Александър Белов
Живот след смъртта (50)

49.

Виктор Петрович Зорин не знаеше дали да се радва, или да страда. Не очакваше от своите експанзивни помощници толкова глупави и прибързани действия. Смяташе, че Асланбек е по-сериозен човек. В дъното на всичко бе алчността. Бяха решили да го заобиколят и да заграбят парите — всичките и веднага. Но не стана. И сега бяха дотърчали при него да молят за помощ.

Е, разбира се, не дотърчаха и не помолиха. Гордите деца на планините, мамка им! Ако някой ги чуеше отстрани, щеше да си помисли, че облагодетелстват Зорин като му предложиха строящия се нефтен завод без пари. Но нали той тепърва трябваше да се построи! А после как щеше да се отърве от връзките си с терористите? Впрочем, на Виктор Петрович не му пукаше за това. Имаше достатъчно контакти, за да се измъкне от всякакви обвинения…

Неотдавна, с помощта на връзките си в администрацията на президента приватизира чрез подставено лице и без какъвто и да било търг голямата нефтена компания „Акос“. И сега заводът за преработка на суровината наистина му беше страшно необходим. Чеченците му паднаха тъкмо навреме.

Вроденият нюх му подсказа, че не бива да се забърква в тази авантюра. Чудеше се дали да не замине за Швейцария и да покара ски? А сетне да се върне и да види как е завършило всичко. Но така и не стигна до окончателен извод. И реши — да става каквото ще.

Ако Шмит му се обадеше и му предложеше да изкупи акциите му, той щеше да ги купи. Че защо пък да не ги купи, след като му ги предлагат? Ако пък не му се обадеше, нямаше в какво да го обвинят.

И зачака. Настани се в дълбокото си кресло, наля си коняк в тумбестата затоплена чаша и отвори „Владетелят“ на Макиавели…

Най-сетне онова, което Виктор Петрович очакваше с толкова голямо нетърпение, се случи. Шмит се обади. Говореше кратко и ясно. Настроението му не можеше да се отгатне по неговия тон. Но определено не беше потиснато, а това не се хареса на Зорин. Шмит му съобщи, че е готов да продаде акциите си срещу освобождаването на германеца.

И Виктор Петрович, който само седеше и чакаше точно това предложение, изведнъж се изнерви.

— Ще си помисля и ще ти се обадя — отвърна и приключи разговора.

Веднага след това се свърза с Асланбек.

— Шмит се обади и даде съгласието си за продажбата на акциите — съобщи му Виктор Петрович. — Повече няма да разговаряме по телефона. Веднага щом подпиша документите, ще дам уречения сигнал. Ще пуснете германеца и ще се изтеглите.

Макар че нещата се нареждаха в негова полза, нещо в тях не се хареса на Виктор Петрович. Познаваше Шмит и не вярваше, че ще се предаде без бой.

Целият отбор на полковник Веденски се събра в кабинета му над картата на Московска област. Специалистите обсъждаха събраната информация и изчисляваха къде терористите биха могли да скрият своя пленник.

— Не, тук няма нищо. Държат Шнапскопф на друго място — възрази на опонентите си майор Коноваленко.

— Може би всичко е прах в очите — някаква инсценировка, за да ни баламосат? — обяви версията си капитан Воскобойников. — Вероятно заложникът си седи в мазето на Зорин, във вилата му край града. И чеченците също се крият там.

— Скоро ще разберем дали е така — каза Веденски. — Чакам данните от спътника. Така ще определим мястото, от което са се водили преговорите.

След минута му доложиха наименованието на района и квадрата, от който е бил засечен телефона на терористите. Той се наведе над картата, сетне плъзна поглед по справката, която му подаде неговият помощник, и с нескрито облекчение въздъхна.

— Дупка. Същинска дупка. Из цялата околност има само няколко изоставени села. Няма никакви палати на новобогаташи, нито вилни селища. Ей сега ще ни дадат разпечатка на спътниковите снимки. Само от пътищата ще ни стане ясно къде са.

Полковникът направи още една справка с документите.

— Мисля, че са тук — уверено каза той и отбеляза с молив едно място на картата. — В справката е написано, че къщата е продадена неотдавна. Дори не е къща, а цяло имение. Някакъв фермер започнал с размах, но надценил силите си и се провалил. Покажете ми картината на компютъра — помоли той един от офицерите.

На монитора се появи снимка на местността, направена от космоса. Полковникът се разпореди да увеличат избрания от него квадрат. Шмит прояви любопитство към една подробност — към колата, спряла до къщата.

— Може ли да увеличите този детайл още малко? — помоли той.

Изображението стана още по-ясно.

— Там са — отсече Шмит. — Това е техният син микробус. От него стреляха по мен…

Щабът на Веденски беше оборудван с най-модерната техника. Полковникът пръв научаваше всичко навсякъде в Русия.

Историята с отвличането на германския бизнесмен вече беше вдигнала доста шум и се намираше под наблюдението на президента, правителството и директора на Федералната служба за безопасност. Развръзката й се явяваше нещо като показател за възстановяването на ефективността на силовите ведомства. От успешното приключване на операцията в момента зависеха страшно много неща — бюджетното финансиране, влиянието на президента и влиянието на цялата служба за държавна сигурност като цяло.

Освен това полковник Веденски много добре осъзнаваше, че никой няма да му прости, ако операцията се провали. А успехът й му вещаеше главозамайваща кариера. Макар че тя го вълнуваше най-малко от всичко.