Александър Белов
Живот след смъртта (42)

41.

На сутринта Белов и Федя тръгнаха за столицата със Степанич. Витя остана да охранява селището, а по молба на Белов — и Лена. Тя, както беше обещал Лупу, се върна в своя фургон още същата вечер. Но не размени нито дума със спасителя си. По същия начин се държа и на сутринта. Саша нямаше време да си изяснява отношенията с нея и отложи неприятната процедура за по-добри времена.

Степанич не харесваше настъпилите промени, както и крахът на подредения си бизнес. По пътя той непрекъснато мърмореше.

— Не, повече няма да превозвам никакво оръжие. Да стрелям — как да е. Но за нищо на света няма да превозвам оръжие! Ако го помъкнете със себе си, на обратно си вземете такси. Както е тръгнало, днес — оръжие, утре — торба с маково семе, а вдругиден — труп в багажника…

Той се задави, закашля се и изгледа накриво Белов. Но Саша не му се обиди, а само отбеляза:

— В твоя багажник труп няма да влезе. Тъй че дори не си мечтай. А назад ще се върна със собствената си кола.

Степанич само завъртя презрително глава, сякаш искаше да каже, че момчето вече не се чува какви глупости дрънка. Но Белов не се шегуваше. Когато Степанич ги закара до гаражите, Саша без проблеми намери онзи, който му трябваше. Ключът влезе леко в смазаната ключалка и вратата се отвори. В гаража го чакаше светлосиня, почти бяла лада със затъмнени стъкла. Белов завъртя ключа в таблото пред изненадания, недоверчив поглед на Степанич. Колата запали без проблеми, както се казва — от половин оборот. Белов провери бензина и маслото, напомпа малко гумите.

След като се убеди, че няма нужда нито от буксир, нито от други помощни средства, той пусна Степанич да си върши работата. Старецът инстинктивно усещаше вожда в Белов и въпреки напредналата си възраст безпрекословно му се подчиняваше. Позволяваше си само да мърмори от време на време под носа си. Белов провери книжката и документите на колата и вписа в бланките данните от новия си паспорт.

След това се зае да инструктира Федя. Той можеше криво-ляво да кара кола и в предстоящата операция по закупуване на оръжие Александър отреждаше на Федя доста значителна роля.

Провери до каква степен Федя е в състояние да управлява автомобил. Оказа се, че може да запали двигателя, да потегли, да премине на втора и дори на трета скорост, да вземе завой и да спре, ако не на нужното място, то поне близо до него.

В първия магазин по пътя Саша му купи електронен часовник. Пристигнаха на мястото на срещата с Бакена почти с час по-рано. Тук Белов премести Федя зад волана и го накара да повтори още веднъж всичко, което трябва да направи.

— Имай предвид, че е възможно да ни преметнат. Тогава няма да имаме пари, нито оръжие, но не бива да се паникьосваш — предупреди го Белов.

Остави Федя в ладата и се скри в близката пресечка. Бакена не биваше да знае, че разполага с кола. Направи голям кръг, за да се озове на мястото на срещата от противоположната страна. Нямаше доверие на Бакена. По принцип. И се учудваше, че още не го е предал на някого за трийсет сребърника…

Саша застана на уреченото място до автобусната спирка, десет минути преди насроченото време и започна безгрижно да разглежда ярките афиши на някакъв певец. Бакена се приближи зад гърба му, лъхна го миризма на алкохолни изпарения.

— Мангизите в теб ли са? — попита той вместо поздрав.

— Че как иначе? — потупа джоба на якето си Белов.

Бакена кимна.

— Тогава да вървим — обърна се той и уверено закрачи към грозните постройки.

Белов се страхуваше само от едно — че ще му се наложи да пътува до някъде. Съмняваше се в способностите на Федя да изпълнява толкова сложни маневри, че и да го наблюдава. Но му провървя. Веднага след будката за вестници Бакена сви в широкия проход между високите бетонни огради. От двете му страни бяха разположени складове и гаражи. Беше най-обикновена промишлена зона. С крайчеца на окото си Белов забеляза, че Федя успешно потегли и започна да ги следва от достатъчно разстояние. Саша похвали наум дървения философ.

Бакена спря до желязна портичка и почука на нея. Малко по-нататък край пътя бе паркирана стара волга, чийто багажник беше отворен. Може би благодарение точно на това Белов чу как от другата страна на оградата се разнесе смътно познат глас:

— Не се притеснявай, шефе, ще опаковаме клиента по възможно най-добрия начин. След половин час ще го получиш топъл-топъл.

След като Бакена почука, портичката се отвори и те влязоха вътре. В тясното дворче, затрупано с големи контейнери, ги очакваха трима души. Видът им не се хареса на Белов, защото изглеждаха като типични отрепки. Макар че кой ги знаеше тези търговци на оръжие? Защо пък да не изглеждат точно така?

Единият от троицата, як като биче, тъкмо прибираше в джоба си мобилен телефон. Вероятно точно той беше обещал на шефа си да опакова и достави клиента. И нямаше никакво съмнение кой е този клиент.

Лицето на онзи с мобилния телефон бе наполовина скрито зад плетена маска. Вероятно бе служител на милицията или армейски офицер, който търгува с откраднато от службата си оръжие и се страхува да не го познаят. Но се стори познат на Белов.

— Донесе ли мангизите? — попита единият от младежите.

Изглежда никой не се интересуваше от друго в този живот. Белов отново кимна и потупа джоба на якето.

— Дай ги! — изгрухтя човекът с маската.

Белов отново чу познатия глас, който преди малко говореше по телефона. И този път го позна.

— Глигане, ти ли си?!

— Да, Бели, аз съм. — Глиганът смъкна маската, от която вече нямаше нужда. — Отдавна не сме се виждали. От смъртта ти. Лоша работа, Саша. Хората те търсят. Искат да те убият, само че този път — наистина. Обещават добри пари за главата ти. Обаче сега и аз не зная на кого да я предложа тая твоя тъпа глава. Както и да е, ще останеш временно при мен, а аз ще организирам търг, за да видя кой ще плати повече. Сега дай парите, които си донесъл. И недей да правиш резки движения, защото момчетата ми са нервни и могат да те очистят преждевременно. Сам разбираш, че това ще доведе до падане на цената.

Белов мушна ръка в джоба на якето си, който преди това толкова многообещаващо потупваше. Появата на пистолета беше същинска изненада за бандитите.

Помощниците на Глигана измъкнаха пистолетите си, хвърлиха се към Белов и два от четирите патрона попаднаха в тях. Останалите пропуснаха. Белов хвърли безполезното оръжие към главата на Глигана и се метна към портичката. Край главата му изсвистяха два куршума, изстреляни от Глигана, но се забиха в бетона.

Белов се засуети пред портичката, тъй като не се справи с резето веднага. Тъкмо я отваряше, когато почувства силен удар в главата си. Беше Бакена, който със замах стовари върху темето на врага си парче водопроводна тръба.

Белов усети, че губи съзнание… Но скоро се свести. Надвесен над него, Бакена опипваше джобовете му.

— Мамка му! Той няма нищо! — викна възмутено дългучът на Глигана. — Изпързаля ни, мръсникът!

И злобно го ритна в ребрата. Глигана дръпна ортака си.

— Стига си играл футбол, натовари го в багажника! — свали от трупа на помощника си плетената шапка и я надяна на главата на Саша.

Белов усети как го вдигат за ръцете и краката и го носят, а сетне отнякъде се разнесе рев на мотор, който се давеше на първа скорост… Грубо го хвърлиха на земята, чу отдалечаващ се тропот на крака, после скърцане на гуми, удар и нечий вик. Накрая всичко стихна.

Някой свали маската от главата му и го потупа по бузата, за да се свести. Белов отвори очи и видя над себе си размазано като на нефокусирана снимка лице. Напрегна зрението си и установи, че е Федя.

— Как си? — поинтересува се той.

— Прекрасно — каза Белов. — По-добре от преди малко!

Опита се да стане.

Не успя веднага, но все пак се справи. Стана, облегна се на капака на колата и погледна с любопитство Федя, който като че ли беше не по-малко изненадан от собствената си пъргавина.

— Къде са онези изроди? — попита Саша.

— Не зная — сви рамене философът. — Май че на единия му прегазих крака… Избягаха… Постреснах ги малко с това — Показа на Саша черния пистолет ТТ, с чиято помощ бе накарал убийците да отстъпят, и с неумел жест го затъкна на кръста си.

Пъшкайки от болка, Белов отвори вратата на колата и седна на шофьорското място.

— Влизай, да вървим — подкани нетърпеливо Федя, който послушно изпълни командата му.

Излязоха от мястото между оградите на улицата и се отправиха в същата посока, в която потеглиха Глигана и ортакът му.

— А те няма ли да ни намерят? — изплаши се със закъснение Фьодор.

— Не се тревожи — успокои го Белов и настъпи газта. — Всяка втора кола по пътя е бяла лада. Надявам се, че не са запомнили номера на нашата бричка.

Федя се замисли за миг.

— Струва ми се, че не им беше до това — каза неуверено той.

Белов още не можеше да се съвземе от случилото се, изпитваше ужасна болка след удара, а на темето му бе израснала не цицина, а цяла буца.

Непрекъснато отместваше очи от пътя, за да погледне своя спасител: философът се бе оказал човек на действието, кой би могъл да го допусне? Както се казва, бе преминал от партията на скръстените ръце в партията на активните дейци. Впрочем, самият Федя често бе говорил на Белов, че човек разполага с невероятни способности да се проявява в екстремни ситуации.

— Я ми кажи как така ти, толстоевският философ, посмя да газиш живи хора с кола? И откъде имаш пистолет ТТ?

— А, този ли? — Федя измъкна пистолета и през смях щракна спусъка му. От дулото на оръжието изскочи малко езиче на пламъче. — Това е детска играчка, намерих го на бунището, а Витя го поправи, понеже има златни ръце. Досега не ми е вършил работа. Много е голям за запалка.

Федя отвори жабката, мушна вътре едрата машинарийка, а когато затвори, забеляза движеща се пред тях позната кола.

— Виж, онази волга! — Спасителят сръга Саша в ребрата. — Това е същата кола, с която без малко не те отвлякоха.

Но Белов вече бе завъртял волана, за да се престрои в лявата колона. Той нямаше никакви проблеми да кара зад старата волга, с която Глигана и Бакена толкова мълниеносно напуснаха мястото на сблъсъка. Автомобилът се движеше странно, явно Федя наистина бе размазал крака на Глигана. Саша не можеше да се оплаче, Фьодор бе проявил безупречно шофьорско майсторство.

Старата волга ги отведе до центъра на града. Белов добре познаваше сградата, пред която тя спря. Беше централният офис на фонд „Реставрация“, чиито собственик доскоро бе самият Белов…