Сандра Браун
Сделка за милиони (6)

Глава шеста

Ухиленият Родарт приличаше на маска за Хелоуин.

— О, съжалявам. Да не би да боли?

Въздухът, задържан в дробовете на Гриф изсвистя през зъбите му, които бе стиснал от болка. Той потърка скулата си и дръпна пръстите си бързо. Бяха червени.

— Мръсен кучи син!

Родарт запали цигара и се разсмя, размахвайки клечката.

— Това чух и аз.

Гриф го погледна заплашително.

— Чух, че майка ти се чукала с куче, когато наоколо нямало нищо друго. Бедният малък Гриф. Било ти е гадно, нали? Докато треньорът Милър и жена му не те взели у тях.

Когато Гриф беше подведен под отговорност и за една нощ се превърна от момче от афишите в парий, голяма част от грозното му минало беше разкрита. Нито треньорът, нито Ели бяха казали нещо. Гриф можеше да се закълне в живота си. Но един нахъсан репортер от „Морнинг Нюз“ беше копал, докато най-накрая изрови достатъчно факти, за да събере в едно хипотезите си. Те направиха сензационно разкритие. В заключение журналистът бе загатнал, че пропадането на Гриф Бъркет е било предопределено от самото му раждане, че е бил създаден, за да прегреши и че престъплението, което е извършил, би трябвало да се предвиди.

Родарт го погледна злобно.

— Кажи ми, какво е чувството да загубиш голямата игра? Ама честно. Само между нас. Имал ли си някакви угризения на съвестта или не?

Предупреждението на Уайът Търнър прозвуча в ушите му: Не му противоречи. Обърни другата си буза. Което изглеждаше един ироничен съвет точно в този момент, когато скулата му пулсираше и цялата страна на главата го болеше толкова, че му се струваше, че ще се пръсне.

Гриф изпитваше желание да хване Родарт за мръсната коса и да блъска лицето му в бетонната стена на паркинга отново и отново, докато грозната му физиономия стане на каша.

Но той не можеше да направи проклетото нещо, без да си навлече неприятности и Родарт го знаеше добре. Нищо не би донесло по-голямо удоволствие на това животно от това да го види окошарен отново в деня, в който го бяха пуснали.

Като изруга, Гриф се обърна, но онзи го стисна за рамото, завъртя го обратно и го блъсна в стената.

— Не ми обръщай гръб, самонадеяно копеле мръсно!

По-скоро от обидните думи, отколкото от ударите главата на Гриф се проясни от острата болка и направи гнева му крехък и студен като стъкло. Би могъл да убие този нещастник тук. Лесно. Да се забъркаш в игра беше едно нещо. Да те докосне Родарт беше съвсем друго.

— Свали си ръцете от мен!

Леденият му тон или може би очите му издадоха убийствената ярост, която чувстваше, защото Родарт го пусна и направи няколко крачки назад.

— Така ти се падаше — просъска мъжът, като кимна към разкървавената скула на Гриф. — За това, че днес ме отхвърли. Изминах целия път дотук, за да отпразнувам освобождаването ти и ето какви благодарности получавам за своята загриженост.

— Благодаря. Сега сме квит — Гриф го подмина.

— Вчера проведох интересен разговор с някои твои бивши съдружници.

Гриф спря и се обърна.

Родарт дръпна дълбоко от цигарата си, после я хвърли на пода и я смачка с тока на обувката си, като междувременно издухваше дима нагоре.

— Не се прави на ударен. Знаеш за кого говоря. Става дума за бившите ти бизнес партньори.

— Да не би да са започнали благотворителна дейност из бедняшките квартали? — попита Гриф.

Родарт само се ухили.

Тримата босове на организираната престъпна групировка „Виста“. За тях говореше Родарт. Мъжете в костюми за по пет хиляди долара. Триото, което Бил Бенди бе представил на Гриф, когато се нуждаеше от спешна помощ за погасяването на един голям дълг, натрупан от хазарт.

Перспективният триумвират се бе оказал услужлив и още как! Бяха отворили за него широко вратите на луксозните си офиси в небостъргача с изглед към голф игрището в Лае Колинас. И това бе само началото. Последваха щедри вечери в частните салони на петзвездни ресторанти, частни пътувания с джет до Вегас, Бахамите, Ню Йорк, Сан Франциско. Лимузини. Момичета.

Изкушения в най-чиста форма.

Единственото, което им бе отказал, бяха наркотиците, въпреки че във всеки един момент бе имал достъп, до каквито си поискаше.

— Тези момчета знаят, че си навън — тъкмо казваше Родарт. Усмивката му беше опасна и заплашителна, на чакал.

— Не са кой знае колко радостни от този факт. Определено са мислели, че ще си го получиш за това, че очисти Бил Бенди.

— Нямах нищо общо с Бенди.

— Да-а бе!

По дяволите, ако този задник си мислеше, че Гриф ще стои пред него и ще се оправдава.

— Ако видиш онези от „Виста“ пак, предай им, че съм казал да си го начукат.

Родарт присви очи.

— Уха, това ще им хареса. Първо убиваш ключовия им букмейкър…

— Не съм убил Бенди.

— Ето на, въобще не смятам, че ще клъвнат, Гриф. Беше му толкова бесен, че те изтропа на ФБР, че естествено си го убил. И имаше правото на това. То си беше почти задължение. Виж какво, разбирам те. Те също. Кучият син си е кучи син. Ако ти не го беше пречукал, следващите изпортени от Бенди щяха да са те.

— Какъв им е проблемът тогава?

— Никога не биха могли да са сигурни дали Бенди щеше да ги предаде или не. Докато ти… — рече той и заби показалец в гърдите на Гриф. — Ти всъщност директно каза имената им на ФБР. Техните имена. Виждаш ли проблема? Те смятат, че Бенди все пак би останал лоялен към тях, ако не беше ти. Независимо как биха приключили нещата, те те обвиняват, че си прецакал перфектния им план.

— Господи, това наистина е трогателна история!

Родарт игнорира забележката и продължи:

— Ти се отрази зле на бизнеса им. След като замина за Биг Спринг, за тях бе все по-трудно да привличат професионални спортисти в южните щати. Играчите от всички спортове бяха притеснени, бояха се, че ако кривнат от правия път, ще ги хванат както хванаха теб — Родарт пое дълбоко дъх и когато заговори отново, гласът му бе по-мек. — Перспективните момчета, както ти с нежност ги наричаш, не са се възстановили напълно след мъката, която им причини.

— Мъката, която аз съм им причинил? — Гриф най-сетне даде отдушник на гнева, който се бе натрупал в него. — Никой от тях не е стоял окошарен дори и един ден.

— Само защото ФБР строеше обвинението си върху голите ти свидетелски показания — Родарт тъжно сви рамене в израз на неодобрение към тази стратегия. — Историята ти не се оказа убедителна за Голямото федерално жури. Схванаха, че се опитваш да посочиш с пръст други, за да отклониш вниманието от себе си. — Той отново сръчка Гриф. — Това е единствената причина, поради която момчетата от „Виста“ не бяха осъдени с теб. Но бяха на косъм. Не са забравили на колко тънък косъм. И всичко, благодарение на теб. Може да се каже, че ти имат зъб.

— Чувството е взаимно. А сега се разкарай от пътя ми.

Тъй като Родарт не помръдна, Гриф се опита да го заобиколи. Мъжът пристъпи настрани, блокирайки пътя му.

— Всъщност, все пак говорим за приятни хора. Те биха могли да те приветстват обратно в редиците си… При едно условие.

— Да не би да са те наели да им набираш персонал?

Родарт му смигна.

— Нека кажем, че една дума от мен — и се уреждаш!

— Нямам намерение да се връщам в „редиците“ им.

— Не си ме доизслушал.

— Няма и нужда.

Родарт изчетка невидима прашинка от ревера на сакото му. Ако го докоснеше отново, Гриф усети, че няма да издържи и ще счупи всяка кост на ръката му.

— Приеми един съвет, Гриф. Помисли си.

— Имах пет години да си мисля.

— Значи няма да работиш с тях отново?

— Не.

— Ами конкурентите им? „Виста“ все пак са бизнесмени. Притеснени са — само лекичко — какво можеш да направиш сега, след като отново си навън.

— Обмислям дали да не отворя будка за лимонада.

Смръщването на Родарт говореше, че не му прилича да говори така.

— Не е нито тяхна, нито твоя работа какво се каня да правя — рече Гриф.

— С извинение, те са на друго мнение. Особено ако планираш да се свържеш с някой от конкурентите им.

— Облекчи тревогите им по този въпрос. Няма от какво да се притесняват. Чао, Родарт.

Гриф отново понечи да го подмине, но Родарт се завъртя и застана на пътя му. Приближи се и пак снижи глас, този път до доверителен шепот.

— После идва и въпросът с парите.

— Какви пари?

— Е хайде сега, Гриф — рече той закачливо. — Тези, които сви от Бенди.

— Нямаше пари.

— Кеш може би не. Ключ от трезор? Номера на банкови сметки в чужбина? Комбинацията за някакъв сейф? Колекции от марки?

— Нищо.

— Глупости! — Родарт отново заби пръст в гърдите на Гриф, по-силно и по-ядосано.

Гриф побесня, но при все желанието си да троши кости, не можеше да докосне мъжа. Това щеше да е провокацията, от която Родарт се нуждаеше, за да го въвлече в бой. А ако това станеше, дори ако той победеше, щеше да прекара нощта в ареста на далаското районно. Колкото и кофти да беше новият му апартамент, той го предпочиташе пред затворническа килия.

— Чуй ме, Родарт. Ако Бенди е имал някакви пари, то тайната е умряла заедно с него. Аз ти казвам адски сериозно, че не съм ги взел.

— Пробвай с нещо друго — Родарт отново го блъсна към стената и се надвеси над него с оголени зъби. — Изпечен мошеник като теб със сигурност не си е тръгнал с празни ръце. Обичаш лукса, коли, дрехи, кучки. Ако не си си заделил част от паричките на Бенди, как ще финансираш всички тия глезотийки?

— Недей да си блъскаш хубавата глава над този въпрос, Родарт. Подсигурил съм се.

— Сериозно?

— Аха.

— И как?

Гриф не отвърна.

— Знаеш, че ще разбера.

— Късмет! А сега се измитай от пътя ми.

Те си размениха дълъг, враждебен поглед. Гриф впрегна всяка частица от волята си да не изрита мръсника. Стоеше неподвижно и очите му не трепваха. Най-сетне Родарт свали ръце от раменете му и направи крачка назад. Но не се признаваше за победен.

— Е добре, номер десет — рече той кротко. — Щом искаш да направиш нещата трудни за себе си, за мен няма проблем. Всъщност дори предпочитам така. — Той шепнеше, сякаш прави някакво зловредно заклинание.

Гриф мина край него и вече бе стигнал ъгъла на гаражите, когато онзи го повика отново.

— Хей, отговори ми на един въпрос.

— Да, наистина мисля, че си грозен.

Родарт се засмя.

— Това беше добро. Но сега сериозно: когато счупи врата на Бенди, свърши ли? Чувал съм, че се случва понякога.

* * *

— Какво мислиш?

На Лора не й се наложи да попита „за кое“. Тя и Фостър все още не бяха говорили за Гриф Бъркет, но въпреки това можеше да се каже, че той стои в центъра на вниманието, откак бяха седнали на масата. Присъствието му между тях изглеждаше почти осезаемо.

Тя остави вилицата си и посегна към чашата за вино. Разклати я и се взря замислено в рубиненочервената течност.

— Първото ми впечатление е, че е ядосан.

— На?

— На живота.

Официалният салон, който можеше да събере трийсет души и повече, се използваше само за забави. През първата година от брака им те бяха домакини на безброй партита, но през последните две години бяха направили само едно — на Коледа, за Борда на директорите на „Сън Саут“ и техните съпруги.

Тази вечер, както и повечето други вечери, се хранеха в семейната трапезария. Тя бе разделена от неголямата кухня с врата и беше много по-уютна. Икономката, която бе и готвачка, си тръгваше в шест всеки ден. Последното й задължение беше да остави вечерята върху подгряваща плоча, тъй като Лора бе поела голяма част от натоварването на Фостър върху себе си, тя често оставаше в корпоративните офиси до седем и половина — осем часа и така вечерята ставаше късна. Фостър отказваше да се храни преди тя да се е прибрала. Днес причината за закъснението беше интервюто с Гриф Бъркет. Тя беше загубила апетит, но Фостър изглежда се наслаждаваше на бифтека „Уелингтън“. Той си отряза една хапка, сдъвка я точно дванайсет пъти — четири серии по три, преглътна, отпи глътка вино и попи устни с кърпата.

— Петгодишен престой в затвора би развалил настроението на всеки човек.

— Смятам, че господин Бъркет би бил гневен при всякакви обстоятелства.

— Гневът е заложен в личността му.

— Е, нали прочете статията във вестника за това как е израснал — рече тя. — Първите години от живота му определено са били кошмар. Но това не извинява постъпките му като възрастен. Нарушил е закона. Заслужил е наказанието си. Може би и повече, отколкото е получил.

— Напомнете ми никога да не заставам на ваша страна в спор, госпожо Спийкман. Вие сте безпощадна.

Тя не се засегна, тъй като знаеше, че само я дразни.

— Просто не съм склонна да проявя толерантност към пораснали хора, които хвърлят вината за недостатъците си, дори за престъпленията си, върху трудното детство. Единствено господин Бъркет е отговорен за действията си.

— За които си е платил — кротко отбеляза мъжът й. След което, за да разведри обстановката, добави: — Обещавам да направя каквото зависи от мен, за да се уверя, че нашето дете няма да има тежко детство.

Тя се усмихна.

— Всъщност се опасявам, че ще го разглезиш до безобразие.

— Него?

— Или нея.

— Ще се радвам на момиченце, което прилича на теб.

— А аз ще съм на седмото небе, ако имаме момче.

Усмивките останаха на лицата им, но неизказаните думи сякаш увиснаха над масата. Нито син, нито дъщеря биха имали чертите на Фостър. Може би подобни, но не и неговите.

Лора отново отпи от виното си.

— Фостър…

— Не.

— Какво „не“? Не знаеш какво ще ти кажа.

— Напротив, знам — той посочи чинията й. — Приключи ли?

Тя кимна и се изправи, а той остави ножа и вилицата си в чинията, сгъна кърпата и оттласна инвалидната количка от масата.

— Ще помоля Мануело да почисти, докато аз отида за кафето.

— Хайде да го пием в кабинета.

В кухнята Лора напълни кана с кафето, което бе сложила да се вари, докато се хранеха, сложи я на един поднос заедно с течната сметана и захарницата. После занесе всичко в кабинета. Фостър си миеше ръцете с течен омекотяващ сапун. Когато приключи, го прибра в един шкаф.

Тя приготви кафето му както обичаше да го пие и му го занесе. Той благодари, изчака я да направи и своето и да седне на едно от кожените кресла, подвила крака под себе си.

Продължи разговора, сякаш не бяха го прекъсвали.

— Канеше се да кажеш, че бихме могли да постъпим и по-конвенционално. Да потърсим изкуствено оплождане от анонимен донор.

Точно това искаше да каже.

— Тази анонимност не е случайна, Фостър. Никога няма да знаем кой е, няма да си представяме лицето му. Детето ще е наше. Никога няма да се взираме в чертите му, търсейки прилика със… с някого, когото познаваме.

— Имаш възражения към чертите на Гриф Бъркет?

— Не това е важното.

Той се засмя и плъзна количката до креслото й.

— Знам, само те дразня.

— Май не съм в настроение за това тази вечер.

— Съжалявам — той протегна ръка и разроши косата й.

Но тя нямаше да се размекне толкова лесно.

— Може би това е най-важното решение, което някога ще ни се наложи да вземем.

— Ние вече го взехме. Говорихме за това повече от хиляда пъти, огледахме ситуацията от всички възможни ъгли, обсъждаме го от месеци. Обсъждахме го до смърт, плюс още малко, и най-накрая съвместно достигнахме до извода, че това е верният път за нас.

За теб, за малко да каже тя, но не го направи.

— Знам, че се съгласих, но…

— Но какво?

— Не знам, на теория… — тя остави изречението недовършено. Онова, което вършеше работа на теория, не се осъществяваше задължително добре в реалността от плът и кръв. Особено щом ставаше въпрос тъкмо за нейните плът и кръв.

— Моля те само за едно дете — произнесе той като галеше бузата й. — Ако можех, щях да ти дам трите или четирите деца, които искахме. Преди.

Преди. Ето го, великото наречие. Тази пет буквена дума с цялата си тежест върху тях. Тя беше демаркационната линия на живота им. Преди.

Очите му нежно обходиха лицето й.

— Все още сънувам как правим любов.

— Ние правим.

Той се усмихна слабо.

— Донякъде. Но не е истинско.

— За мене е.

— Но не е същото.

Лора се наведе и го целуна по устните, после зарови лице във врата му. Той я притисна към себе си и погали гърба й. През натоварените работни дни можеше да минат часове, преди тя да си спомни за състоянието му и за драстичния ефект, който то бе оказало върху живота и брака им.

Гадните напомняния за това я хващаха неподготвена, идваха отникъде, като стрелички за дартс, без предупреждение и затова нямаше начин да ги избегне. По време на среща, докато говореше по телефона или докато провеждаше заседания, все някоя я пробождаше, оставяйки я без думи за секунда, преди болката да утихне.

Но тези тихи вечери у дома бяха най-лоши. Когато оставаха насаме, както сега, всеки от двамата си спомняше как е било, как са правили любов, когато си поискат, смеейки се над нетърпението си, как са седели прегърнати след това.

Сега тя от време навреме отиваше в стаята, където той спеше в болнично легло, оборудвано с всички съвременни средства да осигурят удобството му, събличаше се и лягаше до него, плътно притисната. Целуваха се и той я галеше. В други нощи тя достигаше оргазъм, което всъщност само я караше да се чувства егоистка след това. Когато му го каза, той се опита да я успокои, като твърдеше, че е щастлив, че може да й достави удоволствие.

Но щом тя си тръгваше от леглото му, чувствайки се като ексхибиционист, то Фостър сигурно се чувстваше като воайор. Защото във всичко това някак си нямаше взаимност, беше… Както той каза, не беше същото.

Те рядко говореха за съвместния си живот преди нощта, когато всичко се бе преобърнало. Наслаждаваха се тайно на спомените за онези първи години на брака им, никой не искаше да причини мъка на другия, като ги изрече гласно. Спомените бяха агонизиращи за нея. Но за Фостър сигурно бяха още по-ужасни. Тя поне беше цяла и здрава. А той не беше. И изглежда не таеше никаква обида или огорчение към съдбата или към Бог. Нито пък към нея.

Как ли успяваше.

Хващайки раменете й сега, той леко я отстрани от себе си.

— Имаш ли някакви опасения, Лора? За използването на Бъркет или някого другиго? Някакви колебания? Ако е така, ще трябва да поговорим за това.

Дали имаше опасения? Имаше хиляди. Но това беше начинът, по който Фостър настояваше да се направи, значи така и щеше да стане.

— Искам да видя резултатите от пълния медицински преглед.

— Той обеща да действа бързо и да ни изпрати изследванията веднага. Веднага щом ги прочетем, ще ги изгорим.

— Не мисля, че ще има проблем. Предполагам, че ще е в идеално здраве, точно както се надявахме.

— А какво ще кажеш за характера му?

Тя се засмя при тези думи.

— Не съвсем идеален. Демонстрира го преди пет години.

— Престъплението му не ме безпокои. Това, което ме интересува, е дали мислиш, че можем да разчитаме на дискретността му.

— Мисля, че парите ще го поощрят да пази тайната.

— Направих условията за него колкото се може по-прости.

Беше обяснил на Гриф Бъркет, че не бива да проявява никакви претенции към детето, че няма да контактува никога с него, че няма да признава никога познанството си с тях. Ако Гриф спазеше тези уговорки, щеше да получава по един милион долара на година. Бъркет бе попитал:

— В течение на колко години?

— В течение на остатъка от живота ти.

Той им бе отправи невярващ поглед.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

Като ги гледаше така, сякаш и двамата са си изгубили ума, той каза:

— Да имате дете и да пазите зачатието му в тайна, това е важно за вас, така ли?

Въпросът прозвуча като прелюдия към изнудване. Лора не би се изненадала, ако в този момент той поискаше два пъти повече пари, отколкото му предлагаха. Но когато Фостър каза: Да, това е важно за нас, Бъркет се усмихна и поклати глава, сякаш го намираше за напълно неразбираемо. Очевидно не бе възприемал нищо в живота си толкова сериозно. Дори кариерата си.

— Ами, не мечтая за дете — каза той. — Всъщност, от пубертета насам, дяволски съм се старал това да не се случи.

Така че можете да се успокоите, че няма да се появя някой ден, за да го поискам.

— А проблема за конфиденциалността? — попита Фостър.

— Няма проблем. Приемам. Ще си държа устата затворена. Ако случайно се срещнем някой ден, гледам през вас и не ви познавам. За един милион годишно мога да си загубя паметта. Ей така, изведнъж — той щракна с пръсти.

— Има едно нещо обаче.

— Какво?

— Какво става, ако… ако те надживея?

— Лора ще изпълни задължението ни към теб.

— А ако я няма?

Това беше въпрос, който те не бяха очаквали. Никога не бяха обсъждали възможността той да надживее и двама им. Тя и Фостър се спогледаха и в този миг тя разбра, че мислят за едно и също. Ако Гриф Бъркет ги надживееше, те оставяха детето си уязвимо за изнудване, както финансово, така и емоционално. Бяха се съгласили, че то никога няма да знае за този човек. Щяха да го оставят да мисли, както всички останали, че Фостър е бащата.

— Този сценарий не ни е хрумвал — призна Фостър.

— Е, на мен ми хрумна и е нужно да бъде обсъден.

Лора каза:

— По това време вече ще сте изключително богат.

— Вие сте изключително богати сега — отвърна той язвително. — Вие не бихте сключили договор, ако толкова важни случайности като тази, останат неуредени, нали? Щяхте ли да го направите?

Той беше прав, но на нея не й се искаше да го признае.

— Сигурна съм, че по-нататък ще можем да измислим нещо.

— Тц. Не по-нататък. Сега.

— Прав е, Лора. Важно е да се прецизира. Аз съм живото доказателство, че животът може да се промени за един миг. По-добре да уредим въпроса веднага, отколкото да го оставим да се влачи — Фостър помисли за миг, после каза: — За съжаление, всяко решение, което ми хрумва в момента, изисква документ, а е необходимо да го избягваме. — Той разпери ръце и вдигна длани. — Гриф, или ще трябва да ми повярваш, че ще намеря използваемо решение, или…

— Кога?

— Поставям си го като приоритетна задача.

Бъркет се намръщи, сякаш това не беше достатъчно добро.

— Какво значи „или“?

— Или, както разбирам от теб, сделката е приключена.

Лора забеляза, че не се наложи той да мисли дълго.

— Окей, вярвам, че ще измислиш нещо. В края на краищата ти ми се довери, а аз съм осъденият пандизчия.

— Радвам се, че вие го казвате, господин Бъркет.

Лора го беше произнесла, без да мисли, но не съжаляваше, че го е казала. Трябваше да му се напомня, че рискът, който те поемаха, беше далеч по-голям. Той не помръдна, премести само очите си, но тя усети гнева в тях, когато се срещнаха с нейните.

— Щом мислите така, не бива да го правите — каза той. — Така че не е нужно да изтъквате, че ако има някой в тази стая, на когото да не може да се вярва, това съм аз.

— Лора не искаше да те обиди, Гриф — намеси се Фостър.

Като продължаваше да я гледа, Гриф каза:

— Не. Разбира се, че не. Никой не е искал.

Но тя знаеше, че не го мисли, точно както и той знаеше, че тя мислеше думите, които бе изрекла.

— Рискът от двете страни е присъщ на всяко бизнес партньорство — Фостър говореше от опит. Той беше също така отличен посредник, който винаги се опитваше да разсее недоразумението, преди ситуацията да е излязла от контрол. — Смятам, че споделеният риск е позитивно нещо. Той прави уязвими и двете страни в определена степен и изисква честност и от двете. — Той се обърна към Лора: — Нещо друго?

Тя поклати глава.

— Отлично — произнесе той и плесна с длани по дръжките на инвалидния си стол три пъти. — Да се уговорим. Ти му каза, че ще му се обадиш след около две седмици.

— Ще следя цикъла си, ще си меря температурата всяка сутрин, така че се надявам да разбера деня на овулацията.

— И колко дни след това трябва да минат, за да разбереш дали си забременяла?

— Две седмици.

— Главата ми се замайва като си помисля за това.

— Ще се замае наистина, когато направя теста и стане розов. Или син.

Като се смееше, той я целуна звучно, след това, по мълчаливо съгласие, двамата се насочиха към асансьора, скрит дискретно под стълбището.

— Качвай се горе — каза той, докато бутна количката си към металната клетка.

Тя изтича по извитите стъпала и когато той пристигна го чакаше на площадката.

— Винаги ти печелиш — промърмори той.

— Тези спринтове по стъпалата ме поддържат в добра форма.

— Ще проверя — той се протегна и я потупа по дупето.

Чувайки, че идват, Мануело отвори вратата към спалнята на Фостър.

— Може ли да пропуснем терапията тази вечер? — попита Фостър. Прислужникът се усмихна и вдигна рамене, показвайки, че не разбира въпроса. — Той се преструва. Знам, че се преструва. Много добре знае, че говоря за терапията, на която ме подлага и как се чувствам от това. — Той стисна ръката й здраво. — Спести ми го, Лора. Моля те.

— Ей, оставям те в добри ръце. Аз трябва да прегледам онзи договор с профсъюзите отново. Но ще дойда и ще те завия — тя го целуна леко по устните и продължи по широкия коридор към кабинета си.

Но час по-късно, когато влезе в спалнята на Фостър, Мануело бе направил всичко, което трябваше да се направи. Завесите бяха спуснати. Термостатът бе нагласен на предпочитаната от Фостър температура. Имаше гарафа с леденостудена вода и чаши за пиене на нощното му шкафче. Бутонът за повикване бе на достъпно място. Той спеше с разтворена книга на скута.

Лора изключи лампата отстрани на леглото и остана да седи в стола до леглото известно време в тъмното, заслушана в дишането му. Той не помръдна и тя беше доволна, че може да спи толкова дълбоко.

Най-накрая го остави и си легна сама в леглото, което деляха, пожелавайки си сънят й да е толкова дълбок.