Александър Белов
Живот след смъртта (52)

51.

След като свърши работата си, Белов излезе от Москва и потегли по шосето към сметището. Много се изненада, когато видя до завоя за черния път за Картаген бялата волга на Глигана с вдигнат преден капак. Собственикът й се разхождаше до нея. Какво беше това, някакъв капан? Едва ли, изглеждаше твърде аматьорски.

Белов спря, махна с ръка на Глигана и в същия момент отвори дясната врата на колата си. Едрият мъж тръгна към него и след секунда се стовари на предната седалка до Белов.

— Тебе чаках — радостно съобщи Глигана, сякаш нищо не се бе случило. — Трябва да ти кажа нещо.

— Какво? Че все не можеш да изпълниш поръчката да ме очистиш ли? — скастри го Белов. — И искаш да ме попиташ как да го направиш? Знаеш ли, навремето имало един такъв старозаветен юнак Самсон. Враговете му все не можели да го убият. След всеки неуспешен опит изпращали при него жена му да го попита какво не са направили както трябва. Е, в началото твърдял, че всичко е както трябва, но сетне му омръзнало да лъже и си признал, че силата му е в косата. Подстригали го и го унищожили. И ти ли искаш да ти кажа къде е моята слабост? Няма да стане.

Докато Белов излагаше своята версия на библейската история, Глигана съсредоточено разглеждаше порасналата му коса. Много му се щеше да го попита защо Белия е решил да промени имиджа си, но не посмя да му зададе този въпрос, а само разпери безпомощно ръце.

— Бели, познаваме се от доста време. Повярвай ми, аз не съм виновен… Притиснаха ме от всички страни. Бях принуден… Нищо лично… За всичко са виновни Шмит и неговите чеченски приятели.

Нещо във версията му определено не звучеше логично. Ако Шмит работеше с чеченците, тогава защо те се опитаха да го убият с помощта на въпросния Глиган? Но Белов не му зададе този въпрос.

— И сега ти кого представляваш? — поинтересува се той.

— Зорин.

„Това вече е любопитно! — помисли си Саша. А Глигана разпалено започна да му обяснява, че Виктор Петрович отдавна издирва Белов. И че бил неговият единствен приятел, ако, разбира се, не се броял самият Глиган. — Значи Зорин отново играе срещу мен? — досети се Белов. — Вълкът козината си мени, но нравът — не…“

— А как стигна до мен?

— Знаех, че Бакена клошарства на сметището. Той ти имаше не зъб, ами направо бивни на мамут заради някаква мадама. Е, събрах две и две…

Белов прехвърляше наум чутото и опитваше да разбере къде Глигана лъже и къде казва истината. Реши, че дебелият наистина се е отказал от идеята да го убие. Впрочем, това не биваше да го успокоява. Днес поръчката беше отменена, но утре… Кой знае какво щеше да стане утре?

Глигана продължи да обработва Белов, сякаш е негов адвокат.

— Страхотно те изцедиха — шепнеше бившият бос от престъпния свят, сякаш се страхуваше, че някой ще го чуе. — Направо те обраха. Преметнаха те и с нефтения завод. Сега ще го видиш, когато си видиш ушите. Срещу теб са Шмит, жена ти, чеченците и един господ знае още кой. Ако някой може да ти помогне в създалото се положение, това е само Зорин.

— И ти, така ли? — попита Белов с откровена подигравка.

— И аз — каза искрено Глигана.

Белов само поклати глава. За същества като Глигана Космос казваше: „Ако имаш такъв приятел, не ти трябват врагове. Той сам ще те вкара в гроба!“

— А познаваш ли Лупу? — попита Белов.

— Да не е молдовецът, който ръководи онази сган на бунището? — уточни Глигана. — Имал съм си работа с него. Той е говно. Ще го изхвърлим с цялата онази паплач от строежа. Обещавам ти.

„Ех, Глигане, Глигане, голяма си свиня! — помисли си Белов. — Строежът, нефтът, парите… А защо никой не се интересува от хората? Наистина ли непременно трябва да се озовеш на дъното и да премислиш живота си, за да се събуди съвестта ти?“

— Добре — съгласи се Саша. — Предай на Зорин, че ще му се обадя, когато имам време…

 

 

Муса откара бойците си в резервната база — голям склад за стоки на едро близо до Москва. Основното помещение с големината на хангар беше затрупано с чували, палети със сандъци и контейнери. Празна бе само малката стая, която служеше за канцелария. Пристигналите се настаниха в нея. Подпряха оръжието си на стената и насядаха по турски кой където свари.

След малко в стаята влязоха Асланбек и Омар. Мокоев се обърна с реч към бойците си.

— Псетата неверници ни предадоха. Ние рискувахме и загубихме. Остава ни само да покажем на всички как умират воините на Аллах. Нека онова, което не получихме ние, да не го получи никой друг. Ще взривим този строеж. Ще взривим целите основи и всичко, което може да се взриви. След това никой няма да поиска този обект. Имаме достатъчно експлозиви. На една товарна гара ни чака цял вагон.

Предложението като цяло се хареса на Омар. Мащабните взривове му доставяха естетическо удоволствие. Освен това можеше да използва унищожаването на този толкова голям обект край Москва с пропагандна цел и заради него да получи поредния финансов транш! Но работата не изглеждаше лесна! След отвличането на Шнапскопф бе глупаво да се надява, че ще завари Шмит и поддръжниците му неподготвени.

— Най-вероятно в момента са нащрек и контролират подстъпите към строежа — каза замислено Омар.

Ала Асланбек знаеше какво говори. Много добре се ориентираше в принципите и правилата на престъпния бизнес в Русия.

— Те сами ще ни поканят там — уверяваше ги той. — Ще им определим среща точно на техния строеж. Имаме право на това, защото нас незаконно ни лишиха от собствеността ни. Там мястото е спокойно и много подходящо за среща. В началото никой няма да заподозре нищо. А после ще бъде късно. И когато Шмит изчезне, всичко ще се нареди…

Омар помисли малко и одобри плана на Асланбек. Муса също кимна в знак на съгласие…

Оставаше им само да се обадят на Шмит и да си насрочат срещата. Асланбек започна разговора с обвинения, но той грубо го прекъсна:

— Я престани да дрънкаш глупости… Ако имаш някакви претенции, да се срещнем и да си поговорим. Казвай къде.

След като чу предложението за мястото и времето на срещата, Шмит каза, че няма възражения, затвори и веднага се обади на Веденски. Идеята на Мокоев да направи срещата на строежа се хареса на полковника.

— Там мирно и тихо ще ги изловим всичките. Много по-трудно би било да го направим в града. На бунището няма да нанесат кой знае каква вреда на околните и строежа. Е, ще поодраскат тук-там основите. Пък и аз ще те подсигуря. Няма да им позволим да се развихрят кой знае колко. Ще ги изхващаме като паяци в буркан…

 

 

Веденски не разбираше защо неговият агент Муса не му се обажда, нито му съобщава за замисъла на терористите. Да не го беше предал? Или бе заиграл двойна игра? Може би го бяха разкрили и сега трупът на Джохаров гниеше в някоя изоставена канализационна шахта?

 

 

В действителност нещата стояха много по-просто. Асланбек наистина се страхуваше някой да не извърши предателство, затова отне мобилните телефони на всички свои хора и не ги изпускаше от очи. Затова Муса не се реши да рискува, макар да знаеше, че трябва да съобщи на полковника изключително важната информация. Подготовката за предстоящия Армагедон вървеше с пълна сила.

 

 

Както обикновено, най-неусетно сред суетнята и работата наближи Нова година. Този път тя беше особен празник за Белов. В изтичащата година оставаше предишния му живот. — Бригадата, семейството му, бизнеса му. Настъпваше първата година от неговото ново летоброене.

И той се канеше да я посрещне с Лена! А веднага след празниците да се приберат в Москва… Заедно. Може би Бог бе изхвърлил и двамата на бунището, за да се срещнат? Или пък за да му даде възможност да се опомни?

През последните месеци той осъзна много неща. А най-важното от тях бе, че не бива да живее заради пари, престиж или работа… Трябваше да живее заради самия живот. И да уважава чуждия точно толкова, колкото уважава и своя. И още нещо — че не бива да върши неща, които не са му по сърце. Дори ако да се постъпва така е прието, въведено като правило, записано като закон или наложено от традициите. Или пък от нравите, все едно. То никога не носеше щастие…

 

 

На трийсет и първи декември Саша отиде в Москва и взе Лена от клиниката на Абдулатипов. Лекарите бяха извършили чудо. От ужасните белези, които пресичаха на кръст бузата й, бе останала само една едва забележима розова следа. Но докторът обеща, че много скоро тя също ще изчезне.

Лена се гледаше в огледалото и плачеше. Не каза нито една благодарствена дума, но Саша виждаше всичко в очите й.

 

 

На връщане Белов разказа на Лена за решението си. Искаше да научи мнението й още сега. Ами ако тя изведнъж му откажеше? Имаше толкова случаи, в които се държеше непредвидимо. Но не и този път. Щом чу плановете на Белов, тя се хвърли да го целува. Радостта за малко не се превърна в нещастие. Колата едва не се заби в дърво…

 

 

Когато пристигнаха в Картаген, се оказа, че приятелите им вече ги очакват — Витя, Федя и Доктор Уотсън. Фургонът на Лена беше затоплен, а в отворената печка весело пукаха сухи цепеници. Миришеше на хвойна — в ъгъла се мъдреше малка кичеста елха.

Федя, Доктора и Витя гледаха с облещени очи към Лена. Едва сега забелязаха колко е красива, още повече че след лечението се бе подмладила и изглеждаше като актриса от киното.

— Е, какво сте се облещили? — избоботи недоволно Белов. — Ще й пробиете дупка в лицето с тези ваши погледи и ще трябва да я водя обратно в болницата.

— Не можем да свикнем. Нещо й липсва на лицето — не се съобрази Федя и всички се разсмяха.

Доктор Уотсън изглеждаше блед. Той стоически понесе курса на лечение, който сам си назначи, и сега се приспособяваше към живота без наркотици. Витя не изглеждаше кой знае колко по-добре от пациента си. Наложи се да поеме на плещите си грижите за доктора и преживя състоянието му на „студена пуйка“ заедно с него.

— Заповядайте на масата! — покани ги тържествено Федя и приглади с ръка подстриганата си специално за празника коса.

По случай Нова година се бе издокарал в стар, но доста запазен син костюм с подплънки на раменете, произведен през петдесетте години. На врата му висеше още по-древна черна вратовръзка на ситни бели точки, която сякаш бе снел от Владимир Илич Ленин в мавзолея. Саша реши, че в момента мястото на Федя не е на бунището, а на някакъв дипломатически прием или научен симпозиум.

Празнично подредената маса буквално се огъваше от блюда. Заслугата за това беше на Степанич. Вярно, самият той в момента не беше с тях, защото в това време търговията процъфтяваше. Щеше да е грехота да не се възползва от Новата година.

Всички се събраха край масата. Витя, който бе седнал до Белов, отвори шампанското и напълни чашите. Когато всичко стана готово, Саша се изправи, помоли за внимание и с привидно сериозен вид произнесе тост, имитирайки кавказки акцент:

— Имало едно време една малка птичка, която обичала да лети високо към слънцето, но веднъж си изгорила крилата. Другите птици, които не я обичали заради нейната самостоятелност, се зарадвали, че я сполетяло нещастие. Те не знаели, че това е феникс. На нея не й се случило нищо. Тя изгоряла и след триста години се родила отново. Нека никога и за нищо на света да не се радваме колективно на чуждата беда. Да пием за това! — След като свърши речта си, Саша погледна малко смутените си приятели, засмя се и започна да чука чашата си с всички.

Чашите иззвънтяха и всички изпиха шампанското си освен доктора, в чиято чаша имаше доматен сок. Докато изпращаха старата година, Саша им съобщи между другото, че двамата с Лена се канят да се преместят в Москва.

— Значи заминавате, така ли? — разстрои се Витя. — Е, какво да се прави, всеки си има свой път, най-важното е да не го пропусне, когато стигне до него. И, естествено, скоро ще забравите за нас…

Белов го прегърна и приятелски го потупа по врата.

— Няма да стане! И вас няма да ви оставим на мира. Ще ви измъкнем оттук, само ни дайте малко време.

— Времето господ го определя — отбеляза Витя. — А пък ние нека да пийнем по още едно. За бъдещето.

Всички дружно се присъединиха към тоста му.

— Наздраве, за бъдещето! За светлото бъдеще!

Зад вратата на фургона се разнесе шум и след миг тя се отвори. Изтупвайки снега от себе си, на прага застана Степанич.

— Веселите ли се, младежи? Защо не ме изчакахте?! — обиди се престорено той.

Федя се втурна да свали шубата на Степанич. Витя му наля една чаша догоре, а Доктор Уотсън му напълни чинията с мезе. Направиха място на стареца и той седна край масата.

— Добре де, ще поседя малко с вас, колкото да посрещна Новата година. А после ще се прибера да гледам телевизия.

Това заявление отново предизвика смях.

— Ти си направо като пощальона Печкин! — извика Витя.

Федя погледна към часовника, който му бе подарил Белов, и напомни:

— Ей, стегнете се, време е да отворим шампанското!

По радиото вече излъчваха химна на Глинка. После Кремълския часовник удари дванайсет. С последния му удар всички скочиха от местата си, започнаха да чукат чашите си и да крещят като смахнати.

— Ура! Честита нова година!

Навън се разнесоха викове и пукот от фишеци. Както и изстрели. Белов подсъзнателно долови в хаоса от шумове звуците на откоси от автомати.

— Някой стреля! — каза тихо и остави недопитата си чаша.

Останалите последваха примера му. От известно време много обитатели на селището ходеха въоръжени. Витя и Доктор Уотсън веднага скокнаха и започнаха да се обличат. Белов забеляза, че и двамата имат затъкнати на кръста си пистолети.

— Ей сега ще се върнем, почакайте малко — подхвърли Витя.

Федя също се застяга.

— Само ще погледна и идвам — обеща Саша на Лена, щом забеляза, че тя го гледа с укор.

Витя виновно се усмихна:

— Обещавам, че само ще идем да видим какво става. Молим младоженците да не се тревожат за нас.

Степанич измърмори нещо под носа си и също започна да навлича шубата си. Лена и Александър изпратиха приятелите си и останаха насаме. Празничното чувство сякаш се изпари за секунда и Лена се изпълни със страх. Тя се приближи до застаналия пред отворената врата Саша и силно го прегърна.

— Няма да те пусна! Това нас повече не ни засяга! — Тя затръшна вратата, дръпна го и го отведе до масата.

Изстрелите и откосите навън не преставаха. Някъде далеч се разнесе толкова силен взрив, че ушите им писнаха, а фургонът се повдигна от взривната вълна и силно се стовари на земята. Сякаш навън бе преминал ураган…

Веднага избухна втори, още по-силен взрив, а след него и трети. Лена гледаше умоляващо към Саша. Заслушан в звуците на боя, той протегна ръка към шампанското си, но не успя да го допие. Вратата най-неочаквано широко се отвори и на прага застана човек с превъзбудено, обляно в кръв лице. Беше от бойците на Лупу.

— Убиха Михай! — изкрещя той. — Чеченците колят хората! Михай заповяда да дойдем при теб, ако с него се случи нещо!

Белов погледна към Лена. Тя положи огромни усилия да се овладее, усмихвайки се през сълзи. Сетне измъкна изпод кревата тежък пакет, разопакова го и подаде на Саша автомата „Калашников“.

— Е, добре, щом е така, върви. Вярвам, че всичко ще е наред…

— Не мърдай от къщи! — извика той и хукна след молдовеца…

 

 

За полковник Веденски първият ден, по-точно първата нощ, на хиляда деветстотин деветдесет и девета година започна с кошмар. В най-неподходящия момент, едновременно с ударите на Кремълския часовник, се разнесе звън от обаждането на Муса Джохаров, който най-сетне бе успял да осъществи телефонна връзка. Съобщи му за плановете на Омар и за образцово набелязаната наказателна акция край Москва…

В слушалката ехтяха викове, откоси на автомати и взривове…

 

 

Веднага след като обявиха тревога, Веденски не се сдържа и се обади на Шмит, за да го включи в операцията. Щом всички можеха да се радват заедно, значи трябваше и да страдат заедно!

Щом научи за нападението на чеченците над Картаген, Дмитрий се разстрои. Та това беше първата му Нова година в семеен кръг заедно с Оля и Ваня. Въпреки късния час, момчето още не спеше. И как, след като дядо Мраз му бе подарил самосвал с дистанционно управление! Кой би заспал след такова нещо!

То дори не забеляза как майка му се разплака, когато някой се обади на чичо Дима…

 

 

Шмит се премести в другата стая, за да говори на спокойствие, но Оля изпрати момчето да спи под надзора на гувернантката и отиде при него. Дмитрий я прегърна с една ръка и се усмихна. Но усмивката не изглеждаше много убедителна. Оля пак се разплака. Дмитрий отново притисна слушалката до ухото си.

— Кога е срещата ти с чеченците? — попита го Веденски, след като му предаде смисъла на съобщението, което бе получил от Муса.

— Срещата ни е за утре — отвърна Шмит и погледна виновно Оля. — Бяхме се разбрали да се видим на строежа.

— Те вече са там. Взривяват основите и инфраструктурата на завода. Мисля, че до утре там вече няма да има нищо. И никого. Можеш да се присъединиш към моите юнаци сега, ще те чакам там.

Шмит изпсува, но веднага се извини на Оля за своята невъздържаност и за разваления празник. Наложи му се да й обясни защо трябва да излезе. Но Оля се отнесе с разбиране към ситуацията. Тя само настоя освен Николай, Митя да вземе още няколко души охрана…

 

 

По пътя Белов събра всички, които успя да открие, и ги заведе навътре в гората. Там беше по-безопасно отколкото под куршумите в голото поле или в облицованите с дъски и шперплат фургони. Самият той се върна в селището с двама от укриващите се по тези места и тръгна по посока на изстрелите.

Битката за Картаген беше в самия си разгар. Остатъците от хората на Лупу отново се бяха барикадирали в сградата на бившата администрация и стреляха по атакуващите терористи. Белов нямаше никаква възможност да се добере до молдовците. Но разполагаше с идеална възможност да удари чеченците в тила. Тримата заеха позиции зад колелата на фургоните и започнаха да притесняват нападателите с изстрели в тила им.

В суматохата на боя той забеляза хукналия нанякъде Витя и го спря.

— Витя, помниш ли къде заложихме взривовете през есента? Бързо тичай там. Ще ги подгоним чеченците към същото място.

 

 

Молдовците пращяха от сила, което не можеше да се каже за уменията им. Освен това си имаха работа с професионалисти. За съжаление тъмнината също помагаше на терористите. Но чеченците явно не бяха очаквали толкова добре организиран отпор и решиха, че са влезли в схватка с бойците на Шмит. Онези от тях, които успяха да се измъкнат, скокнаха в микробуса и започнаха да отстъпват точно натам, където искаше да ги отведе Белов. И без това нямаха друг път…

 

 

Веднага след като синият микробус се озова на нужното място, Видя съедини кабелите. Старият акумулатор не го подведе. Взривът изхвърли микробуса на половин метър във въздуха…

Когато падна на земята и заподскача на ресорите си, в него изтрещя нов, още по-мощен взрив. В нощното небе мигновено израсна гъба, която игриво пръскаше жълти и червени оттенъци. Малко по-късно горещина от плъзналата въздушна вълна заля очевидците.

Саша замря като омагьосан от потресаващата гледка. Беше красиво, но войната имаше и друга страна. В същия миг по земята се посипаха парчета от автомобила и човешки тела. Някъде от тъмнината изникна Витя и застана до Саша.

— Направо Хирошима, а! — изкрещя той. — Баката ли избухна толкова силно?

— Сигурно са пренасяли експлозиви в колата — предположи Белов.

Ехото от взрива още не бе стихнало, когато в тила на терористите се разнесоха изстрели.

— Тези пък кои са? — завъртя радостно глава Витя. — Да не би да са нашите?

— Не разчитай на това. Тук вече няма наши — разстрои се Белов. — И няма да има. Картаген ще бъде разрушен. Време е да се махаме оттук…

 

 

Веденски хвърли срещу терористите всичките си налични сили. Той им бе поставил задачата да завземат селището Картаген и територията на нефтения завод. И да не залавят терористите живи. Във втория ешелон действаха бойците на Шмит.

 

 

Появата на нови сили промени съотношението на боя. Щом се оказаха малцинство, чеченците се изтеглиха в гората, където бяха притиснати от две страни от бойците на специалните части и гвардейците на Шмит. Телата на убитите и ранените изстиваха в снежните преспи. След четвърт час боят стихна, но скоро отново се разгоря. Бяха молдовците, които за пореден път се оказаха обкръжени в сградата на администрацията и отказваха да предадат оръжието си…

Лавирайки между ранените и убитите, Федя дотърча при Белов.

— Степанич е ранен, докторът го превързва — извика той отчаяно.

Белов се обърна към Витя.

— Тичайте и двамата при Уотсън. Вземете Степанич и го занесете в колата. Нека Федя събере багажа, аз ще ида да взема Лена. — Саша хукна към своя фургон.

Лошо предчувствие сви сърцето му, когато видя следите от откос на автомат по стената на фургона и широко отворената врата.

Буквално влетя в помещението. Всичко беше обърнато с главата надолу: елхата бе съборена, масата — преобърната, по пода се търкаляха изпотрошени съдове и остатъци от храна. Той видя Лена. Седеше на леглото, притиснала ръце към гърдите си и го гледаше със странен, някак отнесен поглед. Едва тогава Белов забеляза, че пуловерът под пръстите на Лена бързо се напоява с кръв.

— Какво ти е? Ранена ли си? — изкрещя той като луд.

— А ти? Ти ранен ли си? — едва чуто попита тя.

Това бяха последните думи на Лена. Белов много пъти бе виждал смъртта, за да греши. Лена вече я нямаше! Отчаяно се хвърли към нея и отмести окървавените й ръце. Куршумът бе преминал точно до сърцето й. Би трябвало да умре по-рано, но го бе изчакала, защото не искаше да си отиде завинаги, без да се сбогува! Саша се вгледа в мъртвото й лице, което бе станало толкова отчуждено, и затвори очите й!

— Ти, ти си тази, която трябва да ми прости… — прошепна и вдигна очи към тавана: — Господи, защо нося само нещастия на всички!

Навън се разнесоха забързани крачки и във фургона се появи Витя.

— Ей младоженци, къде сте? — извика той. — Двигателят вече ще се взриви. Заваля сняг, трябва да тръгваме, защото ще затрупа пътя…

Белов се обърна към него и притисна пръст до устните си. Този жест и изражението на лицето му много изненадаха Витя. Погледна към леглото и видя окървавеното тяло на Лена. Машинално се прекръсти, макар че никога не бе демонстрирал набожност.

— Ама, как така… — промълви.

 

 

След половин час приятелите натъпкаха смазания от мъка Белов на задната седалка на ладата. Докторът и Федя седнаха до него от двете му страни. Витя се настани зад волана. Степанич остана до колата.

— Откарайте го — каза той, докато оправяше окървавения бинт на главата си. — Не се тревожете за Лена, аз ще направя всичко, както се полага. След ден-два, когато нещата се успокоят, ще дойдете да ме вземете…

 

 

Рискувайки да заседне в преспите, Витя заобиколи сметището откъм по-отдалечения му край. Едва излязоха на шосето. На никого не му се говореше, затова мълчаха през целия път. Преди да влязат в Москва, Витя се отклони от пътя, спря и се обърна към Белов.

— Как си, Сиви?

Белов се размърда. Сякаш се отърсваше от амнезия.

— Добре съм. Само че не съм Сивия. Името ми е Александър Белов.

Дори да бе изненадан, Витя умело го скри.

— Е, щом си депутат, пък макар и бивш, сядай зад волана, защото аз нямам нито книжка, нито документи. А днес ченгетата са люти. Като нищо ще ме окошарят.

Всички излязоха от ладата. Високо в небето златистата луна надничаше зад облаците. Снегът се сипеше на парцали. Безмилостният вятър принуди хората да побързат и насила ги вкара в топлото купе. Саша седна зад волана, Витя — до него, а Доктора и Федя заеха местата си на задната седалка. Белов сложи ръцете си на кормилото, но кой знае защо не бързаше да потегли. Най-сетне Витя не издържа и попита:

— Къде отиваме, в Москва ли?

— Аз се връщам назад към бъдещето — сви рамене Белов. — Към своето старо проклето бъдеще. Е, какво, идвате ли с мен?

— Твоето проклето бъдеще са мерцедеси S-класа, палати, яхти и момичета, нали? — уточни Витя. — Ако е така, можеш да ме сложиш в списъка.

— Ами ако моето бъдеще е кръв и смърт?

Витя разпери ръце. Вместо него отговори Федя:

— Че може ли без това. Кръвта е едновременно и живот, и смърт. Аз съм с теб.

— Ние сме с теб — поправи го докторът.

Белов се замисли. Спомни си Фил, Космос и Пчелата… Някога Бригадата се състоеше от четирима… Колкото бяха и сега в тази кола. Но старите му приятели изминаха своя път. Добре или зле, те го извървяха. А неговата съдба отново го връщаше в началото. Сега всичко зависеше само от него. Съдбата беше избор, камара от различни избори…

Саша се обърна и топло се усмихна на приятелите си.

— Е, какво ни остава? Гардемарини, напред!

 

 

Над Москва ехтяха салюти. Ракети неспирно излитаха и прорязваха с огнените си стрели нощния въздух. В града непрекъснато се взривяваха фишеци и се носеше такъв грохот, сякаш столицата бе фронтова линия. Огнените вихри танцуваха върху надвисналите над града ниски облаци. А под тях с крясъци се стрелкаха изплашени врани и търсеха спасение от оглушителните звуци.

Мигачът светна, бялата лада излезе на шосето и потегли напред…