Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows of Yesterday [= Relentless Desire], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 84 гласа)
Сканиране
sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Сенки от миналото

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

ISBN: 954-459-172-9


Първа глава

— Госпожо, случило ли се е нещо? Мога ли да ви помогна?

Лий Брансъм дори не бе забелязала мъжа, преди той да почука на стъклото на колата й. Връхлетялата я болка, която пронизваше долната част от тялото й, я правеше безчувствена за всичко останало. И сега, като вдигна глава от кормилото в посока на гласа, който я бе стреснал, отново изстена от болка. Евентуалният й спасител приличаше на всичко друго, но не и на рицар в бляскави доспехи.

— Добре ли сте? — попита той.

Не, не беше добре, но не й се искаше да го признае пред грубоватия мъж, който би могъл да направи каквото си поиска на тази самотна отсечка от магистралата и да изчезне безнаказано. Дрехите му бяха мръсни, с петна от смазка и пот. Голямата месингова катарама на колана му с щатската емблема на Тексас блесна в очите й, когато той преви почти двуметровото си тяло, за да я погледне през прозореца. Износените джинси и карираната памучна риза с къси ръкави очертаваха мускулестата му фигура. Овехтяла сламена каубойска шапка хвърляше зловеща сянка върху лицето на мъжа. Въпреки болката Лий усети как сърцето й се свива от ужас.

Може би, ако не бяха тъмните слънчеви очила, които не й позволяваха да види очите му…

Сякаш прочел мислите й, непознатият свали очилата и тогава Лий погледна в най-сините очи, които бе срещала. Не съзря никаква заплаха в тези загрижени сини очи и пристъпът на страх премина. Мъжът може и да беше мръсен, ала не изглеждаше опасен.

— Няма да ви причиня нищо лошо, госпожо. Опитвам се само да ви помогна — Лий долови загриженост в гласа на непознатия, която, както и очите му, й донесе странно успокоение.

Отново я прониза болка, която тръгваше от гръбнака, обхващаше кръста й и стигаше до корема. Прехапа долната си устна, за да сподави писъка, който напираше в гърлото й, отпусна се напред и удари главата си в кормилото.

— Боже господи — чу тя загрижен шепот, преди вратата да се отвори рязко. Когато мъжът видя издутия й корем, подсвирна с уста. — Какво, за Бога, правите сама тук в това състояние? — попита я. Небрежно хвърли очилата си върху арматурното табло зад кормилото.

Лий дишаше тежко, като се опитваше да преброи секундите, докато премине спазъмът. Въпросът му очевидно бе реторичен, тъй като не очакваше отговор. Той сложи ръка върху рамото й. Лий я усещаше гореща и суха върху хладната си влажна кожа.

— Хайде успокойте се. Чувате ли ме? Ето. По-добре ли сте? — попита, когато тя въздъхна и се отпусна върху облегалката.

— Да — отвърна тя. За момент притвори очи, опитвайки се да събере малко сили, малко гордост, за да погледне странника, въпреки родилните мъки. — Благодаря ви.

— Боже, та аз още нищо не съм направил. С какво мога да помогна? Закъде пътувате?

— Мидланд.

— Аз също. Искате ли да ви откарам дотам?

Тя му хвърли бърз, изпитателен поглед. Бе приклекнал между нея и вратата на колата. Едната силна, загоряла от слънцето ръка лежеше върху седалката, другата — върху волана. Сега, когато слънчевите очила ги нямаше, тя можеше да се вгледа в тези тъмносини очи, които се взираха в нея с безпокойство. И ако очите наистина са прозорец към душата, то Лий вече знаеше, че може да се довери на този човек.

— Да… струва ми се, че така би било най-добре.

Той погледна през рамо.

— Май трябва да ви закарам с вашата кола и да оставя пикапа си тук. Той… о, Господи, пак ли започва?

Лий почувства следващия пристъп още преди болката да я връхлети. Като притисна ръце върху изопнатия си корем, опита да си наложи да поеме дъх, за да облекчи болката и да се овладее. Когато спазъмът премина, тя се отпусна върху седалката.

— Госпожо, до Мидланд са около четиридесет мили. Няма да успеем да стигнем. Откога имате болки? — гласът му беше утешителен, спокоен.

— Спрях преди около четиридесет и пет минути. Преди това усетих болки, но си помислих, че е разстройство.

Той понечи да се усмихне и тя забеляза присмехулни бръчици край изумителните му очи.

— И никой ли не спря да ви помогне?

Жената поклати глава.

— Минаха само две други коли. Не спряха.

Той огледа вътрешността на колата и прецени, че мястото не е достатъчно.

— Ще можете ли да вървите? Ако не, аз ще ви занеса.

Да я занесе? Но къде? Той прочете в очите й тревожните въпроси.

— Ще можете да легнете на леглото в моя пикап. Е, не е родилна зала, но бебето няма друг избор.

Този път усмивката беше истинска. Бръчиците край очите му станаха по-отчетливи и дълбоки и гънките се откроиха с белотата си върху силно загорялото му лице. Зъбите му блеснаха — бели и равни на фона на медения загар. Лий си даде сметка, че при други обстоятелства това лице би й се сторило обезоръжаващо привлекателно.

— Мисля, че мога да вървя — каза тя, измъквайки краката си навън от колата, когато той се изправи и отстъпи встрани. Твърдата му силна ръка обгърна онова, което преди беше нежна талия. Тя с благодарност се облегна на него.

С неуверени малки крачки те тръгнаха към задната част на колата й. Горещината прииждаше откъм западните тексаски равнини на задушливи талази. Лий едва вдишваше знойния въздух, изгарящ дробовете й.

— Да стигнем дотам. Още малко — гласът му беше отривист и дъхът му опари бузата й.

Опря се на него. Той се поклащаше комично в усилието си да следва с дългите си крака нейните малки, несигурни крачки. От настлания с пясък банкет на магистралата се вдигаше прах на облаци и покриваше хубавия педикюр на краката й, които се подаваха от сандалите, и износените, напукани кожени ботуши на непознатия.

Пикапът му беше също толкова мръсен, колкото и той, покрит с тънък слой прериен прах. Синьото и бялото преливаха в някакво мътно бежово. Беше очукана таратайка, но Лий с облекчение забеляза, че отвътре нямаше залепени порнографски или някакви други неприлични снимки.

— Облегнете се тук, докато сваля задния капак — наставляваше я мъжът, като я подпря на пикапа. Той тъкмо понечи да се обърне, когато я обхвана нов пристъп на болка.

— Оо! — Лий извика и инстинктивно протегна ръка към непознатия.

Ръката му обгърна раменете й, една мазолеста длан се плъзна покрай изопнатия й корем и го подхвана отдолу.

— Хайде, хайде, правете това, което трябва да правите. Аз съм тук.

Лий зарови лице в рамото му при следващата контракция, която я раздираше отвътре. Това сякаш продължи безкрайно дълго, но накрая премина. Изхлипа.

— Можете ли да стоите права?

Тя кимна.

Скърцане на ръждясали панти, звън от удар на метал в метал, после той се върна и като я придържаше, внимателно я сложи на леглото в пикапа. Тя седна и се облегна на страничния капак, а в това време той бързо започна да постила едно платнище върху неравния под на колата. Не изглеждаше особено чисто, но беше по-добро от ръждясалото легло в пикапа. Мъжът изруга тихо и взе да си мърмори укорително, докато разстилаше зеленото платнище.

— Ето — каза той, като я хвана за раменете и й помогна да легне върху платнището. — Тук ще бъде по-добре.

И наистина. Тя въздъхна, когато отпусна гърба си върху твърдия под, без дори да й прави впечатление, че е горещ. Бе плувнала в пот, от което роклята с презрамки плътно прилепваше по тялото й.

— Ходили ли сте на консултации, където да са ви учили да дишате по този начин?

— Да. Не можех да ги посещавам редовно, както ми се искаше, но научих някои неща.

— Опитайте, без да се притеснявате, да приложите всичко, което помните — рече той обезсърчено. — Имате ли нещо в колата си, което може да ни бъде полезно?

— Имам пътна чанта. В нея има памучна нощница. В жабката имам хартиени кърпи.

Майка й щеше да се гордее с нея, помисли си с ирония Лий. Откакто се помнеше, майка й се опитваше да й втълпи, че никоя жена не бива да ходи без книжни кърпички.

— Ще се върна веднага.

Той прескочи страничния капак на пикапа и Лий разсеяно забеляза, че за човек с неговия ръст е доста подвижен. Когато се появи отново, беше преметнал нощницата й през рамо като римска тога. Подаде й кутията с кърпичките.

— Купих този вестник днес сутринта. Веднъж в един филм показаха как вестникът може да свърши добра работа при спешен случай на раждане. Предполага се, сигурно, че по него няма микроби или нещо такова. Във всеки случай, ако искате, може да го сложите под… ъъ… краката си — той й подаде сгънатия непрочетен вестник, после се обърна бързо и отново скочи от пикапа.

Лий направи това, което той й каза, чувстваше се ужасно неловко. Смущението й обаче бързо се изпари, когато нов, болезнен спазъм прониза корема й. Мъжът се появи, коленичи до нея и стисна здраво ръката й между своите ръце.

Едва поемайки си дъх, тя се загледа в часовника, който мъжът носеше върху лявата си китка. Беше от неръждаема стомана с най-различни циферблати и джунджурии и тиктакаше високо. Този сложен и скъп механизъм никак не подхождаше на покритите с прах каубойски ботуши и мръсни дрехи. Погледът на Лий се плъзна към дългите, източени пръсти на непознатия и тя забеляза липсата на венчална халка. Нима нейното дете щеше да дойде на бял свят, изродено от мъж, който не само не беше лекар, но не беше дори баща?

— Женен ли сте? — попита тя, когато болката взе бавно да намалява.

— Не — свали каубойската шапка и я захвърли в кабината на пикапа. Косата му беше дълга и тъмнокестенява.

— Сигурно се чувствате ужасно. Съжалявам.

Той се усмихна, посегна към задния джоб на джинсите си и извади оттам голяма носна кърпа, която завърза около челото си като препаска. Лий внезапно осъзна колко красив е мъжът. Отпред ризата, на която бе разкопчал няколко копчета, за да се разхлади, се отвори. Загорялата му гръд бе обрасла с косми, които приличаха на нежна паяжина.

— Е, по дяволите, не е чак толкова страшно. Справял съм се и с по-трудни положения — зъбите му блеснаха зад пълните му чувствени устни.

Той измъкна хартиена кърпа от кутията и с внимателни движения попи капчиците пот, избили върху челото й и горната устна.

— Следващия път може да изберете и по-прохладен ден — пошегува се той, предизвиквайки усмивка върху лицето й.

— Беше с Дорис Дей — каза тя.

— Моля?

— Беше филм с Дорис Дей. Джеймс Гарнър играеше съпруга й. Той беше акушер. Арлийн Франсис получи родилни болки в един ролс-ройс и Дорис Дей му помогна да изроди бебето.

— Това не беше ли онзи филм, където той вкара колата си в един басейн?

Тя се засмя.

— Май същият.

— Кой би си помислил, че такъв филм може да бъде и полезен? — прокара хартиената кърпа около шията й.

— Как се казвате?

— Чад Дилън, госпожо.

— Аз съм Лий Брансъм.

— За мен е удоволствие, госпожо Брансъм.

Когато дойде следващата болка, не беше толкова страшно, защото опитните ръце на Чад галеха твърдата болезнена топка, в каквато се бе превърнал коремът й. Когато контракцията премина, той каза:

— Май нямаме много време. За щастие в кабината си имам термос с вода. Ще си измия ръцете.

Извади големия термос и като протегна ръцете си над страничния капак на колата ги изми, колкото можа.

— Какво сте правили този следобед? — попита тактично Лий, като се питаше къде ли е измърсил дрехите си така.

— Поправях двигателя на един самолет.

Значи е механик. Странно, не изглеждаше…

— Най-добре е да си свалите бельото — каза тихо той.

Лий затвори очи, чувствайки се твърде унизително, за да срещне погледа му. Само Чад да не беше толкова привлекателен…

— Не се срамувайте сега от мен. Това бебе ще трябва да се роди тук.

— Съжалявам — промърмори тя. Вдигна роклята си. Тъй като поради жегата не си беше сложила нито комбинезон, нито сутиен, трябваше да махне само пликчетата. С помощта на Чад ги смъкна надолу и провря през тях обутите си в сандали крака.

— Ще се чувствате ли по-добре без обувките? — попита я.

— Не. Не ми пречат… Чад — извика тя от пронизваща болка.

Мъжът бързо коленичи между вдигнатите й крака.

— Виждам главата — подсмихна се с облекчение той. — Трябва ли да се напъвате или… или нещо друго? Какво?

Едва поемайки дъх, тя се напъна с всички сили.

— Точно така — насърчи я той. — Добре се справяте, госпожо — тихият му и спокоен глас действаше като балсам върху преобърнатите й вътрешности.

— Почти сме готови, Лий — рече той, навеждайки се напред, за да попие потта й с друга кърпа. Носната кърпа, която бе вързал на челото си, беше мокра от собствената му пот. Той избърса гъстите си вежди с опакото на ръката си. Космите по гърдите му бяха станали влажни и къдрави. Бързо измъкна джобно ножче от джинсите си, като изопна крака си, за да провре ръката си в тесния джоб. Изля вода от термоса върху ножа, после отряза едната презрамка на нощницата й.

— Страхотна си, знаеш ли? — рече той. — Повечето жени щяха да крещят и да изпаднат в истерия. Ти си най-смелата жена, която съм срещал.

Не, не, не съм! — пищеше съзнанието й. Не можеше да му позволи да си мисли така. Трябваше да му каже каква страхливка е всъщност. Но преди да подреди думите си, той продължи:

— Съпругът ти ще се гордее с теб.

— Аз… аз нямам съпруг — процеди тя през стиснатите си зъби, защото я връхлетя нова болка.

Смаян, Чад се вторачи за миг в нея, но разкривеното й лице го върна към реалността. Погледът му се премести върху мястото на действие, очите му се разшириха от удоволствие.

— О, много добре. Така. Давай още малко. Главата излезе — извика той, смеейки се.

Бебето се задави, изхленчи, после заплака.

— Хайде, Лий, справяш се чудесно. Остана само да измъкнем раменцата. Хайде, хайде, така. Ето! О, Господи! — възкликна той, уловил със сръчните си ръце хлъзгавото новородено. — Погледни какво си роди. Едно чудесно малко момиченце.

Сълзи на облекчение потекоха по бузите на Лий, когато погледна мъжа, чието лице сияеше от радост.

— Искам да я видя — дишаше трудно. — Добре ли е?

— Тя… тя се чувства прекрасно — отвърна с дрезгав глас мъжът. — Чакай малко. Трябва да отрежа връвта — усети как две юмручета и крачета шават върху нея, когато той сложи бебето между бедрата й. — Как се чувстваш? — попита я загрижено след миг. Не вдигна поглед. Беше се съсредоточил върху това, което вършеше. Капчица пот се поклащаше несигурно на върха на изваяния му нос.

— Чувствам се отлично — каза тя сънливо.

— И на мен така ми се струва. Знаменита си.

Приклекнал между краката й, той вършеше своята работа. Вдигна ръка и с ръкава избърса потта от лицето си. После взе зачервеното, мокро, сбръчкано, гърчещо се, ревящо бебе и нежно го положи върху гърдите на Лий.

— О, Чад, благодаря ти. Погледни я. Не е ли едно малко чудо?

— Да — гласът му беше дрезгав.

Мекотата в погледа й помръкна от нов пристъп на болки.

Усети леко дърпане, после я поотпусна.

— Е, как е? Така по-добре ли е? — Чад уви плацентата във вестника.

— Да.

Ножът пъргаво се провираше през памучната материя на нощницата. Бебето завираше главичка в майка си и проплакваше. Лий вече не усещаше жегата, съзнанието й бе погълнато единствено от шаващото парче плът, което държеше в ръцете си. Те опипваха влажното телце на бебето. Преброи пръстчетата на краката и ръцете. Целуна мекото, пулсиращо място върху главичката на дъщеря си. Нейната дъщеря! Лий изпита благоговение при мисълта, че това миниатюрно, идеално оформено момиченце бе излязло от нейното тяло.

Чад притисна меката подложка, която беше направил от нощницата, между краката й. Закрепи я с импровизиран колан около кръста й.

— Чувствам се особено сега, когато коремът ми отново е плосък — тя въздъхна.

Той се разсмя.

— Сигурно. Чувстваш ли се удобно така?

Едва сега Лий започна да усеща пулсиращата болка.

— Да — отвърна, но разбра, че колебливостта в гласа й му е подсказала обратното.

— Сега трябва да ви настаня и двете в болница — Чад сякаш говореше на себе си.

Придърпа роклята й надолу върху краката й и с неудобство й подаде ненужните пликчета.

— Ти дръж бебето, а пък аз ще взема теб — каза той. След като я премести до задния капак, той сложи едната си ръка под коленете й, а другата — зад врата й, и я свали от пикапа.

Благодарение на широката му крачка само след секунди се озоваха до предната седалка на нейния автомобил. Когато той отвори вратата, сгорещеният въздух в затворената кола я блъсна в лицето. След като настани Лий, Чад изтича до другата страна, където беше шофьорската седалка, и запали мотора.

— Климатичната инсталация бързо ще охлади въздуха. Щях да те закарам с моя пикап, но ще друса много, а и освен това е задръстен от боклуци.

— Тук е добре, но как ще си го прибереш после?

— Не се притеснявам за това, но трябва да ме почакаш да го заключа.

Той се върна след миг. Избута седалката назад до края, за да настани удобно дългите си крака.

— Седалката може ли да се наклонява? — попита той.

— Да.

— Мисля, че ще ти е по-удобно така.

Нагласи седалката и й помогна да се настани отново с бебето в ръце. Щом се увери, че са се настанили възможно най-удобно, той отново си сложи слънчевите очила. Каубойската шапка бе останала в пикапа, но кърпата стоеше все още завързана около челото му и той беше закопчал повечето от копчетата на ризата си.

— Чад, би ли ми подал пътната чанта? Май трябва да я завия в нещо.

— Разбира се — отвърна той, поглеждайки към голото бебе. Пресегна се назад, взе малката пътна чанта и я сложи върху предната седалка.

— Всичко наред ли е? Добре ли си?

Тя извърна глава към него и му се усмихна.

— Добре съм.

Той отвърна на усмивката й. Сякаш понечи да й заговори, но промени решението си и насочи малката кола към тясната магистрала. Тя заподскача върху изровения банкет, докато стигне паважа. Лий прехапа устни от това раздрусване.

— Съжалявам. Знам, че те боли, но като че ли нямаше много кървене, нито пък нещо друго. Мисля, че бързо ще се оправиш, щом те настаня в болницата.

Лий затършува в чантата. В нея намери стара удобна спортна фланела и уви бебето в меката материя.

— Добре че съм си сложила в багажа тази фланела — каза тя разсеяно.

— Откъде идваш или закъде беше тръгнала — не знам кое от двете?

— Бях в Абилин. Моя приятелка от женския клуб в университета имаше сватба снощи. Бях си взела единствената хубава рокля, която като бременна да си облека на празненството — тя посочи чантата за дрехи, окачена на закачалката встрани от задната седалка. — Знаех си обаче, че като се съберем старите приятели, ще бъдем като у дома си. Затова си взех и някои други, по-удобни дрехи.

Той се усмихна и погледна към оранжевата фланела на Тексаския университет, с която бе завила бебето.

— Било е Провидението — свъси вежди и откъсвайки очи от пътя достатъчно дълго, се вгледа съсредоточено в нея.

— Каква работа имаше да караш сам-сама в такова състояние? Кога трябваше да раждаш?

— Оставаха още две седмици. Но ти си прав. Търсех си белята. Толкова много ми се искаше да отида на тази сватба, а пък нямаше кой да ме придружи, тъй че… — не довърши.

— Защо не кара по „Ай двайсет“? Той свързва пряко Абилин с Мидланд.

— Трябваше да закарам у тях една приятелка, която беше на сватбата. Тя живее в Тарзан. Трябваше да видя това градче, именувано Тарзан, Тексас. Още нямах болки, когато тръгнах оттам.

Той се разсмя тихичко.

Тя погледна към дъщеря си, която бе станала раздразнителна.

— Надявам се само, че детето ми е добре.

— Дробовете й са добре — подхвърли Чад с усмивка.

Бебето проплака. Лицето му се зачерви, а малките му крайници се блъскаха в нея. Обезпокоена, че плачът на детето ще го раздразни, Лий погледна към Чад разтревожено. Той беше съсредоточил вниманието си върху пътя, което не бе трудно, тъй като по магистралата не се виждаше друга кола. „Какво щеше да се случи с мен, ако не беше минал Чад точно навреме?“ — мислеше си Лий, докато преместваше бебето от едната си ръка в другата.

Оставаха им около двадесет мили до Мидланд, когато плачът на детето стана още по-силен. Лий извърна очи към Чад, който срещна разтревожения й поглед. Той намали скоростта и спря по средата на магистралата. На тази отсечка от пътя не се виждаше нищо чак до хоризонта, в която и посока да се обърнеше човек.

— Какво да правя сега? — попита Лий, обзета от паника. Какво ли знае този мъж за бебетата? Дори не бе женен. И въпреки това тя се обърна за помощ към него, без даже да се запита защо й се струва толкова естествено да го направи.

Той прокара уморено ръка зад врата си и отметна нагоре паднал над челото му изсветлял от слънцето кичур коса.

— Не знам. Може би ако… ъъ… му дадеш да яде…

Лий беше благодарна за това, че виолетовата светлина на здрача скриваше смущението й.

— Аз няма да… няма да имам мляко няколко дни.

— Знам, но може би само… нали разбираш… инстинктивна нужда… ей така, да се успокои — той сви рамене.

Бебето запищя още по-силно. Малките сини вени върху главичката му изпъкнаха застрашително, докато размахваше юмручета и обсипваше с удари майка си. Вземайки решението вместо нея, Чад плъзна ръка покрай облегалката и развърза презрамката на роклята й. Без да е в състояние да го погледне, Лий разтърси рамото си, помагайки на роклята да падне надолу, докато гърдата й се разголи. Като я обхвана с ръка, тя я насочи към сърдитото лице на дъщеря си. С изненадваща прецизност устата на бебето намери зърното и лакомо се впи в него.

Внезапно Лий и Чад прихнаха. Дълго време се смяха на звуците, които бебето издаваше при жадното и шумно бозаене. Когато Лий вдигна очи към Чад, той вече не гледаше бебето, а нея. И погледът му накара смеха й рязко да замре.

От погледа му, изпълнен с възхищение, тя разбра, че макар и в такова състояние, раздърпана и разрошена, той я намираше красива. Думите му го потвърдиха.

— Майчинството ти отива, Лий — каза тихо мъжът. — С тези дълги кестеняви къдрици, тези сиво-сини очи с цвят на буреносен облак, тези устни, нежни и розови като на твоята дъщеря… и особено изражението ти, когато гледаш детето си… напомняш ми на някой от онези италиански портрети на мадоната от петнадесети век. Само че не си портрет — той продължи да я наблюдава с преценяващ поглед.

Лий се взря в него със същия изучаващ поглед. Как можа въобще да си помисли, че този чувствителен мъж представлява заплаха за нея? Беше видяла само мръсните му дрехи, лицето му със струйки от пот и набола брада. Сега забеляза благородството в очите му. Ръцете му, макар и загрубели, изглеждаха уверени и силни, и способни на нежност. Когато си спомни за онази близост, която почувства, докато я гледаше, докато я докосваше, тя сведе тъмните си мигли, за да скрие очите си от неговите.

Поглеждайки дъщеря си, видя как Чад протегна ръка към детето. Ръката се приближи. Тя затаи дъх. Дългият му елегантен показалец докосна бузата на дъщеря й. Погали я. Лий можа да усети тази милувка върху гърдата си.

— Как ще я наречеш?

— Сара — отвърна Лий без колебание.

— Харесва ми това име.

— Наистина ли? — попита тя, поглеждайки отново към него. — Така се казваше свекърва ми.

Той бързо отдръпна ръката си назад като опарен.

— Струва ми се, каза, че не си омъжена.

— Не съм. Сега не съм. Мъжа ми го убиха.

Измина цяла минута, през която той се взираше в залязващото слънце — огромно червено кълбо в края на магистралата.

— Съжалявам — каза той тихо. — Преди колко време?

— Осем месеца. Дори не знаеше, че съм бременна. Работеше в отдела за наркотици. Застреляха го по време на една акция.

Едва доловима ругатня наруши краткото мълчание. Чад отново погледна бебето. То спеше, единствено само от време на време премляскваше с малката си като не разпъпила се роза уста.

— Мисля, че вие двете сте много специални дами — промърмори той, преди отново да включи колата на скорост.

После Лий навярно бе задрямала. Следващото нещо, което си спомняше, бе входът за спешни случаи на болницата, през който минаха. Той дълго и силно натисна клаксона на малката й кола, когато удари спирачка и изгаси мотора. Обърна се към Лий и взе детето от гърдата й.

— А сега си оправи роклята — рязко нареди той.

С непохватна припряност тя завърза презрамката си. Сара отново стана неспокойна. Чад подаде бебето на Лий.

— Почакай ме тук — каза й той.

Това беше съвсем друг Чад, който като някакъв генерал даваше нареждания на санитари и медицински сестри, наизлезли да разберат каква е тази суматоха. Вратата на колата се отвори и нетърпеливи ръце поеха бебето от Лий. После я вдигнаха и я положиха на носилка. По пътя от нейната кола до стаята за прегледи тя усети замайване и леко гадене. Преместиха я върху масата за прегледи и пъхнаха краката й в две студени метални стремена.

Къде беше нейното бебе? Усети болка. Кръв ли бе това, което се стичаше по краката й? Откъде знаеха името й? Болеше я, щом я докоснеха и преглеждаха. Кой бе този лекар, който непрекъснато й повтаряше да не се безпокои за нищо? Сякаш я простреляха с куршум.

Къде беше Чад?

Чад…

 

 

— Лий?

Много й се спеше. С голямо усилие успя да отвори очи. Стаята бе тъмна. Имаше усещането за някакво стягане и дърпане между краката, когато се опита да ги раздвижи, а лицето й гореше и щипеше. Постепенно Лий осъзна, че една нежна ръка приглажда косата й назад. Всяко друго местенце по тялото й беше като разнебитено. Разтвори още по-широко очите си и видя красивото, загрижено лице на Чад Дилън, надвесено над нея.

— Лий, вече си тръгвам. Не ми се искаше да те събуждам, но трябваше да ти кажа довиждане.

— Сара?

Той се усмихна.

— Добре е. Току-що надникнах в бебешката стая. Тя е в инкубатор, но ме увериха, че е силна и здрава. Няма никакви проблеми с дробовете. Всичко е наред.

Лий отново затвори очите си, за да изрече набързо благодарствена молитва.

— Кога мога да я видя?

— Когато си отпочинеш. Премина през едно голямо премеждие, не забравяй — дланта му леко и бързо докосна бузата й, преди да се отдръпне.

Смутена, объркана, загубила всякаква ориентация, Лий огледа стаята и забеляза огромен букет от жълти рози върху количката до долния край на леглото.

— Цветя? — тя го погледна въпросително.

— Всяка родилка трябва да има цветя.

Необяснимо защо, очите й се напълниха със сълзи. Розите сигурно струваха цяло състояние, а той не можеше да си позволи дори нови ботуши.

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна, Чад.

Той наведе глава по момчешки, срамежливо.

— Лекарят, който те прегледа, се обади на родителите ти в Биг Спринт. Намерих адреса им и телефонния им номер в твоята чантичка, върху една от онези картички с информация, необходима при спешни случаи. Вече пътуват насам. Казах на лекаря къде е паркирана колата ти. Ключовете са у главната сестра. Благодарение на осигурителната ти книжка, ти и Сара бяхте настанени в болницата без никакви проблеми. Твоят лекар ще те прегледа сутринта, но ми казаха, че имаш нужда само от почивка. Мисля, че не съм ти напакостил много. Как се чувстваш?

— Така, сякаш съм родила бебе в каросерията на някакъв пикап — отвърна Лий, като опита да се усмихне. — Лицето ми пари.

Той се засмя тихо.

— Изгоряла си от слънцето.

— Шегуваш се.

— Не. Искаш ли да му сложа малко лосион? Сестрата остави лосион.

— Ако нямаш нищо против — смешно беше от нейна страна да го каже, като се има предвид всичко, което беше направил за нея, и изразът на лицето му потвърждаваше това.

Той изсипа малко лосион в дланта си и после с пръстите на другата си ръка го нанесе върху пламналата кожа на челото, носа и бузите й. Докосваше я леко, а пръстите му се плъзгаха по лицето й и разнасяха емулсията на равномерен слой. С поглед проследи дирята, оставена от пръстите му. Челото, скулата, носа, брадичката — разгледа ги внимателно, докато ги поглаждаше с пръст. Веднъж случайно докосна ъгълчето на устните й. Ръката му застина, а очите му погледнаха нейните. Сърцето й замря и възстанови нормалния си ритъм едва след като той продължи своето занимание. След това Чад свърши бързо.

— Така е по-добре — каза тя с неспокоен глас, когато той беше вече приключил и затваряше шишенцето с лосиона. Защо се вълнуваше толкова? Всички ли родилки ставаха така чувствителни? Бореше се с неудържимото желание да заплаче и не знаеше защо.

— Радвам се, че можах да ви бъда полезен, госпожо — той се усмихна, но думите му прозвучаха необичайно тържествено. Лий се запита дали само си бе въобразила онова леко потръпване на устните му.

— Ти беше… — тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й. — Не знам какво щях да правя без теб. Благодаря ти, Чад.

— Аз ти благодаря, Лий, за това, че ми се довери. Желая на теб и на Сара всичко най-хубаво — изправи се и се обърна, направи две крачки и отново спря. Главата му се отпусна напред така, сякаш беше закачена за врата му с панти, и той впери поглед в пода, като че там бе написан отговорът на някаква голяма дилема. Бързо се обърна. Разстоянието, за което преди му трябваха две крачки, сега взе на една.

Той се подпря на жилавите си ръце, когато се наведе отново над нея.

— Лий — устните му се притиснаха върху нейните с бавно движение, разтвориха се леко. Нежно, без да бърза, той я целуна. После си тръгна, а високата му мускулеста фигура потъна в тъмните сенки на стаята. Вратата щракна след него.

Лий бе учудена от сълзите, които бликнаха от ъгълчетата на очите й и закапаха върху твърдата болнична възглавница.