Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 92 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Сделка за милиони

ИК „Ергон“, София, 2007

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978–954–9625–05–9

История

  1. — Добавяне

Глава седма

На следващата сутрин Гриф го болеше гърбът от мекия матрак, хлътнал в средата. Той не признаваше, че хроничната болка беше резултат от блъскането на играчите от противниковия отбор, когато играеше за „Каубоите“.

Дясното рамо също го безпокоеше повече, отколкото искаше да признае. Докато играеше, беше чупил четири пръста, един, от които — два пъти на едно и също място. Втория път не се погрижи да го намести и той зарасна накриво. Като се прибавят и другите злополуки на футболното игрище и сбиванията, сутрешното ставане от леглото се бе превърнало в бавен процес.

Спомняйки си с нежност облекчението сред парфюмираните копринени чаршафи на Марша, той закуцука към мрачната кухня, кипна вода за нес кафе, препече си филия хляб и изгълта чаша мляко, за да прогони горчивия псевдо кафеен вкус в устата си.

Преди да е забравил, телефонира на надзорника си. Записът от гласовата поща на Джери Арнолд го бе представил като доста приятен тип и сега гласът му на живо прозвуча дори още по-дружелюбно и не заплашващо.

— Звъня само за да се уверя, че сте получили съобщението, което ви оставих вчера — каза Гриф, след като си размениха стандартните поздрави.

— Разбира се. Но нека повторя отново информацията, за да проверим правилно ли съм разбрал — той изрецитира адреса и телефонния номер, които Гриф бе оставил.

— Точно така.

— А какво е положението с работата, Гриф? Появи ли се нещо?

— Ще проверя днес.

— Добре, добре. Дръж ме в течение.

— Непременно.

— Е, знаеш условията на пробацията си, така че няма да те тормозя с тях.

— Направо са гравирани в мозъка ми. Не искам да се връщам пак в затвора.

— И аз не го искам — бюрократът се поколеба, след това каза: — Ти беше дяволски добър играч, Гриф. Разтрепервах се като те гледах.

— Благодаря.

— Е, късмет днес!

Като свърши с това неприятно задължение, Гриф отиде да си вземе душ. Плочките бяха покрити с черен мухъл, но за негова изненада, горещата вода беше обилна. Той се облече бързо, но грижливо, избирайки най-доброто от дрехите, които Уайът Търнър беше оставил в апартамента за него. Отбеляза си мислено да го попита къде бяха складирани останалите неща и как можеше да си ги вземе.

След това си спомни, че ако семейство Спийкман му изплатят първата сума от уговореното, той можеше да се изнесе оттук и да си купи всичко отново. Мисълта накара стомаха му да се свие в щастливо очакване.

Обаче не би могъл да знае до два следобед днес дали ще спазят обещанието си. Междувременно имаше да свърши други задачи.

Той отиде в медицинската клиника в осем и половина и излезе оттам след час.

— Кога ще са готови резултатите?

— От три до пет дни.

— Нека да са три — каза той като намигна на сестрата и я дари с най-очарователната си усмивка. Тя кимна разбиращо и му обеща да опита. Явно не следеше мачовете на „Каубоите“.

От клиниката той се отправи към един клон на обществената библиотека — най-близкият до бившия му адрес в Търтъл Крийк. Съмняваше се, че има такъв в квартала, в който живееше сега, съмняваше се дори в това, че голяма част от обитателите му можеха да четат.

Дойде в библиотеката, колкото да установи, че я отварят след десет. Група малки деца и млади майки — откога младите майки бяха започнали да изглеждат така дяволски добре — се бяха струпали пред входа и чакаха да я отворят.

Майките и децата го наблюдаваха с еднакво любопитство. Раната и натъртеното на скулата му, дело на Родарт, също привличаха вниманието им и го караха да се чувства неудобно.

След отключването на вратата майките поведоха малчуганите към далечния край, докато той тръгна към гишето за информация. Библиотекарката му се усмихна любезно и го попита с какво да му помогне.

— Трябва да използвам компютър. И сигурно ще ми е необходима известна помощ.

Пет години напредък в компютърните технологии се равняваха на цяла вечност. Но жената търпеливо му показа как да осъществи достъп до Интернет и да пусне търсене в „Гугъл“ и скоро той бе залят от информация за авиолиния „Сън Саут“, а така също — за собственика й.

Първо получи представа за произхода на Фостър Спийкман. Тръгвайки от 1920-а с прапрадядо му, семейството му бе натрупало състояние от нефт и природен газ. Като единствен наследник, на Фостър бяха завещани мегамилиони в добавка към обширни парцели земя в Ню Мексико, Колорадо и Аляска.

Той имаше магистърска степен от Харвард Бизнес Скул и бе известен играч на поло. Бе получил безброй почетни грамоти и награди от бизнес групи и градски сдружения за обществена дейност. Икономически анализатори го възхваляваха за смелото поемане на контрола и обрата в работата на авиолинията.

Ако беше футболист, Спийкман щеше да е стартиращ куотърбек в шампионата за Суперкупата и обявен за най-добрия играч в отбора.

Той и госпожа Спийкман — не Лора — бяха снимани на многобройни благотворителни и социални събития. Една от снимките, придружаваща статия във „Форбс“, показваше Фостър гордо изправен пред джет на „Сън Саут“; скръстил ръце пред гърдите си, той приличаше на човек, току-що завладял света. Изглеждаше енергичен и силен.

Което означаваше, че някъде между времето, когато е купил авиолинията преди няколко години и сега, бе станал инвалид. Болест? Нещастно събитие?

Докато размишляваше над възможностите, Гриф прочете цялата биография на покойницата. Беше починала след храбра и тежка битка с левкемията. От брака нямаше никакви деца.

Вдовецът се беше оженил за Лора една година и пет месеца след смъртта на Илейн.

Фостър и Илейн бяха добре представени в пресата. Но Фостър и госпожа Спийкман II бяха показвани почти ежедневно.

След това Гриф откри това, което търсеше. Една година и седемдесет дни след брака им, животът на Фостър и Лора Спийкман безвъзвратно се беше променил. Историята заемаше първата страница на „Далас Морнинг Нюз“ под заглавие по протежение на цялата страница и черно-бяла снимка. Новината не беше стигнала до Биг Спринг. Или ако бе стигнала, той я бе пропуснал. А може и да я беше чул, но да я бе забравил, тъй като нямаше никакво отношение към него и не го бе интересувала.

Гриф прочете статията два пъти. Беше свързана с безброй други истории. Прочете всичките и тогава се върна на първата, за да я прочете още веднъж. И когато на третия път стигна до многозначителното изречение, което казваше толкова много, той се отпусна в стола си и измърмори глухо.

* * *

Беше приятен квартал. За разлика от онзи, в който бе израснал, тук къщите не бяха с разхлабени кепенци или навиващи се мрежи по прозорците. Ливадите бяха окосени, живият плет — подрязан, а цветните лехи — оплевени. Баскетболните рингове имаха кошове и ако алеите бяха замърсени с нещо, то това бяха лъскави велосипеди и летящи скейтбордисти, а не ръждясали коли, сложени на трупчета.

Макар този квартал да бе на по-малко от двайсет години, беше от същия сорт, както онзи, в който живееха треньора и Ели Милър. Където той беше живял от деня, в който треньорът му го взе от паянтовата къща на майка му. Треньорът се беше свързал със „Службата за закрила на децата“ и беше уредил документите, които бяха неразбираеми и напълно лишени от интерес за петнайсетгодишния Гриф. Той предполагаше, че треньорът му е определен за негов покровител. Във всеки случай, остана със семейство Милър, докато завърши гимназия и отиде да играе футбол за Тексаския университет.

Откри адреса, който търсеше и премина с колата покрай къщата бавно, оглеждайки я. От всяка страна на входната врата имаше по една бяла саксия с цветя. Над оградата на задния двор Гриф успя да види горния край на улей към плувния басейн. Две деца ритаха футболна топка на предната поляна. Бяха достатъчно големи, за да се пазят от непознати и сега наблюдаваха подозрително Гриф, докато минаваше бавно с колата покрай тях.

Той отиде до края на сградата и зави зад ъгъла. Осъзна, че дланите му са изпотени от мрачни предчувствия. И това го караше да се ядосва на себе си. Защо, по дяволите, трябваше да се поти? Имаше толкова право, колкото всеки друг, да се движи по тези приятни, поддържани улици. Хората, които живееха тук, не бяха по-добри от него.

Но той усещаше същата тревожност, както онзи ден, когато треньорът Джо Милър го дръпна към алеята на къщата си и каза:

— Тук е.

Гриф бе огледал къщата с килимче на прага и дървени летвички, подпиращи пълзящия нагоре бръшлян и се бе почувствал толкова не на място. Той не принадлежеше на това място. Но по-скоро би умрял, отколкото да признае, че се чувства човек второ качество.

Бавно, като влачеше крака, той последва треньора нагоре по стълбите и през входната врата.

— Ели?

— Влизай.

Гриф беше виждал съпругата на треньора по мачове. Отдалече тя изглеждаше добре според него. Той никога всъщност не промени мнението си за нея.

Тя се обърна към тях, докато влизаха в кухнята. Косата й беше къдрава, на ръцете си бе сложила жълти гумени ръкавици.

— Това е Гриф — каза треньорът.

Тя му се усмихна.

— Здравей, Гриф. Аз съм Ели.

Той продължи да гледа навъсено, така че те не биха могли да разберат, че сърцето му бие по-силно, отколкото по време на мач, и с надеждата, че няма да чуят оплакванията на стомаха му. Погледна към отворената врата на кухненския бокс. Освен в супермаркета, той никога не бе виждал толкова много храна, складирана на едно място. На плота имаше пай със златна коричка, напоен с черешов сок. Ароматът му накара устата на Гриф да се напълни със слюнка.

Треньорът каза:

— Ще остане при нас за известно време.

Ако новината я бе шокирала, Ели Милър не го показа.

— Ами чудесно! — каза тя. — Добре дошъл. Ще ми помогнеш ли, Гриф? Този пай е изцапал цялата фурна. Опитвам се да извадя решетката, така че да я изчистя, докато е топла, но ръкавиците ми ще се стопят, ако хвана дръжката. Ръкохватките за тавата са в горното чекмедже.

Като не знаеше какво друго да направи, той беше взел ръкохватките и бе извадил металната скара от фурната. Без повече церемонии се бе нанесъл в къщата на семейство Милър и в техния живот.

Винаги бе подозирал, че треньорът и Ели са обсъждали тази възможност преди треньорът му да дойде и да го вземе онази сутрин. Защото го въведоха в стая, обзаведена като за момче на неговата възраст. Имаше двойно легло, покрито с одеяло в бяло и червено, с изображенията на талисмана на училищния отбор върху него — със свиреп, намръщен викинг. По стените бяха забодени знаменца от шампионати.

— Това е килерът. Уведоми ме, ако ти трябват още закачалки — Ели погледна надолу към малката торба от брезент, която Гриф бе взел със себе си, но не направи коментар колко малко побира. — Можеш да държиш сгънатите си дрехи в този скрин. Ако нещо трябва да се изпере, кошът е в банята. О, мили боже, не съм ти показала банята. — Помещението беше толкова чисто, че той се страхуваше да използва тоалетната.

После всички отидоха в „Спиърс“ онзи следобед, така че Ели да вземе „някои неща“, но се прибраха вкъщи с нови дрехи за него. Никога не беше ял храна, каквато Ели готвеше, включително пая, който хапнаха за десерт онази вечер. Никога до този момент не бе влизал в къща, която миришеше толкова хубаво, в която имаше книги по рафтовете и картини на стените.

Но от опита си с чистенето на фурната научи, че такъв лукс не идва даром. От него се очакваше да върши досадна кухненска работа. Некаран никога да прави каквото и да било, освен да стои навън, докато майка му се търкаля в леглото с някой мъж, Гриф откри, че е нужно известно време, за да свикне с този аспект от семейния живот.

Укорите на Ели бяха кротки и обикновено включваха известен упрек към самата нея: „Забравил си да си оправиш леглото тази сутрин, Гриф. А може би аз съм забравила да ти кажа, че чаршафите не са сменяни от петък?“ „Няма да можеш да облечеш любимата си тениска тази сутрин, защото не я намерих, докато не проверих под леглото. Не забравяй следващия път да използваш коша.“

Треньорът не беше чак толкова изтънчен.

— Свърши ли със съчинението си по история?

— Не.

— Не беше ли за утре?

Той знаеше, че е. Един от неговите помощник-треньори беше учителят на Гриф по история.

— Сега ще го напиша.

Когато го наказваха, Гриф се бунтуваше и заплашваше да се махне. Повръщаше му се да му опяват. Направи това, направи онова, изчисти това, изнеси другото. Само тъпаците ходеха на църква в неделя, но той да не би да имаше избор? Не. Просто се очакваше от него. И какво го интересуваше дали колата е измита и ливадата окосена?

Но така и никога не изпълни заканите си да се махне. Освен това изобщо не обръщаха внимание на мърморенето му. Когато Ели говореше за това, треньорът или обръщаше гръб, или излизаше от стаята.

Един следобед, бесен, че не са му разрешили да гледа телевизия предишната вечер, Гриф отказа тренировки. Той не подаде една топка. Бягащите защитници трябваше да дойдат да я вземат от него, защото той не направи и минималното усилие да им я даде. Изпорти играта.

Треньорът го гледаше; въпреки навъсения си поглед, той нито му изсвири, нито му даде съвет, нито го наруга.

Но в края на тренировката, когато всички тръгнаха към съблекалнята, треньорът му нареди да остане там, където беше. Постави блокиращ манекен, отдалечен на триста метра и хвърли топката на Гриф.

— Удари го.

Гриф хвърли топката без особени усилия и не улучи. Треньорът го изгледа гневно.

— Опитай пак! — каза той и му хвърли друга топка.

Гриф отново пропусна.

Треньорът му подаде трета топка.

— Удари проклетото нещо!

— Имам свободен ден. Какъв е големият проблем?

— Големият проблем е, че си едно лайно!

Гриф хвърли топката право към треньора и тя отскочи от изпъкналия му гръден кош. След това се обърна и се насочи към съблекалнята.

Когато треньорът го хвана за рамото и го завъртя рязко, шлемът почти без малко да излети заедно с главата му. Преди да се е окопитил, треньорът заби широката си корава ръка в центъра на гърдите му и го блъсна. Гриф падна по задник. Прониза го болка от опашката нагоре по гръбнака и сякаш отиде право в мозъка му. Болеше го толкова силно, че дъхът му спря и в очите му се появиха сълзи. Те бяха по-мъчителни от унизителната му поза на земята.

— Не ме е страх от теб — извика той на треньора.

— Сега имам ли вече вниманието ти?

— Защо не взе някой друг да ме смениш? Филипс пропусна десет от десет днес. Но не виждам да го риташ. Рейнолдс колко неуспешни опита имаше в последната игра? Три? Четири? Защо не срита неговия задник? Защо все аз, все аз?

— Защото Филипс и Рейнолдс нямат талант! — изрева треньорът с цяло гърло. — А ти имаш!

Той изтри потта от челото си с опакото на дланта си. Погледна настрани, след това отново към Гриф, който продължаваше да седи в праха, тъй като го болеше прекалено силно, за да се изправи.

Треньорът каза:

— Няма друг играч в този отбор, нито в училището, нито пък в конкурентните училища, който да е с твоя талант, Гриф. А ти го пилееш, самосъжаляваш се и си търсиш повод да се заяждаш, защото майка ти е курва. Имал си гаден живот досега, никой не го отрича. Но ако оставиш това да съсипе остатъка от живота ти, кой ще е кривият? На кого ще навредиш? На себе си, ето на кого! Може да не те е страх от мен, но те е страх от собствените ти глупости — каза той, разсичайки пространството между тях с пръст. — Защото, макар и да не искаш, ти си по-добър от онези двамата, които са те създали. Ти си умен и изглеждаш добре. Имаш по-големи атлетически способности, отколкото някога съм виждал, в който и да е спорт. И тъкмо заради тези дарби си длъжен да направиш нещо от себе си. От това те е страх, защото тогава няма да можеш да се валяш в проклетото си самосъжаление. Няма да можеш да мразиш света и всички останали заради гадния жребий, който си изтеглил. Няма да имаш оправдание, че си толкова егоцентричен, погълнат от себе си, че си тотална мижитурка, каквато си.

Той спря да говори, стоеше и гледаше надолу към Гриф още известно време, след което внезапно се обърна и изстреля с отвращение:

— Ако изобщо си разбрал нещо от това, стегни се утре и бъди готов да се заловиш за работа. Ако ли не, измитай се от моя отбор!

Гриф отиде на тренировка на следващия ден, както и на всички след това, и онзи сезон той заведе отбора на държавния шампионат, както стана и през следващите три години. Нито инцидентът, нито лекцията, която треньорът му беше изнесъл, се споменаха вече. Но Гриф не ги забрави, знаеше, че и треньорът не ги е забравил.

Отношенията им се подобриха. Те имаха своите върхове и спадове, заради това, че Гриф сякаш постоянно искаше да види колко ще издържат треньора и Ели, преди да побеснеят и окончателно да го изритат навън.

Когато не спазваше вечерния час през уикенда и се прибираше половин час по-късно, те не го изгониха, но треньорът му наложи най-лошото наказание — накара го да изчака два месеца след шестнайсетия си рожден ден, преди да държи шофьорския си изпит и да вземе книжка.

Окуражаваха го да кани приятели вкъщи, но той никога не го направи. Така и не се научи да създава приятелства, а и нямаше желание. Опитите със съучениците му го отказаха. Рано или късно хората те зарязват, така че за какво да си правиш труда? В състезанието по дълго бягане човек по-добре да е сам.

Понякога хващаше, че Ели го гледа тъжно и знаеше, че се опитва да прикрие притесненията си за него. Може би е чувствала дори тогава, че най-лошото тепърва ще се случи.

Нещата вървяха добре. После, в прогимназията, един инцидент в съблекалнята доведе до отстраняването му от училище за три дни. Боят не беше честен — Гриф срещу петима спортисти, трима футболисти и двама от баскетболния отбор.

Когато помощник-треньорът ги разтърва, две от момчетата бяха откарани в спешното, един със счупен нос, а другият трябваше да изтърпи няколко шева на сцепената си устна. Останалите трима бяха с разкървавени носове и контузии по тялото, но не останаха в болницата.

Гриф, подстрекателят на този по всичко изглеждащ непровокиран бой, си тръгна само с няколко ожулвания и насинено око.

— Нямам избор, треньор Милър — каза директорът, когато извика Гриф в кабинета. — Благодарен съм, че родителите на другите момчета се отказаха да повдигат обвинения. А биха могли — добави той, гледайки към Гриф.

Треньорът го отведе вкъщи, мина покрай смълчаната Ели и го заключи в неговата стая за времето, докато е отстранен от занятия. Вечерта на втория ден, треньорът влезе в стаята му направо. Гриф лежеше по гръб в леглото и лениво подхвърляше топка във въздуха.

Треньорът дръпна стола до бюрото и се отпусна в него.

— Днес чух нещо интересно.

Гриф продължи да подхвърля топката, без да сваля очи от нея. По-скоро щеше да си отхапе езика, отколкото да попита.

— От Роби Ланселот.

Гриф хвана топката до гърдите си и обърна глава към треньора.

— Роби ме помоли да ти благодаря вместо него за онова, което си направил. И най-вече за това, че нищо не си казал.

Гриф остана мълчалив.

— Мислел, че аз стоя зад това, да не кажеш. Сега те моля да ми разкажеш.

Гриф стисна топката между силните си пръсти, гледаше с подчертано внимание връзките, избягвайки очите на треньора.

— Гриф.

Той пусна топката. Въздъхна.

— Ланселот вдига колко? Сто двадесет и пет, може би? Той е смотаняк. Напаст, схващаш ли? Преписват от него на теста по химия, но иначе… — той погледна треньора, който кимна разбиращо. — Бях свършил тренировката си с тежестите и отидох в съблекалнята. Чух суматохата откъм душовете. Онези петимата бяха сгащили Роби в ъгъла. Бяха по бельо. А той стоеше там без нищо върху себе си, гол и те го караха… разбираш ли. Да мастурбира. Говореха разни глупости: „Наистина ли пишката ти е толкова голяма, Ланселот“? „Я да видим тази голяма пишка, а?“ „Много лошо, не била голяма колкото мозъка ти“. Ей такива неща.

Той погледна треньора, после отклони очи.

— Той плачеше. От носа му течаха сополи. Дърпаше оная си работа, но… не се получаваше нищо.

— Окей.

— Онези го тормозеха. Аз си проправих път между тях и го дръпнах от стената, заведох го до шкафчето му и му казах да се облече, да си избърше носа, за Бога, и да се измита веднага.

— После се върна и им показа къде зимуват раците.

— Опитах се — промърмори Гриф.

Треньорът го гледа известно време, после се изправи, върна стола на мястото му и отиде до вратата.

— Ели каза, че вечерята е след половин час. По-добре иди се измий.

— Тренер? — той се обърна. — Не казвай на никого, става ли? Остава ми само още един ден и… обещах на Ланселот.

— Няма да кажа на никого, Гриф.

— Благодаря.

Гриф запомни изражението върху лицето на треньора онази вечер, когато излизаше от стаята му. Не можеше да го определи, но осъзнаваше, че нещо важно се е случило, сякаш са започнали да се разбират по друг начин. Доколкото знаеше, треньорът никога не беше нарушил обещанието си и не бе казал на никого за инцидента.

Сега Гриф огледа преценяващо съседната сграда и за втори път се приближи до къщата с бели цветя от двете страни на вратата и басейн в задния двор. Беше загубил достатъчно време. Трябваше да го направи или да умре.

Двете деца с топката продължаваха да си подават пасове, когато Гриф паркира на тротоара и излезе от колата.