Включено в книгата
Оригинално заглавие
Play Dirty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 80 гласа)

Глава двадесет и трета

Лора покри устата си с ръка, боейки се да не повърне пред двамата детективи.

— Добре ли сте? — погледна я Родарт.

Тя поклати глава, изправи се и изтича вън от стаята. Едва успя да стигне навреме до тоалетната. Тъй като не беше яла нищо от предишната вечер, стомахът й беше почти празен. Но жлъчката беше горчива и продължи да я мъчи още известно време. Когато най-накрая спазмите се успокоиха, дрехите й бяха пропити от пот. Сърцето й биеше лудо, крайниците й бяха изтръпнали и тя трепереше неконтролируемо.

Покри лицето си с две ръце. От момента, в който видя полицаите в ръкава на самолета, усещаше, че ще й кажат нещо ужасно и че Гриф Бъркет ще е замесен. Тази съкрушителна интуиция сега беше потвърдена и тя не беше сигурна, че може да го понесе. Убивайки Фостър, той все едно беше убил нея и детето, което тя носеше.

Но сега не можеше да мисли за бебето, направо полудяваше.

— Лора? — Кей чукаше на вратата. — Лора?

— Само един момент — тя изплакна устата си и плисна студена вода на лицето си, което беше бяло като тебешир. Прокара пръсти през косата си и след като се съвзе, отвори вратата на стаята.

Кей беше там, зад нея стоеше Родарт. Изражението му бе по-скоро любопитно, отколкото обезпокоено. Кей каза:

— Ще те придружа до горния етаж и ще ти помогна да си легнеш.

— Не. Вече съм по-добре. Но, моля те, донеси ми чаша кола, спрайт, каквото и да е, нещо газирано.

Кей неохотно я остави, но се върна набързо с напитката. Лора мина покрай Родарт и влезе в библиотеката. Усещаше коленете си като гумени. Влажните й дрехи я накараха да настръхне от климатика.

Другият детектив дори не беше помръднал. Тримата продължиха да мълчат, докато помощничката на Лора не донесе напитката.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — каза тя, хвърли на Родарт един изпепеляващ поглед и стисна ръката на Лора окуражаващо.

— Благодаря, Кей. Моля те, затвори вратата като излизаш.

Лора отпи от чашата с газираната вода, надявайки се, че стомахът й се е успокоил.

— Познавахте ли го отпреди да влезе в затвора? — започна Родарт отново, без всякакви предисловия:

Тя поклати глава.

— Едва след като е излязъл?

Тя кимна.

— Как се срещнахте? Къде?

— В тази стая — беше сигурна, че това го е изненадало. — Фостър се интересуваше от него. Беше чул по новините, че го освобождават от затвора. Писа му и го помоли да дойде тук, за да се срещнат.

— Интересувал се е от него, как? С какво един престъпен футболист би могъл да заинтересува съпруга ви?

Като го гледаше право в очите, тя излъга:

— Не знам — признаването на истината не съществуваше като вариант. Тя трябваше да защити бъдещето на детето си. Освен това трябваше да защити тайната, за която Фостър беше настоявал. — Господин Бъркет беше тук само онзи път. Когато съпругът ми ме извика, за да ме представи, вече бяха приключили с бизнес разговора и си пиеха питиетата.

— Приятелски?

— Много приятелски. Или поне така изглеждаше.

Той изучава лицето й в продължение на няколко секунди. Тя не беше сигурна, че й вярва. Всъщност, беше почти убедена, че не й вярва. Но нямаше кой да я оспори.

— По време на тази ли приятелска среща пламнаха искрите между вас и Бъркет?

— Моля?

— Колко време след запознанството си двамата започнахте да се срещате в онази къща на „Уиндзор“?

Чашата с газирана вода почти се изплъзна от несигурната й ръка.

Той се ухили.

— Обзалагам се, че се питате откъде знам за романа ви? Ами, виждате ли, не откъсвах очи от Бъркет от деня, в който излезе от Биг Спринг.

— Защо?

— Разследвах убийството на Бил Бенди. Това име говори ли ви нещо?

— Гриф Бъркет беше замесен в неговото убийство.

— Той извърши убийството, госпожо Спийкман. Нямам и грам съмнение. Но беше умен, не остави никакво категорично доказателство, не и такова, което да е достатъчно, за да получи обвинение от Голямото жури. Но за убийствата няма давност. Дори това да е последното нещо, което правя, ще видя осъщественото правосъдие за покойния Бил Бенди.

Гриф беше познавал детектива, който го следеше. Сега вече бе ясно защо не искаше тя да говори с Родарт, защо беше използвал тактика на сплашване, предупреждавайки я да не остава сама с Родарт. Не е искал тя да чуе обвиненията от устата на детектива: Той е извършил убийството.

— Този път е бил по-небрежен — тъкмо казваше Родарт. — Или по-арогантен. Оставил е оръжието на убийството. Пръстови отпечатъци.

— Защо мислите, че той го е направил?

— Това е първото, което възнамерявам да го питам, когато го хванем.

Тя вдигна глава и погледна към него. Той прочете въпроса в очите й.

— Не, още не сме го открили. Потънал е вдън земя. Ченгетата претърсиха апартамента му, но не откриха и следа от него. Онази стара хонда, която караше… открихме я на един паркинг в Адисън. Момчетата от лабораторията я изследват сега. Имам хора, които следят и къщата на „Уиндзор“, но не е ходил там. Между другото, градинарят дойде тази сутрин и окоси тревата. Кой плаща за поддръжката на къщата?

— Аз. Наела съм я.

Той огледа луксозната обстановка, правейки мълчаливо сравнение между двете къщи. Когато се обърна отново към нея, попита направо:

— За какво?

Тя му отвърна с многозначителен поглед. Известно време я изучава, след това се ухили с онази противна усмивка.

— Вече знаех, че сте наели къщата.

— Знам — произнесе тя хладно.

Той разпери ръце:

— Съжалявам. Мой дълг бе да проверя, госпожо Спийкман. Договорът за наем не беше на ваше име, но го проследих чрез корпорацията и стигнах до вас.

— Не би било трудно да се направи — беше тънък намек за способностите му за разследване, но ако бе схванал пренебрежението, то не го показа.

— Кога за последен път видяхте Бъркет?

Тя сведе поглед към ръцете си, които стискаше в скута си. Знаеше, че коварният детектив ще наблюдава езика на тялото й, но нищо не можеше да направи.

— Преди шест седмици.

— Шест седмици? Толкова отдавна?

— Да.

— Сигурна ли сте?

Тя му каза точната дата и видя, че Картър си я записва в малкия бележник.

— Какво ви накара да запомните датата? — попита Родарт.

— Казах му, че няма да се срещаме повече.

Той подсвирна.

— И как го прие той?

— Разбра и прие решението ми.

— Сериозно? — гласът му прозвуча скептично.

— Сериозно.

— Защо сложихте край на връзката?

— Не виждам какво общо има.

— Може би няма. А може и да се окаже изключително важно.

Тя изгуби състезанието за гледане с немигащ поглед.

— Защото това, което правехме, беше грешно. Не можех да продължавам да го правя. Казах му, че не можем да се виждаме повече.

— Преди него имали ли сте други връзки?

— Не.

— Никой няма да ви обвини. Като се има предвид, че господин Спийкман…

— Господин Спийкман какво? — произнесе тя хладно.

Той се отпусна назад.

— Господин Бъркет е бил първият ви и единствен любовник, откакто сте се омъжили за Спийкман?

— Точно това казах.

— И когато скъсахте, Бъркет не е възразил, не е побеснял, не ви е молил да размислите?

— Не.

— Хм — той замислено почеса нашарената си от акне буза. — Не звучи като Гриф Бъркет, когото познавам.

Тя произнесе студено:

— Тогава може би не го познавате много добре.

— Нито пък вие, госпожо Спийкман. Защото когато сте обявили края на аферата ви, Бъркет не го е преглътнал. Съвсем не. Побеснял е. Миналата нощ е дошъл тук, преодолял е Мануело Руиз, после е забил ножа за отваряне на писма в шията на съпруга ви. Класическо престъпление на отхвърлен любовник.

Тя се насили да не отклони поглед. Заслужаваше презрението му, въпреки че като се имаха предвид скръбта и вината й, то изглеждаше неестествено жестоко наказание. Едно беше да понасяш неодобрението на хора, които уважаваш. И съвсем друго — да търпиш присмеха на някого, за когото нямаш особено високо мнение.

Той се изправи и отиде до бюрото.

— Сигурна ли сте, че нищо не липсва от тази стая?

— Така мисля. Но не мога да бъда сигурна, докато не огледам по-подробно.

— Направете го, щом се почувствате в състояние.

— Разбира се.

— Това познато ли ви е?

Той си сложи чифт гумени ръкавици, за да вземе един лист хартия от бюрото. Подаде й го.

— Исках да го видите, преди да го прибера като доказателство.

Държеше листа така, че тя да може да чете напечатаните параграфи. Бяха три. След няколко опита да преодолее първото изречение и да схване смисъла му в някаква степен, тя вдигна очи объркано.

— Това е безсмислица.

Той се изсмя късо.

— Доволен съм, че го казахте. Мислех си, че аз не го разбирам. И за мен няма смисъл. Просто набор от големи думи, нали?

— Просто набор от големи думи.

— Някакво обяснение?

— Не.

— Мислите ли, че вашият съпруг е написал тези параграфи?

— Защо да го прави?

— Предавам се. Питах се също дали е възможно да е загубил умствените си способности.

Тя се обиди от допускането му и му даде да го разбере.

— Също?

— Ако ви изглеждам неделикатен, съжалявам. Физическото състояние на съпруга ви е очевидно. Но как беше той в умствено отношение? Много хора разчитаха на него да бъде Фостър Спийкман, изпълнителният директор. Служители. Акционери. Дори пътниците, които летят със „Сън Саут“ разчитаха на него да е с ясен ум.

— Позволете да ви уверя, че той винаги е бил с ясен ум господин Родарт. Фостър контролираше напълно способностите си.

— Помислих си, че може автомобилната катастрофа да е поразхлабила нещо тук — той почука отстрани на главата си. — Може би дори не сте забелязали.

— Щях да забележа.

— Е, някои неща може да са ви убегнали. Били сте ужасно заета.

Той направи стратегическа пауза. Заета с любовника си. Това беше намекът. Тя отказа да захапе, стоеше и го гледаше с безучастност, далечна от състоянието, в което се чувстваше.

— Съпругът ви е вземал медикаменти.

— Да. Лекарства за засилване на имунната система. Други за храносмилателния тракт, който беше сериозно засегнат при катастрофата. Понякога лекарства за сън.

— Освен тях са му били предписвани и хапчета за остра тревожност. Ще ни спестя малко време тук, госпожо Спийкман. Вече говорих с лекаря на съпруга ви.

Лора си пое дълбоко дъх.

— Като младеж на Фостър му е била поставена диагнозата обсесивно-компулсивно разстройство. Натраплива невроза…

— Знам какво е.

— Тогава знаете също, че това може да се контролира с лечение.

— Вярвам ви — той се ухили. — Малко съм вманиачен. Изберете сто души на улицата, почти всичките са откачени по един или друг начин.

Подобна глупава забележка не предполагаше отговор.

— Бихте ли казали, че манията за ред на съпруга ви е била под контрол?

— Да.

— Беше ли депресиран?

— Не.

— Дори съвсем малко? — настоя детективът. — Може например да е бил леко депресиран от аферата ви с Бъркет. Този тип накара стомаха ми да се обърне от това, което е извършил, но дори и аз трябва да призная, че има за какво да се лепят жените по него. Ръст. Коса. Тяло на гладиатор. За един сакат мъж, какъвто е бил съпругът ви, това може да е като плесница през лицето. Той знаеше ли за вас с Бъркет?

Тя издържа погледа му.

— Не. Не знаеше. Поне на мен не ми е известно — тя се изправи. — Това ли е всичко, детектив?

— Не съвсем. Опита ли се Бъркет да се свърже с вас, след като скъсахте?

Тя помисли дали да не излъже, но предположи, че Родарт вече знаеше отговора и на този въпрос.

— Няколко пъти се обади в офиса ми в „Сън Саут“ и се опита да говори с мен чрез Кей. Но не му отговорих.

— Не сте го виждали от деня, в който му казахте, че между вас всичко е свършило?

— Да.

— И не сте разговаряли с него?

— Единственият път, когато ме намери, аз затворих телефона.

— Отправял ли е някога заплахи към съпруга ви?

— Разбира се, че не!

— Споделял ли е някога с вас, че ако сакатият ви съпруг не е в картинката, ще бъдете свободна да отидете при него? Мигновен развод. Нещо такова. Споменавал ли е някога, че ще премахне съпруга ви?

Тя го погледна поразена.

— Ако го беше направил, не мислите ли, че бих реагирала? Че щях да съобщя в полицията?

Самодоволната му усмивка говореше достатъчно. Тя изправи рамене.

— Не, господин Родарт. Гриф Бъркет никога не е отправял заплахи нито към мен, нито към съпруга ми.

— За които да знаете.

Тя тъкмо се канеше да заговори, когато осъзна, че това беше сериозна хипотеза.

— Никога не ме е заплашвал.

— Но би могъл да заплашва съпруга ви, без вие да знаете.

— Фостър никога не е казвал…

— Но Бъркет може да е казал.

Тя кимна неохотно.

Родарт погледна мълчаливия си партньор. Когато върна вниманието си обратно към Лора, каза:

— Споменавал ли е някога Бъркет за някакво убежище? Например за приятел с крайезерна вила, или друго отдалечено място, където сега може би се крие?

— Нищо такова. Не ми се е доверявал. Не сме разговаряли много.

Тя прекалено късно осъзна, че е стъпила право в капана.

— Не, сигурно не сте — каза Родарт, хвърляйки кос поглед към партньора си. — Госпожо Спийкман, не е нужно да го казвам, но ако Бъркет ви се обади, ще трябва веднага да се свържете с мен.

— Разбира се.

— Поставил съм няколко души около къщата.

— Необходимо ли е?

— Бъркет може да е дошъл миналата вечер за двама ви — каза той тихо. — Не е знаел, че ще ходите в Остин, нали?

Тя поклати бавно глава, поразена при мисълта, че Гриф може да е искал да й причини зло.

— Не се знаеше, че ще пътувам до последния момент.

— Значи Бъркет, идвайки, е очаквал и вие да сте тук.

— Предполагам — тя затвори очи, опитвайки се да си представи Гриф способен на убийство. Ръцете му бяха огромни и силни, но можеха да бъдат и нежни. Бяха ли способни те на убийство? Не можеше да си го представи. Или?…

— Съветвам ви някой да остане при вас — каза Родарт. — Всъщност, бих ви посъветвал да се преместите другаде, докато задържим Бъркет.

— Ще си помисля.

— Направете го — той огледа стаята и каза нещо тихо на Картър, който затвори бележника си и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. — Мисля, че това е всичко засега. Освен ако няма нещо, което вие бихте искали да кажете.

Тя разсеяно поклати глава. След това си спомни за въпроса, който искаше да му зададе:

— Кой е съобщил за убийството?

— Получило се е обаждане на 911.

— От Фостър?

Родарт завъртя глава.

— Съдебните патолози казаха, че не би могъл да го направи. Не е имал време. Пък и близо до него нямаше телефон.

— Мануело не говори английски.

— Не, човекът, който се е обадил, е говорел английски.

— Значи е бил Гриф Бъркет.

Родарт сви рамене:

— Така изглежда.