Александър Белов
Живот след смъртта (4)

3.

Генерал-лейтенант Хохлов стоеше със замислено изражение пред огромната карта на Чечня и околните региони, която заемаше половината от стената на големия му кабинет. Метежната република му приличаше на основополагащ камък, върху който всъщност се крепяха арките и сводовете на голям градеж. Ако някой го изкъртеше от мястото му, всичко щеше да иде по дяволите. Хич не й беше провървяло на Русия с тази неспокойна съседка!

Впрочем, на съседката също не й беше провървяло, при това в още по-голяма степен. Достатъчно бе да си припомни операция „Чечевица“, която по ирония на историята започна на 23 февруари 1944 година в деня на Червената армия. Тогава под предлог, че отиват на учение, в непокорната република бяха вкарани повече от сто хиляди щикове от войските на НКВД. Последва почти моментално изселване през девет земи в десета на половин милион души, „заразени от антисъветски настроения“, което беше подвиг, достоен за самия Сатана. А всъщност по това време активните „главорези на Хитлер“ бяха всичко на всичко четири-пет хиляди души. Позната до болка цифра!

И сега също бяха прокудили бунтовниците в планините, но силите им не бяха сломени. Затова се очакваха ответни действия.

От размислите му го откъсна интеркомът, разнесе се гласът на секретарката:

— Андрей Анатолиевич, полковник Веденски иска да ви види. Ще го приемете ли?

— Да влезе — отвърна генералът и се върна на стола си зад огромната като военен полигон правоъгълна маса, която се намираше срещу вратата на кабинета.

На прага се появи сериозният и както винаги съсредоточен Веденски с дебела папка в ръце.

— Разрешете! — помоли той със сдържана вежливост.

— Седнете, Игор Леонидович — покани го генералът и посочи един от столовете, наредени покрай бюрото му. — Бих искал да чуя вашите съображения по делото на Каверин. Официалното следствие забоксува, нали така?

— Тъй вярно. И не просто забоксува, а направо затъна… — констатира Веденски без сянка на разочарование в гласа си.

Той остави папката върху полираната повърхност на масата, отвори я и седна, гледайки спокойно началника си в очите. Генералът свъси гъстите си като на Брежнев вежди.

— Игор Леонидович, аз май нещо не разбирам вашето настроение. Вие като че ли сте доволен от гибелта на нашия ценен и доста перспективен агент?

Веденски добре познаваше характера на своя началник и знаеше предварително как ще протече целия разговор, затова в този момент се подсмихна наум, дори се поздрави за това, че е отгатнал началото на предстоящия словесен двубой.

— Не съм доволен, но оценявам създалата се ситуация като възможно най-оптимална. Можеше да бъде и по-зле, но по-добре — едва ли.

Този път генералът погледна Веденски не толкова смръщено, колкото заинтригувано.

— Изяснете гледната си точка и, ако обичате, го направете с максимална пълнота.

Полковник Веденски знаеше, че генералът най-много от всичко цени в сътрудниците си компетентността, самостоятелността на разсъжденията им и точността. Без каквито и да било „според мен“ или „ако не се лъжа“. Искаше да чува само ясни изводи, основани на достоверна, проверена информация. Той започна с най-важното.

— Всъщност, Каверин не беше нито ценен, нито перспективен сътрудник. Той ловко имитираше активност, това е вярно, но във всичко преследваше личните си користни цели. Нещо повече, в момента на своята смърт той дори представляваше опасност за нас. Изгуби изборите и с това изчерпа своята стойност като потенциален агент за влияние. На това отгоре се опита да си разчисти сметките с Белов по възможно най-неприемливия начин. Касапницата, която устрои, имаше огромен резонанс. Ако някой беше разбрал, че той е наш агент, щяхме да имаме сериозни неприятности. Напоследък Каверин беше станал напълно неуправляем.

— Ами Белов? — прекъсна го генералът. — Да не искате да кажете, че той беше управляем? Нали вие лично му забранихте да си отмъщава на Каверин. Но той пренебрегна вашето, а следователно и нашето предупреждение.

Веденски се смути. Не му се щеше да обяснява на генерала, че още докато предаваше на Белов заповедта на началството да се откаже от отмъщение, беше абсолютно убеден, че Саша нямаше да я изпълни…

— Белов беше неуправляем, но предвидим човек — изрече равнодушно Веденски. — Съгласете си, че това е много по-добре. Предвидимият човек може да бъде управляван много по-лесно. Трябва само да му се създадат подходящи условия. Каверин надигра самия себе си и сам се притисна до стената. А това, че предпочете да убие не Белов, а приятелите му, говори за наличието на психическо разстройство. Той беше позьор и циркаджия. Кой знае с какъв звяр в негово лице щеше да ни се наложи да се сблъскаме в бъдеще? Аз, например, бях абсолютно наясно, че Белов нямаше да му прости онази касапница.

Генералът слушаше Веденски със скептично изражение и от време на време почукваше по бюрото с тъпия край на един червен молив.

Веденски припомни на генерала, че Белов почти осем години бе наблюдаван от техните организации. И че от седем години — от деветдесета насам, бе на разработка. След като направи анализ на историята на тези двама агенти, полковникът стигна до неприятния извод, че е извършил грешка, тъй като трябвало да заложи на Белов, а не на Каверин. Заложили на грешния човек, Каверин бил грешният човек и толкова. Сега, от висотата на натрупания опит, било ясно, че е трябвало да застанат зад Белов.

Генералът погледна полковника с искрено любопитство.

— Вие казвате „касапница“. Но и за да организираш касапница, също се искат качества. Тъй и не успяха да намерят убиеца! С какви сведения разполагаме за него?

Веденски се бе постарал да се подготви специално за този въпрос. Убиецът се оказа шофьорът и охранителят на семейството на Белов — Максим Карелски. Каверин държеше Карелски за гушата и го използваше като агент за дълбоко внедряване. Веденски трябваше да признае, че като оперативен работник Каверин няма равен. И бе „консервирал“ Карелски в течение на няколко години. Каверин беше проявил изумителна сдържаност и не дърпаше агента си за щяло и нещяло, благодарение на което Карелски бе успял да спечели пълното доверие на Белов. Каверин би могъл да има далеч по-голяма полза от него. Но се подведе от животинската си омраза към Белов. Победата на конкурента му на изборите преля чашата на търпението и бившият оперативен работник издаде заповед на своя агент да унищожи най-близките приятели на врага му. И с това фактически си подписа смъртната присъда. Той не уби просто някакви познати на Белов, а най-близките му хора. И този акт не можеше да остане без отговор.

Докато Веденски излагаше тази достойна за перото на Шекспир тъжна повест, генералът от време на време кимаше с глава в знак на одобрение или на компетентността на своя подчинен, или на хитростта, с която бившият оперативен работник бе успял да измами Белов и Бригадата му. След като изслуша подчинения си, началникът свали очилата си и ги избърса, макар върху тях да нямаше нито една прашинка.

— Но ние не бяхме единствените, които предупреждаваха Белов да не подхваща вендетата, нали така? — попита замислено той.

— Тъй вярно — съгласи се Веденски. — Партньорите му в политиката и бизнеса го молеха да се въздържи от ответни действия, насочени срещу Каверин. И по-конкретно, за това настоя Зорин. За същото го помолиха и босовете от престъпния свят.

— А той ги прати по дяволите, така ли? — с неочаквана закачливост вметна генералът. — Както постъпи и с нас, нали?

— Прати ги — потвърди без сянка от усмивка Веденски. — Но взе предпазни мерки.

— За какви предпазни мерки говорите? — не разбра генералът. — Нали той, жена му и синът му загинаха.

Веденски си позволи да не се съгласи с това твърдение и обясни, че според него нещата изобщо не стоят така. Макар това да бе в областта на предположенията, според него тази история беше по-скоро инсценировка…

Пътуващият към погребението на приятелите си Белов и автомобилът му бяха обстреляни от огнехвъргачка на моста. След инцидента, на дъното на реката под моста бе намерен един силно повреден от взрива и падането от голямата височина линкълн. Купето на колата беше празно. В него нямаше нито един труп: не можаха да намерят телата нито на шофьора, нито на Белов, нито на жена му и детето му. Само по себе си това все още не значеше нищо. Течението можеше да ги е отнесло и тъй нататък… Какво ли не би могло да се случи… Общо взето, според официалната версия, всички бяха загинали…

— Случката беше запечатана от камерата на една телевизия — продължи полковникът. — Малко вероятно е да е имал уговорка с журналистите. Те откровено не го обичаха… Имам версия, която обяснява станалото, но тя е в областта на предположенията… Ще разрешите ли да доложа?

След като получи съгласието на генерала, Веденски продължи:

— Допускам, че единственият човек, който е в състояние да организира инсценировка на покушение от такъв мащаб, е известният продуцент и каскадьор Александър Киншаков. Сега той е в Америка. Работи със Спилбърг. И така, скоро след гибелта на Белов и семейството му — в момента се придържам към официалната версия — загиват Каверин, неговият близък приятел и стар враг на Белов Артур Лапшин и непосредственият извършител на убийствата на приятелите на Белов Максим Карелски. Подозренията първо паднаха върху началника на службата за безопасност на Белов Дмитрий Андреевич Шмит. Той е офицер в оставка от специалните части на Министерството на вътрешните работи и човек без каквито и да е задръжки. В Бригадата на Белов Шмит вършеше най-мръсната и кървава работа. Сега той има всички шансове да стане наследник на Белов.

— Значи тогава са го арестували? — поинтересува се генералът.

— Не, задържаха го и после го пуснаха. Оказа се, че има стопроцентово алиби за времето на убийството на Каверин и останалите. Срещу него няма никакви улики. По нашите закони самурайската вярност към загиналия шеф не може да се смята за сериозен мотив. Освен това, веднага след убийството, жената и синът на Белов излетяха с фалшиви документи за Ню Йорк. Сетне следите им бяха изгубени.

Генералът помълча известно време, осмисляйки информацията, а сетне попита дали от казаното преди малко следва, че Белов е жив?

— Интуицията ми подсказва, другарю генерал, че той не е умрял — увери го Веденски. — А ако тя не ме лъже и Белов е жив, аз ще го открия.

— Бива — облегна се назад генералът. — Кого от нашите ще вземете в групата си?

— Мисля да включа в това начинание оперативните работници Воскобойников и Змиенко. Те са умни момчета. Разрешете да изляза!

С жест генералът даде на полковника да разбере, че повече не го задържа. Веденски събра документите в папката си и напусна кабинета. Генералът страшно щеше да се изненада, ако беше разбрал, че листовете във въпросната папка на Веденски са празни до един.