Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава трета

На втория етаж, в домашния си кабинет, Лора Спийкман погледна часовника на бюрото си. Беше минал само половин час от пристигането на Гриф Бъркет. Точното му пристигане. Пунктуалността определено щеше да му спечели точки пред Фостър. Колкото до другите впечатления, дали бяха добри или лоши?

От трийсет минути четеше договор за стюардеси, предложен от техния отдел, без да може да запомни и една-единствена дума от него. Отказвайки се да се преструва, че работи, тя стана от бюрото и закрачи из кабинета. Той представляваше светло, приятно помещение. На прозорците имаше завеси, върху пода — килим, таваните бяха оформени в сводове. Приличаше на офис единствено по бюрото и компютъра, скрит в един античен френски шкаф.

Какво ли се говореше долу в библиотеката! Незнанието я докарваше до лудост, но Фостър беше настоял да се срещне с Бъркет сам.

— Нека опипаме почвата — беше казал той. — След като добия някакво мнение за него, ще ти се обадя да дойдеш при нас.

— И ако мнението ти за него не е добро, ако решиш, че не е подходящ, тогава какво?

— Тогава ще го изпратя по пътя му и ти ще си си спестила едно неловко и безполезно интервю.

В думите му според нея имаше логика. Но не беше в природата й да оставя друг да взема решение. Определено не и за нещо толкова важно. Дори и когато това беше съпругът й.

Разбира се, ако тя и Фостър не бяха напълно единодушни, че Гриф Бъркет е подходящ, той щеше да бъде отхвърлен. Въпреки това не й харесваше, че няма да види първата реакция на предложението им и да прецени за себе си. Начинът, по който реагира, щеше да й каже много за него.

Тя погледна към затворената врата и за миг се запита дали да не слезе на първия етаж и да се представи. Но това щеше да наруши старателно изградения план на Фостър. Не би му харесало да прекъсват програмата му.

Разходката из офиса й я караше само още повече да се вълнува. Тя се върна до стола на бюрото си, облегна се в него, затвори очи и си послужи с една релаксираща техника, която бе измислила сама, още докато беше студентка в университета. След дни наред учене без прекъсване, когато главата й беше направо задръстена от информация и не можеше да побере повече, тя лягаше, затваряше очи и правеше няколко дихателни упражнения, след което се успокояваше, дори заспиваше. Помагаше. Ако не друго, поне я принуждаваше да намали темпото, караше я да признае ограниченията на ума и тялото.

Трудно й беше да приеме, както сега, че не може да направи нищо, освен да чака.

Когато вълнението й постепенно се уталожи, мислите й се върнаха към събитията и обстоятелствата, които я бяха довели до този момент в живота й, до този ден и час, да наеме напълно непознат, който да й направи бебе.

Беше започнало с цвета на униформите…

* * *

Заглавията на бизнес страниците бяха разтръбили новините, когато Фостър Спийкман, последният от рода на прочут даласки род, който бе забогатял от нефт и газ, купи злощастната авиолиния „Сън Саут“.

От години зле ръководената авиолиния се люлееше на ръба на пълното сгромолясване. Пилотски стачки, жлъчни критики в медиите, небрежна поддръжка; след това един самолет се разби и отне петдесет и седем човешки живота. Обявяването на банкрут беше последната надежда за възстановяване на компанията, но за съжаление това последно издихание не я бе спасило.

Всички си мислеха, че наследникът на Спийкман е луд, когато изхарчи огромна част от наследството си, за да купи авиолинията. Дни наред историята бе водещата в местните бизнес новини: „Скъпо хоби за милионери?“ „Сън Саут — спасен, Спийкман — съсипан?“ Придобивката беше спомената дори с лека насмешка по националното радио. С намека, че поредният богат тексасец се е побъркал.

Фостър Спийкман по-нататък изненада всички като спря от полет самолетите, освобождавайки всички служители с обещанието да ги наеме отново веднага щом има време да проведе цялостен анализ на състоянието на авиолинията. Той затвори врати за всички медии, казвайки на разочарованите репортери, че ще забележат, когато има да им каже някаква важна новина.

През следващите месеци Фостър се изолира с финансови и оперативни експерти и съветници. По-висшият ешелон от старото управление получи възможността да се пенсионира по-рано с достойни пенсии. Онези, които избраха да не го правят, бяха уволнени без всякакви заобикалки.

Уволнението не беше отмъщение, а проява на бизнесменска проницателност. Фостър имаше визия, но също така съзнаваше, че за да я осъществи, се нуждае около себе си от хора, с еднакви или по-големи от неговите познания. С неговия ентусиазъм, харизма и както изглежда бездънна банкова сметка, той привличаше най-добрите в индустрията от добре платените позиции в другите авиолинии.

Почти три месеца, след като се зае, Фостър свика шефовете на всички нови отдели на първото от многото дискусии около кръглата маса. Лора беше там, представяше стюардесите. Тъкмо на тази среща тя го видя за първи път.

Знаеше как изглежда от всичките интервюта, които беше дал по медиите, но снимките и телевизионните образи не успяваха да уловят неговата пращяща виталност. Енергията струеше от него като електричество.

Беше строен, красив, уверен, представителен. Влезе в конферентната зала, облечен в перфектно ушит раиран костюм, мека сива риза и консервативна вратовръзка. Но скоро, след като срещата бе открита, той съблече двуредното си сако, закачи го на стола си, разхлаби вратовръзката и нави ръкавите на ризата си. Тези му действия показваха, че възнамерява да прави онова, което трябва да се направи, че не се кани да се поставя над тежката работа и че очаква същия трудов морал от всички в тази стая.

Датата за пускането на авиолинията беше определена. Беше оградена с червено върху огромния календар, сложен върху статив така, че да може да се вижда от всички.

— Пусков срок — обяви радостно Фостър. — Следва разглеждане на бюджета, всеки от вас ще има възможността да ми каже защо съм побъркан и защо, по дяволите, няма начин да спазим крайния срок.

Всички се ухилиха, както се очакваше. Срещата започна.

Новият финансов директор — назначен, защото бе всеизвестен скъперник — беше спечелил репутацията си със спасяването на един американски автомобилен фабрикант от фалит. Бяха го накарали да им разясни точка по точка предлагания бюджет.

С провлачения си говор той не спря за миг в продължение на десет минути, след което каза:

— Програмата за стюардеси. Заплатите остават същите. Следващата точка са храната и напитките. Сега…

— Извинете.

Финансовият директор вдигна глава и, поглеждайки през очилата си за четене, огледа масата, за да разбере чий е гласът, който го беше прекъснал. Лора вдигна ръката си.

— Преди да продължим, тези цифри подлежат на обсъждане.

Гъстите му вежди се свиха и му придадоха намръщен вид.

— Кое не е ясно?

— Абсолютно ясно е — отвърна тя. — Това, което изисква обсъждане е колко силно подценен във финансово отношение е въпросният отдел.

— Всеки около тази маса мисли, че неговият отдел е подценен — той отново й хвърли бегъл поглед, връщайки се към дневния ред на срещата, след което отново я погледна за миг. — Коя сте вие, все пак?

Преди да успее да отговори, Фостър Спийкман заговори от мястото си:

— Дами и господа, за тези от вас, които не я познават, това е госпожица Лора Тейлър.

Устните й се разтвориха безмълвно. Дойде й като шок, че Фостър Спийкман знае за съществуването й.

Финансовият директор свали очилата си и след като я изгледа смаяно, попита Фостър:

— Къде е Хейзъл Купър?

Спийкман каза:

— Госпожице Тейлър, ще обясните ли?

Тя отвърна на предизвикателството спокойно:

— Госпожица Купър подаде оставката си онзи ден.

— Така е, наистина — долетя един глас от другата страна на масата. Мъжът беше началник „Личен състав“. — Не знаехте ли? — погледът му обиколи насядалите около масата, но всички поклатиха единодушно глави. — Е, ами Хейзъл предпочете ранното пенсиониране. Каза, че тъй като тук отдавна имало големи трусове, щяла да се премести. И без това догодина се канела да се пенсионира. Помолих госпожица Тейлър да заеме мястото й, докато назначим друг директор.

Финансовият директор се изкашля с ръка на устата.

— Ами добре тогава. Когато бъде назначен новият директор, тогава ще обсъдя бюджета на този отдел с него.

— Или с нея — произнесе Фостър.

Финансистът се изчерви.

— Разбира се, говорех по принцип.

— Тъй като и без това сме тук, нека обсъдим бюджета на прословутия отдел — предложи Фостър.

Финансовият директор отново изпрати към Лора поглед, пълен с раздразнение.

— Нека госпожица Тейлър не се засяга, но има ли тя нужната квалификация да води тази дискусия?

Фостър разрови купчината папки, които беше донесъл със себе си. Откри онази, която търсеше, подреди останалите прецизно, изравни ги по ръбовете, после разтвори тази, която беше отделил.

— Лора Елинор Тейлър… хм, прескачам… Така-а-а. Завършила с отличие щатския университет „Стивън Остин“. Две години по-късно става магистър по бизнес администрация. Отново с отличен.

Кандидатства и е приета в програмата за стюардеси на „Сън Саут“ през 2002-а година. Повишение, повишение, трето повишение — продължи той, прелиствайки служебното й досие. — Повишена да провежда подготовка и да оценява представянето през 2003-а. Била е трън в очите на предишното ръководство и дошла до гуша на госпожица Купър с писането на докладни записки, с копия, от които разполагам — каза той и вдигна купчина листове, — „критикувайки стандартите и практиките, и предлагайки начини, по които работата в отдела да бъде значително подобрена“. Той четеше направо от бележката. — „Но… — това е подчертано — не и без проницателността, интелекта и здравия разум на новия собственик“. Който е…? — Той спря за един миг, който се стори на Лора цяла вечност. — Аз.

Постави листите в папката, след което я прибра при останалите в купчината. Едва след като ги подравни отново, се изправи.

— Ще ме придружите ли отвън, госпожице Тейлър? Вземете си нещата.

Тя седеше слисана, страните й горяха, чувстваше всички очи в залата, с изключение тези на Фостър Спийкман, вперени в нея. Той стоеше вече до вратата и я изчакваше.

С колкото е възможно по-голямо достойнство, тя взе дамската си чанта и служебното куфарче, и се изправи.

— Дами, господа — кимна тя.

Някои, смутени заради нея, отвърнаха очи. Други й кимнаха с разбиране. Финансовият директор, от когото бе започнало всичко, отвори уста, сякаш да се извини, след това премисли и поклати глава с разкаяние.

Тя излезе и затвори вратата след себе си, след което изправи рамене и се обърна към Фостър Спийкман, който стоеше в празния коридор.

— Не изглеждате чак толкова свирепа, както очаквах от докладните ви, госпожице Тейлър.

Страните й отново пламнаха от унижение, но тя запази хладнокръвие.

— Не съм очаквала, че междуведомствените ми докладни записки ще стигнат до вас.

— Предвид предстоящото й пенсиониране, предполагам, че госпожица Купър е сметнала, че въпросите, които повдигате, не са повече неин, а мой проблем.

— Предполагам.

— Ако знаехте, че съм чел докладните ви, щяхте ли да промените мнението си?

— Разбира се, че не. Но може би щях да смекча тона и езика, на който съм ги писала.

Той скръсти ръце пред гърдите си и я гледа втренчено известно време.

— Любопитството ми е удовлетворено. Защо, с магистърска степен от толкова известен университет, сте станали стюардеса? Това е достойна професия, но сте с далеч по-висока квалификация?

— Четири пъти кандидатствах в „Сън Саут“ за входящо ниво мениджър, но всеки път ме отхвърляха.

— Казано ли ви беше защо?

— Не, но на местата бяха назначени мъже.

— Полова дискриминация?

— Не обвинявам никого, само ви казвам какво се случи.

— И тогава решихте да кандидатствате за стюардеса.

— Приех го, но не се примирих. Мислех си, че щом веднъж кракът ми стъпи вътре…

— Ще се отличите и ще се издигнете до мястото, за което сте мечтали.

— Нещо такова.

Той се усмихна.

— Докато разглеждах досието ви, доста мислих. От всичко, което знам, имате свои разбирания за работата ми, госпожице Тейлър. Сигурно ще постигнете, каквото сте решили, възхищавам се на амбициозните. Но днес ви предлагам мястото на госпожа Купър като директор на програмата за стюардеси. Добавете към това титлата вицепрезидент, отговарящ за… и т.н.

За трети път, откак бе спряла очи върху него, я смайваше. Първия път, когато се оказа, че знае коя е. Втория, когато я извика навън и когато смяташе, че ще бъде незабавно уволнена. А сега това.

— Просто така?

Той се разсмя.

— Никога не правя нещо „просто така“. Не, това предложение идва след внимателен анализ на служебното ви досие. Освен това направих кредитни проверки и проверки за съдебно минало, както постъпих с всички в онази зала. Минахте теста, но имате една неплатена глоба за неправилно паркиране.

— Изпратих чека вчера. Без особено желание. Нямаше пътен знак, но щеше да ми струва много повече, ако започна да споря, отколкото просто да платя глобата.

— Практично решение, госпожице Тейлър. Сигурен съм, че вашата предприемчивост, амбиция и талант са били разхищавани от шефове, на които липсва „проницателност, интелигентност и здрав разум“ — каза той, усмихвайки се широко, докато цитираше собствената й докладна записка. — Предполагам, ще приемете мястото?

Все още неуверена, но с облекчение, че няма да бъде незабавно уволнена, тя каза „да“.

Без повече церемонии, той кимна:

— Добре. Какво ще кажете сега да се върнем в офиса? — той се приближи до вратата, след това спря. — Само едно предупреждение — вие ще си водите битката за увеличаването на бюджета. Съгласна ли сте?

— Абсолютно.

При влизането им разговорите в залата секнаха. Фостър изненада останалите като я представи с новата й титла, но повечето изглеждаха по-скоро доволни.

— Господин Джордж — каза Фостър, обръщайки се към началника на „Личен състав“, — след приключването на заседанието аз, вие и госпожица Тейлър ще сключим договора, който подготвих предварително, с надеждата, че тя ще приеме офертата ми. Мисля, че и двамата ще сте удовлетворени. — Той отпусна ръце върху масата. — А сега, госпожице Тейлър, вашето първо официално задължение е да ни кажете защо определеният за вашия отдел бюджет е неадекватен.

От трън, та на глог. Лора си пое дълбоко дъх, знаеше, че това е изпитателен тест и се надяваше да не се изложи.

— По време на периода, в който самолетите бяха спрени, сме загубили голям брой стюардеси. Някои започнаха работа в други авиолинии. Други изобщо напуснаха тази сфера. Сега съм изправена пред назначаване на нови служители. Не мога да привлека най-добрите кандидати, ако не им предложа стартова заплата и привилегии, еднакви с предлаганите от нашите конкуренти. Бих искала да им предложа по-добро заплащане, но ще се примиря и с равно. Второ, униформите на нашите стюардеси са грозни и скучни.

— Мислех, че стюардесите плащат за собствените си униформи.

— Така е — потвърди Лора. — Но няма бюджет за нов дизайн. Което ме наведе на друга мисъл.

— „Външният вид на авиолинията“? — всички глави се обърнаха към челната страна на масата. Фостър потупа купчината папки пред себе си. — Цитат от последната ви докладна, госпожице Тейлър. Ще ни дадете ли малко подробности?

Нещата се развиваха прекалено бързо. Не беше очаквала да се издигне до началник толкова внезапно. Нито пък бе планирала да я сложат незабавно на горещия стол. Но тази мисъл не я напускаше от седмици. В свободното си време бе размишлявала дълго за това какво би направила, ако тя започне да движи нещата. А сега новият собственик на авиолинията я бе поканил да разясни критиките от собствените си докладни. Тя беше готова.

— Преди време Хейзъл, госпожа Купър, ми даде копие от предложения бюджет, така че можех да се запозная с него преди тази среща. Вие харчите много пари, за да правите драстични промени в инфраструктурата и в пълната реорганизация на работата на авиолинията — каза тя, обръщайки се директно към Фостър. Правите го гореща новина. Но спряхте точно преди да обявите на клиентите в какво се състои нейната новост.

— Промяната на цвета на униформите е лесна — обади се някой. — Билетите и служителите на гейтовете, също.

Лора кимна разбиращо на коментара.

— Външният им вид е важен, защото контактуват непосредствено с клиентите ни. Така че впечатлението, което правят, е от съществено значение. Но ние целим пълна промяна на общественото мнение за авиолинии „Сън Саут“. Като го имаме предвид, не смятам, че промяната в цвета на униформите е достатъчна — погледът й обиколи масата и се спря върху Фостър. — Но както повечето новоназначени директори на отдели, не искам да преминавам границите си.

— Не, моля ви — каза той, показвайки й, че трябва да продължи.

Тя задържа погледа си върху него и каза:

— Когато пуснем отново „Сън Саут“, ако изглеждаме по същия начин, клиентите ще си мислят, че сме същите.

Обади се друг от директорите:

— Беше предложено да се промени името на компанията.

— Но предложението се отхвърли при гласуването от новия борд на директорите — допълни трети.

Лора каза:

— Съгласна съм, че трябва да запазим името си. То е хубаво. Отлично дори.

— Но? — вдигна вежди Фостър.

— Но то предполага светлина. Слънчеви дни. Ярко небе и открит пейзаж. Самолетите ни са с цвета на буреносни облаци, каквито са и униформите — тя спря, знаейки, че предложението, което се готвеше да направи, щеше да предизвика хор от протести. — Дори ако това означава орязване в други сфери, включително програмата за стюардеси, предлагам да наемем първокласна дизайнерска фирма, която да преработи цялостната визия на авиолинията.

— Чуйте! Чуйте! — гласът принадлежеше на началника на рекламата и маркетинга, симпатичен млад мъж на име Джо Макдоналд. Той винаги носеше някаква странна вратовръзка и тиранти. Всички в „Сън Саут“ го познаваха, защото той смяташе за необходимо да познава всекиго. Обичаше да се шегува с всички — от шефовете до чистачите, които идваха след края на работното време да чистят офисите. — Благодаря ти, Лора, че сложи главата си на дръвника, като по този начин спаси моята.

Всички се разсмяха. Обсъждането продължи в малко по-безгрижен тон.

Предложението на Лора, повторено от Джо Макдоналд, беше в края на краищата прието, макар и след продължителни дебати. Разноските бяха главният фактор. Дизайнерите от висока класа не излизаха евтино. Промяната на самолетния парк отвътре и отвън беше нещо изключително скъпо. Всеки слой боя по самолета означаваше допълнително тегло, което водеше до увеличаване на горивото, необходимо, за да лети самолетът, и по тази причина — до покачване на разходите, които отиваха за сметка на пътниците под формата на цена на билетите. Спийкман обаче каза, че те трябва да са най-ниските в индустрията.

По тази причина дизайнерският екип предложи да свали от самолетите предишната боя и да постави ново проектираното лого върху сребърния метал. В края на краищата червеният нюанс, използван в логото, стана знаковият цвят на новите униформи на стюардесите. Бяха вталени, изглеждаха професионално, но излъчваха жизненост и доброжелателство, което медиите отчетоха и одобриха.

Първият полет на обновената авиолиния излетя в 6:25 сутринта на 10 март по разписание. Онази вечер Фостър Спийкман и съпругата му Илейн дадоха пищно парти в дома си. На всички знаменитости в Далас бяха изпратени покани за официалното събитие.

Придружителят на Лора за вечерта беше един приятел, с когото играеха тенис. Приятелството им беше необвързващо. Той беше разведен, притежаваше собствена счетоводна фирма, чувстваше се спокойно сред непознати и по тази причина не се налагаше тя да го обгрижва.

И наистина, малко след тяхното пристигане в имението, той се извини и отиде в билярдната зала. Преди време за нея бе излязла цяла статия в „Аркитекчъръл Дайджест“ и оттогава имаше име на райски кът за мъжете.

— Няма нужда да бързаш — каза му тя. — И без това ще съм заета със светски задължения.

Мисис Илейн Спийкман беше великолепна жена, безукорно облечена в дизайнерски тоалет, и носеше спиращи дъха бижута. Нейната красота беше крехка, изящна, като на героиня, родена от въображението на Ф. Скот Фицджералд. Също като съпруга си, беше златокоса и синеока, но в акварелна версия. Рамо до рамо с него, тя изглеждаше бледа в буквалния смисъл.

— Истинско удоволствие е най-сетне да се срещнем — обърна се тя топло към Лора, щом Фостър ги запозна. — Член съм на борда на „Сън Саут“ — един от няколкото, които оцеляха след сътресенията, когато новият собственик пое контрола. — Тя побутна с лакът съпруга си в ребрата.

Накланяйки се, Фостър снижи глас и прошепна:

— Разбрах, че той може да е истински гадняр.

— Не му вярвайте — каза Илейн на Лора.

— Не вярвам. Опитът ми е показал, че е упорит и знае какво иска, но е удоволствие да се работи с него.

— И е истинско съкровище вкъщи — усмихна се съпругата му. Двамата се усмихнаха един на друг, след което Илейн се обърна отново към Лора. — Ние в борда чухме за отличните ви идеи и нововъведения. От името на членовете на борда, на инвеститорите и от мое име, ви благодаря за ценния принос.

— Благодаря, но ме надценявате, госпожо Спийкман.

— Илейн.

Лора го прие с леко кимване.

— Фостър знае, че е постижение на целия екип. Всеки служител има глас в компанията.

— Но някои гласове са предложили значително повече от други — усмихна се Илейн.

— Благодаря ви отново. Но продължавам да твърдя, че нашият успех ще се дължи на мотивацията и ръководните способности на съпруга ви.

— Изчервих ли се? — попита игриво той.

Илейн го погледна с възхищение, после каза на Лора:

— Джентълменът, с когото видях, че дойдохте, е ваш…

— Добър приятел — прекъсна я Лора, надявайки се да избегне обясненията за социалния си статус. Въпреки, че хиляди трийсетгодишни жени бяха останали неомъжени, изглежда се налагаше непрекъснато да дава обяснения.

Истината беше, че никой, дори случайните любовници — а и те не бяха много, — не бяха толкова важни за нея, колкото преследването на кариерата й. Но по някакъв начин това просто обяснение не удовлетворяваше напълно хорското любопитство.

— Той е поразен от билярдната ви зала. Може би трябва да го измъкна оттам.

Поприказваха още малко, но Лора знаеше, че има и други, които искаха да разменят по някоя дума с двойката. Тя кимна леко и се отдалечи.

По-късно, когато си отиваха, тя остави приятеля си да се оправя с прислужника, отговарящ за паркинга, и потърси домакините, за да им благодари за гостоприемството. Забеляза ги в другия край на помещението, допрели глави, да си говорят нещо. Фостър се приведе и каза нещо на ухото на Илейн, което я накара да се засмее. Той я целуна по слепоочието. Лора отново се изненада от това колко привлекателна и очевидно влюбена двойка бяха.

— Той й е напълно предан.

Лора се обърна и видя, че до нея стои една колежка. Тя също се беше загледала в семейство Спийкман.

— Както и тя на него — кимна Лора.

— Прекрасна е.

— Не само външно, но и вътрешно. Истинска дама.

— Да — въздъхна жената. — Точно това прави нещата толкова трагични.

Лора се извърна отново към нея:

— Трагични?

Колежката й, осъзнавайки, че е сбъркала, докосна ръката й.

— Съжалявам. Мислех, че знаете. Илейн Спийкман е болна. Всъщност, умира.

* * *

Внезапният смях, идващ от долния етаж, беше заглушен от разстоянието, но достатъчно силен, за да извади Лора от унеса й. Не беше познатият смях на Фостър, така че явно идваше от Гриф Бъркет. Какво може да му е казал мъжът й, което да го накара да се разсмее?

Няколко минути по-късно телефонът на бюрото й иззвъня. Най-после, помисли си тя. Вдигна слушалката преди второто позвъняване.

— Фостър?

— Можеш ли да се присъединиш към нас, скъпа?

Сърцето й затуптя силно. Повикването му означаваше, че нещата са потръгнали.

— Слизам веднага.