Александър Белов
Живот след смъртта (7)

6.

След като разпусна до краен предел, Глигана пое към срещата със Зорин, която той му бе определил в любимия си японски ресторант в елитния клуб за тенис. Пуснаха Глигана вътре с видима неохота и след старателна проверка.

— Какво, мутрата ми ли не е подходяща за това място? — попита Глигана охранителите, изплю се с демонстративно презрение върху огледалния под на вестибюла и влезе в ресторанта.

Веднага го отведоха до запазената от Зорин маса. Глигана се настани на ниската седалка и недоволно се огледа на всички страни. Залата беше абсолютен кич. Малобройните посетители чоплеха нещо с дълги клечки в чиниите си и пиеха някаква гадост от подобни на напръстници чашки. Шибани самураи, мамка им! Не могат нито да пият, нито да ядат като хората.

Той тъкмо се канеше да си поръча нормална водка и черен хайвер, когато от страничната врата на ресторанта се показа Зорин. Високопоставеният деятел поздрави боса от престъпния свят толкова топло, сякаш му беше по-скъп дори от майка му и баща му.

Сервитьорката с дръпнати очи, която ситнеше наоколо, им донесе поръчката върху лакирана дървена табла. Зорин непрекъснато хвърляше погледи към дъното на залата. Глигана зашари с очи и откри, че на служебната масичка в ъгъла, откъдето много добре се виждаше цялото помещение, се е настанил личният пазвантин на Зорин. Май че се казваше Андрей.

„Да, няма доверие Виктор Петрович на авторитетните хора, дори и тук се страхува и не разчита на клубната охрана…“ — отбеляза наум Глигана. Сервитьорката сложи пред всеки по едно високо блюдо във вид на ладия със суши. Зорин упорито го наричаше „суси“. И обясни, че точно така произнасяли тази дума в Япония. Какво пък, той по-добре знаеше как трябва да се нарича, на Глигана не му се бе налагало да ходи там, защото все по-често се мотаеше из Европа. Водката беше сервирана в малки порцеланови купички. За изненада на Глигана, купичките бяха горещи.

— Какво им става, да не са сбъркали водката с пунш? — учуди се бандитът.

Виктор Петрович му отвърна с широка бащинска усмивка:

— Това е саке, оризова водка. Сервира се затоплена — обясни той. — Е, какво, ще ударим ли по едно?

Питието беше топло и миришеше неприятно. На това отгоре капката, която бе успяла да се вмести в миниатюрната порцеланова чашчица, веднага се разливаше в устата и предизвикваше отвратително усещане.

Виктор Петрович отпи с видимо удоволствие, взе от подноса дългите лакирани клечки и се зае сръчно да мята в устата си съдържанието на блюдото пред себе си, което се състоеше от ориз и парчета риба. Той се нахвърли на храната с апетит, тъй като преди това очевидно бе изразходил цялата си енергия да търчи след топката. И наистина се справяше блестящо с клечките.

Глигана също нямаше нищо против да си похапне, макар че преди срещата бе изплюскал цяла камара шишове. Но всъщност нямаше кой знае какво за ядене. Някакъв идиотски ориз със сурова риба, скариди… Той се бе тъпкал със скариди като мезе към бирата заедно с момчетиите, когато още беше сополанко. Какво ставаше тук, нали не бяха попаднали в бирария? Нали уж било културно заведение!

Зорин крадешком наблюдаваше събеседника си със зле прикрита насмешка. Веднъж вече си бе имал работа с Глигана, бандитът беше въртял мръсни далавери за него. Но засега и двамата бяха доволни един от друг.

Виктор Петрович много добре бе усвоил тайните на изкуството да ръководиш хората. И сега му се струваше, че, след като постави Глигана в неловко и необичайно положение, е удържал психологическа победа над бандита. Този маниер често и с успех бе прилагал Наполеон.

Но Зорин грешеше. Глигана не беше шахматист. Той бе от онези, които приключваха играта с китайско равенство и с нокаутиращ удар с крак в слънчевия сплит.

Впрочем, на Виктор Петрович му провървя. Още малко и Глиганът щеше да избухне… Шестото чувство подсказа на Зорин, че напрежението край масата става опасно. Затова премина към деловата част на срещата.

— Искам да те помоля за една услуга — дипломатично започна той.

Това означаваше, че му прави делово предложение. Глигана веднага забрави лошото си настроение и започна да пресмята колко точно кожи да одере от чиновника. Зорин продължи.

— Намери ми Белов. Ако трябва, изпод земята го изкопай, но го намери!

— Белов го утрепаха — заяви уверено Глигана, макар да осъзнаваше, че по този начин се лишава от приличен хонорар.

Най-неочаквано Зорин понижи гласа си до шепот и каза, леко приведен към събеседника си:

— Не съм сигурен, че е мъртъв. Никой не го е виждал мъртъв. Щом няма труп, няма и мъртвец, има такава поговорка. Цялата ми надежда е в теб. Намери ми Белов или тялото му. Ще получиш…

Зорин надраска шестцифрено число на салфетката, показа я на Глигана, след това сложи салфетката в пепелника и я запали.

— Ами ако не намеря тялото, а само главата му? — пошегува се Глигана.

Но на Зорин не му беше до шеги.

— Може и само главата — отвърна напълно сериозно той.

Глигана с учудване разглеждаше Зорин със зорките си свински очички изпод полуотворените си подпухнали от непрекъснатото пиянство клепачи.

Въпреки природната си глуповатост, Глигана интуитивно схващаше много неща и обикновено ги схващаше правилно. Точно това му бе осигурило високото положение в престъпната йерархия… Той осъзна, че Зорин го е поканил на среща, защото има нужда точно от него — от Глигана.

„Ама ти май се страхуваш, Виктор Петрович. Страхуваш се от Белия! — помисли си развеселен Глигана. — Нямаше да е зле да зная защо се страхуваш от него? Но засега и това ми стига. А Белия трябва да бъде намерен жив, непременно трябва да бъде намерен жив. Така или иначе никога не е късно да бъде убит.“