаш да ги преброиш.

Гриф поклати глава.

Спийкман го изгледа с любопитство.

— Честно, изненадан съм.

— От какво?

— От сдържаността ти. Срамуваш ли се от мен?

— Какво си очаквал?

— Повече… — той направи вълнообразно движение с ръце. — Реакция. Изблици. Държиш се така, сякаш нямаш желание да вземеш парите, сякаш съжаляваш… — Той прекъсна и гледа изучаващо Гриф известно време, след това се разсмя. — О, милият той.

— Какво?

— Не искаш да свършва? Това е, познах, нали? Съжаляваш, че онези следобедни срещи с Лора приключиха.

— Това са глупости.

Спийкман размаха показалец срещу него.

— Не мисля така.

— Да си оправим сметката и да си тръгвам оттук — дори и за неговите уши гласът му прозвуча като ръмжене.

— О, Гриф, не се разстройвай. Да правиш любов със съпругата ми не е тежко задължение. Знам го добре. Станало е както с хазарта ти, развил си вкус за нея, нали? Колкото повече имаш, толкова повече ти се иска. И сега ти е трудно да се откажеш. Разбирам те. Наистина.

Гриф сви юмруци.

Спийкман отново се ухили, след това вдигна двете си ръце, с обърнати навън длани.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Извинявам се, че ти се присмях, но е дяволски забавно. Твоята работа свърши, ти си спечели парите, но сърцето ти е разбито от това. Не схващаш ли иронията? — Спийкман му намигна. — Ти си толкова съкрушен, явно наистина ти е било приятно да я чукаш.

Това клъцна последната нишка на самообладанието на Гриф. Той даде отдушник на отвращението си.

— Ах ти, побъркан мръсник!

— Може би — каза Спийкман вежливо. — Но поне не се надървям за съпругата на друг мъж, за жена, която не мога да имам никога повече. Горкичкият Гриф, горкичкият Гриф.

Гриф погледна надолу към него през червена мъгла от ярост, след това извърна главата си настрани, търсейки нещо, каквото и да е, което би накарало да прекъсне това влудяващо, побъркано дърдорене.

* * *

— Госпожо Спийкман?

Лора гледаше през прозореца на самолета, докато джетът правеше последни кръгове, преди да кацне в Далас. Говореше й една стюардеса, която се беше навела през празната седалка.

— Когато стигнем до гейта, ще ви пропуснем да минете напред, преди другите пътници.

— О, не, няма нужда — тя не обичаше да се възползва от специалните привилегии, когато летеше със „Сън Саут“.

Младата жена се усмихна:

— Съжалявам, заповед от пилотската кабина.

— Защо?

— От кулата информираха пилота, че ще ви чакат веднага при пристигането.

— Да ме чакат? Кой?

Стюардесата понижи гласа си до шепот:

— Може би красивият ви съпруг. Спомням си онзи път на рождения ви ден, когато беше докарал струнен оркестър в залата за получаване на багажа. Такава романтична изненада. Във всеки случай сте длъжна да се подчинявате на заповедите на капитана и да слезете първа.

Тя се надяваше, че Фостър не е планирал специално посрещане за нея тази вечер. Денят беше изтощителен, започнал рано и завършил много по-късно, отколкото би трябвало. Единственото, което искаше, беше да се прибере у дома, да си вземе един бърз душ и да се наспи хубаво.

Пилотът направи перфектно приземяване, точно на време. Тя си отбеляза наум да го каже на Фостър.

След бързо отиване до гейта, стюардесата се приближи до гишето за паспортна проверка, като помоли другите пътници да останат по местата си. Лора се почувства неудобно, когато й казаха, че може да тръгва. Усмихна се извинително на останалите пътници, които вдигнаха любопитно очи към нея.

Когато стигна до пилотската кабина, капитанът стоеше до вратата. Той я поздрави с кимване:

— Госпожо Спийкман.

— Безупречен полет, капитан Морис — каза тя, прочитайки името му с периферното си зрение, умение, което бе придобила с годините.

— Благодаря.

Но изражението му беше мрачно и тъй като не завърза разговор с нея, тя усети тръпки на неприятно предчувствие.

— Има ли нещо?

— Моля — той направи жест към отворената врата.

Тя премина в ръкава и бе изненадана, че мъжът я придружи. Нещо повече, подхвана лакътя й с ръка. Преди да е успяла да реагира, забеляза, че към тях се приближават двама мъже.

Бяха облечени в униформи на старши полицейски служители.

Стъпките й станаха колебливи. Ръката на пилота стисна лакътя й.

— Какво се е случило? — думите излязоха неравни, стържещи, едва доловими. После тя извика: — Какво се е случило?

* * *

Детективът от отдел „Убийства“ погледна надолу към трупа и издиша шумно.

— Исусе Христе!

Партньорът му, който до този момент бе изрекъл само няколко думи, изсумтя.

Един мъж от екипа, разследващ местопрестъплението, се съгласи с тъжно поклащане на главата.

— Лошо, а? Отдавна не съм виждал подобно нещо. Може би не чак толкова жестоко, колкото някои убийства, но… ами, само едно студенокръвно животно би могло да го извърши.

— Или пък с прекалено буйна кръв — отбеляза първият детектив.

— Мислиш, че е престъпление от страст?

— Може би. Каквото и да е, кучият син заслужава да седне на електрическия стол.

Партньорът му се изкашля отново.

— Извинете, детективи? — един униформен служител се появи в рамката на отворената врата на библиотеката. — Казахте да ви уведомим веднага, щом госпожа Спийкман пристигне. Току-що я въведоха в дневната. Там. — Той посочи с ръка.

Когато двамата разследващи влязоха в стаята, Лора Спийкман стоеше между двама полицаи. Единият им кимна тайно, давайки им да разберат, че вече й е съобщено, макар да бе очевидно. Тя беше бяла като платно.

Неразговорливият детектив застана срещу стената. Другият прекрачи в стаята.

— Госпожа Спийкман?

— Съпругът ми е мъртъв? Да не би да е някаква грешка?

— Не е грешка. Съжалявам.

Коленете й се подгънаха и двамата мъже й помогнаха да седне на дивана. Единият постави закрилнически ръка на облегалката, а другият помоли един от униформените да й донесе чаша вода.

Когато детективът се приближи с чашата, извади служебната си карта от вътрешния джоб на сакото си и я протегна към нея:

— Стенли Родарт, мадам. Детектив от отдел „Убийства“ от Далаското полицейско управление.