Сандра Браун
Сделка за милиони (20)

Глава двадесета

Сърцето му подскочи.

— Кога?

— Сега.

— След петнайсет минути съм там — най-малко трийсет, но той не искаше тя да се отказва.

— Ще се видим тогава.

Отне му пет минути, докато отмине катастрофата; след това подкара Хондата и двайсет и две минути след позвъняването й спря до къщата. Мина през отключената входна врата и я завари да стои в средата на дневната.

Беше облякла тясна бяла пола и червен потник с презрамки и с бели копчета отпред. Изглеждаше страхотно.

— Здравей — каза той.

— Здрасти.

— Бях на 114-а магистрала, когато ми се обади. Имаше катастрофа.

— Не те предупредих по-рано.

Той съблече сакото си и го закачи върху облегалката на най-близкия стол.

— Как си?

— Добре. А ти?

— Добре съм. Имаш много работа около авиолинията, а?

— Винаги.

— Тази жега е ужасно изтощителна.

— Не си спомням кога за последен път е валяло.

До този момент не бяха прекъснали зрителния контакт. Сега тя го направи. Погледна през прозореца, където жалузите пропускаха само тънки ленти слънчева светлина.

— Помолих те да се срещнем днес, така че да мога да ти го кажа лично.

Стомахът му се сви.

— Бременна си.

Тя поклати глава.

— Не?

— Не.

— Помислих си, че може да си. Миналия път удвоихме шанса.

Очите й се стрелнаха мигновено към него, после се отклониха.

— Не съм бременна. Но аз… ние, Фостър и аз, решихме да опитаме ИО.

Сблъсъкът му с Родарт, срещата с типовете от „Виста“, позвъняването й, бясното шофиране насам, присъствието й, всичко се смеси в безпорядък в мозъка му. Думите й не бяха предвидени. Той поклати глава леко.

— Моля?

— Изкуствено оплождане.

— О! Да — стомахът му отново се сви. — Вместо ние да…

— Да.

— Хм.

Настъпи дълга пауза, преди тя да продължи:

— Осъзнаваме финансовите последици, които нашето решение ще има върху теб.

— А-ха.

— Така че бихме искали ти да останеш донорът — тя облиза устни. — Ако си съгласен, това е. Ако си ти и оплождането е успешно, сроковете на плащане остават същите.

Той плъзна очи по лицето й, но тя избегна да го погледне директно. След малко той се приближи до дивана, седна на края и се взря пред себе си, мислейки за това какъв шибан ден беше днес.

Сигурно беше взела мълчанието му за нежелание или за колебание, защото каза:

— Не е нужно да ми отговаряш днес. Имаш време да помислиш. Освен това трябва да си запиша час при специалист. Сигурна съм, че ще има изследвания. Мисля, че трябва да премина допълваща хормонална терапия. Затова сигурно ще мине време, преди да те потърсим пак. Седмици, предполагам.

Той я погледна.

— След като назначат процедура — продължи тя припряно, — ще се свържа с теб и ще определим време и място, откъдето да взема пробата. Трябва да е от същия ден. Ще се постарая да ти се обадя колкото се може по-рано. Ден, може би два.

— Добре.

— Междувременно, ако решиш, че не искаш да… да участваш, ние въпреки това ще ти платим петстотинте хиляди. За всичките пъти, когато си… за безпокойството.

— Великодушно от ваша страна.

— Естествено, независимо дали приемеш или откажеш ангажимента, не е нужно да казвам, че очаквам абсолютна конфиденциалност от твоя страна.

Най-после нещо, което искаше да каже.

— Не искаш никой да знае за… — той кимна по посока на спалнята. — За онова, което се случи последния път.

— За нищо, господин Бъркет.

— Не, сигурен съм, че не искате, госпожо Спийкман.

Тя изправи рязко гръб и взе дамската си чанта от креслото.

— Ами, мисля, че това е всичко. Благодаря, че дойде толкова бързо, след като ти се обадих.

— Онова, което чух, може да се тълкува по два начина — той говореше под нос, но достатъчно силно, за да го чуе.

Игнорирайки бележката, тя се приближи към вратата.

— Трябва да вървя. Имам заседание след половин час.

— Лъжкиня.

Тя се извърна бързо.

— Нямаш никакво заседание. Бягаш — той стана от дивана и тръгна към нея. — Уплашена си. Нямаш доверие на себе си, ако останеш… Призна ли пред съпруга си, че наистина си имала оргазъм последния път?

— Какво си говорим с Фостър за…

— Затова ли той промени мнението си относно малкото ни споразумение?

— Не беше той. Аз бях.

До този момент гневът в него нарастваше неудържимо. Но думите й го спряха. Това бе нейно решение, не на Спийкман, не го бяха решили като двойка. Той каза първото нещо, което му хрумна, първото, което искаше да знае.

— Защо?

— Не мога… — тя се запъна, след това продължи отново: — Не мога да продължавам с теб по този начин, това е всичко. Съгласих се само защото Фостър го искаше. А аз го обичам. Наистина. Обичам съпруга си.

— Добре.

— Това е единствената причина, поради която се съгласих.

— Вече го каза.

— Но не мога повече.

— И това разбрах. И ако наистина е така, това е всичко, което трябва да кажеш. Не ми дължиш обяснение.

Тя го погледна учудено, после наведе глава. Никой от двамата не помръдна. Секундите отминаваха, а той гледаше косата й, малките къдрици, които се виеха на тила й. Най-накрая се обади:

— Кога го реши?

— Още когато си тръгвах оттук последния път, знаех, че не трябва да се връщам. Но се измъчвах от това и не казах на Фостър за решението си до преди две седмици.

— Защо тогава не ми каза?

— Реших да изчакам и да видя дали не съм бременна, преди да ти съобщим. Ако бях, нямаше смисъл да повдигам въпроса. Мисля, че въпросът е уреден — червеното й горнище се изду от въздуха, който си пое и белите копчета се опънаха. — Но Фостър се опитваше да промени мнението ми през последните две седмици.

— Той продължава да иска бебето му да бъде заченато по естествен път.

— Да. Не че ми е оказвал натиск, но искаше да знам желанието му. Показа ми колко разочарован ще бъде, ако променим курса сега. Използва всяка позната му тактика, за да ме склони да продължим както сме го планирали… поне още няколко пъти.

— Само че не те е склонил.

— Не.

— Тогава защо не ми звънна да ми кажеш, че всичко е свършило? Защо си тук?

— Защото накарах Фостър да мисли, че най-накрая е сломил съпротивата ми — погледът й обиколи стаята, след това остана няколко секунди върху третото копче на ризата му, преди да се вдигне нагоре и да срещне очите му. — Не ме остави, докато не се съгласих да се срещна с теб още един последен път. Ако не забременея днес, ми каза той, обещавал никога да не ме кара да идвам тук отново и щял да се съгласи да опитаме клиничния метод.

Гриф се опита да асимилира думите й.

— Един последен път.

— Да.

— Днес.

— Да.

— Значи си мисли, че ние…

— Да.

— Но ние не…

— Никога няма да разбере, нали? Ще мисли, че този път резултатът е същият, както предишните три пъти.

— Само ние двамата ще знаем, че не е така.

— Освен ако ти не му кажеш.

— Тайната ти е на сигурно място при мен.

— Мразя тази дума — каза тя явно измъчена. — Не обичам да имам тайни от съпруга си.

Тя погледна отвъд него, към коридора, който водеше към спалнята, и погледът й остана фиксиран там толкова дълго, че Гриф погледна през рамо, за да види кое би могло да задържи вниманието й. Коридорът беше пуст. Помисли си, че тя може би си представя спалнята, какво правят заедно, как стига до кулминацията. Това трябваше да е тайната, която би искала да скрие от съпруга си.

Той се премести, така че тя да го гледа. Очите им се заковаха за няколко секунди, след това тя направи жест към входната врата.

— Ами…

— Заседанието ти.

Устните й потръпнаха.

— Няма никакво заседание.

— Знам — той отвърна на усмивката й, но не го усети.

Лора се пресегна зад гърба си, да хване бравата.

— Не забравяй сакото си.

— Добре.

— И се увери, че оставяш заключено.

— Разбира се.

Тя отвори вратата и вътре нахлу горещ въздух.

— В зависимост от обстоятелствата, това може да се окаже последният път, когато те срещам.

— Може би.

Тя направи пауза и вдигна рамене смутено.

— Не мога да измисля нищо подходящо, което да кажа.

Незначителният разговор изглежда още по-незначителен. Тя се усмихна слабо при напомнянето на собствените й думи към него в нощта, когато се бяха срещнали.

— Не е нужно да казваш нищо, Лора.

— Ами, тогава… — тя протегна дясната си ръка. — Довиждане.

Той я пое. Стояха и гледаха стиснатите си ръце, после се погледнаха в очите. Тя дръпна дланта и погледа си едновременно и се обърна към отворената врата.

Но направи само това. Обърна се и спря.

Гриф се поколеба за част от секундата, преди да действа. Приближи се плътно зад нея, обгърна раменете й, положи длан върху вратата и бавно я затвори.

* * *

Лора се оглеждаше в блестящото огледало. Отражението изглеждаше като на някой друг. Жената в огледалото беше разрошена, далеч от педантичния, изряден вид, обичаен за нея. И още по-обезпокоително, очите й издаваха несигурност. Къде се беше дянала характерната й самоувереност? Какво се беше случило със сигурността, с която се залавяше с всяка ситуация? Коя беше тази разтреперана непозната?

Тя прокара пръсти по устните си и избърса зацапания туш в ъгълчето на окото си. Без съмнение, образът в огледалото бе нейният.

— Лора?

Тя се завъртя, притиснала ръце към гърдите си.

— Фостър. Не те чух.

— Явно не. Не приличаш на себе си — инвалидната му количка стоеше от двете страни на прага, между спалнята и банята. — Мануело ми каза, че си вкъщи.

Беше паркирала в отдалечения гараж, влезе в къщата през задния вход и се изкачи по задното стълбище.

— Мануело ме предупреди, че говориш по телефона — тя се насили да се засмее. — Или поне мисля, че ми каза нещо такова. — Не исках да те прекъсвам. Радвам се, че си решил днес да си останеш вкъщи. Горещината не се издържа, всички са се побъркали. Шофьорите карат като луди и в пиковите часове задръстванията са повече отвсякога.

Осъзнавайки, че говори прекалено много и прекалено бързо, тя се насили да се успокои.

— Исках просто да кажа, че съм разбита и искам да си взема един бърз душ, преди да говорим. Как мина денят ти?

— Спокойно. Като се изключат времето и трафикът, как беше при теб?

— Цяла сутрин среща след среща, включително с Агенцията по сигурността на полетите за обсъждане на оплакванията на „Саутуест“ и „Американ“.

— Бъди по-конкретна. „Саутуест“ и „Американ“ винаги са се оплаквали от нас.

— Най-меко казано.

Той се ухили.

— Ако пропадаме, няма да чуем и звук от тях. Как мина срещата ти с Гриф Бъркет?

Въпросът дойде неочаквано и извън контекста, и я свари неподготвена.

— Както и преди. Бързо. Ефикасно.

— Помислих си, че той може да е причината да се прибереш по-късно.

— Защо мислиш така?

— Няма причина.

Тя замълча.

— Предполагам, че не си ме чакал за вечеря.

— Госпожа Добинс ми направи сандвич да не умра от глад.

— Добре.

— Е, защо закъсня все пак?

— Бях съвсем наблизо, когато си спомних нещо, което бях оставила в офиса и трябваше да се върна обратно. Мирна беше още там.

— Помощничката ми винаги си тръгва последна. Освен теб.

— Тъкмо свършваше със служебните писма и ме попита дали ще изчакам, за да мога да ти ги донеса вкъщи да ги подпишеш. Ето ги.

Тя се опита да мине покрай количката му и да влезе в спалнята, но той хвана ръката й.

— Писмата могат да почакат. Искам да знам каква беше реакцията на Бъркет, когато му каза, че за последен път се срещаш с него. Нали му каза?

— Казах му още щом дойде.

— И?

— И всъщност нищо. Щом го уверих, че ще спазим първоначалните срокове, ако той остане донорът, на него му беше все едно. Нещо такова.

— И няма да се откаже?

— Не останах с такова впечатление, не.

— Не мисля, че би го направил. Говорихте ли за това как ще получим спермата?

— Само в най-общи линии. Казах му, че първо трябва да отида при специалист. И когато е необходимо, ще го уведомя.

— Може би изкуственото оплождане няма да се наложи. Да се надяваме.

— И аз на това се надявам, Фостър.

Той я изненада като сложи ръката си ниско върху корема й.

— Този път имам добро предчувствие. Карма. Нещо такова. Просто чувствам, че нещата са различни, сякаш се е случило нещо важно.

Тя се усмихна, надявайки се да не изглежда съмнително.

— Задръж тази мисъл — и като се отдръпна, каза:

— Наистина искам да се освободя от тези дрехи. Остани, ако искаш.

— Не, ще те оставя да си вземеш душ. Освен ако нямаш желание да ти изтъркам гърба?

— Вместо това можеш да ми сипеш чаша вино. Няма да се бавя.

— Какво ще кажеш за газирана вода?

— Окей.

Той й изпрати въздушна целувка, после изманеврира с количката си през съседната спалня и през вратата, като всяко от движенията бе направено по три пъти.

Лора изчака да остане сама, после затвори вратата на банята си и бързо се съблече. Преди да застане под душа, тя събра достатъчно смелост, за да проучи отражението си в голямото огледало. Очите й още бяха безжизнени и с отнесен израз, устните й — леко протрити. Тя докосна зърната на гърдите си, пъпа, тъмния триъгълник.

Потискайки стона на вина, премести пръстите си вертикално към устните си и прошепна:

— О, боже! — но не беше сигурна за какво точно се молеше.