Александър Белов
Живот след смъртта (21)

20.

Още първата среща на Шмит с Асланбек и Муса потвърди опасенията му. По-възрастният от партньорите им — Асланбек, веднага хвана бика за рогата.

— Строежът беше замразен на нулевата кота — каза той. — Там работата е направо никаква. Хайде да предложим на германците да изкупят завода и да го правят каквото си щат.

Шмит съсредоточено погледна Асланбек. Мисленето на планинеца беше просто като две и две четири. Той първо искаше да получи съгласието на Шмит за продажбата на завода на германците, да сключи договор с тях, а после просто да се отърве от партньора си и да лапне всички мангизи. Хората на Асланбек бяха страхотни майстори на тези номера. Целият проблем се състоеше в това дали ще се справят с Шмит.

Сега, когато войната в Чечня беше позатихнала, Асланбек с лекота можеше да домъкне в Москва достатъчно многобройна бойна група. Оставаше му само да въоръжи бойците, но и това беше единствено въпрос на техника. Възелът от интриги и противоречия все повече се затягаше около бъдещия нефтен гигант.

Жителите на селището Картаген дори не предполагаха, че над главите им се струпват облаци.

В бара „При татко Карло“ беше многолюдно и задимено, под тавана се пластеше пелена от цигарен дим, пронизана от лъчите на малките цветни прожектори. Носеше се приглушена музика, нещо в ритъма на блуса. Почти всички масички бяха заети, а между тях с угрижен вид сновяха забързани сервитьори. Андрей Литвиненко се добра до бара и махна на бармана.

— Джин с тоник. — И сложи върху плота двайсет долара. — Би ли ми казал къде мога да намеря Невзглядов?

Без да го поглежда, барманът отмъкна банкнотата и посочи с пръст към другия край на бара.

— Ей го там, онзи с коженото сако.

Андрей се втренчи в обекта. До този момент го беше виждал само на телевизионния екран. Прочутият репортер беше на средна възраст, имаше широки рамене, гъста грива и силен басов глас. Около него кръжаха няколко млади оплескани с грим момичета. Те гледаха Невзглядов с обожание, както простосмъртни — полубог. Той наистина имаше изумителни очи: големи и сини като небето. Репортерът умееше да им придава израз на патологична честност, което до голяма степен му помогна да се издигне в телевизията.

Литвиненко го приближи в гръб и фамилиарно го потупа по рамото. А когато журналистът се обърна, му подхвърли с възможно най-дружелюбния тон:

— Виж, Юра, хайде за малко да се дръпнем настрани, а? Трябва да си поговорим за нещо.

Журналистът премери с поглед наглия непознат. В този висок младеж с лице на кандидат на науките и тяло на културист имаше нещо, което го накара да се отнесе сериозно към думите му. Естествено, нямаше как да се досети кой е Литвиненко, тъй като го виждаше за пръв път в живота си, затова реши, че просто не може да си спомни къде се е срещал преди с него. Но за всеки случай се усмихна и попита:

— А за какво ще си говорим?

Литвиненко закачливо разпери ръце.

— За мангизи, разбира се. Или теб парите вече не те интересуват?

Журналистът скри дружелюбната си усмивка, плесна най-близко стоящата до него приятелка по задника, за да му направи път, и тръгна след непознатия. Те завиха зад ъгъла на залата, където се настаниха на свободна масичка, която Андрей беше запазил предварително, след като установи къде и кога може да „спипа“ журналиста. Сервитьорът прие поръчката на Литвиненко, която се състоеше от две текили. Оказа се, че пред всички напитки на света репортерът предпочита точно тази.

Известно време мълчаха и току си хвърляха по някой поглед. Литвиненко си събираше мислите в главата, а Невзглядов не искаше да пришпорва събитията. Най-сетне Литвиненко започна.

— Кажи ми, Юра, ти ли засне смъртта на Александър Белов?

Невзглядов остави чашата с текила на масата и някак си се напрегна. Въпросът очевидно не му достави удоволствие.

— Да речем, че бях аз. И какво от това? — попита той без грам ентусиазъм.

Литвиненко запали цигара и се усмихна успокоително.

— И нищо ли не ти се стори странно? — попита той. — Нямаше ли инсценировка?

Невзглядов беше направил името си от подобни сензации, та затова дори самото предположение за инсценировка му се стори оскърбително. Той едва не скочи от мястото си.

— За каква инсценировка говорите? Снимах, каквото се виждаше!

Литвиненко поклати глава.

— Ти не ме разбра. Не казвам, че е била твоя инсценировка. Помисли си добре, спомни си. Докато снимаше, нямаше ли чувството, че всичко това се разиграва специално за теб? За вас? Искам да ти направя предложение, което ти все още можеш да откажеш. Помисли си още веднъж, това е важно. Цената на въпроса е животът.

— Чий живот? — попита журналистът.

— Включително и твоят… — Литвиненко извади химикалка, написа на салфетката петцифрена сума в долари и я премести с показалеца си по масата в половината на събеседника си.

Невзглядов взе салфетката в ръка, разглади я и се вторачи в нея като първокласник, който се опитва да проумее някакъв твърде сложен за него текст. Лицето му пребледня, а стиснатите му устни подсказваха, че в него се води трудна вътрешна борба. Литвиненко реши, че знае повече, отколкото му се ще.

— Какво се иска от мен? — попита журналистът.

Литвиненко му подаде визитната си картичка.

— След един час ще ми се обадиш на мобилния телефон, аз ще ти кажа кога да дойдеш.

И без да се сбогува, той се отправи към изхода на бара.