Александър Белов
Живот след смъртта (16)

15.

Тази сутрин на Шмит му се наложи да промени плановете си. Беше извикан в Покровската районна прокуратура при следователя по особено важни дела Кирил Андреевич Николаев. Целта на това повикване беше да бъде разпитан в качеството на свидетел. Шмит заяви, че ще отиде там с адвокат, но Николаев рязко възрази.

— Вие сте повикан като свидетел, затова не ви е нужен адвокат.

Оказа се, че нещата не стоят точно така. След няколкото уточняващи въпроса около биографичните данни на Шмит разговорът се насочи към същността си — странното и жестоко убийство на строежа на търговския център, където беше загинал собственикът му Владимир Каверин, а заедно с него — помощникът му и охранителите.

По време на разговора следователят се поинтересува дали господин Шмит не си спомня къде се е намирал и с какво се е занимавал по време на убийството на Каверин. В отговор господин Шмит много вежливо прати господин следователя на майната му заедно с неговите подозрения. И заяви, че е научил за убийството от оперативните работници, докато е траел разпита на свидетелите в милицията… Естествено, Дмитрий премълча, че след убийството той лично ходи на строежа на търговския център на Каверин и видя удавените в собствената си кръв врагове на Белов…

В отговор следователят предложи на Шмит хубаво да си помисли и да напрегне паметта си. Било в негов интерес. След това тикна пред него листче и му предложи да се разпише на него.

— Какво означава това? — изненада се Шмит.

— Заявление, че няма да напускате града — с дежурен тон му обясни Николаев.

— Вижте какво, аз не съм адвокат, но мога да се ориентирам в юридическите въпроси. Подписката е вид мярка за неотклонение. А що за свидетел е човек, който има такава мярка?

В този момент вратата на кабинета се отвори и на прага й застана огромен, приличащ на мечка човек в тъмносин мундир. С нещо недоловимо на пръв поглед той приличаше на главен прокурор. И наистина беше прокурор. Казваше се Мазурин. Шмит го познаваше: веднъж вече се бе опитал да го привлече под отговорност по делото за разстрела на един германски бизнесмен в метрото, но, разбира се, без резултат.

Мазурин спря на вратата и започна внимателно да оглежда Шмит, както ентомолог — рядък вид бръмбар.

Следователят Николаев скокна и се изпъна като струна, сякаш бе войник в присъствието на генерал.

— Здравейте, Пьотр Прокофиевич! — не каза, а доложи той.

— Не ставайте, няма нужда — махна с ръка прокурорът. — Има ли проблеми?

— Тъй вярно! — викна отново следователят и остана да стои прав, сякаш не бе чул думите на началника си. — Този гражданин се интересува дали на един свидетел може да му бъде наложена мярка да не напуска града срещу подписка. Юридически казус, тъй да се каже.

Прокурорът се приближи към бюрото, усмихна се фалшиво и рече:

— Тук няма никакъв казус. Напиши документите наново и го направи обвиняем по делото. Дето се вика, стига да има човек, все ще се намери какво дело да му лепнем… Нали по това дело още няма обвиняем? Тъкмо вече ще има. Избери каква мярка за неотклонение да му наложиш… да речем — арест. Иначе онези горе няма да ни разберат. Това е. Действай! — Той погледна многозначително Шмит и излезе, затваряйки плътно вратата след себе си.

Тържествуващият Николаев подхвърли на малко обезсърчения от този обрат на нещата Шмит:

— Имате ли още въпроси от юридическо естество или сега всичко ви е ясно?

Шмит вече се бе досетил, че Мазурин неслучайно се появи на нужното място в нужното време. Нима сигналът за неговото преследване още не беше даден и тормозът тепърва се планираше? Най-вероятно това беше обикновен прокурорски натиск, по-скоро превантивен и неподкрепен от нищо. Реши да уточни:

— Все още не съм арестуван, нали?

Следователят едва забележимо се усмихна.

— Ще чакате да ви арестуват ли? Подпишете се тук и можете да си вървите. Засега… — добави многозначително. — Моля да се явявате на разпитите в посочения на призовката срок, без да закъснявате. В противен случай всичко, което каза Пьотр Прокофиевич, ще се превърне в тъжна реалност за вас.

Шмит изпсува наум и излезе от кабинета. Проклетият документ му напомни, че това не е шега работа и че в историята с убийството на Каверин той всеки момент може да бъде превърнат в жертвен агнец.

А най-обидно от всичко му беше, че унищожи едва ли не със собствените си ръце най-доброто доказателство за своята невинност. Бе заповядал да убият Белов, а Белия единствен на света можеше да докаже невинността на Шмит. Съдба, какво да се прави!

Надутият следовател Николаев изчака Шмит да напусне кабинета му, извади от портфейла си визитка, вдигна телефонната слушалка и набра изписания на картичката номер. Ако се съдеше по гласа, от другата страна на линията отговори някаква млада жена.

— Бихте ли ме свързали с полковник Веденски — помоли следователят. И щом чу в слушалката познатия глас, по лицето му се разля усмивка. — Игор Леонидович? Безпокои ви Николаев от Покровската районна прокуратура. Вашият довереник беше при мен… Да, поговорихме си точно в този план, в който вие искахте. Мисля, че Шмит разбра всичко. — Той изслуша благодарностите на полковника и се сбогува.

Затвори и се замисли. Каква засукана история! Сигурно Федералната служба за безопасност беше замислила голяма провокация. И какво ли място бе отредено в нея на Шмит? На обект за разработка или на междинно звено? Не, зад него вероятно стоеше някоя по-значима фигура. Навярно бившият му шеф — депутатът Белов? Но той като че ли загина? Ако е загинал!

А може би стоеше Зорин. По данни на прокуратурата той бе свързан и с двамата — и с Каверин, и с Белов. Този политически динозавър се чувстваше прекрасно, но нали никой не е вечен! Някой от древните мислители беше сравнил бившите политици с изхвърлени на брега скелети на пробити кораби. Може би му бе дошло времето и някой от властимащите бе дал заповед да пуснат торпедо срещу него? Та нали у нас слънцето изгряваше, светеше и грееше само докато президентът ти гарантира това!

На сутринта след сблъсъка с Бакена във фургона на Лена се появи Доктор Уотсън. За пореден път прегледа Саша и установи изумително подобрение на състоянието му. Ако не се брояха раздраните до кръв кокалчета на пръстите му. Бледните му устни бяха порозовели, кожата му се бе стегнала, а дишането му бе станало равномерно и дълбоко. А до вчера Белов не можеше да диша с пълни гърди…

Това изцеление докара Доктор Уотсън буквално до състояние на еуфория. Седна на леглото до пациента си, потри ръце с щастлива усмивка и възкликна:

— Е, какво стана, братко, сам се ядоса на себе си, така ли? Сплете рога с Бакена, а? Правилно, отдавна някой трябваше да го сложи на мястото му! Знаеш ли какво е казал Маркс? Щастието е в борбата! Искам да кажа, в сбиването. Със себе си и със света! Та тъй, младежо! Животът е прекрасен и изумителен. И най-важното изобщо не е да го изживееш, без да ти е срамно за напразно изминалите години, а да живееш колкото се може повече и в същото време да боледуваш колкото се може по-малко! Това е задължението на всеки почтен човек пред обществото! Моля да запомните това, казвам ви го като лекар!

Докторът направо се пръскаше от енергия. Без да каже довиждане, изскочи от фургона и с бодра крачка се отправи към сметището, тананикаше си нещо веселяшко. Радостното му настроение учуди Белов.

— Докторът да не би да се друса? — попита той Лена.

— Чак сега ли забеляза? — подсмихна се тя. — Ръцете на нашия доктор не са просто ръце, а чисто злато. Ако не беше дрогата, сега щеше да е академик. Да ти разкажа ли как е попаднал тук?

Белов кимна:

— Разкажи ми, разбира се…

Навремето докторът — Станислав Маркович Вонсовски — бил хирург в една от московските болници. Мизерната заплата не му стигала дори за цигари. Съпругата му спадала към онази категория жени, които, вместо да подкрепят заблудения си мъж, постоянно му късат нервите, без да знаят мяра. Тя го сравнявала със заможните мъже сред общите им познати, които отмъквали за дома и семейството къде каквото им попадне, строели вили, апартаменти, купували на жените си кожени палта и кристални съдове. Парите били нейната любима тема за разговор…

Само че Стас бил напълно лишен от таланта да прави пари. Когато вече му дошло до гуша от подигравките на жена му, той теглил една майна на всичко и отишъл във военната комисия с молба да го изпратят в Афганистан като полеви хирург. Попаднал в самия пъкъл. Наложило му се да прави операции и в палатките, и на полето, и в планините под канонада от гърмежи…

В тези примитивни условия бил принуден не толкова да кърпи и шие разкъсаните от отломки и пробитите от куршуми тела, колкото да ампутира крайници. Стотици войници станали инвалиди с негова помощ! Естествено, не с негова помощ, а с помощта на душманите си, но всички тези осакатени момчета, които всъщност били едва юноши, минали през ръцете му и се запечатали в паметта му!

В условията на нечовешко напрежение Стас първо посегнал към алкохола, а след това — и към морфина и колкото повече време минавало, толкова по-големи ставали дозите. Оказало се, че докторът не е сам в своето пристрастие към дрогата, няколко офицера започнали да се навъртат около него и от добра душа той започнал да помага на „братята си по нещастие“.

Впрочем, точно един от тях го нарекъл за пръв път Доктор Уотсън. Книгата на Артър Конан Дойл — май била „Етюд в червено“, минавала от ръка на ръка. Точно в нея раненият лекар Уотсън се връща от Афганистан в Англия и се запознава с Шерлок Холмс. Прякорът му се лепнал и след известно време целият медицински батальон го наричал само така.

Скоро шефът на медицинската част забелязал, че е изчезнала огромна партида морфин. Той вдигнал шум, стигнал в разследването си до доктора и пуснал рапорти по инстанциите.

Успели да потулят скандала, ала докторът бил изгонен от армията. Известно време работил в „Бърза помощ“. Там продължил да употребява наркотици, но категорично отказал да участва в тяхното разпространяване.

Ортакът му, който го навивал да прави това, се изплашил, че прекалено принципният му колега може да съобщи за неговия бизнес където трябва. И в първия удобен момент му подхвърлил дрога и подшушнал на ченгето, което държал на хранилка при себе си.

Докторът получил малка присъда — само за притежание и употреба на наркотици. Но след като я излежал, се оказало, че никой няма нужда от него. Вече бил загубил московското си жителство, жена му отдавна се била омъжила за друг, а дъщеря му гледала родния си баща с гнусливо презрение…

Останал без работа, Стас се занемарил, превърнал се в клошар и скоро усетил влечение към свободния, необременен от задължения живот.

И така се озовал на сметището. Че къде другаде би могъл да се дене? Но за сметка на това тук му дали самостоятелен фургон, в който той живеел, приемал пациентите си и си забърквал дрогата. И като че ли бил доволен от това положение на нещата…

„Каквото и да прави Господ, все за добро го прави… — помисли си Белов, когато Лена завърши разказа си. — Ако този квалифициран лекар професионалист не беше попаднал тук, отдавна щях да съм покойник…“