Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава тридесет и девета

Оттам новият му адвокат пое нещата. Макалистър изведе детективите навън. Той инструктира Гриф да държи връзка с него и да не отговаря на по-нататъшни въпроси в негово отсъствие, каза му да си почива, след което също излезе.

Гриф затвори очи, но сънят му се изплъзваше. Въпреки, че тялото му бе разбито и се чувстваше изтощен, съзнанието му не можеше да се изключи. Вчера той, заедно с Мануело, бе транспортиран с хеликоптер в травматичния център на „Паркланд хоспитал“, където двамата бяха претърпели операции.

Той имаше неясни спомени как го приготвят и как после лежи в залата за възстановяване. Тази сутрин се беше събудил в тази частна стая, малко повече от двадесет и четири часа след като бе видял как острия край на лопатата разпуква черепа на Родарт.

Джеймс Макалистър, адвокатът, се бе появил само минути преди даласките детективи. Едва бе успял да се представи и да каже на Гриф, че веднага щом Глен Хъникът чул за събитията в Итаска, му се обадил от името на Гриф.

Сега Гриф изпитваше облекчение, че разпитите са свършили. Но го бяха оставили по-изтощен от преди. Тялото го болеше. Рамото му пулсираше. Но умът му не спираше да се връща към Лора.

Като вдовица на Фостър Спийкман тя отново щеше да бъде в светлината на прожекторите, докато полицията и медиите се оправят в юридическата бъркотия, оставена от Бъркет, Руиз и Родарт. Спекулациите, които щяха да се завъртят около нея, бяха неизбежни. Той можеше само да се надява някоя по-голяма история да ги измести от водещото място във вечерната новинарска емисия.

Но междувременно как ли понасяше всичко? Дали беше добре? Освен очевидното, дали страдаше тайно за помятането?

Той се обвиняваше, че всичко, което бе понесла, беше станало заради него. Нещата можеха да са съвсем различни, цялата й мъка можеше да бъде избегната, ако не беше онзи последен следобед, който бяха прекарали заедно. Ако не я беше спрял и си беше тръгнала, дали можеше да се предотврати всичко, което се бе случило?

Но — и сега беше време да си отговори честно — ако нещата се повтореха, дали би я оставил да си тръгне? Или, усещайки колебанието й, щеше да я прегърне и да затвори вратата по същия начин, както го беше сторил? Запита се дали сега, след като знаеше как ще се развият нещата, би направил същото?

Затвори очи и остави съзнанието си да се върне отново към онзи следобед, към разочарованието, което бе изпитал, когато тя му каза, че си тръгва и никога повече няма да се върне. Той не се бе опитал да я убеди в обратното. Пък и как би могъл? Нямаше права над нея. Никакви.

Беше останал да стои безпомощно, безнадеждно и я гледаше как отваря вратата и казва:

— В зависимост от обстоятелствата, това може да се окаже последният път, в който те виждам.

— Може би.

— Не мога да измисля нищо подходящо, което да кажа.

— Незначителният разговор изглежда още по-незначителен — усмивката й тогава го увери, че тя си спомня кога беше произнесла същите тези думи. — Не е нужно да казваш нищо, Лора.

— Тогава довиждане.

Бяха си стиснали ръцете и му се бе сторило, че тя, както и той, изпитваше неохота да се разделят. Но се беше обърнала към вратата. И когато не направи крачка, за да пристъпи прага, той бе отишъл и бе натиснал вратата да се затвори.

Ръцете му бяха останали върху нея няколко секунди, давайки й възможност да възрази, да каже: Какво си мислиш, по дяволите, че правиш? Отвори вратата. Отивам си.

И когато тя не го направи, той свали ръцете си и хвана брадичката й. Беше я обърнал към себе си. Погледна я дълбоко в очите и видя в тях същото неизречено, отчаяно желание, което изпитваше той, почувства същия неутолен глад на тялото й, когато я притисна към вратата. Стоновете й, когато се изви към него. Бяха се целували диво, безразсъдно, със страст. Бяха очаквали този момент в продължение на цял месец. Полата й прилепваше плътно, но той успя да я вдигне над бедрата. Беше смъкнал бикините под коленете й; после тя ги събу, докато той сваляше колана и разкопчаваше ципа си. Хвана я с ръце отзад, вдигна я и намести разтворените й бедра върху своите.

Тя обви ръцете си около главата му, хванала го здраво, докато той проникна в нея и започна да се движи ритмично, притискайки колкото се може по-силно. Като си мислеше какво правят, като знаеше, че е за последен път вътре в нея, се възпламеняваше още повече. Ъгълът беше идеален за нея. С всеки тласък докосваше ерогенните й зони. В мига, в който стигна кулминацията, тя също беше готова. Беше зашеметяващо.

Няколко минути, които му се сториха безкрайни, продължиха да стоят плътно притиснати един към друг, шумното им дишане сякаш ехтеше в празната къща, телата им излъчваха горещина. Най-накрая той се измъкна и нежно я остави да стъпи. Ръцете й останаха около главата му, а устните му — върху шията й. Той леко се дръпна и устните му се плъзнаха нагоре към устните й и останаха там няколко агонизиращи секунди, преди да ги притисне към нейните. След което устните й се разтвориха и поеха езика му.

Това беше първата им истинска целувка. Беше идеална целувка. Копринена, влажна и сладка. Силна. Много секси. Когато най-накрая се дръпнаха един от друг, той опря дланите си на вратата от двете страни на главата й и облегна горещото си чело в нейното.

— Изминалите трийсет дни бяха най-дългите в живота ми — каза той с дрезгав глас. — Живях в страх да не се обадиш и да кажеш, че не трябва да се виждаме повече. Страхувах се, че няма да мога никога отново да те целуна.

Тя сложи пръстите си върху устните му.

— Ако говорим, ще се наложи да тръгна — прошепна. — Не говори нищо. Не бива да слушам нищо.

Той понечи да възрази, но изражението й молеше за разбиране. И той я разбра. Трябваше да се преструват, че няма нищо лично. Но всеки разбираше добре. Не се самозалъгваха. Случилото се току-що нямаше нищо общо с правенето на бебе или с нещо друго, освен с желанието. Но не можеха да си позволят да го изрекат гласно. Единственият начин тя да остане беше да се преструва, че го прави заради искането на мъжа си.

Без да казват нищо повече, двамата отидоха в спалнята и започнаха да събличат дрехите си. Докато събуе обувките си и съблече горнището си, той вече беше гол. Не искаше да чака повече, легна на леглото и я дръпна до себе си. Притисна я, обхвана нежно главата й и я целува, докато и двамата останаха без дъх.

Разкопча предната закопчалка на сутиена й. Гърдите й бяха прекрасни, меки, истински. Обхвана ги с длани и разтърка нежно зърната й с палци, докато станаха твърди, след което започна да ги милва с език. Тя се изви в дъга и простена от удоволствие.

Той сляпо затърси ръката й и я смъкна надолу. Въздъхна накъсано, когато пръстите й се свиха около него, след това палецът й откри капчицата влага в цепнатинката и започна да прави бавни, кръгови движения, които го докараха до лудост.

Разкопча полата й и я дръпна надолу по бедрата й. Вече напълно гола, тя се отпусна по гръб с прибрани бедра, но той се наведе, притисна се в нея и зацелува настойчиво нежния триъгълник, докато бедрата й се отпуснаха. Тогава бързо се спусна между тях и започна бавно да я люби с език.

Тя беше тази, която дръпна коленете си назад и зарови ръце в косите му, докато лежеше отново върху нея и членът му усещаше вътрешната й топлина и стегнатост. Този път не бързаха, беше по-емоционално, не толкова страстно. Наслаждаваше на всяко усещане и знаеше, че е така и при нея. Когато почувства, че кулминацията наближава, взе лицето й в ръце и я погледна в очите, за да е сигурен, че той, само той е този, с когото тя прави любов и причината е една-единствена.

Загуби чет на това колко пъти се любиха онзи следобед, защото то бе един безкраен акт, еротична обмяна, който преминаваше в следваща и в следваща… Макар и да не можеха да говорят свободно, всеки позволи на другия достъп до най-интимните кътчета.

Устните му докосваха чертите на красивото й лице отново и отново. Изучаваше всеки сантиметър от кожата й и го целуваше ненаситно. Тя триеше нос в косъмчетата на гърдите му и сумтеше нежно. Беше приятно да усеща дъха й върху себе си, досега на тънките й пръсти по корема си, влажната й уста, когато си мислеше, че ще умре от удоволствие.

Лежаха тихо, милваха се и се целуваха лениво, като задоволени любовници, когато тя го погледна тъжно и го отблъсна. И той трябваше да я пусне да си отиде. Толкова неща искаше да й каже, но му беше забранено. Искаше да й каже, че за първи път в целия си пропаднал живот, беше влюбен. Обичаше. Точка. Обичаше нея.

— Господи, помогни ми — прошепна той сега, обърнат към стената на болничната си стая. — Обичах я от самото начало.

* * *

Сигурно беше заспал. Събуди го леко раздвижване на въздуха. Отвори очи. Треньорът стоеше на прага. Каза:

— Спеше ли?

— Просто бях затворил очи.

Възрастният мъж се поколеба, после влезе, спря до леглото и очите му се спряха на превръзката около рамото на Гриф.

— Как е?

— Ще оживея. Адски боли.

— Не дават ли в тази болница болкоуспокояващи?

— Вливат ми — той вдигна ръката си със системата. — Но пак боли.

— Някакви дълговременни увреждания?

— Хирургът каза, че няма да има. Ако мина през физиотерапия.

— Да, ами… желая ти късмет. Винаги си гледал да му избягаш.

— На нея.

— А?

— Хирургът ортопед каза, че късметът е в женски род.

— А! — треньорът огледа стаята, забеляза телевизора, широкия прозорец. — Приятна стая.

— Не мога да се оплача.

— Храната как е?

— Единственото, което съм ял е говежди бульон и лимоново желе.

— Гладен ли си?

— Всъщност не.

Като изчерпаха темата, двамата известно време останаха мълчаливи. След което Гриф каза:

— Благодаря ти, че не каза за мен на ченгетата онази вечер.

— Направих го.

Гриф го погледна изненадано.

— Въпреки мърморенето на Ели, се обадих. Но не на Родарт. След като ме отпращаха от един детектив на друг, най-после попаднах на един, който ми се стори, че ще разбере. Казах му какво е станало, накъде си тръгнал и че ситуацията може да стане опасна, може би и смъртоносна за някого. Той влезе във връзка с полицията в Итаска и ги мобилизира незабавно.

— Значи си ми повярвал.

— Повярвах на нея.

— На Лора.

— Вярвах на всяка нейна дума. А ти, знам те, че си печен лъжец.

— Не съм лъгал! Аз не съм…

— По дяволите, знам, че не си убил Фостър Спийкман, нито пък онази жалка отрепка Бенди. Не ти говоря за това.

— Тогава ми кажи за какво.

— Излъга за онзи мач срещу Вашингтон.

Сърцето на Гриф пропусна един-два удара. Не го беше очаквал. Той гледа известно време треньора, след това извърна глава и промърмори:

— За какво говориш?

— По дяволите, знаеш много добре за какво говоря! — лицето му почервеня от гняв, той се наведе и впи очи в Гриф. — Онзи пас към Уайтетхорн. Онзи пас, който обърна играта и те прати в затвора. — Треньорът почука с пръст по ръба на болничното легло. — Знам истината, Гриф, но искам да я чуя изречена от твоята уста, след което искам да разбера защо.

— Какво да изрека? И какво „защо“?

Треньорът се ядоса.

— Гледах видеото на онзи мач, докато станах кривоглед. От всеки възможен ъгъл. Забавено, и после бързо. Едно след друго. Сто пъти.

— Всички го правят.

— Но тези всички не познават играта така, както аз я познавам. Освен това не те познават като мен. Аз съм този, който те е учил и тренирал, Гриф — гласът му стана дрезгав и ако Гриф не го познаваше така добре, щеше да си помисли, че е видял сълзи в очите му. — Ти не би могъл да подадеш по-добър, по-точен пас. Ти практически направо го сложи в ръцете на Уайтетхорн.

Той се изправи и се отдалечи за момент, след което се върна и каза просто:

— Той не го хвана.

Гриф продължи да мълчи и треньорът продължи:

— Уайтетхорн не го хвана, но не защото ти го подаде лошо. Той просто изпусна проклетата топка.

Гриф, усетил напора на собствените си емоции, кимна:

— Просто изпусна проклетата топка.

Треньорът издиша шумно; въздухът изсвистя от устата му като от надуваема играчка и Гриф си помисли, че изглежда като спукано гумено човече.

— Тогава защо, за бога, излъга, че си предал мача? Защо призна престъпление, което не си извършил?

— Защото бях виновен. Бях виновен, мамка му! Бях готов да прецакам мача и да го изгубим. За собствена печалба. За два милиона долара щях да гледам как губим. Но…

Гласът му секна и известно време той не можа да каже нищо повече. Когато се съвзе, звучеше дрезгаво:

— Но когато се стигна до този момент, не можах да го направя. Исках да спечели този мач. Трябваше да го спечеля — ръката му се сви в юмрук, сякаш се опитва да хване недостижимото. — Единствената надежда да спася себе си, беше да спечеля тази игра.

Той се отпусна назад и затвори очи, пренасяйки се на игрището. Чу ревовете на тълпата, усети мириса на потните екипи на съотборниците си, докато тичаха, почувства нагнетеното напрежение на стадиона, побрал седемдесет хиляди зрители.

— За да си оправя сметките с „Виста“ единственото, което трябваше да направя, беше да оставя минутите да си изтекат и Вашингтон щяха да имат каквото искат. Но, излизайки от онази блъсканица, си помислих: Да им го начукам, на онези мръсници от „Виста“! По дяволите доларите им! Може да ми счупят и двата крака, но ще спечеля този шампионат. Всичко опираше до онова единствено движение, тренер. Един пас. Един избор, който щеше да ме направи по-добър от тинята, от която произхождах. Движението, което щях да направя, щеше да определи характера ми. Всъщност, живота ми.

След малко той отвори очи и се засмя на иронията:

— И тогава Уайтетхорн изпусна паса. Изпусна го! — той почеса лицето си с ръка, сякаш да изстърже спомена от съзнанието си. — Но това наистина нямаше значение. Така или иначе си бях продал душата на дявола. След загубата разбрах, че могат все пак да ми платят за това. И когато Бенди се появи с парите, просто ги взех. Понякога си мисля, че може би онзи психиатър в Биг Спринг е бил прав: че може би съм искал да бъда хванат. Както и да е, след като ме арестуваха, хората предполагаха, че съм подал пас, който не е можел да бъде хванат. Уайтетхорн им позволи да мислят така. Аз също им позволих да го мислят. Бях виновен за всичко друго. Бях излъгал, залагах на комар, мамех, наруших закона, подиграх се с правилата и етиката на професионалните спортисти — той се усмихна слабо. — Но не съм предал онзи мач.

Треньорът притисна навлажнените си очи.

— От дълго време исках да го чуя.

— Чувствам се добре, че го казах. Защото най-лошото от всичко беше, че посрамих теб и Ели.

Треньорът прочисти гърлото си и каза хрипливо:

— Преживяхме го.

Каза го някак между другото, сякаш нямаше никакво значение. А значение имаше, и то голямо. Гриф не беше помолил за извинение и треньорът не му го беше дал. Не и с чак толкова много думи. Но това бе разбираемо между тях, и двамата не обичаха сантименталностите. Треньорът отново бе проявил благосклонност. Гриф имаше прошката му. Може би дори — дали беше прав да се надява? — обичта му.

— Ще означава много за Ели, ако се отбиваш по-често вкъщи и й позволяваш да те гощава с манджите си, да се посуети около теб, да ти даде някой долар, като си мисли, че не знам.

Гриф се усмихна.

— Ще дойда. Обещавам. Ако не съм в затвора.

Възрастният мъж се намръщи.

— Затова, че си измъкнал Лора от Родарт?

— Тя разказа ли ти?

— Да, и навсякъде се говори за това. Но не мисля, че ще те обвинят в нападение. Не и след като се разбра какви заплахи е отправял Родарт, а тя ще направи и невъзможното да научат всички.

Сякаш само споменаването на името й направи присъствието й в стаята осезаемо. Гриф погледна твърдо треньора, който прочете неизказания въпрос в очите му.

— Тя не може да дойде да те види, Гриф — произнесе го с възможно най-мекия глас. — Пресата ще я надуши. И без това вече има спекулации. Знаеш за какво говоря. Нищо специално, само предположението, че всичко между вас тримата било малко съмнително. Не забравяй, че от погребението на съпруга й са минали само няколко дена. И медиите не знаят, че той не е бил в състояние да има деца; заради бъдещето на авиолинията тя го пази в тайна. И не би искала да се разчува, че си бил нает да свършиш работата вместо него.

— И това ли ти е казала?

— Всичко — треньорът поклати глава объркано. — Дяволска работа. Не съм чувал за подобно нещо.

— Има нещо такова в Библията.

— Да, но Мойсей също така е носел брада до пъпа и е ядял скакалци.

— Аврам.

— Е, както и да е, Лора каза, че ще разбереш защо не може да дойде да те посети сега.

— Наистина разбирам — след няколко секунди добави: — Обичам я, тренер.

— Знам — при изненадания поглед на Гриф възрастният мъж кимна. — Онази нощ, когато цялото ти бъдеще зависеше от това да заловиш Родарт и Руиз, ти остана при нея. Това не е по обичая ти — да сложиш благополучието на някого другиго пред своето собствено. И сега трябва да направиш друга жертва, Гриф. Ако наистина те е грижа за тази жена, трябва да й дадеш време. Да я оставиш. Да се отдалечиш.

Гриф го знаеше. Разбираше необходимостта. Но от това не му ставаше по-леко.

— Тя добре ли е?

— Преструва се, че е добре. Най-големият й проблем е Ели.

— Ели?

— Бди над нея като квачка. Направо задушава бедното момиче.

Гриф се усмихна и затвори очи.

— В добри ръце е.

Сигурно беше задрямал, защото когато се събуди, треньорът го нямаше. Стаята беше празна. Той беше сам.