Сандра Браун
Сделка за милиони (25)

Глава двадесет и пета

— Приятно е тук навън.

При звука на гласа му Лора подскочи и се обърна внезапно:

— О, детектив. Здравейте.

Родарт нарочно се бе промъкнал тихо, искаше да види неподправената й реакция, а не такава, която би имала време да отрепетира. Той изкачи стъпалата и се присъедини към нея в градинския павилион.

— Вече не се срещат много такива — той се престори, че се възхищава на фините дървени фигурки, подредени на кръглия таван.

— Бабата на Фостър го направила още преди къщата да е готова. Фостър ми каза, че искала да има местенце някъде, където да може да седи и да гледа лебедите.

Павилионът гледаше към езерото, където двойка лебеди се носеха по огледалната повърхност на водата. Богаташи, помисли си той презрително. Ако имаше техните пари, щеше да ги изхарчи за нещо по-добро, отколкото за градински павилиони и лебеди.

— Нали не възразявате? — той кимна към свободните плетени столове. Тя поклати глава и той седна. Беше си сложила слънчеви очила, така че не можеше да види очите й, за да каже дали е плакала. Предположи, че е, защото държеше мокра кърпичка между пръстите си. Сълзи на скръб или на вина, запита се той. Наистина не го беше грижа. Не и щом бе кроила планове с Гриф Бъркет да убие съпруга си.

Трябваше да има някаква история нали? Щяха да я публикуват в „Пийпъл мегазин“. Щяха да направят филм за седмица. Може би щяха да му дадат малка роля, или да работи като технически съветник на продуцентите, да получи авторитет.

Но първо трябваше да го докаже.

— Много по-спокойно е вън, отколкото вътре — отбеляза той, докато се облягаше на възглавницата с флорални мотиви.

Към асистентката на госпожа Спийкман се бе присъединила асистентката на господин Спийкман, Мирна Някоя си, чието поведение се колебаеше между това да плаче като дете и да раздава заповеди като строеви сержант. Заедно с госпожа Добинс, икономката, те се занимаваха с телефона, търсеха място, където да слагат цветята и кошниците с плодове, доставени от пазара, чистеха след стълпотворението от ченгета миналата нощ и правеха списъци. Направиха безкрайни списъци.

Около едно убийство има много работа за всички, освен за трупа.

— Трябваше да взема малко чист въздух — каза Лора Спийкман. — Пък и да съм по-далеч от телефона.

— Кой се обажда?

Иззад тъмните стъкла той усети, че му хвърля един от високомерните си, снизходителни погледи.

— Хората изказват съболезнованията си.

— Някой, за когото би трябвало да знам?

— Гриф Бъркет. Него имате предвид.

Той се ухили, сякаш да каже: Познавате ме прекалено добре.

— Мой дълг е да попитам. Опитвал ли е да се свърже с вас?

— Не. Не би го направил.

— Сигурна ли сте?

— Не би го направил — тя се върна да погледа лебедите. Единият беше мушнал глава под крилото си.

— Получих рапорта от аутопсията на съдебните патолози — единственият й отговор беше да стисне устните си в твърда черта. — Автомобилната катастрофа преди две години. Освен очевидните увреждания на гръбначния му стълб и краката, вашият съпруг е страдал от душевна травма.

— Споменах за това тази сутрин, когато говорехме за лечението му.

— Било е наистина лошо.

— Да, беше.

— Някои от органите му са били ронливи. Това е думата, която използваха патолозите. Чупливи. Накрая е щял да умре, след като някой от тези органи откаже. Рано или късно. Това го казаха също патолозите — той направи умишлена пауза. — Но онова, което го е убило, е прерязана артерия.

Тя преглътна.

— За колко време е станало?

— Хм, не е продължило много. Но по ръцете му имаше кръв, тъканта под ноктите.

Тя се обърна да го погледне.

— Точно така, госпожо Спийкман. Съпругът ви се е борил за живота си.

Родарт всъщност изпитваше удоволствие, докато й го казваше. Най-после тя реагира. Гърдите й се вдигаха и отпускаха, дишаше късо и плитко. Притисна кърпичката към устата си.

— Бил е жив достатъчно дълго, за да се бори с нападателя си — продължи той. — Заслужава възхищение. Той, парализираният от кръста надолу, да се бори с мъж с ръста и силата на Бъркет. Никога не би успял, но е водил храбра битка. — Навеждайки се напред, той сложи ръката си върху нейната. — Добре ли сте?

Тя издърпа ръката си изпод неговата.

— Ще се оправя.

— Знам, че ви е трудно.

— Има ли нищо друго, детектив?

— Можете да се заемете с организацията на погребението.

— Благодаря.

— Свържете се с погребалната агенция. Те ще ви кажат какво да правите.

Тя кимна.

Родарт се изправи и се приближи до парапета, който ограждаше терасата. Като гледаше към добре поддържания пейзаж, той произнесе замислено:

— Мислите ли, че Бъркет е нападнал съпруга ви ненадейно, в пристъп на ревност? Или според вас са се карали за пари?

— Пари?

Когато той се обърна, тя беше свалила слънчевите си очила и го гледаше любопитно.

— Не ви ли споменах за парите?

— За какво говорите, детектив? Какви пари?

— В брой. В морскосиня кутия. Била е върху бюрото на съпруга ви и полицаите са я видели веднага, когато са пристигнали на мястото на престъплението. Едва не се насрали, когато… Съжалявам. Извинете ме за израза — той й се усмихна слабо. — Виждате ли? Просто мисълта за това не ми дава мира. Не се случва всеки ден да видиш събрани на едно място толкова пари. Половин милион в стодоларови банкноти.

Устните й се разтвориха беззвучно. Тя се взря пред себе си, без да вижда, после вдигна поглед към един храст, отрупан с едри сини цветове, които изглеждаха като автоматични оръдия. Той не знаеше как се казват цветята, но знаеше как да си обясни реакцията на госпожа Спийкман. Тя беше потресена, когато чу за половината милион. Нещо повече, беше потресена да научи, че той знае за това.

— Половин милион долара в брой — каза той. — Седяха си просто така. Заключени. Сега ключът е в стаята за доказателства. Ще си го получите обратно. Освен ако не излезе, че са някакви мръсни пари.

— Мръсни пари?

— Пари от дрога, нещо такова.

Тя се обърна с гръб към него и рязко се изправи.

— Чуйте ме, детектив Родарт. Мъжът ми никога не се е замесвал в нещо незаконно и ако сте си дали труда да проверите финансовото ни портфолио, щяхте да разберете колко абсурдно е твърдението ви.

— Казахте, че се е срещал с Гриф Бъркет в дома ви. Че тогава сте се запознали двамата.

— Какво общо има?

— Казахте, че не сте знаели за какво са говорили.

— Продължавам да не виждам връзката…

— Бъркет беше признат за виновен за рекет, госпожо Бъркет. Затова мисля, че…

— Каквото и да мислите, е погрешно.

— Тогава как ще обясните наличието на парите в брой?

Тя скръсти ръце пред гърдите си и наклони глава настрани.

— Защо непрекъснато ми споменавате за тази кутия с пари?

— Освен всичко друго, просто ми хрумна — излъга той.

Те се гледаха известно време, после тя вдигна рамене.

— Фостър държи големи суми в брой в сейфа вкъщи и в друг, в офиса си.

— Не казвате защо.

— Обича да ги пръска.

— Да ги пръска?

— Беше негова особеност. Мания, ако щете. Бе повече от щедър. Изпитваше удоволствие да оставя огромни бакшиши на келнерите, на прислужниците в хотела, на служителите в пунктовете за пътна такса, на всички, които го обслужваха. Понякога, когато отиваше на летището, раздаваше парични подаръци на продавачите на билети за „Сън Саут“, на товарачите на багаж, на хората, които работеха за него и на които се благодари рядко за работата, която вършат. Често правеше такива неща. Питайте, когото искате.

Той вдигна ръце, сякаш се предава.

— Вярвам ви. Това е доста странно хоби. Не съм чувал подобно нещо.

— Фостър не обичаше да го разгласява. Правеше го заради удоволствието, което получаваше при това, а не да се самовъзвеличава.

— Благодаря, че ми казвате — Родарт се престори на любезен. — Това би обяснило наличието на кутията с пари. Освен…

— Какво?

— Върху капака имаше отпечатъци от пръстите на Бъркет. Как можете да го обясните?

— Не мога. Но това доказва, че Гриф Бъркет не е крадец.

Той се ухили.

— Е, Министерството на правосъдието, родните комарджии и организацията на „Каубоите“ не биха се съгласили. Отмъкваше от тях огромни суми, като им скрояваше номера с точките. Предполагам, че не е имал нужда от половината милион на съпруга ви.

Тя сякаш се приготви да опровергае забележката му, но затвори бързо устата си и отново си сложи слънчевите очила. Каквото и да се бе канила да каже, размисли.

— Ако това е всичко, бих искала да вляза вътре и да телефонирам на погребалния агент.

— Разбира се — каза той и махна към стълбището. Вървеше редом до нея, докато пресичаха обширната ливада. Когато се приближеше прекалено, тя се дръпваше, което го забавляваше.

— О, забравих да ви кажа. Открихме следи от две различни кръвни групи в хондата на Бъркет. Едната, разбира се, е на съпруга ви. Бъркет сигурно целият е оплескан в нея.

Слънчевите очила не бяха достатъчно големи, за да скрият гримасата й.

— Другата вероятно е неговата — каза тя. — Ако е имало тъкан под ноктите на Фостър, той сигурно го е драскал.

Родарт каза:

— Аз бих си помислил същото, ако вече не я бяхме изследвали. Не съвпада с кръвната група на Бъркет. Това, което мисля, е, че кръвта е от Мануело. Защото това е същата кръвна група, която открихме по килима в библиотеката ви.

— Което ще рече?

— Че Мануело Руиз също е кървял — Родарт подръпна ухото си, сякаш обмисляше. — Човекът е изчезнал. Влязох във връзка с имиграционните, за да го проследя. И познайте! Руиз не е имал документи. Съпругът ви го е наел незаконно.

— Това е чисто теоретично, нали?

Тази богата кучка беше една самоуверена курва, гледаше го през тъмните си очила, цялото й тяло издаваше презрението й към него. Изпитваше огромното желание да направи нещо, за да я разтърси, нещо, което да пропука тази гладка маска, която си слагаше, когато говореше с него. Да усуче зърната на гърдите й, може би. Да пъхне ръка между краката й. Нещо, което би я шокирало и уплашило.

— Предполагам, че сега това не е важно — той се усмихна любезно, сякаш мислеше какво по-голямо удоволствие би могъл да получи като я унижава.

— А кое е важно, детектив?

— Гриф Бъркет е пречукал и латиното.

Е, това поне предизвика честна реакция. Не беше сигурен дали тя трепна от намека за расова принадлежност или от предположението му, че Бъркет е извършил двойно убийство. Беше трудно да сдържи самодоволството си, но той запази най-каменното си изражение.

— Не знам дали е очистил Мануело преди, или след като е убил съпруга ви, но почти сигурно е, че той е отговорен за необяснимото изчезване на Руиз.

Тя облиза устни, прокара долната през зъбите си и той разбра защо Бъркет толкова е обичал да я чука, че да е готов да убие.

— Може би Мануело се е уплашил от това, което е видял — предположи тя. — И е избягал.

— Без да вземе никакви дрехи или лични принадлежности? Без кола? Без половината милион в брой? Едва ли, госпожо Спийкман. Но за да изключа вероятността той да е избягал от нещо, което го е изплашило до такава степен, че да си изгуби разсъдъка, взех разпечатките от телефонните разговори на полицаите с всеки Руиз в Далаския телефонен указател. Както и от Форт Уърт — той се наведе напред и прошепна: — И знаете ли кое е интересното? Не сме били първите, които са се обаждали на тези хора днес, за да ги питат дали познават Мануело.

— Не сте били първите?

— Не. Изглежда, че някой ни е изпреварил. Един човек е телефонирал на същите хора, търсел Мануело Руиз.

— Гриф Бъркет?

Той разпери ръце и се усмихна.

Тя махна очилата си, сгъна ги и ги прибра в калъфа, гледайки ги замислено известно време, преди да вдигне глава.

— И какво трябва да означава това, детектив Родарт?

— Какво трябва да означава?

— Ако Бъркет е убил Мануело, както вие твърдите, тогава защо му е да звъни на хора с фамилията Руиз и да го търси?

Тя продължи да го гледа още малко, после се обърна с гръб и се взря в къщата.

Родарт не откъсваше поглед от нея, опитваше се да контролира гнева, който пулсираше в него. Добре, едно на нула за нея, нямаше кого да обвинява, сам си беше крив за гафа.

Казано честно, не беше мислил кой знае колко за съдбата на Мануело Руиз, защото той е бил свидетел на убийство и е трябвало да бъде накаран да мълчи, което не бе маловажно за Родарт.

Щеше да открие тялото на латиното или да го залови, за да свидетелства срещу Бъркет. Който и да го бе извършил, той имаше Бъркет за убийството на Спийкман. Бъркет принадлежеше на Стенли Родарт.

А също и вдовицата.

Като се хилеше вътрешно, той си помисли как ще й го върне за презрителното й благоволение. След погребението. След като нещата се успокоят. След като Бъркет е тикнат зад решетките. Използвайки слуховете в затвора, щеше да направи така, че номер десет да научи за вниманието му към дамата. Всяка сладострастна подробност.

Мили боже, дали щеше да е забавно, или…?