Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава втора

— Моля?

— Чухте съвсем правилно, господин Бъркет. Още една кока-кола?

Гриф продължи да се взира в домакина си, докато се опитваше да асимилира въпроса му. Мръсният кучи син, поне беше вежлив.

— Не, благодаря.

Спийкман придвижи инвалидната си количка до края на масата и взе празната чаша на Гриф, занесе я заедно със своята до мокрия бар и сложи двете на един рафт под мивката. Взе една кърпа да избърше гранитния плот, въпреки че от мястото на Гриф той изглеждаше съвършено чист, нямаше и капчица течност или петънце по блестящата му повърхност. Спийкман сгъна кърпата, подравни ръбовете и я преметна през металния пръстен, прикачен към плота.

Той се върна до масата и върна използвания поднос на месинговата му стойка, след което обърна количката си в противоположната посока и застана на предишното си място, на няколко крачки от Гриф.

Гриф, който гледаше всички тези маневри, си помисли: учтив и подреден.

— Кажете ми, ако промените мнението си за друга напитка — каза Спийкман.

Гриф се изправи, заобиколи фотьойла си и се обърна да види дали лудостта на Спийкман може да бъде установена от такова разстояние, след което се приближи към прозорците и се взря навън. Трябваше да се успокои, да се увери, че не е хлътнал в някоя заешка дупка или нещо подобно.

Почувства се като през първите няколко седмици в Биг Спринг, когато се събуждаше дезориентиран и му трябваха няколко секунди, за да си спомни къде е и защо. Сега беше същото. Имаше чувството, че се наблюдава отстрани. Имаше нужда да се ориентира.

Отвъд прозорците не се виждаше Лудия шапкар[1].

Всичко беше спокойно и изглеждаше напълно нормално — изумрудената трева, каменните пътеки, лъкатушещи между цветните лехи, дърветата с разперени клони, които покриваха със сянката си всичко. Езерото в далечината. Синьото небе. Самолетът, който приближаваше към Далас.

— Един от нашите.

Гриф не беше чул приближаването на инвалидната количка на Спийкман и се стресна като го видя толкова близо. Затворът прави и това — кара те да си неспокоен.

Макар и в зона с понижена сигурност, където затворниците бяха престъпници с бели якички, се налагаше да е нащрек двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Вдигаш гарда и държиш другите на една ръка разстояние.

Разбира се, беше действал така и преди затвора.

Спийкман наблюдаваше самолета.

— От Нашвил. Трябва да се приземи в седем и седем — той погледна към часовника на ръката си. — Точно навреме.

Гриф го гледа няколко секунди, след това каза:

— По дяволите, изглеждате напълно нормален!

— Съмнявали сте се дали съм нормален?

— И още как!

— Защо?

— Ами като за начало, не нося надпис, че съм банка за сперма.

Спийкман се усмихна.

— Не такъв тип работа сте си мислили, че ще ви предложа, а?

— Не точно — Гриф погледна часовника си. — Вижте, имам планове за довечера. Излизане с приятели — нямаше никакво излизане. Нито пък приятели. Но звучеше правдоподобно. — Трябва да се задействам, за да го направя навреме.

Спийкман явно прозря лъжата му.

— Преди да откажете офертата ми — каза той, — чуйте поне какво ще ви кажа.

Той протегна ръката си, сякаш да докосне Гриф. Потрепването на Гриф бе неволно, нямаше начин да го скрие от Спийкман. Мъжът погледна към Гриф с объркване, но дръпна ръката си, преди да е осъществил действителен контакт.

— Съжалявам — промърмори Гриф.

— Инвалидната количка — любезно произнесе Спийкман. — Отблъсква някои хора. Като болест или лош късмет.

— Не, не, изобщо не е това. Просто… Вижте, мисля, че приключихме. Трябва да тръгвам.

— Моля ви, не си тръгвайте още, Гриф. Имате ли нещо против да ви наричам Гриф? Мисля, че е добре да започнем да си говорим на малко име, нали?

Очите на Спийкман отразяваха ярката светлина от прозорците. Бяха ясни, умни очи. Никаква следа от лудост или нещо, което да показва ненормалност. Гриф се запита дали госпожа Спийкман знаеше за това. По дяволите, той се питаше дали изобщо имаше госпожа Спийкман. Така натрапчиво подреден и спретнат, милионерът може и да си внушаваше.

Когато Гриф не отговори на въпроса за името, усмивката на Спийкман премина в израз на разочарование.

— Останете поне още малко, за да свърша. Ще ми е неприятно всичките тези приказки да отидат напразно — той се усмихна кратко. — Моля ви.

Борейки се с желанието си да се махне, но и като изпитваше вина заради това, че се бе дръпнал така рязко, Гриф се върна на мястото си и седна. Когато се отпусна на възглавницата, забеляза, че гърба на ризата му е пропит от пот. Колкото се може по-скоро трябваше да се измъкне, да каже adios.

Спийкман поднови диалога с думите:

— Не мога да стана баща. С помощта на нито един метод — той направи пауза, сякаш да го подчертае. — Ако аз имах сперма — добави той тихо, — ние с вас изобщо нямаше да водим този разговор.

На Гриф му се искаше да не го е чул. Не беше лесно да гледаш един мъж в очите, докато той ти казва, че е загубил мъжествеността си.

— Ясно. Затова имате нужда от донор.

— Споменахте банка за сперма.

Гриф кимна кратко.

— Лора… това е жена ми. Тя и аз не искахме да минем по този път.

— Защо не? В повечето случаи те са почтени, не е ли така? Надеждни? Правят изследвания на донорите. Всичко каквото трябва.

Гриф знаеше малко за банките за сперма и всъщност не го интересуваше кой знае колко как точно работят. Мислеше повече за това какво се беше случило на Спийкман, че да го постави в инвалидна количка. Дали винаги е бил парализиран или беше нещо скорошно? А може би се е заразил от някаква дегенеративна болест? Или е бил хвърлен от кон? Какво беше?

— Когато мъжът не е в състояние да създаде дете, какъвто съм аз — каза Спийкман, — семейните двойки наистина използват донор на сперма. В повечето случаи успешно.

Е, както изглежда той не се чувстваше смутен, нито пък неловко от състоянието си и Гриф трябваше да му го признае. Ако той самият беше в ситуацията на Спийкман, нуждаещ се от някой като Мануело, за да се „грижи“ за него, твърде много се съмняваше, че ще може да го приеме така, както явно го правеше този човек тук. Във всеки случай знаеше, че не би могъл да разговаря за това толкова свободно, особено с друг мъж. Може би просто Спийкман се бе помирил.

Той казваше в момента:

— Лора и аз отчаяно искаме дете, Гриф.

— Ясно — произнесе Гриф, като не знаеше какво друго да каже.

— Освен това искаме нашето дете да прилича физически на мен.

— Окей.

Спийкман поклати глава, сякаш Гриф още не беше схванал какво му говори. И той самият осъзна, че е така, когато Спийкман продължи:

— Искаме всички да повярват, че бащата на детето съм аз.

— Правилно — промърмори Гриф с лек намек за въпрос в края на думата.

— Това за нас е изключително важно. Жизненоважно. Всъщност, задължително — Спийкман вдигна показалеца си като политик, който се кани да направи най-важното изказване в кампанията си. — Никой не трябва да се усъмни, че аз съм бащата на детето.

Гриф сви рамене равнодушно.

— Нямам намерение да казвам на никого.

Спийкман се отпусна, усмихвайки се.

— Отлично. Ще ти платим за твоята дискретност, така както и за твоята… подкрепа.

Гриф се засмя леко и вдигна двете си длани:

— Чакай малко. Когато казах, че няма да кажа на никого, имах предвид, че няма да кажа на никого за този разговор. Всъщност, повече не искам да слушам. Да приемем, че това… ъъъ… интервю е приключило, окей? Вие си задържате вашите сто бона, аз си задържам спермата, а срещата ни си остава нашата малка тайна.

Той почти бе станал от фотьойла, когато Спийкман каза:

— Половин милион. Половин милион долара, когато Лора забременее.

Гриф застина и усети, че му е по-лесно да се върне обратно на мястото си. Приземи се по-скоро твърдо и седна, втренчен с изумление в Спийкман.

— Шегуваш се.

— Уверявам те, че не се шегувам.

— Половин милион?

— Ти имаш сини очи, руса коса. Като мен. Сега трудно може да се каже, но бях по-висок. Имаме много еднакви гени, ти и аз. Във всеки случай достатъчно, за да може дете, на което ти си баща, да мине за мое.

Мислите на Гриф препускаха така лудешки, че в главата му не можеше да се оформи нищо ясно. Той мислеше за доларите, Спийкман говореше за гени.

— Тези банки за сперма имат книги — той направи движение с ръка, сякаш прелиства. — Прочитате ги и намирате каквото ви трябва за вашето дете. Избирате цвят на очите, цвят на косата, височина. Всичко.

— Не купувам нищо, което не съм видял, Гриф. Не пазарувам от каталози. Определено не и за детето и наследника си. Винаги съществува риск от разкриване на тайната.

— Тези картони са поверителни — възрази Гриф.

— Така се предполага.

Гриф помисли за вратата с безплътния глас, за високата стена, ограждаща имота. Явно уединението се беше отразило на този тип тук. Като подреденост. Психолозите в Биг Спринг биха се потрудили доста, за да анализират натрапчивия начин, по който Спийкман беше преместил чашите, после бе сгънал кърпата и прибрал на място подноса.

Озадачен въпреки всичко, Гриф гледа милионера в продължение на доста време, след което каза:

— И как смяташ точно да стане? Да отида в лекарския кабинет, да се изпразня в буркан и…

— Никакъв кабинет. Ако Лора бъде оплодена в лекарски кабинет, ще започнат да говорят.

— Кой ще говори?

— Хората, които работят в кабинета. Останалите пациенти, които могат да я срещнат. Хората обичат да говорят. Особено за известните и за звездите.

— Аз съм паднала звезда.

Като се засмя приятно, Спийкман каза:

— Визирах Лора и себе си. Но твоята намеса определено добавя допълнителен елемент към клюката. Би било прекалено изкусително дори за хора, обвързани професионално.

— Окей, тогава няма да отида в лекарския кабинет с вас. Можете да вземете спермата ми и да я представите за своя. Кой ще знае?

— Ти не разбираш, Гриф. Това продължава да оставя пространство за спекулации. Състоянието ми е очевидно. Проба, която представям за своя, може да е взета от всекиго. Носач на аерогарата, водопроводчик. Всеки! — той поклати глава. — Това го изяснихме. Никакви медицински сестри, никакви бъбриви рецепционистки, никакви общодостъпни кабинети. Изобщо.

— Тогава къде? Тук? — Гриф си представи как взема едно мръсно списание и чашка за проби в една от баните на имението, мълчаливият прислужник стои отвън до вратата и го чака да свърши, за да отнесе пробата.

Няма начин, Хосе. Или по-точно: Няма начин, Мануело.

Но пък за половин милион долара?

Всеки си има цена. Той беше доказал, че има. Петте години я бяха намалили значително, но ако Спийкман искаше да му плати петстотин бона да направи онова, което правеше безплатно през изминалите пет години, нямаше да позволи на благоприличието да застане на пътя му.

Щеше да си тръгне с шестстотин хиляди, като броеше и онези сто хилядарки при сключването на сделката. Спийкман щеше да си получи детето, което двамата с жена му отчаяно искаха. Всички печелеха и дори не беше противозаконно.

— Предполагам, че първо ще искате да ме прегледа лекар — каза той. — От всичко, което знаете, може да съм си хванал любовник в затвора и да съм пипнал ХИВ.

— Сериозно се съмнявам — произнесе Спийкман остро, — но да, бих искал да минеш през лекарски преглед и да ми представиш здравно заключение, подписано от лекар. Можеш да кажеш, че е за медицинска застраховка.

Тази работа продължаваше да му изглежда твърде лесна. Гриф се запита какво ли му убягва. Къде бяха капаните?

— А какво ще стане, ако не забременее? Трябва ли да върна първите сто бона?

Спийкман се поколеба. Гриф наклони глава, сякаш да внуши, че това би могло да развали сделката. Спийкман произнесе:

— Не. Ще си ги задържиш.

— Понеже ако не забременее, може вината да не е в мен. Съпругата ти може да не е фертилна.

— Кой уговори договора ти с „Каубоите“?

— Какво? Бившият ми агент. Защо?

— Един малък съвет, Гриф. По време на бизнес преговори, когато спечелиш позиция, престани. Не я споменавай отново. Накарай противника да играе с по-висока карта. Вече приех да задържиш първоначалните сто хиляди долара.

— Окей — не бяха говорили за това в подготвителните курсове за освобождаване.

Гриф претегли опциите си и установи, че се свеждат до следното: нямаше никакви опции. Трябваше да каже или „не“, или да си тръгне с огромна сума. Да се откажеше щеше да означава, че е напълно побъркан. Побъркан като Спийкман и бабичката му.

Той вдигна едното си рамо небрежно.

— Ами, ако това е всичко, което искаш, значи имаме сделка. Има обаче едно нещо. Искам да си свърша работата на спокойствие в собствената си баня. Така че лекарят трябва да дойде у дома, за да вземе пробата. Мисля, че може да се замрази, така че няма проблем да му дам няколко отделни проби — той се засмя на двусмисления израз. — Тъй да се каже.

Спийкман също се засмя, но беше повече от сериозен, когато рече:

— Няма да има никакъв лекар, Гриф.

Чак тогава си помисли, че е схванал, Спийкман го нападаше като защитник, който го заобикаля от сляпата му страна и го изритва в задника.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да има лекар? Кой ще… — той направи красноречиво движение с ръка. — Кой ще вкара спермата там, където трябва?

— Ти — произнесе Спийкман спокойно. — Съжалявам, че не го казах ясно от самото начало. Държа детето ми да бъде заченато по естествен начин. Както Господ го е измислил.

Гриф го гледа втренчено няколко секунди, след това се разсмя. Или някой си правеше голям майтап с него, или Спийкман съвсем се беше побъркал.

Никой до този момент не беше измислял толкова сложна шега, за да го подиграе. Никой в настоящия му живот не би си търсил белята. Никой в предишния му живот не би отделил цял ден от времето си, още по-малко пък да инвестира време в създаването на такъв странен сценарий и да убеди Спийкман да участва в него.

Не, бас ловеше, че това излиза отвъд всяка ексцентричност и Спийкман е не просто чудак, а луд за връзване.

Във всеки случай, това беше огромна загуба на време и той започваше да губи търпение. Той произнесе пренебрежително:

— Работата ми ще се състои в това да чукам жена ти?

Спийкман примига:

— Не ме е грижа за жаргона, особено за…

— Да спрем с глупостите, окей? Наемаш ме да играя ролята на разплоден бик. Това е по същество, правилно ли съм схванал?

Спийкман се поколеба, след което каза:

— По същество? Да.

— И за половин милион долара, предполагам, че ти ще наблюдаваш.

— Това е оскърбително, Гриф. По отношение на мен. И определено към Лора.

— Нима? Ами… — той не се извини. Ексцентричният секс беше най-малко противният фактор в цялото това интервю. — Като стана дума за нея, тя знае ли за твоите планове?

— Разбира се.

— Хм. И какво мисли по въпроса?

Спийкман насочи инвалидната си количка към края на масата, където стоеше един безжичен телефон.

— Можеш да я попиташ лично.

Бележки

[1] Персонаж от „Алиса в Страната на чудесата“ от Луис Карол. — Б.пр.