Александър Белов
Живот след смъртта (46)

45.

Ваня нито за миг не се съмняваше, че е видял баща си. И оттогава постоянно очакваше той да се върне, но така и не го дочака.

Заради дългото отсъствие в неговото въображение баща му се превърна във всемогъщ юнак, герой от приказка. Ала оставаше далеч и с всеки изминал ден се отдалечаваше повече и повече. Беше най-важният човек, но само в сънищата и мислите на Ваня. В живота му обаче все повече място започна да заема чичо Дима.

Особено след онзи риболов, завършил толкова страховито, Шмит се превърна в безусловен авторитет за момчето. Макар че то продължаваше да обича баща си както преди, малко по малко бе започнало да го забравя. И изведнъж го видя на улицата. Това беше чудо, но Ваня бе в онази възраст, когато децата още вярваха в чудеса и дори ги смятаха за нещо обикновено.

Необикновеното беше друго. Напоследък на Ваня му ставаше все по-трудно да общува с майка си. Не че тя вече не го обичаше. Олга продължаваше да се грижи за него както и преди, не пропускаше да провери дали е добре облечен и нахранен. Но Ваня инстинктивно усещаше, че майка му вече има други интереси. И вината за това не беше само в чичо Дима. Неговата майка сякаш бе омагьосана и бавно и незабележимо се превръщаше в чужд човек. Ваня не можеше да си обясни това, но го долавяше и се страхуваше.

Затова се стремеше да прекарва колкото се може повече време навън. Беше му скучно да се разхожда с гувернантката. Бягаше от нея и се шляеше сам по улиците. Завъди си приятели сред местните малолетни хулигани. Най-близки му станаха братята Миша и Гриша Хапилови. Миша беше на седем години, а Гриша бе връстник на Ваня. Майката и бащата на братята бяха заклети пияници и изобщо не ограничаваха свободата на отрочетата си. Миша дори не ходеше на училище.

Падна първият сняг. Това се превърна в истински празник. Когато излязоха навън, Ваня веднага избяга от гувернантката по изпитания вече начин — промъкна се през една дупка на оградата. Жената нямаше как да го последва. Малкият притича през целия двор, за да излезе през изхода му, шмугна се зад ъгъла и изчезна.

Братя Хапилови висяха пред приемателния пункт за стъклен амбалаж. Навъртаха се наоколо с намерението да измъкнат една-две бутилки от чантите на онези, които идваха да ги връщат. Ваня дотича при приятелите си и потупа Гриша по рамото:

— Здрасти, момчета! Какво, ще цапнем ли по един сладолед?

Миша отговори вместо брат си:

— Ъ-ъ, почакай малко. Имаме работа! Трябва да преместим тук празните сандъци, а пълните да ги занесем ей там. Ако го направим, чорбаджийката обеща да ни даде десет хиляди стари рубли.

Вместо да спори с тях, Ваня размаха във въздуха нова банкнота от сто нови рубли.

— Я, виж ти, откъде ги взе? Откладна ли ги? — възхитено възкликна Гриша, който не можеше да казва буквата „р“.

— Че как иначе — гордо отвърна Иван. — Отмъкнах ги от портмонето на майка си. — В него има колкото си щеш. Тя дори няма да забележи. Хайде да вървим.

Те ядоха сладолед под гъсто сипещия се сняг, който падаше от ниското небе право в устите им, стига само да вдигнеха глави нагоре.

Снегът привличаше ръцете им като магнит. Щеше им се да го пипат не с ръкавици, а с голи ръце, за да почувстват, че зимата е дошла. Миша метна първата снежна топка по брат си, а втората — по афиша с портрета на някакъв певец. Но много по-интересно им беше да целят с топки преминаващите край тях коли.

Момчетата избраха най-подходящото за целта място — близо до изхода на тунел. Тук шофьорите не можеха да завият, нито да се отклонят от пътя. Беше абсолютно невъзможно да спрат или да паркират, за да излязат от колите и да издърпат ушите на малчуганите. Високата дълга стена покрай терасата не позволяваше такива маневри.

Момчетата изскачаха като партизани или индианци иззад рекламния билборд и засипваха поредния автомобил с град от снежни топки.

Целеха се предимно в камионите. Беше им по-лесно и по-интересно да ги улучват. Всяко попадение бе съпроводено от звука на тъпи удари. Но и леките коли не бяха за пренебрегване. Хората, които пътуваха в тях, подскачаха на седалките и псуваха. Миша заби една снежна топка право в открехнатия прозорец на една от тях. Шофьорът завъртя волана и колата поднесе встрани. За миг Иван зърна разкривеното му от ярост лице, понечи да избяга и… застина на място. Беше баща му!

— Да изчезваме! — дърпаше го за ръкава Миша. — Ще ни хване и ще ни избие.

Почти едновременно един след друг се разнесоха два изстрела… Стреляха някъде от срещуположната страна на пътя. В същия миг Ваня видя как страничното стъкло, зад което седеше баща му, се напука, а в средата на пукнатините се образува малка дупчица…

В началото Белов не осъзна какво става. Но миг по-късно се ориентира в ситуацията. Веднага след първия изстрел, който проби предното стъкло, щеше да последва и втори. Рязко натисна газта, за да се измъкне по-скоро от зоната на стрелбата. Направи го съвсем навреме — вторият изстрел проби страничното стъкло. Огледа се и видя, че стрелят от купето на син микробус, паркиран вляво от пътя на около трийсетина метра от изхода на тунела.

Белов се задейства като автомат и ако някой го накараше, едва ли щеше да обясни защо постъпва така, а не иначе. Нито в този момент, нито по-късно. Времето сякаш забави хода си, а той — тъкмо обратното, започна да се движи все по-бързо. Изпреварваше събитията с част от секундата. В същото време с кристална яснота виждаше всичко, което става наоколо.

Ето — отдясно забеляза изплашеното лице на Ваня на фона на билборда с физиономията на някаква дългоноса певица. Ето — куршумът, който премина отляво, се вряза косо в предното стъкло… Стори му се, че вижда как парченцето метал бавно прелита покрай него и, въртейки се, оставя подире си гореща диря във въздуха. Ето — точно пред носа му също така бавно се движи втори куршум, който пронизва едно след друго и двете странични стъкла. Но най-странно беше, че виждаше дори такива неща, които просто физически не беше възможно да види.

Например, лицето на онзи, който стреляше. Той седеше с пушка в ръце синия микробус, паркиран над шосето. Автомобилът беше със затъмнени стъкла и в този момент никой не би могъл да зърне снайпериста. Никой, освен собствената му мишена.

На Саша му се стори, че стрелецът е с кавказки произход. Навярно чеченец? Кой би могъл да наеме кавказец, за да го отстрани? Шмит? Едва ли. Зорин? Напълно възможно. Но най-вероятната кандидатура беше на Глигана…

Белов натисна газта и се понесе напред, лавирайки между автомобилите. Най-правилният подход бе да се движи в потока от коли и да се опита да се скрие. Ами ако след него се движеше друг автомобил със снайперист?

Напук на всякаква логика още на първия завой завъртя волана наляво, отклони се от шосето, мина по познатите странични улички и излезе на защитния насип на стотина метра от пътя, откъдето се разнесоха изстрелите. Постоянно се обръщаше, за да види дали го следят. Синият фургон вече го нямаше там.

Извади от жабката бинокъл и картата на Москва. С помощта на оптичния прибор проучи старателно обстановката. Момчетата, които първи бяха започнали обстрела на колата му, също ги нямаше от другата страна на пътя. Саша остави бинокъла на съседната седалка, разгъна картата и изчисли примерния маршрут на килъра, вземайки предвид и изтеклото време. След това запали колата и рязко се понесе напред…